Р Е Ш Е Н И Е № 175
гр.Сливен,11.02.2020г.
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, трети
състав в открито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди
и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: КРАСИМИРА КОНДОВА
при секретаря Маргарита Ангелова, като разгледа докладваното съдията
гр. дело № 1585 по описа за 2019г. на СлРС,
за да се произнесе, съобрази следното:
Предмет на производството са предявени в
условията на обективно, кумулативно съединяване осъдителни искове с правно
основание чл.178, ал.1, т.3, вр.чл.187, ал.5, т.2 и
ал.6 ЗМВР, вр.чл.19 ЗИНЗС и чл.16е ППЗИНЗС, за
заплащане на обезщетение за извънреден труд за периода 01.02.2016г. –
31.12.2018г., иск по чл.86 ЗЗД - обезщетение за забавено изпълнение на това
парично задължение, както и инцидентен, отрицателен установителен
иск за признаване нищожност на сключена между страните на 15.11.2016г.
спогодба, поради противоречието й със закона, заобикаляне на закона, накърняване
на добрите нрави, евентуално на част от тази спогодба, а именно чл.V.
Ищецът
твърди, че е държавен служител на длъжност „надзирател" в Затвора Сливен при ответната ГД „ИН" при МП. За исковия
период от време изпълнявал служебните си задължения в дежурства по
предварително утвърден месечен график на смени от 12, 24 и 8 часа, при сумирано
изчисляване на работното време в часове за отчетен период, който от
01.01.2015г. до края на 2016г. бил едномесечен, а от 01.01.2017г. до настоящия
момент - тримесечен.
Работното време на ищеца
за отчетен период, като служител, работещ при сумирано изчисляване на работното
време, включвало продължителността на положените дежурства по месечен график,
както и часовете труд, положени извън даваните дежурства - под формата на
претърсвания, обиски, сужебни занятия, външни постове, стрелби.
Ищецът твърди, че след
влизането в сила на ЗМВР от 01.07.2014г. и измененията на ППЗИНЗС от
07.03.2014г., и въпреки изричната императивна разпоредба на чл.16е, т.3
ППЗИНЗС, в сила от 07.03.2014г., ответника отказвал да зачете реалната
продължителност на всяка негова смяна, която била различна от нормативно
установената /8,12 и 24 часа / и на
практика не отчитал като работно време съпътстващите нарядите дейности,
провежданите инструктажи преди приемането на поста по дежурство, развода до
самия пост, отвода от същата и сдаването на смяната на следващия дежурен
надзирател. Сочи, че по заповед на Началника на Затвора Сливен в исковия
период, ищецът следвало да се явява на работа в 07:30 часа при 24-часовите
смени, които приключвали в 08.30 часа на следващия ден; съответно да се явява в
07:45 часа при 12-часовите дневни смени, които приключвали в 20:30 минути, а
при 8-часовите смени - от 08:30 часа до 17:00 часа. Освен това не били признавани
и отчитани от ответника 45-те минути
/при 24-часовите/, 45-те минути при 12-часовите, и 30-те минути при 8 часовите
смени извън нормативно определената продължителност на нарядите, през които
ищеца бил инструктиран, развеждан, отвеждан от наряд, приемал и сдавал
дежурството, което време безспорно представлявало част от работното време. Така, когато ищецът надвишавал нормата
на работното време всъщност полагал извънреден труд, който не бил отчитан в
пълен размер и заплащан с увеличение 50% на база основно трудово
възнаграждение.
Всяко вземане за
допълнително възнаграждение за извънреден труд на ищеца през исковия
период ставало изискуемо след 25-число
на месеца, следващ отчетния период, т.е. би могло да бъде съдебно претендирано
чрез завеждане на иск най-рано на 26-то число, тъй като съгласно Вътрешни
правила за организацията на работната заплата при ответника месечните трудови
възнаграждение се изплащали до 25-число на месеца, т.е. длъжникът изпадал в
забава след изтичане на падежа, а съгласно заповедите на МП за организация и
разпределение на работното време /т.29.2 от Заповед № ЧР-05-11/30.01.2015г. на
МП/, допълнителното възнаграждение за извънреден труд било платимо със
заплатата за месеца, следващ отчетния период на полагане на труда.
Ищецът твърди, че за
периода от 01.02.2016г. до 31.12.2018г.
положил 272 часа извънреден труд, допълнителните възнаграждения за които
са станали изискуеми в тригодишния давностен период от датата на завеждане на
ИМ и които не му били заплатени от ответника в общ размер 1768,22 лева, както и мораторните лихви върху
всяко вземане за допълнително възнаграждение за извънреден труд от възникването
им до датата на подаване на ИМ /26-то число на месеца, следващ отчетния период
в общ размер на 233,43 лева.
На следващо място ищецът твърди,
че сключил спогодба с ответника, касаеща и част от исковия период, а именно 01.02.16г. до
30.06.2016г. Тя била с предмет компенсиране на извънреден труд от т.нар.
почивки по време на наряди, които до 07.03.2014г. /когато влиза в сила чл.16е
ППЗИНЗС/, ответната дирекция не признавала като част от работното време при
сменен режим на работа и непрекъсваем работен процес, какъвто по същността си
била надзорно-охранителната дейност в местата за лишаване от свобода, а след
тази дата - 07.03.14г коректно и законосъобразно включвала в работното време
при сумирането му.
На първо място ищецът
сочи, че тази спогодба била неотносима към настоящите му претенции, доколкото
обхващала компенсирани часове за ползвани почивки по време на наряд, но не
обхващала времето за инструктажи, съответно приемане, сдаване на дежурства и
др.дейности. В случай, че съдът счете сключената спогодба за относима ищецът
иска да се прогласи нейната нищожност, поради противоречието й с императивни
правни норми. Било видно от съдържанието на самата спогодба, че ищеца се
отказвал от правото си да търси компенсация на положения от него извънреден
труд в периода м.05/06.2013г. до м.05/06.2016г. както съдебно, така и
извънсъдебно, приемал възнаграждение за извънреден труд, което независимо от
какво произтичало касаело само периода до 07.03.2014г. /т.е. това било
възнаграждение за извънреден труд само за девет месеца/, въпреки, че не било
написано същия се отказвал от правото си на лихви за забава. Не ставало ясно
какви отстъпки е направил ответника в
периода от 07.03.2014г. до м.05/06.2016г., обхванат от договора за спогодба.
При липса на взаимна изгода и отстъпки и за двете страни, дефинитивно
сключеният договор за спогодба се оказва с невъзможен предмет, т.е. същият не
представлявал изобщо спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД, защото не съдържал
основно същностно императивно изискване на този вид договори - взаимни отстъпки
и от двете страни, което правело целия договор нищожен, тъй като не би могъл да
се конвертира в друг вид валиден и позволен от закона договор. Освен това бил
нарушен и заобиколен закона, чрез императивно предвидени материално правни
норми. Чрез спогодбата се нарушавала и заобикаляла императивна норма от
подзаконов нормативен акт - чл.16е, т.3 ППЗИНЗС, в сила от 07.03.2014г., която
декларативно обявявала, че в отработеното време се включвало „времето за
инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство". На
практика със сключената спогодба страните са изключили приложението на
посочената императивна правна норма, която не им позволява да договарят помежду
си нещо различно от законоустановеното. Правото да бъде включено в работното
време, времето за съпътстващите дежурството дейности, като инструктажи,
приемане, сдаване, освобождаване от наряд, безспорно било от онази категория
трудови права, които установени на нормативно ниво имат задължителен характер
за страните и последните могат да уговарят нещо различно от установеното, само
ако то е по-благоприятно за съответния работник/служител.
По посочения начин, чрез заобикалянето на императивната разпоредба на чл.16е,
т.3 ППЗИНЗС, която била в сила за страните от 07.03.2014г., договора за
спогодба с предмет компенсация за извънреден труд „от почивки", на
практика се стигнало до отказ от трудово право, създадено в полза на
работника/служителя по смисъла на чл.8, ал.4, изр.2-ро, пр.първо КТ, и
съответно недобросъвестно упражняване на задължения за отчитане и заплащане на
съответното право от страна на работодателя
по смисъла на чл.8, ал.1 КТ.
Спорните обстоятелства между
страните, касателно работното време били, че за периода, обхванат и от договора за спогодба, а именно
м.05.2013г. до 07.03.2014г. /влизане в сила на чл.16е ППЗИНЗС/- дали времето за хранене и отдих по време на
смяна при непрекъсваем работен процес представлявало работно време или не и
дали времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от дежурство
представлява работно време или не. С влизането в сила на чл.16е ППЗИНЗС, т.е. в
периода от 07.03.2014г до края на периода на спогодбата - м.05.2016г., и
понастоящем, единственото спорно обстоятелство между страните било, че
ответника не отчитал като работно време и времето за провеждане на инструктаж,
приемане, сдаване и освобождаване от дежурство, тъй, като се провеждали извън
нормативно установената продължителност на наряда, предхождали го и го следвали
като времетраене.
Ищецът твърди, че при
сключване на спогодбата, ответникът, чрез органите си знаел за императивното
изискване на чл.16е, т.3 ППЗИНЗС, и че във ведомството тази разпоредба била единствената след
07.03.2014г., която не се спазвала, и точно нейното неспазване водело до
полагане на извънреден труд от служителите, който не бил отчитан и заплащан,
защото след 07.03.14г., времето за отдих и за хранене бива включено в работното
време. Въпреки това ответникът предложил на ищеца такава спогодба, която от
една страна обещавала „компенсиране на извънреден труд от почивки", които
и без това ответника компенсирал през по-голяма част от периода на спогодбата,
т.е. в тази и част спогодбата е лишена от предмет изобщо, защото т.нар.
„почивки" се включват и плащат като работно време и без спогодби и съдебни
процеси от 07.03.14г. насам, а от друга страна предложила отказ на ищеца от
правото му да му бъде отчетено и да получи възнаграждение за онази част от
работното му време, която предхожда, следва или съпътства самата постова
дейност, което пък противоречало на редица правни норми от повелителен характер
като посочените чл.16е, т.3 ППЗИНЗС, чл.8, ал.1 и ал.4 КТ; чл.242 КТ; чл.48,
ал.5 КРБ. Отделно от това, ищецът счита, че сключването на договора за
Спогодба, представлявало и нарушение на принципа за добросъвестност при
воденето на преговори и сключването на договори, залегнал чл.12 ЗЗД, и доразвит
в трудовото право от изискването за добросъвестност при изпълнение на
трудовоправните права и задължения и на двете страни в чл.8, ал.1 КТ.
Анализирането на преддоговорните отношения, развили се в продължителен период
от време между страните, при които ответника имал основната роля, защото е
страната, която води и съхранява доказателствата за положения от ищеца труд в
периода на спогодбата, показвали, че поведението на едната, икономически и
социално по-силната страна, представлявала и противоречие с добрите нрави,
които изисквали при постигането на каквато и да е спогодба - страните да знаят
от кои свои права се отказват, правейки си „взаимни" отстъпки. Не било
ясно ответникът какви точно отстъпки прави, като в случая спогодбата била
сключена само „за да върже ръцете" на ищеца от съдебно предявяване на
претенции за възнаграждение за извънреден труд за периода, въпреки, че получава
насреща нищожна компенсация. Последното
било пряк израз на накърнен основен правен принцип в гражданското
законодателство - този на добросъвестността.
Евентуално, в случай, че
съда приеме спогодбата за действителна се иска да се признае нищожност на
клауза V от нея, съобразно която страните се съгласявали, че „всички отношения
по повод на тази претенция са уредени изцяло", тъй като по съществото си
представлявала отказ от субективно трудово право на ищеца, като част от
работното време да бъдат признати и
включени инструктажите, приемането, сдаване и освобождаването от дежурствата,
гарантирано с чл.16е, т.3 ППЗИНЗС от 07.03.2014г.
Иска се от съда да се
признае за нищожна спогодба, сключена между страните от 15.11.2016г., като
заобикаляща и противоречаща на закона и на добрите нрави или в условията на
евентуалност да бъде прогласена нищожност само на чл.V от договор на спогодба. Иска се и осъждане на ответника да заплати на
ищеца сума в размер на 1 768,22 лв., представляваща допълнително
възнаграждение за отработени 272 часа извънреден труд, от дадени инстуктажи,
разводи, отводи, приемане, сдаване на дежурства в периода
01.02.2016г.-31.12.2018г., както и сума в размер на 233,43 лв., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение, като сбор от
мораторните лихви върху всяко вземане на главницата от възникването му /от
26-то число на месеца, следващ всеки отчетен период в исковия такъв до
подаването на ИМ 25.03.2019г./, както и законната лихва върху главницата,
считано от предявяване на ИМ
25.03.2019г. до окончателното изплащане.
Претендират се деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът
депозирал отговор на исковата молба, с която оспорва исковете. Счита иска за
допустим за периода 19.05.2016г. до 31.12.2018г., а за периода 01.02.2016г.
до 18.05.2016г. счита иска за недопустим, предвид сключена доброволно
извънсъдебна спогодба между същите страни и със същия предмет. Ответникът
оспорва изцяло по основание и размер осъдителните претенции. Счита, че иска бил
частично погасен по давност, предвид датата на входиране на исковата молба,
поради което прави възражение за частично изтекла погасителна давност за
периода 01.02.2016г. до 25.03.2016г. От 20.02.2015г. с промените в чл. 187 ал.
3 ЗМВР работното време за работещите на 8, 12 и 24 - часови смени се
изчислявало сумирано за едномесечен период. Възнаграждението за извънреден труд
за м. Март 2016г. се изплащало едва през м. Април 2016г.
Твърди, че
иска бил недопустим за периода от 01.02.2016г. до 18.05.2016г., тъй като била
налице сключена доброволна извънсъдебна спогодба между страните, която била
изпълнена, видно от доказателствата. Евентуално се счита за неоснователен.
Искът за обявяване на спогодбата за нищожна
или да се прогласи нищожност само на т. V от нея счита за неоснователен. В тази връзка сочи, че ищеца не
оспорвал, че ответника изпълнил поетото задължение и заплатил сумата. Предметът
на договора за спогодба бил съществуващ или възможен бъдещ спор. Извънсъдебната
спогодба имала значение на „юридически факт, релевантен за спорното право и
съдът следва да реши делото съобразно с нея. В случая ответникът изпълнил
задълженията си по тази спогодба, което не се оспорва, а ищеца въпреки, че
приел плащането, решил, че иска да се обяви за нищожна спогодбата. Приемайки
плащането по спогодбата ищецът съзнавал защо го прави - т.е. не би могло да се
приеме, че преценката му била грешка от правна гледна точка или че бил въведен
в заблуждение. Спогодбата не противоречала на закона и не накърнявала добрите
нрави. Предметът на спогодбата бил възможен,
съгласието, предписаната от закона форма и основанието били налице. При
сключването й страните били дееспособни и могли да разбират и да ръководят
действията си. В случая спогодбата имала сила на пресъдено нещо - по същия
спор, в същия състав на ищец и ответник и страните не можели отново да спорят
за същото право и период. Подписаната извънсъдебна спогодба преклудирала
правото на ищеца да претендира извънреден труд за периода 18.05.2013г. до
18.05.2016г., поради което се счита, че за този период иска бил недопустим и
било неоснователно искането да бъде прогласена нищожността на спогодбата или
част от нея.
Сочи, че
съгласно чл. 16е ал. 3 и 4 ППЗИНЗС /в сила от 07.03.2014г./ при 12-часов график
на наряд се отчитали и заплащали 12 часа отработено време, съответно при 24
часов наряд се отчитали и заплащали 24 часа.
С
измененията от м. Март 2014г. - ДВ бр. 20/2014г., отпаднало изискването
назначените в наряд да се явяват в поделението 15 минути преди определеното за
инструктаж време - чл. 301 и чл. 305 ППЗИНЗС /отм/. На всеки служител се
полагали почивки за хранене: 3x30 минути по време на 24
часов наряд, 1x45 минути при 12-часов
наряд и 1x30 минути при 8-часово
работно време, които съгласно чл. 16е, ал.2 ППЗИНЗС не се отчитали за работно
време и време за отдих, което се отчитало за работно време. Надзирателите
почивали на ротационен принцип. Регламентираните почивки за хранене по време на
работа се провеждли извън работното място - поста на ищеца, т. е. поста
/работното място на ищеца/ не се оставяло без надзор, а на негово място имало
друг надзирател. Затвора Сливен разполагал със служебен стол с работно време от
07.00ч. до 19.45ч. през цялата седмица и служебен бюфет /кафе/, които се
ползвали от всички служители /вкл. и администрацията/ за почивката за хранене,
която била не по-малко от 30 минути. За служителите по време на наряд било
предвидено време за отдих, като служителите за тази цел ползвали специално
обзаведени помещения с легла, спални принадлежности, маса столове, климатик и
санитарни възли /баня и тоалетна/. Считано от 27.06.2014г. съгласно чл. 187 ал.
5 т. 2 и ал. 7 ЗМВР се заплащал извънреден труд до 70 часа на тримесечие - за
служители работещи на смени. Над тези часове, положеният извънреден труд не се
компенсирал, тъй като била отменена нормата на чл. 211 ал.5 т. 2 ЗМВР, за компенсиране с допълнителен отпуск
за отработеното време над 50 часа.
От съда се иска отхвърляне на
претенциите, като неоснователни. Претендират се разноски.
Съдът след като прецени събраната
доказателствена съвкупност по делото, намира за установено от фактическа страна
следното:
Не е спорно, а и се установява от
представеното удостоверение от ответника, че ищеца е назначен от 17.12.2007г. и
към момента работи в Затвора гр.Сливен при ГД „ИН” на длъжност „Надзирател І
степен”.
По делото са представени
заповеди, последователно издавани от министъра на правосъдието /л.16-21 от
делото/, касателно реда за разпределяне на работното
време в ГД „ИН” и териториалните й служби, отчитане на работното време, вкл.
извънреден труд и неговото компенсиране, относими към
исковия период от време. Въз основа на тези заповеди са издадени и заповеди на
Началника на Затвора Сливен, където ищеца полага труда си /приложени л.22-л.27
от делото/, с които се прави организация и разпределение на работното време в
затвора гр.Сливен и от които се установява, че работата през процесния исков период била организирана на смени – 8 часа,
12 часа и 24 часа, съобразно заеманата
длъжност и даваните постове. От тези заповеди се установява, че началото на
дневна 12 часова смяна започвала от
07:45 ч. и била с край 20:30ч. или продължителност от 12:45 ч., а нощната с
начало 19:45ч. до 08:30ч или със същата продължителност. Установява се също
така от тези заповеди, че в работното време е включено времето за инструктаж,
отвод, както и времето за хранене и отдих и физиологични почивки.
Страните в процеса подписали
спогодба на 15.11.2016г., въз основа на която били компенсирани само почивките
на ищеца по време на наряд-признати за работно време. Със спогодбата бил обхванат
така образувания извънреден труд за
периода 18.05.2013г.- 18.05.2016г. в
размер на 30,1 часа на стойност 167,83 лв. Тази сума била заплатена на ищеца,
видно от фиш за трудово възнаграждение
за м.ноември 2016г. /л.15 от делото/.
В хода на процеса са събрани
гласни доказателствени средства чрез разпит на един свидетел-колега на ищцата.
Показанията на свидетеля Тихомир
Евтимов установяват, че ищеца през исковия период работил на смени - 8 часови,
12 часови и 24 часови дежурства/наряди. За всички видове смени, служителите
били длъжни да се явяват 15 минути по-рано за да бъдат инструктирани. По време на цялото дежурство служителят бил на
разположение на прекия си ръководител, като следвало да изпълнява всички негови
заповеди. Това важало също и когато служителя ползвал време за отдих. Освен
това служителите участвали в различни мероприятия като претърсвания, обиски,
които били с различна продължителност.
В производството е допусната,
респ. назначена, изготвена и изслушана съдебно икономическа експертиза.
Вещото лице при изготвяне на
заключението си проследило ежедневните нарядни ведомости при ответника, относно
дежурствата на ищеца за исковия период от време при продължителност на смените
8 ч., 12 ч. и 24 ч. и съответно 8.30 ч., 12.45 ч. и 24.45 ч, като разликата
между тях била продължителността на извънредния труд, който не бил отчетен и
заплатен. Вещото лице е съобразило заплатения вече на ищеца извънреден труд.
Установява се от заключението на
експерта от 17.01.2020г. / л.69 от делото/, че ищеца за исковия период от време
работил над нормативно установеното работно време при включване в работното
време и времето за инструктаж, отвод, почивки за хранене и отдих. Така били изработени
от него за исковия период 272 ч. извънреден труд на стойност 1 768,22 лв.
Горната фактическа
обстановка съдът прие за безспорно
установена след анализ на събраните писмени доказателства и писмени и
гласни доказателствени средства, както
по отделно, така и съвкупно, които като безпротиворечиви
и неоспорени от страните, съдът кредитира изцяло.
Съдът кредитира
изцяло изготвеното заключение от вещото лице, депозирано на 17.01.2020г. на
л.69 от делото, тъй като това заключение не се оспори от страните в процеса,
както и поради това, че вещото лице разполага с необходимите знания в
съответната област на икономиката и няма основания съдът да се съмнява в
безпристрастността и верността на изготвеното заключение.
Съдът кредитира
изцяло и показанията на свидетеля Евтимов, тъй като са последователни, логични,
вътрешно непререкаеми и кореспондиращи със събраните
по делото писмени доказателства, в частност заповедите на Началника на Затвора
гр.Сливен, досежно разпределянето на работното време
на надзирателите, каквато длъжност заема ищеца.
Установеното от
фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявените обективно
и кумулативно съединени осъдителни искове са допустими.
Разгледани по
същество са и основателни в предявените /изменени в хода на процеса/ размери.
По отношение на исковата претенция по чл.26, ал.1 ЗЗД
Страните по една
договорна връзка безспорно имат свободата на договаряне, но в пределите,
визирани в чл.9 ЗЗД - съдържанието на договора да не противоречи на повелителни норми на
закона и на добрите нрави.
На първо място следва
да се отбележи, че с въпросната спогодба, сключена на база заявление за компенсиране на ползваните почивки по време на наряд и съответно
предложение от страна на работодателя за такова компенсиране, се отнася само до тези часове - положен извънреден труд по време на
почивки при наряд. Тълкувайки споразумението и изложената в него воля,
съдът намира, че посочените часове извънреден труд – 30,1 часа са само такъв
труд /извънреден труд, положен по време на почивките при наряд/. Безспорно, по
силата на споразумението тези часове извънреден труд, положен обаче само в
периода 18.05.2013г.- 18.05.2016г. са заплатени на ищеца. Той няма и претенции
в таза насока, а и вещото лице е приспаднало заплатения извънреден труд в
заключението си.
По отношение обаче на
включената клауза, че посочените часове извънреден труд се отнасят за целия
посочен в спогодбата период, видно от експертизата, това не е така, както
и че за този период ищеца се отказва от други претенции към Затвора – Сливен за
положен извънреден труд, и че всички отношения между страните по повод на тази
претенция за посочения период са уредени изцяло – т.V от спогодбата, съдът намира
за нищожна, поради противоречието й с императивна правна норма. На практика, тази разпоредба
представлява отказ от права на служителя спрямо работодателя. Основно право на
служителя, полагащ труд, е да получи възнаграждение за този положен труд, в
т.ч. и за положения от него извънреден труд, който освен това, с оглед
характера си и при всички случаи имащ неблагоприятно въздействие върху
полагащия го, следва да бъде заплатен винаги с увеличение. Всички разпоредби,
касаещи полагането и заплащането на извънредния труд, както в КТ, приложим
субсидиарно, така и в специалните нормативни актове /ЗМВР и ЗИНЗС/ са уредени с
императивни правни норми. Страните по служебното правоотношение не могат да ги
дерогират с каквито и да е споразумения помежду си. Подобни споразумения биха
били нищожни именно поради противоречието им с императивни правни норми /чл.26,
ал.1 ЗЗД/. Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.4 КТ, приложим субсидиарно - отказът от
трудови права, каквото е процесното е недействителен. Следователно отказ
на служителя от правото му на заплащане
на надлежно положен извънреден труд е недействителен. Ето защо изявлението в т.
V от споразумението, с което на практика се прави отказ на служителя от претенции към
работодателя са в противоречие с повелителна норма на закона и е недействително.
С оглед изложеното, съдът следва да постанови
нищожност на т.V от спогодбата, предвид иска на ищеца, поради противоречие на
закона на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. В останалата част, спогодбата е проявила
действие между страните и е изпълнена в частта за заплатената сума на ищеца
положения от него извънреден труд, образуван от почивки при наряд за
установения в спогодбата период.
По искът с правно основание
чл.178, ал.1, т.3, вр.чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 ЗМВР, вр.чл.19 и чл.16е ППЗИНЗС за заплащане на обезщетение за
извънреден труд за периода 01.02.2016г. - 31.12.2018г.
Не е спорно, а и се установи в процеса, че ищеца се намира в служебно
правоотношение с ответника.
Съгласно чл. 187, ал.5, т.2, вр.
ал.6 ЗМВР работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се
компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на
тримесечен период за служителите, работещи на смени., като възнаграждението за
извънреден труд се заплаща с увеличение 50 на сто върху основното месечно
възнаграждение.
Спорният по делото
въпрос е дали следва в работното време на служителите от надзорно охранителния
състав на ГД „ИН” да се включват почивките за хранене / обедни и други/.
В
тази връзка в областта на работното време съществува нормативен акт на
Европейския съюз /ЕС/ - Директива 2003/88/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003г. за някои аспекти на
организацията на работното време. Директивата се прилага във всички области на
дейност в частната и публичната сфера с изключение на транспорта. Съгласно чл.
2 от нея работно време е всеки период, през който работникът или служителят или
работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а
”почивка” означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при
дежурства или други случаи, когато работника/служителя е на разположение на
работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се
счита изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в няколко решения на
Съда на Европейския съюз /СЕС/ - решение от 03.10.2000г. по дело С-303/98 Sindicato de Mеdicos
de Asistencia Publica (Simap) срещу Conselleria de Sanidad y Consumo de
Преюдициалните заключения на СЕС са правно обвързващи за
всички национални юрисдикции, вкл. и за тези, които не са отправили преюдициално запитване. Разпоредбите на правото на ЕС
следва да се прилагат по отношение на всички така, както ги е тълкувал СЕС. Поради
това тълкувателните преюдициални заключения обвързват
по еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС и намират приложение и към
настоящия случай.
В този смисъл е и
по-късно приетото ТР № 8/2013г. от 14.11.2014г. ОСГК ВКС РБ, според т.1 на
което при непрекъсваем производствен процес /смени, дежурства/ нормативно
определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или
служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от
работодателя.
От свидетелските
показания категорично се установи, че надзирателите били длъжни да се явяват 15
минути по-рано от започване на смяната за инструктаж, както и че участвали в
различни мероприятия, като обиски и претърсвания, а по време на целия
наряд/смяна се намирали на разположение на прекия си ръководител.
Ето защо в
работното време следва да се включват не само времето за отдих, но и почивките
за хранене и за участие в различни мероприятия /обиск, претърсвания и др./.
При това положение
работодателят неправилно е отчитал работните смени, съобразно чл.16е, ал.3 и 4
ППЗИНЗС. Всъщност чл.16е, ал.1 си противоречи с ал.3 и ал.4, тъй като в първа
алинея се включва в работното време това за инструктаж, приемане, сдаване и
освобождаване от наряд или дежурство, за отдих и физиологични почивки, както и
времето за храна. Разпоредбата на чл.16е, ал.2 касае служителите, които са на ненормиран работен ден, но за които няма сумарно
изчисляване на работното време, т.е. те могат да ползват обедна почивка и
такава за хранене, извън територията на затвора, поради което тези почивки не
са включени в работното им време, за разлика от служителите на сменен режим на
работа при сумарно отчитане на работното време. Не следва да се отчита
работното време при 12 часов наряд 12 часа и при 24 часов наряд точно 214 часа
работно време, доколкото от самите заповеди на министъра на правосъдието и на
началника на затвора е видно, че тези смени са с продължителност съответно
12.45 ч. и 24.45 ч.
По изложените
съображения главния иск се явява основателен и доказан в пълен размер от 1768,22
лв. за 272 ч. положен извънреден труд през периода от 01.02.2016г. до 31.12.2018г.
Следва да бъде присъдена и поисканата законна лихва върху тази сума, считано от
датата на депозиране на исковата молба 25.03.2019г. до окончателното изплащане.
Акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за
забавено изпълнение на горното парично задължение също се явява основателна.
Сумарното отчитане на работното
време на ищеца на тримесечен период предполага възнаграждението за извънреден
труд за всяко тримесечие да се заплати най - късно в месеца, следващ отчетния
период / тримесечието при сумарно отчитане/, съответно в месеца, следващ този, за
който се дължи при ежемесечно отчитане /
арг. от Раздел VІ т.29.2 от Заповед №
ЧР-05-11/30.01.2015г. на МП/, т.е задължението е срочно и не е необходима
покана до длъжника. След изтичане на следващия отчетния период месец длъжникът
изпада в забава. Съобразно заключението на вещото лице този иск също бива уважен в цялост в размер на 233,43 лв.,
считано от датата на изискуемостта 26.03.2016г. до 25.03.2019г.
По разноските.
С
оглед изхода на спора ответникът е този, който следва да понесе отговорността и
тежестта за заплащане на деловодни разноски.
Възражението за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ищеца, съдът счита за
основателно. Ищецът заплатил адвокатско възнаграждение за два иска,без да е
посочено кои са те, тъй като на практика предявените искове са три- главен за
заплащане на извънреден труд, акцесорен за обезщетение за забава и неоценяем за
признаване недействителност на спогодба. При това положение съдът приема, че
платения адвокатски хонорар не покрива акцесорния иск. При това положение за
неоценяемия иск минималния размер на адвокатското възнаграждение е в размер на
300 лв., при платени от ищеца 400 лв., а за главния иск е в размер на 353,78
лв. при платени от ищеца 500 лв., т.е. адвокатския хонорар от 900 лв. бива
редуциран до размер на 653,78 лв.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът бива осъден да заплати разноските за вещо лице в размер на 300
лв., както и държавна такса върху уважените искове в общ размер на 170,73 лв. /70,73
лв. по главния иск, 50 лв. по акцесорния иск и 50 лв. за неоценяемия иск/ или
общо за сумата от 470,73 лв. в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
СлРС.
Ръководен
от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРОГЛАСЯВА ЗА
НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, т.V от Спогодба,
рег.№ 881 от 11.11.2016г., сключена на 15.11.2016г. между Затвора в
гр.Сливен, Териториално звено на ГД ”ИН” при МП гр.София и В.К.В., ЕГН: **********
***, поради противоречие на закона – чл.8, ал.4 КТ.
ОСЪЖДА, на
основание чл.178, ал.1, т.3, вр.чл.187, ал.5, т.2 и
ал.6 ЗМВР, вр.чл.19 и чл.16е ППЗИНЗС ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА
НАКАЗАНИЯТА” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов № 21 ДА ЗАПЛАТИ на В.К.В., ЕГН: ********** ***, сума в размер на 1 768,22 лв. /хиляда седемстотин шестдесет и осем лева и 0,22 ст./,
представляваща възнаграждение за положен
272 часа ивънреден труд за периода от 01.02.2016 г. до 31.12.2018г., ведно със
законната лихва, считано от 25.03.2019г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА
НАКАЗАНИЯТА” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов № 21 ДА ЗАПЛАТИ на В.К.В., ЕГН: ********** ***, сума в размер на 233,43 лв. /двеста тридесет и три лева и 0,43 ст./, обезщетение за забавено изпълнение на
парично задължение за периода 26.03.2016г. до 25.03.2019г.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА
НАКАЗАНИЯТА” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Ген. Н. Столетов № 21 ДА
ЗАПЛАТИ на В.К.В., ЕГН: ********** ***, сума в
размер на сума в размер на 653,78 лв. /шестстотин петдесет и
три лева и 0,78 ст./,деловодни
разноски.
ОСЪЖДА, на
основание чл.78, ал.6 ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА”
при Министерството на правосъдието , със
седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. Ген. Н. Столетов № 21 ДА
ЗАПЛАТИ в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на СлРС сума в размер на 470,73 лв. /четиристотин и
седемдесет лева и 0,73 ст./, такси и разноски в производството.
Решението подлежи на обжалване пред СлОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: