№ 65
гр. Ловеч, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на осми
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
Членове:ПЛАМЕН ПЕНОВ
РАДОСЛАВ АНГЕЛОВ
при участието на секретаря ЦВЕТОМИРА БАЕВА
като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ АНГЕЛОВ Въззивно гражданско
дело № 20224300500006 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК (ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
ГПК).
Постъпила е въззивна жалба вх.№6324/23.09.2021 г., подадена от Д.
СВ. Д., ЕГН **********, гр.Ловеч, ул. „Х.Б.“ № 32, ет.3, ап.6, чрез
процесуалния представител адв. Д. Ф., САК, със съдебен адрес: гр.С., ул.
„П.П.“ № 1, ет.5, ап.14, GSM: ******, еmail: ******@***************.** против
Решение № 200 от 09.07.2021г. по гр.д. № 395/2021г. на РС – Ловеч в частта,
с която е отхвърлен иска за горницата над 155.28 лева до пълния претендиран
размер на сумата в размер на 172.36 лева, получена без правно основание въз
основа на недействителния договор за кредит и анекса към него, заедно със
законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на исковата молба –
18.02.2021г. до окончателното й изплащане, като неоснователен и
недоказан.
В жалбата се твърди, че постановеното решение е неправилно, като
съдът не е изложил фактическите и правните си изводи по всички защитни
1
доводи на ищеца и по всеки твърдян от него релевантен юридически факт.
Твърди, че вземането на договора няма характер на неустойка, тъй като не
притежава обезщетителна и обезпечителна функция. Навеждат се доводи, че
уговорената неустойка, представлява разход и възнаграждение по кредита и
не е била включена в ГПР, с което се заобикаляло закона и не е точно и ясно
формулирана, което е нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК. Твърди, че уговореният
ГПР е с неравноправна клауза, заобиколени са изискванията на чл.10, ал.1 вр.
чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.19, ал.1-2 ЗПК, в същия не е посочен ясно и разбираемо
разписана методика за формиране на ГЛП и ГПР, което е заобикаляне на
закона чл.10, ал.1 ЗПК. Въззивникът сочи, че клаузите досежно ГПР са
бланкетно уговорени, кредиторът не е посочил в договора общата дължима
сума от потребителя, а уговорената лихва в размер на 41% надвишавал
трикратния размер на договорната лихва, поради което и договорът е
нищожен и на това основание. Позовава се, че договорът е нищожен и на
основание, че кредиторът не е посочил действителната цена на кредита и на
ГПЛ и ГПР, тъй като същите били описани към общата част на сумата за
връщане, поради което счита, че договорът е нищожен и на основание чл.143,
ал.1 и ал.2, т.9 ЗЗП. Твърди, че договорът е нищожен, тъй като в неговото
съдържание не е включен размера на лихвения процент на ден и не са
разписани правата на потребителя по чл.29, ал.4 и ал.6 ЗПК, което е довело до
неспазавне изискванията на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК. Твърди, че договорът е
изначално недействителен, тъй като страните не били уговорили, че в
отношенията между тях ще се прилага правната стойност на обикновенния
електронен подпис, а договорът не е подписан с квалифициран електронен
подпис, поради което целият договор е нищожен, поради липса на воля. Моли
съда да отмени атакуванато решение в частта, с която е отхвърлена исковата
претенция за горницата над 155.28 лева до пълния претендиран размер на
сумата от 172.36 лева. Претендира разноски по делото, които да бъдат
изплатени на нея, на основание чл.38, ал.2 ЗА. Въззивникът е направил искане
за бъде призован чрез ЕПЕП, чрез Системата за сигурно електронно връчване
на ДАЕУ или на посочения от него e-mail.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият „Т.Т.Е.Г.“, ЕИК ******, гр.С., ул.
„А.С.“ № 84-86, чрез процесуалния представител адв. С. УЗ., САК, със
съдебен адрес: гр.С., ул. „Ш.“ № 18, ет.1, е изразил становище за
неоснователност и необоснованост на жалбата. Възразява, че сключеният
2
между страните договор се явява нищожен на посочените във въззивната
жалба основание като излага подробни правни аргументи. Твърди, че ГПР и
уговорените клаузи са точни, ясни, посочена е цялата законово необходима
информация, която потребителят следва да научи. Оспорва твърдението на
въззивника, че ГПР надвишава трикратния размер на законната лихва като се
позовава, че цитираната разпоредба не е актуална, с което чл.191 ал.4 ЗПК е
изменен до петкратния размер. Счита, че договорът за кредит отговаря на
нормативно установените изисквания за съдържание по чл.22 ЗПК, не са
налице нарушение на чл.143, ал.1 и ал.2, т.9 и т.11 ЗПК към момента на
сключване на договора. Навежда доводи, че в сключения договор е посочен
лихвения процент на ден, поради което не е недействителен на основание
чл.11, ал.1, т.20 вр. 29, ал.4 и ал.6 ЗПК. Възразява изцяло срещу твърдението,
не е спазена формата за действителност на договора за кредит с оглед
разпоредбата на чл.13, ал.4 ЗЕДЕУУ. Моли съда да отхвърли жалбата и да
потвърди Решение № 200/09.07.2021г. по гр.д. № 395/2021г., в частта, в която
е отхвърлен иска за сумата от 17.08 лева, представляваща горница над 155.28
лева до пълния претендиран размер на сумата от 172.36 лева. Претендира
разноски в т.ч. изплатено адвокатско възнаграждение.
Въззивникът Д.Д. не се явява в открито съдебно заседание и не се
представлява. Представя писмена защита, с която моли жалбата да бъде
уважена. Счита, че уговорената договорна (възнаградителна) лихва е
нищожна. Твърди, че в договора за потребителски кредит не е посочен
процент на разходите по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следвало
нищожност на тази клауза. Счита, че лихва не се дъжи, тъй като посоченият
ГПР в договора надвишава трикратния размер, предвиден в чл.19, ал.4 ЗПК.
Моли съда да отмени първоинстанционното решение. Претендира разноски,
за които представя списък по чл.80 ГПК. Прави възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна.
Въззиваемият „Т.Т.Е.Г.“ не се явява и не изпраща представител в
открито съдебно заседание. В нарочна писмена молба моли съда да остави
жалбата без уважение. Счита, че предявената претенция за връщане на сумата
в размер на 17.08 лева за неоснователна и недоказана. Претендира разноски,
за които представя списък по чл.80 ГПК.
ОКРЪЖЕН СЪД - ЛОВЕЧ, като прецени доводите на страните и
3
извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства,
приема следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от
ГПК са: да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното
решение и допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност,
поради което е валидно. Въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Налице са
всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки във
връзка със съществуването и упражняването правото на иск при
постановяване на съдебното решение, които обуславят неговата допустимост.
Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е
надлежно упражнено, поради което производството и решението са
допустими. Атакуваният съдебен акт е допустим, поради което въззвивният
съд дължи произнасяне по съществото на спора.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от
решението, като служебно следи за нарушение на императивна
материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
От фактическа страна:
На 08.04.2016г. между Д. СВ. Д., ЕГН **********, гр.Ловеч, ул. „Х.Б.“
№ 32, ет.3, ап.6, като кредитополучател, и „Т.Т.Е.Г.“ АД, ЕИК ******, гр. С.,
ул. „Антим I“ № 26, офис № 5, като кредитодател, е сключен Договор за
потребителски кредит № 124432 по реда на Закона за предлагане на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Кредитодателят се е задължил да
4
предостави на кредитополучателя заем в размер на 500.00 лева с цел на заема
– финансиране на свои лични нужди или услуги. Съгласно чл.1.3.1. от
сключения договор е уговорена годишна лихва за ползване на кредита размер
на 41.00 %, като за срока на ползване на кредита, кредитополучателят се е
задължил да заплати на кредитодателя договорна (възнаградителна) лихва в
размер на 17.08 лева. Общо дължимата сума за връщане по договора била
517.08 лева. С чл.1.5 от договора е уговорена клаузата, че ГПР, който е
изчислен съгласно Приложение № 1 от ЗПК, е 49.64 %.
Срокът на връщане на заема е 30 дни и изтичал на 08.05.2016г.
Уговорено е било, че усвояването на кредита ще се извърши чрез системата
ePay.bg. В чл.3.2 от договора е уговорена клауза, с която страните са се
спогодили, че при неизпълнение на задължението, кредитополучателят дължи
на кредитодателя законната лихва, таксите, разноските и други по връщане на
заема. Кредитополучетелят се е задължил в срок до 09.04.2016г. да
предостави банкова гаранция или поръчителство на две физически лица за
обезпечение на кредита. В договора е включена клауза, че при непредставяне
на обезпечение по кредита, кредитополучателят дължи неустойка размер на
4.32 лева на ден, за периода, когато не е имало обезпечение. Неустойката ще
се заплаща заедно с погасителната вноска.
На 10.05.2016г. е сключен Анекс № 124432_А към горния договор,
съгласно който кредитополучателят дължи връщане на главница в размер на
500.00 лева; такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит в размер на
30.00; договорна лихва в размер на 17.08 лева; неустойка в размер на 125.28
лева.
С този анекс е договорено, че кредитодателят предоставя на
кредитополучател нов кредит в размер на 500.00 лева, чиято лихва по
ползване на кредита е в размер на 3.42 лева. Уговорена е договорна лихва в
размер на 17.08 лева. Целта на отпускане на този кредит е била за изплащане
и погасяване на всички задължения, дължими от кредитополучателя към
кредитодателя по първия договор за кредит. Срокът за погасяване на този
креди бил 30 дни, който започва на тече от сключването на цитирания анекс.
Уговорена е клауза, че кредитополучателя следва да предостави обезпечение
по новия заем, като при неизпълнение да представи обепечение дължим
неустойка в размер на 4.32 лева на ден.
5
Към първия договор (08.04.2016 – 08.05.2016) за кредит е предоставен
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредит, което представлява Приложение № 2 към чл.5, ал.2 от
ЗПК. В него е посочено, че общият размер на кредита е 500.00 лева, чиито
срок е 30 дни. Погасителната вноска е била една, като в нея е включена
главницата, лихвата и разноските. В приложението е описано, че общата
сума, която кредитополучателя следва да върне на кредитодателя е 517.08
лева. Във формуляра изрично е записано, че фиксираният годишен лихвен
процент е 41.00 %, ГПР – 49.64 %. В т. 4.3 от този формуляр е уговорено, че
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0.89 % от усвоения кредит,
при неизпълнение от негова страна да предостави обезпечение по кредита.
Уговорено е, че при забава на длъжника, кредитополучателят ще заплаща
законна лихва в размер на основният лихвен процент + 10 % ведно със всички
разходи по евентуалното принудително събиране кредита. Кредитополучетял
е имал възможност на отказ от сключения договор за кредит в срок 14
календарни дни от датата на сключването му.
От представеното извлечение се установи, че кредитополучателят се е
издължил на 10.05.2016г., като е заплатил на кредитодателя сумата в размер
на 672.36 лева по Договор за кредит № 124432, при уговорена главница в
размер на 500.00 лева (л.25 от първоинстанционното дело).
Кредитодателят е направил извънсъдебно волеизявление, че Д. СВ. Д. е
погасил кредита си по Договор за кредит № 124432 от 08.04.2016г. (л.26 от
първоинстационното дело).
От правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация по чл.55, ал.1, предл.
1 ЗЗД, с което се иска „Т.Т.Е.Г.“ да бъде осъдено за върне сумата от 172.36
лева, от които: 30.00 лева, представляващи платени без правно основания
такси за извънсъдебно събиране на просрочен кредит, 125.28 лева,
представляващи недължимо заплатено вземане за неустойка по договора за
потребителски кредит и 17.08 лева, представляващи заплатена без правно
основание договорна лихва по договора за кредит.
При условията на пълно и главно доказване ищецът следва да установи
– разместване на блага, а именно плащането на суми в размер на 172.36 лева
от Д. СВ. Д. към „Т.Т.Е.Г.“, а ответникът кредитополучателят да докаже при
6
условията на пълно и главно доказавне наличието на основание за тяхното
получавате.
С решение № 200/09.08.2021г. съдът е уважил предявеният иск за
сумата от 155.28 лева, представляваща сбор от 30.00 лева за платени такси за
извънсъдебно събиране на такси и 125.28 лева, предсталяващи недължимо
заплатена неустойка. В тази част решението е влязло в законна сила. Предмет
на обжалване в настоящото производство са 17.08 лева, представляващи
възнаграждение на кредитодателя под формата на договорна
(възнаградителна) лихва.
Между страните не се спори, че е сключен договор за потребителски
кредит, както и че физическото лице, кредитополучател, има качеството
потребител, поради което на основание чл.7, ал.3 ГПК съдът следи служебно
за неравноправни клаузи за потребители. На основание чл.24 ЗПК,
разпоредбите 143-148 ЗЗПотр се прилагат също, според които
неравноправните клаузи са нищожни. Съдът намира, че е възникнало
облигационно правоотношение попадащо в чл.9 ЗПК.Страните не спорят, а и
по делото се установи, че ищецът Д. СВ. Д. е заплатил претендираната сума в
размер 17.08 лева по договор за кредит № 124432 от 08.04.2016г.
Спорно остава между стрените дали клаузата за договорна лихва е
нищожна, неравноправна, респективно дали кредитодателят се е обогатил
неоснователно за сметка на длъжника.
На основание чл.10 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, на хартиен или друг траен носител. По делото са налице
достатъчно доказателства, че договорът е сключен по ЗПФУР. Съгласно чл.
13 ЗЕДЕП, действащ към момента на сключване на договора, електронният
подпис е три вида – квалифициран, усъвършенстван и обикновен.
Използването на квалифициран електронен подпис винаги е неоходимо
условие за действителност на волеизявлението. По аргумент от чл.13, ал.4
ЗЕДЕП, действащ към момента на сключване на кредита, за направените от
тях електронни волеизявление приложение ще намира обикновения
електронен подпис, чиято сила има правната стойност на саморъчния, ако
страните са го уговорили. Обикновеният електронен подпис е определен като
вид от родовото понятие „електронен подпис” в чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС)
910/2014. Съгласно този текст електронен подпис е данни в електронна
7
форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са
логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва,
за да се подписва. От предоставените от ищеца документи (разпечатка от
кредитната институция) се установи, че лицето Д. СВ. Д. стои зад
волеизявлението за сключен договор. Изявлението от кредитополучателя се
установи от наличните търговски знаци (брандове) при сключените договори,
анекси и разпечатки от сайт. Ето защо настоящият договор е сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финнасови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация (чл.6 ЗПФУР). Съгласно §1, т.2 ДР на
ЗПФУР средство за комуникация от разстояние е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя, като
несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането
на разговори по телефони и изпращането на писма по имейл, представляват
средства за комуникация от разстояние. В този смисъл, договорът за
потребителски кредит като частен документ, подписан с обикновен
електронен подпис се ползва с доказателствена сила само за авторството на
изявлението – чл.180 ГПК. Използването на обикновен електронен подпис,
при сключването на този договор не води до неговота недействителност (В
този смисъл Определение № 169/06.04.2017г. по ч.т. № 672/2017г. на I т.о. на
ВКС). Правилно първоинстанционният съд е съобразил Регламент №
910/2014. С оглед представените и приети по делото документи (договор за
потребителски кредит, анекс към него и стандертен европейски формуляр),
съдържащи подробна информация за личните данни за ищеца, настоящият
състав приема, че процесният договор е сключен между ищеца и ответника.
Ето защо настоящият съд приема за доказано, че между Д. СВ. Д. към
„Т.Т.Е.Г.“ е сключен договор за кредит от 08.04.2016г. в електронна форма по
реда на чл.18, ал.1, т.3 ЗПФУР. В този смисъл е неоснователно възражението
на ищеца, че договорът е нищожен, поради липса на форма. Вярно е, че
доказателствената сила на обикновенния подпис е приравнена на саморъчния,
само ако страните са го уговорили (арг. чл.13, ал.4 ЗЕДЕП, тогава). По
отношение на сделката не може да се прилага ЗЕДЕП, тъй като към онзи
момент, специален закон по отношение на потребителските кредити е
8
ЗПФУР, а не ЗЕДЕП, който регулира като цяло електронните волеизявления.
Налице е принципът lex specialis derogat legi generali. Неоснователно е
възражението на въззивника, че страните не са уговорили силата на
обикновения електронен подпис, поради липса на подпис с КЕП. ЗПФУР не
установява задължение за подписване на договори с КЕП, а само начина да
бъде извършен чрез техническо средство. В този смисъл разпоредбите на
ЗПФУР придават по-лека форма за действителност от формата на ЗЕДЕП,
поради което следва да се тълкуват стриктно, а не разширително.
Несъстоятелно въззивникът се позовава на липса на форма, поради
неизползван електронен подпис, при положение, че същият едновременно се
позовава на сключения договор за потребителски заем като твърди в ИМ, че
клаузите са нищожни. С оглед по-горе изложеното настоящият състав приема,
че са спазени изискванията по чл.10, ал.1 ЗПК
Спорен остава въпросът дали сумата от 17.08 лева, представляваща
заплатена договорна лихва за ползване на потребителския кредит от
08.04.2016г., е неравноправна, респективно нищожна, с оглед разпоредбите на
чл.11, чл.19, чл.20 ЗПК и чл.143-148 ЗЗПотр.
На основание чл.22 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако не са спазени изисквания на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-
12, 20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
Представеният договор и анекс към него съдържат всички необходими
реквизити по чл.11, ал.1, т.7-12,20 ЗПК. Договорът не е сключен при общи
условия, поради което разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗПК не е приложима. С
оглед приетата фактическа обстановка в договара е посочена методиката на
изчисляване на референтния лихвен процент (част III, т.2 от стандартен
европейски формуляр). Посочен е ГПР, главницата и общата сума, дължими
от потребителя, които са изчислени към момента на сключване на договора.
Налице са условията за размера, периодичността, последователността на
вноските за погасяване на кредита, както и правото на отказ на потребителя
да се откаже от кредита (част IV, т.1-2 от стандартен европейски формуляр).
В договора има изрична клауза за правото на кредитополучателя извлечения
по договора, неговото възникване, изпълнение и погасяване. Ето защо не са
налице условията за недействителност по чл.11 ЗПК. В този смисъл
направеното възражение от въззивника е неоснователно.
9
В процесния случай не е налице хипотезата на чл.12 ЗПК, тъй като
нямаме овърдрафт. Освен това в исковата молба се твърди връщане на сума
по договор за потребителски креди 124432 от 08.04.2016г., за което са
представени доказателства, а не по новия договор за потребителски кредит,
сключен с анекс 124432_А от 10.05.2016г.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, който е в сила от 23.07.2014 г., ГПР не може
да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Разпоредбата важи и за процесния лучай, тъй като договорът е
подписан на 08.04.2016г., за чиято валидност се прилага законодателството
към момента на сключването му. Съгласно ПМС № 426 от 18 декември 2014
г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения, законната лихва е десет процентни пункта. Съобразявайки
правилото на чл.19, ал.4 ЗПК, договорното ГПР не следва да надвишава 50 %.
Процесното ГПР е 49.64 %, което в законовите граници. Същото важи и за
фиксираният годишен лихвен процент в размер на 41.00%. В този смисъл
възражението на въззивника, че ГПР е недействително, защото надвишава
трикратния размер на законната лихва е неоснователно. Същият се позовава
на стара съдебна практика, според която уговорките на ГПР (възнаградителна
лихва), които надвишават трикратния размер на законната лихва е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави. Позоваването на въззивника е
неотносимо с оглед определеното в закона. Настоящият състав приема, че
уговореният ГПР е в законовите граници, а заплатената договорна лихва е
дъжимо платена. Клаузата за ГПР от договора не е нищожна, на основание
чл.19, ал.5 ЗПК.
Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената
парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен
критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен
принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно
обогатяване на ответника, не са уредени. Няма законова или подзаконова
рамка към момента на сключване на договора, след отмяната на § 1 от ЗР на
ПМС № 72/8.IV.1994 г., следователно съдът ще съобрази обстоятелствата,
при които е сключен договорът, а именно: заемодателят е небанкова
финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без
каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Той е търговец,
10
който следва да реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави.
Практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за
възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за
просрочени задължения е преустановена с приемането на новата алинея 4 на
чл. 19 от ЗПК, която увеличава размера на 5 пъти, който се явява по-
адекватен. Аргумент за това се явява и обсъждането на законодателната
промяна (СТЕНОГРАМА от обсъжданията на проекта на Закон за изменение
и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014
г., 42-то НС), където се обосновават нужда от предоставяне на по-високи
лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна
дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви
следва да покриват загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни
длъжници, формиращо 50 % от оборотната дейност. Именно по тези
съображения в парламента се е наложило поставяне на лимит, позволяващ
договаряне на лихвени проценти от 50 пункта. Трябва да се споделят обаче и
изводите на първата инстанция, че е неприложимо стриктното ограничение от
5 пъти законната лихва, тъй като новоприетата норма действа занапред. Тя
следва да се ползва само като ориентир за социално-икономическите условия
при които е сключен и се изпълнява договорът. Като съобрази, че
кредитополучателят е имал възможност да избере с каква институция да
сключи договора за кредит и същият е избрал именно въззиваемото
дружество, което не е изисквало никакво обезпечение на предоставената
сума, в замяна на по-висок лихвен процент то не следва да се счита, че
същият е влязъл в съглашение, което е било дотолкова в негов ущърб, че да
противоречи на добрите нрави, напротив, предоставените средства без
каквото и да е обезпечение са в размер повече от два пъти (приблизително 29
пъти) от реализираната горница на кредитната институция. Тъй като
възнаградителната лихва не надвишава 5 кратния размер на законната лихва
за просрочени плащания, а ГПР действително не го надвишава, то настоящия
състав не счита, че уговорката за заплащането на 517.08 лева при отпусната
сума от 500 лева за една година е недействителна към момента на сключване
на договора.
Видно от приложения по делото договор, размерът на лихвения процент
по кредита бил изрично и ясно посочен, както и размерът на ГПР, като
същевременно тези размери са съобразени със законовите ограничения за
11
този вид договори (чл. 19 от ЗПК). Не се установи наличие на скрито
оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения
за разходи, неустойки и други.
Видно от текста на договора, общите условия и погасителния план,
изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със законовите
изисквания, като липсва основание оспорените разпоредби да се счетат за
неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, съобразно формулировката на чл. 143 от ЗЗПотр. В този смисъл
са Определение № 25 от 18.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2551/2021 г., IV г. о.,
Определение № 60451 от 3.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г. о.,
Решение № 1396 от 22.12.2021 г. на САС по в. гр. д. № 1601/2021 г..
По отношение на възражението, че възнаградителната лихва
представлява неравноправна клауза, то настоящия състав на съда, счита че
тъй като това е основната престация по двустранния договор, то тя не е
възможно да бъде неравноправна, тъй като същата е била известна на
потребителя, и е изиграла основна роля за формирането на волята за
сключване на договора. Видно от доказателствата, а именно подписания на
всяка страница договор за кредит и погасителния план, длъжникът е знаел
параметрите на договора, бил е наясно каква сума му се предоставя и каква
сума дължи. По отношение на основните престации по договора, а именно
неговата кауза, не може да се твърди неравноправност на клаузата, тъй като
длъжникът е бил в позицията да договаря този параметър като основен за
договора наред с размера на отпусната сума.
По отношение на аргумента, че не са представени доказателства за
формирането на ГПР и това повличало недействителност на договора, следва
да се отбележи следното: Същият се формира от всички разходи по кредита,
включително и за възнаградителна лихва. За потребителя не са останали
никакви скрити разходи или допълнителни такси, никакви неблагоприятни
последици за длъжника не са настъпили от факта на незнанието на механизма
на определяне на ГПР, тъй като всички искани суми са били обективирани в
първа страница на договора. В случай, че процентът на разходите е бил
изменян или са възникнали скрити такси или суми, твърдени да са обявени
със стойността на ГПР, тогава можеше да се разсъждава върху
12
недействителност на договора или уговорката, но при положение, че
длъжникът е наясно каква сума получава, кога, как и колко трябва да върне,
методологията на изчисление на ГПР, въпреки че не докрай изяснена и се
оказва ирелевантна за действителността на договора.
Фиксираният лихвен процент по договора в размер на 41 % не е
нищожен, на основание чл.21, ал.2 вр. чл.32, ал.4 ЗПК, тъй като в договорът е
уговорено, че заемът ще бъде върнат в рамките на 30 дни. Липсва данни,
когато оставащият период на договора за кредит е по-голям от една година. В
договора е налице изрична клауза, че не се дължи обезщетенеие на кредитора
при предсрочно погасяване на кредита (част IV, т.3 от стандартния
европейски формуляр).
Съдът с оглед приетата фактическа обстановка прие, че не са налице
условията по чл.143-145 ЗЗПотр., поради което не е налице неравноправна
клауза. Освен това по делото се установи, че договорът за потребителски
кредит не е сключен при общи условия, а е индивидуално уговорен. Всички
клаузи в него са уговорени между страните. В този смисъл неоснователна е
въззивната жалба в тази си част. Твърдението за порок по чл.143, ал.2, т.9
ЗЗпотр. е неоснователно, тъй като в договора за заем не е предвидена
възможност за неговото автоматично продължаване.
С оглед изложеното настоящият съд, прие, че клаузата за уговорена
възнаградителна лихва в размер на 17.08 лева при заем от 500.00 лева, не е
нищожна. Същата е заплатена на годно правно основание от въззивника Д.
СВ. Д. към „Т.Т.Е.Г.“. В този смисъл исковата претенция за осъждане на
кредитодателя да заплати сумата от 17.08 лева, представляваща заплатена
договорна лихва е неоснователна и исковата претенция следва да бъде
отхвърлена в тази си част.
Доколкото крайният извод на настоящият съдебен състав съвпада с
крайния извод на първоинстанционният, то РЕШЕНИЕ № 200 от
09.07.2021г. по гр.д. № 395/2021г. на РС – Ловеч В ЧАСТТА, с която, като
неоснователен и недоказан, е отхвърлен предявеният от Д. СВ. Д., ЕГН
**********, гр.Ловеч, ул. „Х.Б.“ № 32, ет.3, ап.6 срещу „Т.Т.Е.Г.“, ЕИК
******, гр.С., ул. „А.С.“ № 84-86, иск с правна калификация чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД, за горницата от 155.28 лева до пълния претендиран размер на сумата в
размер на 172.36 лева, получена без правно основание въз основа на
13
недействителен договор за кредит № 124432 от 08.04.2016г. и анекс към него
№ 124432_А от 10.05.2016г., заедно със законната лихва върху тази сума,
считано от предявяване на исковата молба – 18.02.2021г. до окончателното й
изплащане, следва да бъде потвърдено, като правилно, на основание
чл.272 ГПК.
По разноските
На основание чл.78, ал.3 ГПК на „Т.Т.Е.Г.“, ЕИК ******, гр.С., ул.
„А.С.“ № 84-86 следва да се присъдят разноски. Същият е представил списък,
съгласно който претендира разноски в размер на 360.00 лева, предсталяващи
адвокатско възнаграждение по въззивното производство (л.43). Същите са
реално направени (л.44). На основание чл.78, ал.5 ГПК съдът може по искане
на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските, но не по-
малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. По делото е направено възражение за прекомерност от
въззивника, поради което е налице първата хипотеза на чл.78, ал.5 ГПК.
Претендираните разноски са във връзка процесуално представителство по
в.гр.д. № 6/2022г. пред ОС – Ловеч, с оглед представения от страните
договор. Съгласно чл.2, ал.4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възнагражденията за процесуално
представителство се дължат за всяка инстанция. Цената на предявения иск е
172.36 лева. На основание чл.7, ал.2 от Наредбата, за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела с интерес до 1000 лева,
минималното възнаграждение за един адвокат е 300.00 лева. Съдът счете, че
така направеното възражение е основателно. На основание чл.78, ал.3 вр. ал.5
ГПК Д. СВ. Д., ЕГН **********, гр.Ловеч, ул. „Х.Б.“ № 32, ет.3, ап.6 чрез
процесуалния представител адв. Д. Ф., САК, със съдебен адрес: гр.С., ул.
„П.П.“ № 1, ет.5, ап.14, GSM: ******, еmail: ******@***************.** следва
да бъде ОСЪДЕН да заплати на „Т.Т.Е.Г.“, ЕИК ******, гр.С., ул. „А.С.“ №
84-86 сумата от 300.00 лева (триста лева), представляваща разноски в
настоящото производство.
Водим от горното и на основание чл.267, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА, като правилно, на основание чл.272 ГПК,
14
РЕШЕНИЕ № 200 от 09.07.2021г. по гр.д. № 395/2021г. на РС – Ловеч В
ЧАСТТА, с която, като неоснователен и недоказан, е отхвърлен предявеният
от Д. СВ. Д., ЕГН **********, гр.Ловеч, ул. „Х.Б.“ № 32, ет.3, ап.6 срещу
„Т.Т.Е.Г.“, ЕИК ******, гр.С., ул. „А.С.“ № 84-86, иск с правна
калификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, за горницата от 155.28 лева до пълния
претендиран размер на сумата в размер на 172.36 лева, получена без правно
основание, въз основа на недействителен договор за кредит № 124432 от
08.04.2016г. и анекс към него № 124432_А от 10.05.2016г., заедно със
законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на исковата молба –
18.02.2021г. до окончателното й изплащане
ОСЪЖДА Д. СВ. Д., ЕГН **********, гр.Ловеч, ул. „Х.Б.“ № 32, ет.3,
ап.6, чрез процесуалния представител адв. Д. Ф., САК, със съдебен адрес:
гр.С., ул. „П.П.“ № 1, ет.5, ап.14, GSM: ******, еmail: ***** ДА ЗАПЛАТИ
на „Т.Т.Е.Г.“, ЕИК ******, гр.С., ул. „А.С.“ № 84-86 сумата от 300.00 лева
(триста лева), представляваща разноски в настоящото производство.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните чрез техните
процесуални представители на електронните пощи.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15