Решение по дело №27/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

И за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 196 и сл. ГПК /отм./. Образувано е по въззивна жалба от А. Кр. Дуков в качеството му на процесуален представител на М. В., А. В., Л. В. и Д. Б. В., насочена против решение № 2508/23.05.2013 г., постановено по Г. дело № 46/2005 г. по описа на Районен съд Р., в частта, с която по предявения от ищците против въззивниците иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е признато за установено, че наследодателката на ищците М Г. В. е била собственик към момента на образуване на ТКЗС на нива в местността „Г с площ от 1,004 дка, както и в частта, с която на осн. чл. 154 ГПК /отм./ е признато за недоказано оспорването на верността на съдържанието на удостоверение с изх. № 953 от 22.12.2004 г. и на удостоверение с изх. № 67 от 08.05.1996 г. и двете издадени от Община служба по земеделие – Б., както и в частта за разноските.

В жалбата са релевирани доводи за недопустимост и незаконосъобразност на атакувания С. акт като постановен при нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Излага се в жалбата, че не са били налице предпоставките на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, поради което поради липса на право за ищцата Я. З. да възстанови собствеността върху имота атакуваното решение е недопустимо поради липса на правен интерес за завеждане на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Въззивниците сочат, че районният съд неправилно е тълкувал и приложил нормите на Закона за давността от 1897 г., като съгласно последния не са налице предпоставките за придобиване на собствеността преди внасяне на имота в ТКЗС. Твърди се в жалбата, че нивата не е била дадена в зестра, поради което искът е неоснователен, както и че решението е необосновано поради превратно тълкуване на доказателствата. Досежно неинстинността на удостоверение с изх. № 67 от 08.05.1996 г. от Община служба по земеделие – Б. жалбоподателите сочат, че то е издадено с неморален мотив и противоречи на справката от Държавен архив за непокрити имоти. Според жалбоподателите в нарушение на процесуалните правила съдът не се е произнесъл по оспорването истинността на извлечение от партида на Г. Н. В. и данъчен картон № 437 въпреки направеното искане по чл. 154 ГПК /отм. /. Според жалбоподателя тези документи са неистински, понеже в тях не е посочен издателят им, дата на издаване и посоченото в тях противоречи на останалите доказателства. Жалбоподателите сочат, че през 2012 г. в производството пред районния съд е допуснато изменение на иска Ч. прибавяне на ново основание за придобиване на собствеността по давностно владение и в противоречие с процесуалните правила този нов иск е разгледан по реда на отменения ГПК вместо реда на ГПК в сила от 01.03.2008 г.

Ответник по иска освен жалбоподателите е и Г. В., който не се представлява от процесуалния представител на жалбоподателите и не е подал въззивна жалба. С оглед разпоредбата на чл. 204 ГПК /отм./ и на т. 2 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК ВКС на необжалвалия другар на ответниците Г. В. беше указано, че не по-късно от първото с.з. във втората инстанция може да се присъедини към подадената от М. В., А. В., Л. В. и Д. Б. В. жалба. Предвид изявеното от Г. В. становище в нарочна писмена молба той е конституиран в качеството на жалбоподател на осн. чл. 204 ГПК. В становището си Г. В. сочи, че поддържа доводите във въззивната жалба.

В срока по чл. 201 ГПК /отм./ не са постъпили възражения от ищците Я. З., Р. В., З. М. и Д. Н. В..

Окръжен съд Б. след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, намира следното от фактическа и правна страна.

Въззивната жалба еподадена своевременно от процесуално легитимирани страни и отговаря на изискванията на чл. 196 и сл. от ГПК /отм./, поради което е допустима. При извършване на служебна проверка за валидност и допустимост на решението съгласно т. 4 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС на РБ настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – допустимо.

Неоснователни са изложените във въззивната жалба и в открито съдебно заседание от 28.03.2012 г. доводи на жалбоподателите за недопустимост на предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ поради липса на правен интерес. С влязло в сила решение № 9/17.01.2005 г. по Г. дело № 1144/2004 г. по описа на РС Р. по иск с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ на Я. З. е признато за установено по отношение на ОСЗ Б. правото на наследниците на М В. да възстановят собствеността върху процесния имот. По подадено от Я. З. заявление с решение на ОСЗ Б. на наследниците на М В. /ищците/ е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху имота. Съществува и друго решение на ОСЗ Б., с което имотът е възстановен в стари реални граници на наследниците на Г. Н. В. – ищците и ответниците по иска еднокръвни братя и сестри и техните наследници. Следователно в правния мир съществуват две позитивни решения на ОСЗ, с които процесният имот е възстановен на различни лица и е налице спор за материално право по отношение на принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на включването му в ТКЗС. Обстоятелството, че и двете заявления до ОСЗ са подадени от Я. З. и с първото се иска възстановяване на правото на собственост на ищците и ответниците като наследници на баща им Г. Н. В., а с второто се иска възстановяване на това право в полза само на ищците като наследници на майка им, не води на извод за липса на правен интерес. Съгласно чл. 14, ал. 1 ППЗСПЗЗ подаденото от един наследник заявление ползва всички останали наследници. Също така според т. II от ТР № 1/1997 на ОСГК на ВКС съществува правен интерес за оспорването на правото на собственост и при наличие на окончателно решение на поземлената комисия за възстановяване в реални граници. Процесният имот е възстановен в стари реални граници и видно от техническата експертиза от 04.09.2012 г. в землището на Г. Б. няма план за земеразделяне.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение настоящата инстанция намира, че то е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Установява се, че ищците са наследници на М Г. В. починала на 03.08.1973 г., и на Г. Н. В., починал на 26.07.1964 г. Я. З. е тяхна дъщеря, а останалите ищци Р. В., З. М. и Д. Н. В. са наследници /съответно съпруга и деца/ на сина на М и Г.- Н Г В., починал на 13.02.2007 г. Видно от удостоверение от Общинска администрация Б. М и Г. са сключили брак през 1930 г., който и за двамата е бил втори по ред. Ответниците са наследници само на Г. Н. В. от първия му брак с Фина /Керяфина/ Н. В., сключен през 1916 г. и прекратен поради смъртта на съпругата през 1930 г. Ответниците са наследници на родения от този брак Б В., починал на 15.05.1991 г.- ответницата М. е негова съпруга, а останалите ответници са негови деца. Роденото от първия брак на М Г. В. дете Х. В е починал на 17.01.1996 г. като негови наследници по закон са едноутробните му брат и сестра – Н В. /поч./ и ищцата Я. З..

Със заявление с вх. № 1081/14.11.1991 г. Я. З. е заявила за възстановяване процесния имот нива в местността „Г”, представляваща имот № 002413 с площ 1,004 дка в землището на Г. Б. на наследниците на Г. Н. В.. С решение № 1Б от 10.02.2004 г. /преписка л. 129-150/ въз основа на заявлението ОСЗ Б. е възстановила на наследниците на Г. Н. В. правото на собственост върху имота. Впоследствие със заявление с вх. № 2391/ 11.02.2005 г. Я. З. е заявила за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ същия имот в полза на наследниците на М В.. Заявлението пред административния орган е депозирано след уважен иск с правно основание чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ с решение № 9 от 17.01.2005 г., постановено по гражданско дело № 1144/2005 г. на Районен съд Р.. С решение № 2391 от 22.02.2005 г. ОСЗ Б. е признала правото на собственост на наследниците на М В. върху процесния имот, но с решение № 2391а/ 10.03.2005 г. административният орган е отказал да възстанови имота поради спор за материално с право с наследниците на Г. Н. В.. Видно от приетата в хода на въззивното производство експертиза процесният имот попада в границите на три имота по КП на Водния синдикат „Е” 1940- 1945 г., а именно имоти № 20752, 20754, 20753. По ЕТК от 1960 г. имотът не е обособен от тези три имота, но като начин на ползване е обозначен като ливада. По КВС на землището на Г. Б. имотът е с № 002413. По КК на Г. Б. имотът е обозначен с идентификатор № 02676.2.413.

От страна на ищците са заявени две придобивни основания. На първо място, ищците твърдят, че техният наследодател М В. е била собственик на имота към момента на обобществяването, понеже имотът е получен от нея като зестра от баща й преди да встъпи в брак с втория й съпруг Г. В. през 1930 г. За валидността на транслативната сделка за прехвърляне правото на собственост върху имота от бащата на М на последната е релевантен действалият към момента на сключване на сделката закон. Към момента на предоставянето на зестрата през 1930 г. е действала разпоредбата на чл. 219 ЗЗД от 1892 г., според която прехвърлянето на право на собственост върху недвижим имот се извършва в нотариална форма. Следователно процесното придобиване по зестра като неформален акт не поражда вещно – правни последици поради липса на предвидената в закона форма за валидност /в този смисъл решение № 616/ 07.10.2010 г. по Г. д. № 1605 по описа за 2009 г. на ВКС, І ГО/.

При повторното разглеждането на делото пред районния съд ищците заявяват второ придобивно основание – изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност върху имота до включването му в ТКЗС през 1957 г. При допускането на изменението на иска и при разглеждането на втория иск за признаване за установено, че към момента на кооперирането собственик на имота е бил наследодателят на ищците на основание давностно владение, не са допуснати сочените във въззивната жалба процесуални нарушения. Съгласно чл. 116 ГПК /отм./ при всяко положение на делото в първата инстанция, даже и когато то е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане, ищецът може да измени основанието на своя иск включително и като предяви втори иск с предмет друго придобивно основание /така Тълкувателнорешение № 32 от 3.III.1955 г. по ч. Г. д. № 11/55 г., ОСГК/. Правилно новият иск е бил разгледан по правилата на ГПК /отм./, понеже съгласно § 2 от ПЗР ГПК в сила от 01.03.2008 г. първоинстанционните дела, образувани по искови молби, постъпили до 01.03.2008 г. се разглеждат по отменения ГПК.

В случая от показанията на всички разпитани по делото свидетели се установява, че имотът е бил внесен в ТКЗС през 1957 г. Ищците твърдят, че имотът е бил придобит по давност от техния наследодател с непрекъснато владение в продължение на двадесет години преди обобществяването. Съгласно чл. 34 от Закона за давността /Обн. ДВ. бр.23 от 30 Януари 1898 г., отм. ДВ. бр.92 от 16 Ноември 1951 г./ може да се придобиват Ч. давност правото на собственост и другите вещни права върху недвижими имущества с непрекъснато владение в продължение на двадесет години. В случая придобивната давност е започнала да тече при действието на Закона за давността, а е приключила при действието на закона за Закона за собствеността в сила от 17.12.1951 г. Според § 4 ЗС относно придобивната давност, започнала да тече при действието на отменения закон за давността, се прилагат разпоредбите на настоящия закон, ако за завършване на давността по отменения закон е нужен по-дълъг срок от предвидения в настоящия закон срок от 10 години. В случая според твърденията на ищците давностният срок е започнал да тече през 1937 г. Следователно към момента на влизане в сила на Закона за собствеността /17.12.1951 г. / от предвидения в Закона за давността двадесетгодишен срок остават 6 години, който срок е по-къс от предвидения в чл. 79 ЗС десетгодишен срок. Поради тази причина в случая приложим е двадесетгодишният срок на давностното владение.

След анализ на всички събрани по делото доказателства настоящият състав намира, че е налице упражняване от страна на МВ. на фактическа власт върху имота спокойно, явно и непрекъснато с намерение да свои вещта в продължение на двадесет години за периода 1937 -1957 г., поради което към момента на масовизацията имотът е бил нейна собственост.

Съдът кредитира показанията на свид. Т /л. 333/ като последователни и без съществени противоречия. От тях се установява, че в посочения период фактическа власт върху имота са упражнявали М В., съпругът й Г. В. и Х. В Те са работели на нивата. В тази част показанията й се подкрепят от тези на свид. П, която също сочи, че както Г., така и М са обработвали имотите. Намерение за своене на вещта обаче е имала само М В. /но не и вторият й съпруг Г. В. в каквато насока са възраженията на ответниците/, понеже е било безспорно и известно, че имотът й е предоставен като зестра от баща й. Това обстоятелство се потвърждава от данъчен картон № 437 /л. 355/ на името на Г. Н. В., в който той е декларирал, че процесният имот е „зестра”. Този документ е подаден в изпълнение на задължението, предвидено в разпоредбите на Наредбата-закон за поземления данък /ДВ, бр. 115 от 25.05.1953 г./ и има доказателствена стойност /така Решение № 237/ 21.05.2010 г. по Г. д. № 1389/2009 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС/, поради което възражението на ответниците за липса на реквизити и автор е неоснователно. Съдът отчете обстоятелството, че свид. Т сочи, че баща й Л Ц е имал имот в м. „Г”, който бил реституиран, а според т. 1 техническата експертиза приета в хода на първоинстанционното производство на н-ците на Л Ц не са възстановявани имоти в м. „Г”. Това противоречие в показанията на свидетеля обаче касае само една част от тях и не ги компрометира в цялост. Освен това, релевантно е дали свидетелят има лични възприятия към момента на колективизацията, а не дали реституционна процедура понастоящем е била осъществена.

Съдът не кредитира показанията на свид. П и свид. К поради съдържащите се в тях вътрешни противоречия и противоречието им с показанията на свид. Т и П. Свид. Пи К сочат, че само Г. В. е обработвал имота, като твърдял да му е наследствен /т.е. че го е считал за свой/. Видно от показанията на свид. Т и П обаче имотът се е обработвал и от Ми нейния син Х.. Също така, свид. П и Кне помнят кога точно Г. В. е получил имота по наследство. Изводът за липса на анимус у Г. В. не се променя и с оглед приетата по делото справка за непокрити имоти от данъчната книга за периода 1939-1950 г., съхраняваща се в ТД „Държавен архив” Б. /л. 238/ . Видно от нея Г. В. е декларирал имота като придобит от него „по наследство”. Отразеното в тази справка противоречи на данъчния картон, който съдът кредитира като намиращ опора в гласните доказателствени средства. Ответниците не доказаха, че посоченият в протокол за извършена заменка от 1957 г. /л. 241/ имот е идентичен с процесния имот. Съгласно т. 2 от приетата приетата в хода на първоинстанционното производство експертиза не може да се установи идентичност между процесния имот и имота, посочен в договора за замяна. Също така, следва да се отбележи, че дори и от този документ да може да се направи извод за намерението на Г. В. да свои имота /понеже го отстъпва като своя собственост по договора за замяна/, то договорът е сключен през 1957 г., т.е. в края на периода на давностното владение на М. В..

Останалите събрани по делото доказателства не променят извода за придобиване на имота по давност от наследодателя на ищците. Видно от т. 1 техническата експертиза, приета в хода на първоинстанционното производство, не е запазен разписният лист към картата на Водния синдикат. Според емлячния регистър /л. 130/ имотът е внесен в ТКЗС от Г. В., но ищците доказаха, че той е бил придобит по давност от съпругата му. Ирелевантно е на кого е записан имотът в КВС /т. 4 от заключението/, понеже тя е изготвена през 1995 г., а принадлежността на правото на собственост се установява към минал момент - 1957 г. Действително на името на М. В. няма издаден данъчен картон / съгласно т. 4 от приетото във въззивното производство заключение/ и съгласно справката от Служба по вписванията / л. 327/ на името М. В. няма вписванията. Тези обстоятелства съставляват косвени доказателства, които оценени във връзка с останалите доказателства не водят на извод за наличие на анимус за своене на имота у Г. В.. Освен това, имотът е бил деклариран за целите на фиска от съпруга Г. В. и би било безпредметно повторното му деклариране от съпругата. Видно от справката от Служба по вписванията за посочения период част от азбучните регистри липсват и справката не е пълна.

Неоснователно е възражението на въззивниците за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в неоткриване на производство по чл. 154 ГПК /отм./ относно данъчния картон № 437 и партидата на Г. В. към него. В писменото становище от 16.03.2012 г. / л. 235/ се сочи, че документът се оспорва, понеже имотът не е придобит по зестра и в него не фигурира името на Борис В.. Тези оплаквания са по доказателствената стойност на документа, а не касаят истинността му.

Решението в частта относно оспорването на удостоверение с изх. № 67 от 08.05.1996 г. /л. 29/ и удостоверение № 953/22.12.2004 г. от ОСЗ Б. / л. 16/ следва да бъде потвърдено. Видно от показанията на свид. У. първото удостоверение е издадено за удостоверяване на обстоятелството дали имотът е заявен като придобит по зестра съгласно наличните в ОСЗ документи. Сред тях е и данъчният картон, в който е записано именно това обстоятелство. Удостоверение № 953/22.12.2004 г. от ОСЗ Б. е издадено във връзка с идентичността на имоти в местностите „О и „С”. Ответниците не доказаха по категоричен начин липсата на идентичност. Неоснователно е оплакването за неприсъждане на разноски на ответниците съгласно отхвърлената част от исковете. Районният съд е направил компенсация на разноските и ищците са осъдени да заплатя на ответниците разликата.

Въззиваемите имат право на разноски, но такива не са поискани.

Решението подлежи на касационно обжалване по правилата на ГПК в сила от 01.03.2008 г./по арг. от противното от §2, ал. 1 и 3 ГПК в сила от 01.03.2008 г./.

Водим от горното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2508/23.05.2013 г., постановено по Г. дело № 46/2005 г. по описа на Районен съд Р. В ЧАСТТА, с която по иска предявен от Я. Г. З. ЕГН * с А. в Г. Б., У. „Х. М.” № 12, Р. М. В. ЕГН * с А. в Г. Б., У. “. Т. № 13, З. Н. М. ЕГН * с А. в Г. Б., У. “. Г. № 3 и Д. Н. В. ЕГН * с А. в Г. Б., У. “. Т. № 13 против М. И. В. с А. в Г. Б., У. „Д.” № 16, А. Б. В. с А. в Г. Б., У. „Д.” № 16, Л. Б. В. ЕГН * с А. в Г. Б., У. „Д.” № 16, Д. Б. В. ЕГН *, с А. в с. А. Община Димово, У. „Р.” № 8 и Г. Б. В. ЕГН *, с А. в Г. К. У. „Т. Райнов” № 10 е признато за установено, че наследодателката на ищците М Г. В., починала на 03.08.1973 г., бивш жител на Г. Б., на основание давностно владение в продължение на двадесет години за периода 1937 - 1957 г. е била собствениккъм момента на образуване на ТКЗС на имот, който по картата на възстановената собственост за землището на Г. Б. представлява нива в местността „Г”, шеста категория, представляваща имот № 002413, с площ от 1,004 дка, при граници: имот № 002414 – нива на наследници на Д. Л, имот № 002415 – нива на М, имот № 002416 – нива на наследници на Г. Д имот № 002258 –земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, имот № 000420 – нива на Община Б. и имот № 002412 – нива на наследници на Г. К, а по КК на Г. Б. представлява имот с идентификатор № 02676.2.413.,

както и В ЧАСТТА, с която на осн. чл. 154 и сл. ГПК /отм./ епризнато за недоказано оспорването на верността на съдържанието на удостоверение с изх. № 953 от 22.12.2004 г. и на удостоверение с изх. № 67 от 08.05.1996 г. и двете издадени от Община служба по земеделие – Б.,

както и В ЧАСТТА, с която Я. Г. З. ЕГН * с А. в Г. Б., У. „Х. М.” № 12, Р. М. В., ЕГН *, с А. в Г. Б., У. “. Т. № 13, З. Н. М., ЕГН *, с А. в Г. Б., У. “. Г. № 3 и Д. Н. В., ЕГН *, с А. в Г. Б., У. „М. Т. № 13 са осъдени да заплатят солидарно на А. Б. В., с А. в Г. Б., У. „Д.” № 16, сумата от 168,75 лв., представляваща направени от ответника разноски за заплащане на възнаграждение за вещо лице съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ.

Председател: Членове: