Р Е Ш Е Н И Е
№….…/.….07.2016г.
гр.Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публично съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди и шестнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
при секретар Х.Х.
,
като разгледа
докладваното от съдията
търговско
дело № 705 по описа за 2015г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена
от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.Д.Цанков №37, срещу
С.М.С. и В.И.С., и двамата с адрес ***, с която е предявен иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415 ГПК за
признаване за установено, че ответниците дължат на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА”
АД при условията на солидарност, следните суми както следва: сумата от
125000евро, представляваща главница по договор за предоставяне на банков кредит
№014OD-R-000062/20.08.08г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението - 23.11.12г. до окончателното погасяване
на вземането; сумата от 57456,08евро, представляваща просрочени лихви за периода 01.08.10г. -
23.11.12г.; сумата от 3750евро, представляваща
комисионни за управление на кредита съгласно т.11 от договора за 2011г.
и 2012г., за които вземания по ч.гр.д. №17356/2012г. по описа на ВРС, ХХVІ
състав, е издадена заповед №9654/29.11.2012г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК.
Ищецът твърди, че между него и С.М.С.
и В.И.С., като кредитополучатели, е сключен Договор
за предоставяне на банков кредит № 014OD-R-000062/20.08.2008г.–
ипотечен овърдрафт при максимално допустим размер на
дебитното салдо в размер до 125 000 евро, като същите ползват
предоставения кредит в срок до 20.08.2013г., като в първия работен ден след изтичане на този срок банката
закрива разрешения овърдрафт и при наличие на непогасени задължения по овърдрафта
към датата на закриването му, те се издължават от кредитополучателите
съгласно погасителен план, неразделна част от договора, с краен срок за
погасяване на кредита 20.08.2028г. Твърди се, че за ползвания кредит кредитополучателите дължат на банката годишна лихва в
размер на БЛП на Банката за евро, увеличен с надбавка от 5,71 пункта, а при просрочие - договореният лихвен процент плюс надбавка от 20
пункта /т.9 от Договора/, като до закриване на овърдрафта
- 20.08.2013г., лихвата се начислява и дължи ежемесечно в последния работен ден
на всеки месец върху общия размер на усвоените средства. Сочи се, че за
обезпечаване на кредита банката е приела договорна ипотека върху недвижим имот,
собственост на кредитополучателите и ипотекарни длъжници. Твърди се, че от 01.08.10г. кредитополучателите са преустановили редовното обслужване
на кредита, като за допуснатите просрочени задължения и договорените последици
при неизпълнение кредитополучателите
са били писмено уведомени. Излага, че на осн. чл.31.2
б.”а” от Раздел XI от договора банката е отправила писмено предизвестие до кредитополучателите с писмо от 04.04.12г., връчено на
11.04.12г., обявявайки кредита за предсрочно изискуем. Излага, че
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение и изпълнителен лист, по което била издадена заповед за изпълнение и изп.лист по ч. гр. дело № 17356/2012г. на ВРС срещу
длъжниците, срещу която последните възразили. С допълн.искова
молба заявява, че поддържа иска, като оспорва възраженията, релевирани с отговора. Счита, че с оглед разпоредбата на чл.293, ал.3 от ТЗ
е недопустимо позоваване от отв.страна на нищожност
на договора, както и че процесният договор за банков
кредит, обезпечен с ипотека, не попада в приложното поле на ЗПК /отм./. Сочи
се, че всички клаузи на договора са договорени индивидуално, поради което не са
налице неравноправни клаузи по см. на чл. 143 от ЗЗП.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответниците С.М.С. и
В.И.С.,***, чрез пълномощник адв. Р.И., са депозирали
писмен отговор, с който оспорват иска като неоснователен. Не се оспорва факта
за наличието на сключен договор за овърдрафт за
сумата от 125 000 евро, като оспорва твърдението за получено от отв. С. уведомление за настъпилата предсрочна изискуемост
на кредита, поради което счита, че кредита не е станал предсрочно изискуем.
Оспорва размерът на вземанията, като навежда възражение за нищожност на
договора поради противоречие със закона и добрите нрави. Счита, че разпоредбите
на раздел 2, т.2, б.Б, чл.7, чл.11.2, чл.11.3 , чл.8 и 9 от договора са нищожни
на осн. чл.147, ал. 1, чл. 143, т.3, т.10 и т. 12 от
ЗЗП и чл.58, ал.1, т. 2 от ЗКИ, както и поради противоречие с морала и добрите
нрави. Излага, че тези разпоредби не са индивидуално уговорени; че липсва определяемост на компонентите на БЛП; че същите предвиждат
възможност за едностранно увеличение от страна на банката на договорения лихвен
процент. Сочи, че през процесния период банката е увеличила лихвения процент
без да уведомява длъжниците. Счита, че в противоречие с морала и добрите нрави
се явява разпоредбата на чл.8 от договора, даваща право на банката да начислява
лихва върху лихва, което било допустимо само между търговци, каквито длъжниците
не са. Счита, че не е отчетен факта на събиране на сумата от 234255лв след
издаване на изп. лист , с която следвало да бъде
намалена претендираната сума по устан.
иск. С допълнителния отговор поддържат възраженията си.
Съдът, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Видно от приложеното по делото ч.гр.д. №17356/12г. на
ВРС по подадено от ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, ЕИК *********, заявление е
издадена заповед № 9654/29.11.12г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.41 ГПК, като е разпоредено длъжниците С.М.С. и В.И.С.,***, да заплатят солидарно на
заявителя сумата от 125000евро, представляваща просрочена главница по договор
за банков кредит №014OD-R-000062/20.08.08г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението- 23.11.12г. до
окончателното погасяване на вземането; сумата от 57456,08 евро,
представляваща просрочени лихви за
периода 01.08.10г. - 23.11.12г.; сумата от 3750евро, представляваща комисионни
за управление на кредита съгласно т.11 от договора.
Срещу така издадената заповед от длъжниците по делото
са постъпили възражения по реда на чл.414 ГПК, които настоящият състав намира,
че са подадени в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. Съобразно разясненията, дадени с
т.5а и 10а на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., исковият съд
следва да прецени всички предпоставки за допустимост на иска, включително
наличието на подадено в срок възражение от длъжника, без да е обвързан от
преценката на заповедния съд. Съобразно приложените покани за доброволно
изпълнение, съдържащи и препис от заповедта за изпълнение, ведно с уведомления
към тях, по изп.дело №20127190400632 на ЧСИ Ст.Янкова,
се установява, че същите са адресирани до постоянните и настоящи адреси на
длъжниците, като същевременно е отразено единствено залепване на уведомление на
21.01.13г. За да се приеме, че е налице хипотезата на чл.47, ал.5 ГПК за
осъществено редовно връчване на заповедта за изпълнение / която ищецът твърди да
е приложима в настоящия случай/, то е необходимо да бъде изпълнена
процедурата по чл.47, ал.1 ГПК. Когато връчителят не
намери адресата на посочения адрес и не се намери лице, което е съгласно да
получи съобщението, връчителят е длъжен да залепи
уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато има достъп до
пощенската кутия, следва да пусне уведомление и в нея. Смисълът на залепване на
уведомлението и пускането му в пощенската кутия е адресатът да узнае, че е бил
търсен на адреса, за да му бъдат връчени документи, и да се яви на указаното в
уведомлението място в двуседмичен срок, за да получи съответните книжа. От така
представените по делото доказателства не се установява при връчването на
поканите да са спазени изискванията на чл.47, ал.1 ГПК – липсват изобщо данни
за мястото, на което е залепено уведомлението, съотв.
дали такова е пуснато и в пощенската кутия, както и посочване на
обстоятелствата, обусловили приложението на този начин на връчване. С оглед на
това съдът прави извода, че липсва редовно извършено връчване на издадената
заповед за изпълнение, поради което и спрямо длъжниците не е започнал да тече
регламентирания в чл.414, ал.2 ГПК срок. Ето защо депозираните на 20.03.15г.
възражения по реда на чл.414 ГПК се явяват депозирани в срок, което обуславя и
допустимостта на настоящото производство.
По делото не се спори, че между страните е сключен договор
за банков кредит №014OD-R-000062/20.08.08г., по силата на който банката се е
задължила да извършва разплащания при условията на овърдрафт
по разпл.сметка при максимално допустим размер до
125000евро за текущи битови нужди и погасяване на съществуващи задължения, като
срокът за ползване на овърдрафта е до 20.08.13г.
Договорено е в чл.7 от договора, че за ползвания овърдрафт
кредитополучателите заплащат на банката годишна лихва
в размер на Базов лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от
5,71 пункта, като към датата на сключване на договора БЛП е в размер на 5,79%
годишно, както и че до закриване на овърдрафта
лихвата се начислява ежемесечно върху общия размер на усвоените средства /
чл.7.1/. В чл.7.2. е уговорено, че след закриване на овърдрафта
дължимата лихва се заплаща периодично в размер и на падежи, описани в погас.план, който размер има ориентировачен
характер, а точния размер на дължимата лихва се изчислява от банката за всеки
лихвен период на падежа на съотв.лихвено плащане,
посочен в погас.план / чл.7.3./. Договорено е в
чл.7.4, че при промяна на БЛП за евро договорения лихвен процент се променя
съответно, считано от датата на промяната, без да е необходимо предоговаряне, като в този случай банката има право
едностранно да променя размера на месечните погас.вноски,
посочени в погас.план, за което уведомява писмено кредитополучателите. Предвидено е още, че неизвършени в срок плащания се отнасят в просрочие и се олихвяват с
годишна лихва в размер на догов.лихвен процент,
увеличен с наказ.надбавка от 20 пункта, считано от
деня, следващ датата на падежа на съотв.вноска /
чл.9/. В чл.11 са уговорени и дължимите от кредитополучателите
комисионни за управление – по 1,5% от размера на разрешения овърдрафт
за всяка година. Изрично в договора са уредени и хипотезите, при които банката
има право да обяви кредита за предсрочно изискуем /чл.31/, като съгласно
разпоредбата на чл.31.2, б.А банката може да упражни това свое потестативно право с писмено предизвестие до кредитополучателите в случай, че те не извършат което и да
е плащане по договора повече от 5 работни дни след датата, на която плащането е
станало изискуемо.
Не се спори по делото, че за обезпечаване
погасяването на предоставения овърдрафт в полза на
банката е учредена договорна ипотека върху недв.имот,
находящ се в гр.Варна, ул.Мир 54, собствен на ответниците-кредитополучатели
/ съгласно и приложен НА за учредяване на догов.ипотека
№83, том 6, рег.№16780, дело №971/20.08.08г. на Н-с при ВРС/.
Ответната страна в отговора си е релевирала
възражения за неравноправност на договорни клаузи,
касаещи начина на формиране на дължимата лихва и даващи възможност за
едностранна корекция на лихвения процент от страна на банката, както и
капитализирането на лихви.
В разглеждания случай кредитополучателите
– физически лица се явяват потребители на финансова услуга по см. на §13, т.12
от ДР на ЗЗП , тъй като договорите за кредит в това число потребителски или
кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансова услуга и клаузите в
договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на
специален фактически състав по чл.143 ЗЗП, каквито са направени от ответниците.
Съгласно разпоредбата на чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят установява различни хипотези. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, а не са уговорени индивидуално предварително изготвените от
търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да
влияе, както и в случаите на договор при общи условия.
В отговора си ответната страна е визирала като
неравноправни такива клаузи от договора, които дават възможност на банката да
извършва едностранна промяна в условията на договора, а именно чл. 7.3 и чл.7.4
от договора / неправилно посочени от страната цифрово като т.11.2 и 11.3 в
отговора/. Посочените разпоредби гласят, че точния размер на дължимата лихва се
изчислява от банката за всеки лихвен период на падежа на съотв.лихвено
плащане , посочен в погас.план, като при промяна на
базовия лихвен процент на банката за евро, договорения лихвен процент се
променя съответно, считано от датата на промяната, без да е необходимо предоговаряне. Уговорено е, че в този случай банката има
право едностранно да променя размера на месечните погас.вноски,
за което уведомява писмено кредитополучателите.
Неравноправните уговорки, които са индивидуално уговорени са действителни, но
тежестта на доказване пада върху търговеца /чл.146, ал.4 ЗЗП/. Действително в
случая посочените разпоредби не се съдържат в общи условия, а са част от
договора, но в тежест на ищеца бе да установи, че същите са индивидуално
уговорени, което не бе сторено.
Клаузите, които дават право на търговеца едностранно
да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право
да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по
принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.12 от ЗЗП. В
разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП обаче законодателят е предвидил
изключение от това правило за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и
други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на
борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.
Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да
се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може
да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията
не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този
критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен
и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 ЗЗП/. Потребителят следва предварително да
получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин / в
този смисъл е Решение №77/22.04.15г. по гр.д.№4452/14г. на ВКС/.
В случая е видно, че в посочената разпоредба, даваща
възможност за едностранно изменение на размера на догов.лихвен
процент, не са посочени никакви външни причини, независещи от банката, които
бих могли да доведат до тази промяна, не са посочени критерии или основания,
които биха могли да наложат едностранно променяне на базовия лихвен процент,
представляващ съществен елемент от договора за банков кредит. Тези клаузи не
отговарят на изискването за добросъвестност, тъй като не въвеждат ясни,
предвидими, определени или с възможност за точна определяемост
параметри на задълженията, а са поставени в зависимост от настъпване на бъдещи
обстоятелства изцяло по волята на кредитора без право да се договаря.
Методиката на Банката за определяне на базовия лихвен процент, както и
визираните в нея компоненти за изчисляването му, са факти извън договорното
съдържание и като такива невключени в постигнатото между страните съгласие.
Отделно от това в разпоредбата е предвидено в случай
на едностранна промяна кредитополучателите да бъдат
писмено уведомени, доказателства за което не са представени по делото.
Следователно налице е неизпълнение от страна на ищеца в качеството му на страна
по договора на вменените му със същия задължения, а
съгласно чл.20а от ЗЗД договорите имат сила на закон за тези, които са ги
сключили, която разпоредба съдът намира за приложима и към договорите за банков
кредит, представляващи по своята същност вид граждански договор, за които
важат общите принципи на гражданските правоотношения
- на равнопоставеност на субектите на всяко едно гражданско правоотношение.
С оглед на гореизложеното настоящият състав намира,
че клаузите на чл. 7.3 и чл.7.4 от договора се явяват неравноправни по смисъла
на чл.143, т.10 от ЗЗП, тъй като дава възможност на ищеца нерегламентирано да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание, което води и до тяхната нищожност съгласно разпоредбата на чл.146,
ал.1 от ЗЗП. Така установената нищожност предвид разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД обаче съдът не намира, че обуславя извод за нищожност на целия договор.
Що се касае до разпоредбата
на чл.7 от договора , то е видно, че в същата е посочен годишния лихвен процент
за ползвания овърдрафт , формиран от базов лихвен
процент и надбавка към него. С подписания между страните договор в същия член е
предвидено, че базовият лихвен процент към датата на договора е 5,79%, а
надбавката е 5,71%, или общата годишна
лихва е 11,50%. Тази клауза от договора, съдържаща уговорки за конкретните
размери на годишния лихвен процент, съдът намира, че не би могла да се
възприеме като нищожна клауза поради това, че е неравноправна. В случая се
касае за индивидуално договорена клауза. Съдът не възприема възражението на
ответниците, че не се касае за индивидуална клауза, тъй като е съставена
предварително от банката и те не са имали възможност да влият
върху нейното съдържание. Става дума за договорни отношения между страните, при
които се договаря конкретно размера на дължимата лихва върху редовната главница
при сключването на договора. Обстоятелството, че договора като писмен документ
е изготвен от банката преди подписването му не означава, че клаузата е
предварително съставена и кредитополучателят не е
разполагал с възможността да влияе върху нея. Договорът не е оспорен относно
неговата истинност, поради което и неговото съдържание възпроизвежда
постигнатото между страните съгласие по този въпрос. Ответната страна в същото
време при проява на обичайно дължимата грижа към собствените си дела е можела
да прецени личните си икономически последици от този договор. Съобразявайки
гореизложеното съдът намира, че липсва твърдяната неравноправност и по отношение на разпоредбата на чл.2, б.Б
от договора, съдържаща дефиниция на „БЛП”, която се отличава с ясно и
разбираемо съдържание, а от друга страна не се установява същата да е във вреда
на потребителя и да води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Относно възражението за неравноправност
на клаузата по чл.8 от договора, касаеща възможността за капитализация на
лихви, в случая съдът намира, че се касае за индивидуално договорена клауза, за
чието приложение ответниците са дали изричното си съгласие и са възприели
изцяло този начин на пресктруктуриране на задълженията,
поради което и спрямо нея намира приложение разпоредбата на чл.146, ал.1 от
ЗЗП. Отделно от това следва да се отбележи, че в действащата през процесния
период Наредба № 9 от 3.04.2008 г. за
оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на
специфични провизии за кредитен риск (Обн.,
ДВ, бр.38 от 11.04.2008 г., в сила от 11.04.2008 г., отм., бр. 40 от 13.05.2014
г.) липсва забрана между
страните да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви.
