№ 3497
гр. София, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20221110127559 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, във вр.чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД.
Производството е образувано по предявен от [*************] срещу А. Г. В.
установителен иск за установяване на вземана за сумата от 28,65 лева, за която е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
6045/2022 г. по описа на СРС.
В исковата молба ищецът твърди, че на 11.10.2021 г. с ответника са сключили
договор за потребителски кредит SO No 2735, по силата на който му е предоставил
сумата от 1500 лв., а последния се задължил да върне същата на 36 месечни вноски,
включващи главница и договорна лихва. Поддържа, че ответникът не изпълнил
задължението си за заплащане на сумата от 41,67 лева, представляваща главница по
четвърта вноска по процесния договор, поради което подал заявление по чл.410 ГПК.
Сочи, че длъжникът-настоящ ответник признал вземането на ищеца за главница, но
оспорил дължимостта на договорната лихва. С оглед предходното, ищецът обуславя
правния си интерес от предявения установителен лист. Претендира направените по
производството разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, в който признава
дължимостта на четвъртата вноска по процесния договор за кредит в размер на 41,67
лева, но оспорва дължимостта на сумата от 28,65 лева, представляваща договорна
лихва, тъй като договора за кредит е нищожен, поради противоречие със закона и
добрите нрави. Излагат се доводи за неравноправност на клаузите от процесния
1
договор, предвиждащи заплащане на възнаградителна лихва, ГПК и такси за експресно
разглеждане на кредита. Поддържа, че към датата на подаване на исковата молба,
кредитът е погасен изцяло, ведно с лихва за забава. По изложените в отговора доводи и
съображения се иска отхвърляне на предявения иск и определяне на адвокатско
възнаграждение за оказана безплатно правна помощ и съдействие.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за установено
следното от фактическа страна:
Видно от приложеното към настоящото производство ч.гр.д.№ 6045/2022 г. по
описа на СРС, 43-ти състав е, че по заявление на [*************] е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено
длъжникът – настоящ ответник да заплати на кредитора сумата от 41.67 лева,
представляваща главница по четвърта вноска по индивидуален договор за
потребителски кредит № 2735/11.10.2021 г., ведно със законна лихва, считано от
08.02.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от 28,65 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 07.07.2022 г. /дата на четвърта просрочена вноска/ до
07.07.2022 г. /дата на последна просрочена вноска/.
В подаденото в срока по чл.414 ГПК длъжникът е признал вземането за
главница и е представил доказателства, че същата е заплатена с вносна бележка от
10.02.2022 г. С подаденото възражение длъжникът е оспорил дължимостта на сумата
от 28,65 лева, представляваща договорна лихва.
С оглед предходното, с разпореждане от 22.03.2022 г. по ч.гр.д.№ 6045/2022 г. по
описа на СРС, съдът е указал на заявителя - настоящ ищец, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в частта по оспорената заповед. В предоставения му
едномесечен срок ищецът е подал настоящата искова молба.
Между страните не се спори и от приложения по делото индивидуален договор
за потребителски кредит SO № 2735/11.10.2021 г., Общи условия, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити и
преводно нареждане от 11.10.2021 г. за сумата от 1500,00 лева се установява, че на
11.10.2021 г. страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение по
силата на договор за потребителски кредит. С подписването на договора ответникът се
е задължил да върне предоставения му кредит със съответното оскъпяване на 36
месечни вноски с общ размер на всяка от тях 191,67 лева, от които: 41,67 лева –
главница, 28,65 лева- лихва и 121,35 лева - такса за експресно обслужване, при
годишен лихвен процент по кредита 37,87 %. Представеното по делото преводно
нареждане удостоверява факта на преведена сума от 1500 лева с получател ответника,
с посочено основание за плащане – номера на договора за потребителски кредит.
Видно от приложените по делото преводни нареждания е, че ответникът е
заплатил всички дължими вноски за главница по процесния договор.
2
По делото са приложени заповеди за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, от които се установява, че ищцовото дружество е подавало заявления по
чл.410 ГПК за всяка една от просрочените вноски по процесния договор за кредит, по
които са образувани отделни производства в СРС.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
от което се установява, че съгласно приложените в кориците на делото документи,
ответникът е заплатил на ищцовото дружество сумата от общо 1544,09 лева, а
съгласно представените от дружеството документи – сумата от 1 502,42 лева. Вещото
лице е посочило, че месечната възнаградителна лихва в размер на 28,65 лева
оскъпява главницата по кредита от 41,67 лева с 68,75 процента., а таксата за
експресно разглеждане с 291,22 процента. От направените изчисления вещото лице е
установило, че предвидената месечна вноска от 191,67 лева, включваща главница,
възнаградителна лихва и такса експресно разглеждане, оскъпява кредита за месечена
вноска за главница от 41,67 лева с 359,97 процента.
Други относими и допустими доказателства не са представени по делото.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
В конкретния случай между страните не се спори, а и от приложения по делото
индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2735/11.10.2021 г. се установява,
че между тях е сключен договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, по
силата на който ищецът е предоставил на ответника заем в размер на 1500,00 лева, а
последния се е задължил да го върне на 36 равни месечни вноски, включващи
главница, възнаградителна /договорна/ лихва и такса за експресно разглеждане. Няма
спор също, че относно сключеният договор за потребителски кредит важат
изискванията на специалния закон - ЗПК. Ответникът има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая
с отпускането на кредит в размер на 1500 лева в полза на ответника като физическо
лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Като потребител ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно и следва да се
произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този
смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС).
В конкретния случай ответникът е направил възражение за наличие на
неравноправни клаузи, поради противоречие със закона и добрите нрави, което съдът
намира за основателно.
Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите
нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички
3
обстоятелства, относими към нея /в т.ч. естеството и размера на задължението, за
изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни
способи – поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на
уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем
на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните
материални ценности и др./. В трайната съдебната практиката /решение № 906/2004 г.
по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО, решение № 378/2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на
ВКС, II ГО, определение № 901/2015 г. по ч. гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV ГО / е
прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва
е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната
лихва. За процесния период основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10 пункта.
Посоченото уравнение прави размер на законната лихва към датата на сключване на
договора 10 %, респ. трикратният размер на законната лихва към 11.10.2021 г. е 30 %.
В случая се касае за необезпечено вземане по договор за паричен заем, като вземането
за възнаградителна лихва е с близо четири пъти по висок от размер на законната лихва
/видно от клаузата на чл.2, ал.1, т.7, с която е уговорен годишен лихвен процент в
размер на 37,87 %/.
Отделно от предходното, ищецът, който носи доказателствената тежест, не е
ангажирал доказателства, от които да се установи, че уговорките по договора за
потребителски кредит са постигнати в момента на сключване на договора и че
ответникът е имал възможност да влияе върху съдържанието им, поради което съдът
намира, че постигнатите по договора уговорки не са индивидуално уговорени -
изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, заемателят като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в размер близо
четирикратно над допустимия надхвърля размера на действителните вреди. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга /предполагащ недостиг на парични
средства у едната от страните/, следва да се приеме, че процесните уговорки не
съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. Ето защо, клаузите на
договора, с които е уговорен ГЛП в размер на 37,87 % накърняват договорното
равноправие между страните, противоречат на добрите нрави, поради което се явяват
нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД. Нищожните уговорки нямат правно
действие. Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за кредит се явява
недействителен на основание чл. 23 ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата
стойност на кредита в размер до размера на усвоената главница.
Претендираният в настоящото производство иск за сумата от 28,65 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 07.02.2022 г. /дата на четвърта забавена
4
вноска/ до 07.02.2022 г. /дата на последна просрочена вноска/, следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищцовото
дружество се дължат направените разноски. Следва да се има предвид, че цитираната
разпоредба е приложима единствено в случай че искането за разноски не представлява
злоупотреба с право. Както бе посочено и по-горе, от приложените към писмения
отговор заповеди по чл.410 ГПК се установява, че в конкретния случай ищецът
претендира вземания срещу един и същи длъжник – настоящия ответник, произтичащи
от едно и също договорно правоотношение – договор за потребителски кредит SO №
2735/11.10.2021 г. Видно от издадените заповеди е, че освен настоящото производство,
са образувани още четири производства за вноски по същия договор за кредит, по
всяко от които на заявителя-настоящ ищец са присъждани разноски за държавна
такса в размер на 25,00 лева и възнаграждение за адвокат в размер на 360,00 лева.
Съдът намира, че този подход за претендиране на разноски, включително за адвокатски
хонорар, по всяко едно от делата с предмет вземания за отделните вноски,
произтичащи от един и същ договор, което е масова практика на ищеца и то не само по
дела пред СРС, но и пред останалите съдилища в страната, нарушава принципа на чл.3
ГПК. Процедирайки по този начин се стига до там, че по един договор за всяка от
дължимите вноски /до окончателното им изплащане/, ищецът е образувал 5 броя
заповедни производства, по всяко от които се присъждат разноски за адвокатски
хонорар. Предходното води до неоснователно обременяване на задълженията на
длъжника и е типичен пример за злоупотреба с право. Правно неоправдани са
действията на кредитора по облигационното вземане, тъй като пред него е стояла
правната възможност в рамките на едно и също производство да претендира
вземанията си, всяко едно от които вече е било изискуемо. По този начин по-силната
страна в облигационните отношения, посредством законоустановени средства цели
постигане на противоправен резултат и неоснователно обогатяване, както и
калкулиране в тежест на длъжника на неоправдано високи по размер разноски в
рамките на заповедните, а в последствие и в исковите производства. В случая е
осъществена злоупотреба с права, която противоречи на общоприетите норми на
морала в житейски смисъл и на морала в правото, респ. на правилата в правото
за добросъвестност и справедливост при упражняване на законоустановени права.
Такава недобросъвестност не може да бъде толерирана. Предвид гореизложеното,
съдът счита, че искането на ищеца за присъждане на направените разноски в исковото
и заповедното производство, следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника следва да се присъдят
направените от него разноски. Видно от приложения по делото списък на разноските
по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, сключен между ответника и
5
пълномощника му е, че същите са се договорили, че процесуалното представителство е
безплатно – чл.38, ал.1, т.2 ЗА. На основание чл.38, ал.2 ЗА, вр. чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът
определя адвокатско възнаграждение в минимален размер от 400,00 лева.
Възнаграждението следва да бъде заплатено на адв.Б. от ищеца.
Видно от приложения в хода на заповедното производство договор за правна
защита и съдействие е, че ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер
на 150,00 лева, която сума следва да бъде репарирана от ищцовото дружество.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [*************], със седалище и адрес на управление:
[*************] против А. Г. В., ЕГН ********** иск с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, във вр.чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД – за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 28,65 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 07.07.2022 г. /дата на четвърта просрочена вноска/ до 07.07.2022 г. /дата на
последна просрочена вноска/, за която е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 6045/2022 г. по описа на СРС, 43-ти състав.
ОСЪЖДА [*************], със седалище и адрес на управление:
[*************] да заплати на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 ЗА на адвокат Л. k. Б.,
ЕГН [*************], с адрес на упражняване на дейността: [*************]1, сумата
в размер на 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатно адвокатска помощ и съдействие на ответника по производството.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК [*************], със седалище и адрес
на управление: [*************] да заплати на А. Г. В., ЕГН ********** сумата от
150,00 лева, представляваща направени разноски по производството по ч.гр.д.№
6045/2022 г. по описа на СРС, 43-ти състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6