№ 104
гр. Варна , 15.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20203100502914 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по повод въззивна жалба с вх. № 17652/28.02.2020 г.,
депозирана от Б. М. М. с ЕГН **********, с адрес в гр. Варна, ул.”Евлоги Георгиев” бл. 25,
вх. Б, ет. 1, ап. 12, против Решение № 465/03.02.2020 г., постановено по гр. д. №
19269/2018г. по описа на РС Варна, ГО, 24 съдебен състав, с което е отхвърлен
предявеният от него срещу С. А. М. с ЕГН **********, гр. Варна, ул. ”Никола Козлев” №
26, ет. 2, ап. 4, иск за установяване в отношенията между страните, че Б.М. е собственик на
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 10135.2554.24.1.25 по КККР, одобрени със
Заповед № РД – 18 – 92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК с площ от 79, 89
кв.м., представляващ апартамент, находящ се в гр. Варна, ул.”Евлоги Георгиев” бл. 25, вх. Б,
ет. 1, ап. 12, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, ведно с избено
помещение с площ от 3,36 кв.м. и 0, 8669 % идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж при граници: на същия етаж: обект с идентификатор №
10135.2554.24.1.26, 10135.2554.24.1.43, под обекта: няма и над обекта: 10135.2554.24.1.27,
на основание договор за дарение от 08.06.1984г., инкорпориран в НА № 85, том VII, дело
№ 2602/1984г. и за предаване на владението, на основание чл. 108 ЗС. Отхвърлен е и
предявения от ищеца в условията на евентуалност иск с правно основание давностно
владение, осъществено от деня на раждането на ищеца - 20.10.1983г. до 2014г. и за
предаване на владението, на осн. чл. 108 ЗС.
Жалбоподателят намира постановеното решение за нищожно, недопустимо,
незаконосъобразно, необосновано и неправилно, като моли за неговата отмяна, за уважаване
на предявените искове и за присъждане на разноските по делото.
Според Б.М. нищожността на съдения акт се основава на противоречие между мотиви и
диспозитив. Недопустимостта се изразява в липсата на посочени три имена на съдията,
постановил акта, както и поради това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск на
1
ответника по реда на чл. 135 от ЗЗД. Въззивникът сочи, че голословно и неправилно съдът е
приел, че развалянето на договор за прехвърляне на недвижим имот връща имота в
патримониума на прехвърлителя, като твърди, че развалянето само дава права на
развалящия договора, но тези права следва да се реализират чрез искове. Твърди, че
собствеността му по отношение на процесния имот е доказана с нотариален акт за дарение.
Намира за неправилно решението на РС Варна и относно предявения от него иск в
условията за евентуалност, че е придобил имота по давност. Твърди, че от свидетелските
показания ясно се е установило, че имотът е негов, като без значение за това обстоятелство е
колко време е пребивавал в апартамента, а е важно намерението, с което е пребивавал там.
Намира за неясни изводите на съда относно СМР в имота, извършени от ответника. Твърди,
че той е бил недобросъвестен и не е следвало да предприема никакви ремонтни дейности,
тъй като още през 2013г. е бил уведомен за претенциите на ищеца към имота. Предвид това
счита, че ответникът не може да черпи никакви права от тези се действия.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от С.М., с който въззиваемият изразява
несъгласие с изложените в жалбата твърдения, становища и изводи, като оспорва изцяло
същата и моли за потвърждаване на атакуваното решение. Сочи, че съдът последователно и
аргументирано е проследил фактологията относно историята на процесния имот, като е
извел правилни и логично непротиворечащи си правни изводи за неоснователност на
предявения ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС. По отношение на предявения в условията
на евентуалност иск по чл. 108 от ЗС с претенция за право на собственост вследствие на
давностно владение, намира, че съдът правилно е определил давностния срок за периода от
21.10.1997г. до 2014г., като от събраните по делото доказателства (писмени и гласни) не се е
установило, че Б.М. е осъществил фактическата власт върху процесния имот постоянно,
непрекъснато, явно и спокойно.
В проведеното по делото открито съдебно заседание въззивникът, чрез адвокат М.,
поддържа въззивната жалба и моли за отмяна на първоинстанционното решение. Не
претендира за присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Въззиваемият, чрез процесуалния си представител адвокат К., оспорва въззивната жалба и
поддържа депозирания от него отговор. Прилага списъци с разноските по чл. 80 от ГПК,
като претендира присъждането на същите.
Съдът, като взе предвид направените в жалбата оплаквания и възраженията на въззиваемия,
и съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, констатира следното:
Производството по делото е образувано по предявени от Б.М. срещу С.М., в условията на
обективно евентуално съединяване, искове с правно основание чл. 108 ЗС за установяване в
отношенията между страните, че Б.М. е собственик на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № 10135.2554.24.1.25 по КККР, одобрени със Заповед № РД – 18 –
92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК с площ от 79, 89 кв.м., представляващ
апартамент, находящ се в гр. Варна, ул. ”Евлоги Георгиев” бл. 25, вх. Б, ет. 1, ап. 12,
състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, ведно с избено помещение с площ от
3,36 кв.м. и 0,8669 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж при
граници: на същия етаж: обект с идентификатор № 10135.2554.24.1.26, 10135.2554.24.1.43,
под обекта: няма и над обекта: 10135.2554.24.1.27, на основание договор за дарение от
08.06.1984г., инкорпориран в НА № 85, том VII, дело № 2602/1984г. и за предаване на
владението, а в условията на евентуалност на основание давностно владение, осъществено
от деня на раждане на ищеца 20.10.1983г. до 2014г. и за предаване на владението.
Ищецът твърди, че е придобил от своя баща М. М. правото на собственост върху имота,
2
предмет на делото, на основание договор за дарение от 08.06.1984г., инкорпориран в НА №
85, том VII, дело № 2602/1984г., последният легитимиращ се като собственик въз основа на
договор за издръжка и гледане от 31.01.1977г., за който е съставен НА № 66, том 1, дело №
138/1977г., а в условие на евентуалност по давностно владение, осъществено от деня на
раждането си - 20.10.1983г. до 2014г.
Твърди, че без основание ответникът С.М. владее имота, предмет на ревандикационните
искове, поради което настоява за уважаването им.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът С.М. оспорва предявените искове, заявявайки свои
права, изключващи тези на ищеца, а именно, че е придобил правото на собственост въз
основа на влязло в законна сила решение по гр.д. № 8592/2013г. на ВРС, с което е обявен за
окончателен сключеният между ответника и А.Дж., последната явяваща се баба на Б.М.
предварителен договор за покупко – продажба на процесния имот. Сочи, че владее
жилището след осъществен въвод във владение по изп. дело № 20137170400316 по описа на
ЧСИ И.Ст., след успешно проведен ревандикационен иск срещу А.Дж. и сина Б.М.. Сочи,
че с влязло в законна сила решение от 22.05.1998г., постановено по гр.д. № 474/1998г. на
ВРС, е развален, на осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД сключеният на 31.03.1977г. договор за издръжка и
гледане, а с решение по гр.д. № 5253/1998г. по описа на същия съд, е обявен за относително
недействителен договорът за дарение, от който ищецът черпи права.
В срока за отвогор и в условията на евентуалност ответникът е направил и възражение за
право на задържане на имота, до заплащане на направените от него подобрения в процесния
имот за периода от въвода му във владение, до предявяване на исковата претенция. Сочи, че
общата стойност на подобренията е 37 200 лв., като подробно е описал всяко едно от тях по
вид и стойност.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен
по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл.
235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Не е спорно, че ответникът С.М. упражнява фактическа власт върху процесния имот от
2013г.
От Нотариален акт № 69, том 3, дело № 853/1972г. е видно, че А.Т.Д. е призната за
собственик на апартамент № 12 от сграда, находяща се на ул. “Вела Благоева“, XXIV
подрайон, бл. 25, гр. Варна, етаж първи в дясно от стълбището, вх. Б с площ от 79,89 кв.м.,
ведно с едно избено помещение с площ от 3,36 кв.м., както и 0,8669 % идеални части от
общите части на сградата в това число и от правото на строеж.
Видно от Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка с №
66, том 1, дело № 138/1977г. А.Т.М.а е прехвърлила на своя син М. М. собствения си
апартамент № 12, находящ се в жилищна сграда на ул. “Вела Благоева“, XXIV подрайон, бл.
25, гр. Варна, етаж първи в дясно от стълбището, вх. Б с площ от 79, 89 кв.м., ведно с едно
избено помещение с площ от 3, 36 кв.м., както и 0, 8669 % идеални части от общите части на
сградата в това число и от правото на строеж, срещу задължение за гледане и издръжка
на прехвърлителя А.М. и съпруга й Г.М. докато са живи лично или чрез трето лице, като
им осигурява при болест и немощ необходимите медицински грижи, храна, отопление,
осветление и квартира.
От Нотариален акт за дарение на недвижим имот с № 85, том 7, дело № 2602/1984г., се
3
установява, че М. М. е дарил на своя син Б.М. правото на собственост върху придобития от
него с договор за издръжка и гледане от 31.01.1977г. недвижим имот.
От удостоверение с № 1062/1997г. на РС Варна е видно, че бракът между А.М. и Г.М. е бил
прекратен, като решението на съда е влязло в сила на 11.03.1998г.
В влязло в сила на 11.06.1998г. съдебно Решение от 22.05.1998г., постановено по гр.д. №
474/1998г. на ВРС, по иск на прехвърлителката е бил развален, на осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД,
сключеният на 31.03.1977г. договор за издръжка и гледане между А.М. и М. М.. Исковата
молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е била вписана в СВ – Варна на 18.02.1998г.
С влязло в сила на 11.05.1999г. съдебно Решение № 5861 от 24.03.1999г. съдът е обявил за
относително недействителен по отношение на А.Т.Д. сделката, сключена с Нотариален акт
за дарение на недвижим имот с № 85, том 7, дело № 2602/1984г., по силата на който М. П.
М. е дарил на сина си Б. М. М. процесния недвижим имот.
Видно от Нотариален акт № 64, том 1, рег. № 4306, дело 527 от 23.12.1999г. А.Т.Д. е била
призната за собственик на процесния имот на основание чл. 483, ал.1 от ГПК.
На 09.10.2003г., в качеството си на собственик на имота, А. е сключила предварителен
договор за покупко-продажба на същия с ответника по настоящото производство – С. А. М.,
съгласно който продавачът се задължава да продаде на купувача собствения си недвижим
имот за сумата от 16 800 евро, като в момента на подписване на предварителния договор е
бил платен задатък в размер на 1 700 евро.
Така посоченият предварителен договор за покупко-продажба е бил обявен за окончателен с
влязло в сила на 06.08.2010г. съдебно Решение № 1782/05.06.2009г. по гр.д. № 8592/2003г.
на ВРС, потвърдено и оставено в сила с Решение № 850/23.06.2010г. по в.гр.д. №
1682/2010г. по описа на Окръжен съд – Варна.
Видно от Решение по гр.д. № 8592/2003г. на ВРС, С. А. М. е бил признат за собственик на
основание чл. 108 от ЗС.
С Решение № 654/27.02.2012г. на ВРС по гр.д. № 2704/2011г., влязло в законна сила на
23.11.2012г., А.Дж. и М. М. са осъдени да предадат владението върху имота, предмет на
настоящото дело.
От протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 15.03.2013г. е видно, че по
изпълнително дело № 20137120400316 по описа на ЧСИ И.Ст. е било отнето владението на
имота от А.Дж. и М. М., като са били сменени патроните на входните врати.
Видно от книга на собствениците, започната от 09.10.2009г., Б.М. е вписан като обитаващ
процесния имот от 01.05.2011г. и е бил отписан на дата 01.03.2011г. – очевидна е грешка в
посочените дати, доколкото датата на напускането е предхождаща датата на настаняването.
Грешката е обяснена от лицето, което е водило книгата в качеството си на домоуправител на
входа, в който се намира жилището – свидетелката В.А.
По делото е била допуснато Съдебно-оценителна експертиза по повод на направеното
възражение за право на задържане от ищеца, като вещото лице е установило, че в имота са
извършени СМР на обща стойност от 18 496,58 лв., като вследствие на тези СМР цената на
имота се е увеличила с 21 251,63 лева., а при премахване на вещите, които могат да бъдат
премахната, стойността се е увеличила с 17 928,87 лв.
4
По делото са били разпитани по двама свидетели на всяка от страните.
В показанията си, свидетелката на страната на ответника В.А.сочи, че е родена и е живяла
във входа, в който се намира процесният апартамент. Посочва, че от 26 години е
домоуправител на входа. Свидетелката заявява, че ответникът М. има апартамент на първия
етаж във входа, като тя е влизала вътре през 2014-2015г., защото е имало теч. През периода
от 2014-2018г. С.М. направил основен ремонт на апартамента, след като бил въведен в
жилището от съдебен изпълнител. Сочи, че старите собственици са били А.Дж. и М. М., а
Б.М. е ходел на гости при баба си от време на време, а иначе е живеел в Бургас.
Свидетелката сочи, че Б. е оставал за известно време при баба си, но не е живеел там и баба
му не е искала да плаща входни такси и за него. Ал. сочи, че когато е съставяла домовата
книга е минавала през всеки апартамент, като е записала Б.М. в книгата, защото той в този
момент е бил там, но е нямал регистрация на адреса. Свидетелката посочва, че бащата на Б.
– М. М. я е помолил да запише сина му, за да може да гласува на изборите, но когато е
отразила записването е сгрешила при вписването на датите. Твърди, че по-ранната дата –
01.03.2011г. е действителната дата на която го е записала като регистриран на адреса, а
следващата дата – 01.05.2011г. е датата, на която е бил отписан.
В показанията си, свидетелката на страната на ответника Б. М. – съпруга на брата на С.М.
сочи, че след като С. е купил апартамента постепенно е направил основен ремонт на
жилището. Преди въвода, докато са се водели делата за собственост, свидетелката е ходила в
апартамента като представител на С. за да говори с А.Дж. за постигане на спогодба между
страните. Тогава е видяла, че жилищете е много зле, а самата А. се е разплакала и е
обяснила, че може би от 10 години не са правили никакви ремонти. Тъй като С. и цялото му
семейство са живеели и работели в Англия, когато се е връщал (два пъти в годината) всеки
път е правел по нещо голямо по апартамента. Свидетелката сочи, че е присъствала по време
на въвода, като към тази дата апартаментът е бил в окаяно състояние. Първата година след
това ответникът е ремонтирал водопровода, втората година ел. инсталацията и в кухнята е
усвоил балкона. Свидетелката посочва, че от 2013г. до момента на разпита не знае някой да
е идвал в апартамента да притеснява новите собственици.
В показанията си, свидетелката на страната на ищеца – Г.М. – първа братовчедка на майката
на Б.М., сочи, че А.Дж. е имала апартамент в кв. Левски, като познава същата и сина М.
много добре. Свидетелката посочва, че апартаментът е бил на А., след което тя го е
прехвърлила на сина си М., но впоследствие развалила дарението и до напускането на
апартамента тя е била негов собственик. Свидетелката сочи, че Б.М. е израснал при майка си
в Бургас, като всички ваканции е прекарвал при баба си. След като станал студент във Варна
живеел при баба си, като съображенията да живее при нея били, че са в много добри
отношения. Впоследствие, след като бил построен друг апартамент, Б. се преместил да
живее в него в района на Колхозен пазар.
В показанията си, свидетелката на страната на ищеца - Т.М. сочи, че с бащата на Б. са бивши
колеги. Свидетелката е заявила, че е посещавала дома на бащата на Б. – М., на улица
„Евлоги Георгиев“, където последният е живеел с майка си А.. Свидетелката се е запознала с
Б.М. в този апартамент, като сочи, че той е ходел там на гости. М. посочва, че Б.М. е бил
собственик на апартамента, като тази информация е получила от бащата на последния,
който му го е дарил.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните
правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
5
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални
предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни
норми.
Предявеният иск от ищеца е ревандикационен такъв по смисъла на чл. 108 от Закон за
собствеността, който предвижда, че собственикът може да иска своята вещ от всяко лице,
което я владее или държи без да има основание за това. Именно такива са твърденията на
ищцата, релевирани в исковата молба, инициирала съдебното производство. Съгласно
правилата за разпределяне на доказателствената тежест в процеса, отнесени към правния
спор по делото, в тежест на ищеца е било да докаже, че е собственик на Самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № 10135.2554.24.1.25 по КККР, одобрени със Заповед №
РД – 18 – 92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК с площ от 79, 89 кв.м.,
представляващ апартамент, находящ се в гр. Варна, ул.”Евлоги Георгиев” бл. 25, вх. Б, ет. 1,
ап. 12, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, ведно с избено помещение с
площ от 3,36 кв.м. и 0, 8669 % идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж при граници: на същия етаж: обект с идентификатор № 10135.2554.24.1.26,
10135.2554.24.1.43, под обекта: няма и над обекта: 10135.2554.24.1.27, като в условията на
пълно и главно доказване да докаже твърдяното от него правно основание, на което е
придобил собствеността, а именно договор за дарение от 08.06.1984г., инкорпориран в НА
№ 85, том VII, дело № 2602/1984г. или евентуално второто твърдяно придобивно основание
– давностно владение, считано от датата му на раждане - 20.10.1983г. до 2014г.
Както беше посочено по-горе, въззивният съд е ограничен в произнасянето си от посочените
в жалбата оплаквания, които в конкретния случай се свеждат до твърденията за нищожност
и недопустимост на съдебния акт, както и за неправилност, във връзка с изразеното
несъгласие с извода на съда, че развалянето на договор за прехвърляне на недвижим имот
връща имота в патримониума на прехвърлителя, възражението, че развалянето само дава
права на развалящия договора, но тези права следва да се реализират чрез искове, както и
несъгласието с заключението на съда относно предявения условията за евентуалност иск, за
придобиване на имота по давност.
Настоящият състав на съда намира твърдението, че обжалваният съдебен акт е нищожен,
поради противоречие между мотиви и диспозитив, за неоснователно. Решаващият състав на
РС Варна е изложил последователни правни заключения по повод на събраните по делото
писмени и гласни доказателства, като в резултат на това е достигнал до извода, че
предявените в условията на евентуалност обективно съединени искове са неоснователни.
Точно в този смисъл е и диспозитива на постановеното съдебно решение.
6
Съдът намира за неоснователни и твърденията, че обжалваното решение е недопустимо,
поради непосочване на трите имена на съдията, както и поради произнасяне по непредявен
иск. Не би могло да се приеме, че съдебният акт не отговаря на изискванията на закона и
респективно е недопустим, с оглед непосочване на трите имена на съдията-докладчик, който
го е постановил. Това е така, доколкото последният е достатъчно идентифицируем и с
посочване на фамилното си име, съдебния орган, в който правораздава и служебното
положение, което заема – все обстоятелства, които са отразени в акта. В този смисъл е и
практиката на ВКС - Определение № 477 от 27.11.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 1971/2020 г.,
II т. о., ТК, Определение № 51 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 520/2011 г., IV г. о., ГК,
Определение № 262 от 8.07.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 870/2020 г., II т. о., ТК.
Настоящият състав на съда намира, че в решението си РС Варна не е разглеждал и не се е
произнесъл по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, предявен от ответника С.М., а в
мотивите си по повод предмета на спора е коментирал влязло в сила съдебно решение по
Павлов иск, предявен от А.Дж. - праводателка на ответника М.. В тази връзка съдът в
диспозитивната част на обжалваното решение не се е произнесъл по непредявен иск,
респективно и възражението за недопустимост на решението е неоснователно.
По потвод твърдението на въззивника, че неправилно съдът е приел, че той не е собственик
на процесния имот на основание Договор за дарение, настоящият състав намира следното:
След пълен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и
приобщените по делото материали по граждански дела № 5253/1998г., № 8592/2003г. и №
2704/2011г. и др., всички по описа на ВРС, недоказано остава наведеното от Б.М.
придобивно основание, а именно дарствено правоотношение. Видно от доказателствата по
делото, с влязло в законна сила на 11.06.1998г. решение от 22.05.1998г., постановено по
гр.д. № 474/1998г. на ВРС, е развален, на осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, сключеният на 31.03.1977г.
договор за издръжка и гледане. С влизане в сила на решението, придобитото на основание
алеаторен договор се възстановява в патримониума на праводателя по договора. Това
правило обаче не е намирало приложение в настоящия случай, доколкото исковата молба по
чл. 87, ал. 3 ЗЗД е вписана в СВ – Варна на 18.02.1998г., а преди вписването, с договор за
дарение от 08.06.1984г., за който е съставен НА № 85, том 7, дело № 2602/1984г.,
приобретателят по алеаторния договор е дарил жилището на своя син – ищеца Б.М.,
действащ чрез своя законен представител Р. М.а. Доколкото имотът е прехвърлен на
08.06.1984г. преди вписване на исковата молба за разваляне – 18.02.1998г., третото лице
Б.М. е запазило правата си, съгласно чл. 88, ал. 2 ЗЗД, а имотът след влизане в сила на
съдебния акт, не би могъл автоматично, по силата на ретроактивния ефект от развалянето на
договора да се върне в патримониума на прехвърлителя А.Дж., явяваща се баба на Б.М..
В тази връзка е неоснователно твърдението на въззивника, че неправилно съдът е приел, че
развалянето на договор за прехвърляне на недвижим имот връща имота в патримониума на
прехвърлителя, като твърди, че развалянето само дава права на развалящия договора, но
тези права следва да се реализират чрез искове. Напротив, съдът не е стигнал до този извод,
а е изследвал материалите по гражданско дело № 5253/1998г., с предмет предявеният от Дж.
иск срещу М. М. и Б. Моринов на основание чл. 135 от ЗЗД, по който съдът се е произнесъл
с влязло в сила съдебно решение.
Всеки кредитор, включително и кредитор по непарично вземане, може да предяви иск по
реда на чл. 135 от ЗЗД. В случая по горепосоченото гражданско дело ищцата А.Дж. е
притежавала качеството на кредитор по две вземания – от една страна по вземането,
произтичащо от разваления от нея алеаторен договор за прехвърляне на недвижим имот,
като по отношение на приобретателят е имала качеството на кредитор по повод дължимата
7
издръжка, а от друга страна, след вписване на исковата молба за разваляне на договора е
придобила и качеството на кредитор по вземането за връщане на имота в нейния
патримониум. И по двете вземания ищцата е била кредитор на сина си М. М., но доколкото
последният е прехвърлил собствеността на процесния имот на своя син – Б.М., то ищцата и
поискала по отношение на нея това прехвърляне да бъде обявено за недействително. Така
предявеният иск е бил уважен, поради което А.Дж. е върнала в патримониума си процесния
недвижим имот. Въз основа на така проведените съдебни производства и влезлите в законна
сила съдебни решения, А.Дж. се е снабдила с Нотариален акт № 64, том 1, рег. № 4306, дело
527 от 23.12.1999г. на основание чл. 483, ал.1 от ГПК. Впоследствие, в качеството си на
едноличен собственик на апартамента, А.Дж. е прехвърлила собствеността върху него на
ответника в настоящото производство С.М., като е сключила с него предварителен договор
за покупко-продажба, по-късно обявен за окончателен с влязло в сила съдебно решение.
При това положение, както беше посочено и по-горе, настоящият състав на съда намира, че
ищецът по делото не може да се легитимира като собственик на процесния Самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № 10135.2554.24.1.25 по КККР, одобрени със Заповед №
РД – 18 – 92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК с площ от 79, 89 кв.м.,
представляващ апартамент, находящ се в гр. Варна, ул.”Евлоги Георгиев” бл. 25, вх. Б, ет. 1,
ап. 12, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, ведно с избено помещение с
площ от 3,36 кв.м. и 0, 8669 % идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж при граници: на същия етаж: обект с идентификатор № 10135.2554.24.1.26,
10135.2554.24.1.43, под обекта: няма и над обекта: 10135.2554.24.1.27, на основание
договор за дарение от 08.06.1984г.
Доколкото първото от твърдените от ищеца – въззивник в настоящия процес придобивни
основания не се е установило по делото, следва да бъде разгледано и наведеното в
условията на евентуалност такова, а именно за придобиване на процесния имот по давност в
периода от датата на раждане на ищеца - 20.10.1983г. до 2014г. При тези твърдения в тежест
на ищеца е било в условията на пълно и главно доказване да установи, че е установил
фактическата власт над имота, като е владял същия в посочения от него период, а
владението му е било явно, непрекъснато и необезпокоявано, като същото е било с
намерение за своене.
За доказване на факта на владението на имота по делото са били изслушани свидетелските
показания на Г.М. и Т.М.. Свидетелката М., като първа братовчедка на майката на ищеца и
като роднина на същия сочи, че го познава добре, както и че същият е израснал при майка
си в Бургас, а при баба си А. е ходел на гости през ваканциите. Едва след като е станал
студент в университет в гр. Варна, е започнал да живее при нея, докато не се преместил в
негов собствен апартамент. От показанията на свидетелката М. пък се установи, че същата
се е запознала с ищеца, докато той е бил на гости в апартамента при баба си и баща си.
Нито една от свидетелките не е посочила, че Б.М. е владял процесния имот като свой,
напротив, и двете твърдят, че той е ходел на гости на баба си в жилището, т.е. е гостувал
там, а не го е владял. Фактът на владението не се установява и от представената по делото
домова книга, от която е видно, че в периода от 01.03.2011г. до 01.05.2011г. Б.М. е бил
вписан като обитател на жилището. Това вписване в книгата по никакъв начин не би могло
да се кредитира като факт, водещ до извода за владение на имота, а в допълнение отразения
период на пребиваване в жилището е два месеца.
От показанията на свидетелката Ал. (свидетел на страната на ответника) се установи, че
същата в качеството си на управител на етажната собственост с административен адрес: гр.
Варна, ул. ”Евлоги Георгиев” бл. 25, вх. Б, е вписала в домовата книга, че Б.М. е обитател,
8
но поводът за вписването е молба на М. М. да бъде вписал като обитател синът му, за да
може да гласува във Варна.
По делото се устнови, че въззивникът Б.М. е посещавал домът на баба си през училищните
ваканции, като дори е живеел при нея за периода през който е бил студент, но тези действия
по никакъв начин не могат да бъдат приети като такива, водещи до извода че последния е
завладал апартамента и го е държал като свой, с намерението да го придобие по давност.
Напротив, от така събраните гласни доказателства става ясно, че гостуванията на М. и
пребиваването му през студентските му години в процесния апартамент са били търпими
действия, при които не е била придобита фактическата власт върху имота. Противен извод
би довел до напълно необосновато и нелогичното заключение, че всеки роднина, който
посещава близките си редовно в продължение на период от време, по-дълъг от десет години,
е осъществил фактическата власт над имота им и съответно може да претендира, че го е
придобил по давност.
Предвид горното съдът намира, че по делото не са събрани доказателства, от които да се
изведе заключението, че ищецът Б.М. е установил фактическата власт над имота. Доколкото
не е установена първата от двете кумулативно изискуеми предпоставки за осъществяване на
фактическия състав на давностното владение, а именно завладяването на имота, то съдът не
намира за необходимо да обсъжда и втората такава – намерението за своене.
В съответствие с изложеното по-горе, настоящият състав на съда намира, че по делото не се
установява правото на собственост на ищеца на нито едно от двете наведени от него в
условията на евентуалност правни основания – даговор за дарение или давностно владение.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции за неоснователност на
исковата претенция, предявените искове следва да бъдат отхвърлени, а обжалваното
първоинстанционно решение да бъде потвърдено в цялост.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва
да бъде уважена. Същият претендира разноски в размер на 600 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение, съгласно списък на разноските и приложен към него Договор за
правна помощ и съдействие от 23.11.2020г., в който е посочено, че сумата е платена в брой.
В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника е инвокирал становище, че
не прави възражение за прекомерност на претедираното адвокатско възнаграждение от
въззиваемия. Предвид това, последното следва да бъде присъдено в пълен размер, както е
посочено в списъка с разноски по чл. 80 от ГПК.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 465/03.02.2020 г., постановено по гр. д. № 19269/2018г. по
описа на РС Варна, ГО, 24 съдебен състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Б. М. М. с ЕГН **********, с адрес в гр.
Варна, ул.”Евлоги Георгиев” бл. 25, вх. Б, ет. 1, ап. 12 да заплати на С. А. М. с ЕГН
**********, гр. Варна, ул. ”Никола Козлев” № 26, ет. 2, ап. 4, сумата от 600 лв.
9
/шестстотин лева/, представляваща сторените от страната съдебно-деловодни разноски
пред въззивна инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10