Ответната страна е навела възражение за нищожност
поради неравноправност и на клаузата на чл.9 от
договора, предвиждащ дължимостта на назак.лихва, по общо изложено съображение за противоречие с
морала и добрите нрави, без да са наведени конкретни оплаквания. Изрично в
разпоредбата по ясен и недвусмислен начин е уговорен начина на начисляване и
размера на тази лихва. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани в правни норми
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях /така
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. Така
постигната договорка за наказ.лихва изцяло покрива
характеристиките на неустойка за забава, и същата има за предназначение да
компенсира вредите от неизпълнението, като има и обезпечителен
характер. Именно, за да изпълни тя придадените й от закона функции / обезпечителна, обезщетителна и санкционна/ се налага завишения й размер. Или за да постигне тези специфични свои цели
размерът на неустойката следва да надхвърля предвидимите вреди за кредитора,
поради което е допустимо договарянето и на по-висок размер. В правната уредба
към датата на сключване на договора липсват разпоредби, които да ограничават
размера на неустойката при договори за кредит, обезпечени с ипотека. В случая
видно от договора и съгласно заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ
размерът на лихвата е 20 пункта над договорения лихвен процент, който размер не
може да се счита за необосновано високо обезщетение, несъответен на комплекса
от трите функции на неустойката, отчитайки размера на законата
лихва по чл.86 ЗЗД, възлизаща на 10 пункта над основния лихвен процент. Видно е
още, че този размер е бил изцяло възприет от ответниците при подписването на
договора, както и при учредяването на ипотеката, където са отразени
съществените елементи на договора, където е обективирано
изричното изявление на ответниците за съгласяване с посочените условия, което индивидуално договаряне изключва позововането на потребителя на неравноправност
на неустоечната клауза.
По делото е събрана и
съдебно-счетоводна експертиза, кредитирана от съда като обективна, съдържаща в пълнота обосновани надлежно отговори на
всички поставени въпроси. Съгласно заключението на вещото лице по така
сключения договор са постъпвали плащания, като последното плащане е извършено
на 29.01.11г. По делото не са ангажирани доказателства за заплащане на
дължимите след тази дата месечни вноски, нито са наведени твърдения в тази
връзка. С оглед на това неизпълнение, представляващо основание по чл.31.2 , б.а от договора за кредит ищецът е упражнил
правото си да трансформира цялото задължение по договора за кредит в предсрочно
изискуемо. Съобразно разясненията, дадени в т.18 на Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г.,
постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане
на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно
изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не
поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до
длъжника – кредитополучател, и то преди подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение. Предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а,
ал.2 ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на
две предпоставки – обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Или за
да настъпи предсрочната изискуемост на кредита е необходимо волеизявлението за
обявяването й да достигне до длъжника и то трябва да предхожда депозирането на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Волеизявлението на ищеца за обявяване на цялото
задължение по договора за кредит за предсрочно изискуемо е обективирано
в уведомително писмо изх.№263-1239/04.04.12г. По делото не е спорен факта на
получаване на така отправеното уведомление от страна на отв.С.,
а се спори единствено получаването му от страна на отв.В.С..
Видно от приложеното по делото уведомление същото е адресирано до двамата
ответници на адрес в гр.*****, и е получено лично от отв.С.
на 11.04.12г., като същият е поел и задължението да предаде на съпругата си В.С.. От представеният по делото и неоспорен в тази си част договор е видно, че именно този е
адреса , който е посочен като настоящ такъв на отв.С.,
както и като адрес на кореспонденция между страните , в случай, че страната не
е уведомила за промяна на своя адрес, както и е адреса на собствения на
ответниците имот, даден като обезпечение по договора. В разглеждания случай отв.страна признава факта, че връчването на уведомлението е
извършено в банката при посещение на отв.С., което
обстоятелство само по себе си не изключва приложението на разпоредбата на чл.46 ГПК. Не се твърди обаче, нито се представят надлежни доказателства за това, че
същият е променил настоящия си адрес, посочен в договора, към релевантния
момент. Показанията на разпитаната в производството св.И.Ш.. съдържат общи и епизодични
впечатления, от което не може да се изведе извода за опровергаване по
категоричен начин на факта, че към датата на връчване на уведомлението отв.С. е лице от домашните на отв.С.
и което живее на адреса. Доколкото
страната не е уведомила кредитора за настъпила промяна в адреса, то следва да
се приеме, че в случая следва да се приеме, че кредиторът е положил необходимите
усилия да изпълни задължението си за уведомяване на длъжника за упражненото си
правомощие да обяви предсрочната изискуемост на кредита. Предвид констатираното редовно връчване на
уведомлението към 11.04.12г. и установеното неизпълнение на задължението за
заплащане на дължимите суми в предоставения срок, съдът намира, че считано от
17.04.12г. вземанията на банката по договора следва да се считат за предсрочно
изискуеми, предвид осъществяването на изискуемите за това предпоставки, който
момент предхожда подаването на заявлението по чл.417 ГПК. Доколкото
задължението по договора е поето за задоволяването на текущи битови нужди /
т.е. нужди на семейството/, то по силата на закона двамата съпрузи отговарят
солидарно, като в настоящото производство са ирелевантни
вътрешните отношения между съпрузите.
От събраната по делото ССЕ съдът намира, че безспорно
се установява факта на предоставяне на кредитополучателите
на средства в размер на 125000евро, които са били използвани в цялост на
01.07.09г. Съдът намира за установен и
факта на усвояване на сумата чрез покриване на стари задължения в размер на
74890,18евро, установено с експертното заключение. В тази връзка по делото е
представена и молба –искане за предсрочно погасяване на кредит от 25.08.08г. ,
ведно с договор за кредит №39КР-АА-0361/24.02.05г. и анекс към него от
25.08.06г. Предприетото от страна на ответника оспорване на автентичността на
молбата съдът намира за недоказано. Съгласно заключението по допуснатата
съдебно-почеркова експертиза, кредитирано от съда
като обективно и пълно, ръкописният текст в молбата не е изпълнен от С. М.С., а
подписът, положен срещу „с уважение” в нея е изпълнен от С. М.С.. Доколкото се
установява, че молбата е подписана от ответника, то съдът намира, че следва да
се приеме, че изявлението, предхождащо подписа е направено от това лице и
отразява неговата воля за това, което е вписано. Ирелевантно
в случая се явява факта, че текста не е написан от него, след като последният е
подписал документа. Отделно от това при формирането на извода за усвояването на
средствата за погасяване на предходни задължения съдът съобрази и изявленията
на страните в самия процесен договор от 20.08.08г., в
който те изрично са вписали в т.4, че разплащанията при условията на овърдрафт се извършват освен за текущи битови нужди и за
погасяване на съществуващи задължения. От друга страна самите ответници не
твърдят, нито ангажират доказателства, за това, че задължението по предходния
договор за кредит , посочен в оспорваната молба-искане, е погасено по начин,
различен от така установения по-горе.
Съобразно релевираните в
производството възражения експертизата е изготвила различни варианти на
заключението. От така изготвените варианти съдът като отчита установената
по-горе неравноправност на клаузите на чл.7.3. и
чл.7.4. от договора, даващи възможност за едностранно изменение на лихвата,
възприема като съответен на предмета на делото варианта на заключението на
вещото лице, даден в допълн.заключение под № 4-b. При този вариант е отчетено както погасяването на
старите задължения, така и е съобразен договорения лихвен процент по чл.7 при
начисляването на догов.лихви, а именно лихва от
11,5%. Според данните на експерта при този вариант общия размер на непогасената изискуема вече в цялост главница възлиза на
120116,62 евро , а дължимата догов.лихва – 29136,92
евро. При този вариант не се установява дължимост на
лихва по чл.9 от договора, видно от приложенията към експертизата, а съобразно
посоченото от вещото лице такава е начислявана единствено върху неразрешения овърдрафт, какъвто при въприетия
от съда вариант не се отчита. Дължима се явява и сумата от 3750 евро – годишна
такса управление за 2011г. и 2012г., която се следва по силата на разпоредбата
на чл.11 от договора. Посочената договорна клауза не е оспорена своевременно с
отговора на исковата молба, а наведените едва в съдебните прения твърдения за
нищожност поради липса на предмет се явяват преклудирани.
По делото са налице данни за извършена продажба на
имот по реда на публичната продан в хода на образуваното въз основа на
заповедта и изп.лист изпълн.производство,
но съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., тези плащания не могат
да бъдат взети предвид от съда по реда на чл.235, ал.3 ГПК при разглеждането на
иска по чл.422 ГПК.
С оглед на така изложеното съдът намира, че към
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
ответниците са дължали на ищеца посочените по-горе съобразно възприетото заключение
на назначената съдебно - счетоводна експертиза суми, поради което и предявения
иск за установяване на тяхната дължимост се явява
основателен и следва да бъде уважен. В останалата им част за горниците до претендираните от
кредитора размери на главницата и просрочените договорни и наказ.лихви,
претенциите като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
Следва да бъде уважено и искането да се приеме за
установено, че ответниците дължат и претендираната
със заявлението законна лихва върху главницата от датата на депозиране на
заявлението по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №17356/2012г. на ВРС в съда - 23.11.2012г. до окончателното й изплащане.
С оглед разясненията, дадени в т.12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото производство, или с решението си по установ.иск съдът дължи произнасяне по дължимостта на разноските за заповедното производство.
В исковото производство отв.страна
е релевирала възражение за прекомерност на
присъденото ю.к.възнаграждение в заповедното производство, което съгласно
разясненията, дадени в ТР следва да се обсъди от исковия съд. Видно от
материалите по делото в заповедното произвдство
претендирания и присъден размер на ю.к.възнаграждение е 5000лв. Доколкото
страната е била защитава от юрисконсулт, то на осн.
чл.78, ал.8 ГПК й се дължат разноски в
размер, определен по чл.7, ал.5 във вр. с ал.2, т.4
от Наредба №1/09.07.04г. за минималните размери на адв.възнаграждения
/ в редакцията й към датата на депозиране на заявлението /, а именно
4091,87лв. Съдът следва да присъди
възнаграждение именно в размера, който е определен в нормативния акт, тъй като
същото не се договаря и страната не може да промени размера му, предвид точното
му фиксиране / така Определение №259/25.06.12г. по ч.гр.д.№193812г. на ВКС/. В
този смисъл и възражението за прекомерност се явява основателно и размера на
следващото се ю.к. възнаграждение следва да бъде ревизиран до сумата от 4091,87лв.
Съдът като съобрази установения по-горе размер на
вземането, до който иска се явява основателен, както и размера на сторените в
заповедното производство разноски от ищеца, при съобразяване извършената
корекция на следващото се ю.к.възнаграждение, намира, че дължимите в
заповедното производство разноски са в размер на 9347,22лв.
Предвид изхода
от спора съдът дължи произнасяне и по направените от двете страни искания за
присъждане на разноски на осн. чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 и ал.3 ГПК.
По отношение на искането на ищеца за присъждане на
ю.к. възнаграждение от страна на ответника е направено възражение за
прекомерност на осн. чл.78, ал.5 ГПК. С оглед на
изложеното по-горе, касателно ю.к.възнаграждение за
заповедното производство, съдът намира, че възражението за прекомерност се
явява основателно, като следващото се на ищцовата
страна ю.к.възнаграждение следва да се редуцира до сумата от 11455,62лв,
съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.04г. за минималните размери на адв.възнаграждения. Съобразно това и с оглед уважения
размер на претенцията съдът намира, че искането на ищеца за разноски следва да
бъде уважено до размера от 15685,53лв, включващ ю.к.възнаграждение, депозити за
вещи лица и д.т.
На ответника С. / доколкото разноски са заплащани от
него, а отв.С. е освободена от такива/ се следват
разноски съобразно отхвърлената част от иска, които възлизат на 116,79лв –
депозити за експертизи и съд.удостоверение.
От страна на ответниците е направено и искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв за всеки
от тях. Представен е договор за безплатна правна помощ, подписан от ответниците,
в който е уговорено осъществяването на безплатно процес.представителство на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. С оглед на това съдът намира, че дължимото
адвокатско възнаграждение следва да бъде определено в размер, посочен в
разпоредбата на чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, а именно 11455,62лв за осъществено
процесуално представителство на ответниците, като съобразно отхвърлената част
от исковата претенция на осн. чл.78, ал.3 ГПК на процесуалния представител адв.
Р.И. следва да се присъди сумата от 2042,66лв, на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА за установено в
отношенията между „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.Д.Цанков №37, и С.М.С., ЕГН **********, и В.И.С.,
ЕГН **********,***, че С.М.С., ЕГН **********, и В.И.С., ЕГН **********, ДЪЛЖАТ солидарно на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********, следните суми както следва: СУМАТА от 120116,62евро
/ сто и двадесет хиляди сто и шестнадесет евро и 62 е.ц./, представляваща
главница по договор за предоставяне на банков кредит №014OD-R-000062/20.08.08г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението - 23.11.12г. до окончателното погасяване на вземането; СУМАТА от 29136,92евро / двадесет и девет хиляди сто тридесет и шест евро и
92 е.ц./, представляваща просрочени
лихви за периода 01.08.10г. - 23.11.12г.; СУМАТА
от 3750евро / три хиляди седемстотин
и петдесет евро/, представляваща
комисионни за управление на кредита съгласно т.11 от договора за 2011г.
и 2012г., за които вземания по ч.гр.д. №17356/2012г. по описа на ВРС, ХХVІ
състав, е издадена заповед №9654/29.11.2012г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, на основание чл. 422, ал.1 във вр. с
чл.415 от ГПК, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за главница за
разликата над 120116,62евро до пълния претендиран за
установяване размер на вземането от 125000 евро и за просрочени лихви за разликата над 29136,92евро до пълния претендиран за
установяване размер на вземането от 57456,08 евро, като неоснователни.
ОСЪЖДА С.М.С.,
ЕГН **********, и В.И.С., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТЯТ на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.Д.Цанков №37, СУМАТА
от 9347,22лв / девет хиляди триста
четиридесет и седем лева и 22ст./ , представляваща
направените в заповедното производство разноски, за които е издадена заповед №9654/29.11.2012г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №17356/2012г. по
описа на ВРС, ХХVІ състав.
ОСЪЖДА С.М.С.,
ЕГН **********, и В.И.С., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТЯТ на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.Д.Цанков №37, СУМАТА
от 15685,53лв / петнадесет хиляди шестстотин осемдесет и пет лева и 53ст./, представляваща направените по делото разноски, на осн. чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК.
ОСЪЖДА „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.Д.Цанков №37, ДА
ЗАПЛАТИ на С.М.С., ЕГН **********, с адрес ***, СУМАТА от 116,79лв / сто и шестнадесет лева и 79ст/ , представляваща
направени по делото разноски , на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.Д.Цанков №37, ДА ЗАПЛАТИ на адв.Р.Х.И., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 2042,66лв / две хиляди
четиридесет и два лева и 66ст./, представляваща адв.възнаграждение за проц.представителство,
на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: