Р Е
Ш Е Н И Е
Гр. София, 09.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV „Д” въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети април през
две хиляди и деветнадесета година в
следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ:ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА П.
при
секретаря Поля Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. д. № 9498 по описа на съда за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на 258-273 от ГПК.
С решение постановено в публично съдебно заседание на
13.05.2018 година № 418741 по гр. д. № 9292/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 62
състав съдът е отхвърлил предявените
от Х.А.К., ЕГН **********,*** срещу „И.“ 2000 АД, ЕИК******* установителни искове
при квалификацията на чл.415 вр.чл.422 от ГПК вр.чл.128, т.2 от КТ за сумата на
3 134,05 лв., неизплатено трудово
възнаграждение за периода 02.03.2016 г. до прекратяване на трудовото
правоотношение между страните – 04.05.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 27.09.2016 г. до изплащане на вземането, установителни искове при
квалификацията на чл.415 вр.чл.422 от ГПК вр.чл.245, ал.2 от КТ за сумата 52.40 лв., установителни искове при
квалификацията на чл.415 вр.чл.422 от ГПК вр.чл.224 от КТ за сумата от 111.06 лв., обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск в размер на 3 дена.
Недоволен от постановеното решение,
е останал ищецът Х.А.К., който чрез
пълномощника си адв.Т. в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК го обжалва при твърдения, за неправилност,
назаконосъобразност и необоснованост на решението. Жалбата не съдържа конкретни
основания за незаконосъобразност на обжалваното решение. По конкретно поддържа
наличието на възникнало между страните валидно трудово правоотношение, което е
прекратено по взаимно съгласие на страните, считано от 05.05.2016 година със Заповед
№ 129 от 04.05.2016 г. на Изпълнителния директор на дружеството Д.С.и Председателя на Съвета на директорите Д.И..
Поддържа, че за изпълняваната от него длъжност финансов директор в ответното
дружество, работодателят не му е изплатил дължимото трудово възнаграждение за
исковия период, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 3
работни дни и лихва за забава по чл.245, ал.1 от КТ върху неизплатеното трудово
възнаграждение. Искането към въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение
и уважи изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна – „И.“ 2000 АД ЕИК *******, чрез пълномощника си адв.П. оспорва въззивната жалба
по съображения изложени в депозирания по реда на чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор.
По-конкретно поддържа, че между страните не възникнало валидно трудово
правоотношение, тъй като ответно дружество към датата на сключване на процесния
трудов договор се е представлявало само заедно от двамата изпълнителни
директори - Р.Н.И.и Д.С.С., а в случая
трудовия договор е подписан само от единия от изпълнителните директори.
Поддържа, че не е налице и втората предпоставка за уважаване на иска по чл.128,
т.2 от КТ – ищецът не е полагал труд (което се установявало от събраните в
производството гласни доказателства), а трудовия договор е двустранен и
възмезден. Моли въззивната инстанция за потвърди обжалваното решение.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта
му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял
(решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от
16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702
от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр.
д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания;
проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Същото е и правилно, като следва СРС, ІІ
ГО, 62 състав да отстрани допуснатите в диспозитива на решението и издадената
по реда на чл.410 от ГПК Заповед за изпълнение от 30.09.2016 г. (съобразно
Зявлението нза издаване на ЗИ по чл.410 от ГПК от 27.09.2016 г.очевидни
фактически грешки при изписване размера на претендираните със
заявлението и диспозитива на исковата молба очевидни фактически грешки по
реда на чл.247 от ГПК.
По исковете с правно основание чл.128 КТ и
чл.245, ал.2 от КТ.
Насрещната престация на
работодателя за предоставената му и използвана от него работна сила е
задължението му да заплаща в установените срокове на работника или служителя
уговореното трудово възнаграждение.
В разпоредбата на чл.
128 от КТ е установено по императивен начин основното
задължение на работодателя да изплаща на работника / служителя / уговореното в трудовия договор възнаграждение като
насрещна престация за предоставената и използвана работна сила от страна на
служителя.
В този смисъл и визираните в чл.
128, т. 2 от КТ предпоставки за уважаване на иска за заплащане на трудово възнаграждение, са 1) наличие
на трудово правоотношение, по което 2) работникът
или служителят да е извършил работа при работодателя и 3) последният
да не му е заплатил дължимото по трудовия договор възнаграждение в уговорените срокове.
Съгласно доказателствената тежест в процеса, изцяло в
тежест на работника-ищец в производството е да установи наличието на валидно трудово
правоотношение правоотношение за процесния период, с уговорено трудово възнаграждение в претендирания от него размер, както и че е
престирал труд за този период от време, а в тежест на ответника е да установи,
че е заплатил дължимото възнаграждение за претендирания период.
В случая при съвкупната преценка на представените по
делото доказателства и правилно разпределена от първоинстанционния съд
доказателствена тежест, ищецът Х.А.К., не
е доказал по категоричен начин чрез т. нар. пълно доказване / изключващо
всякакво съмнение /, че през процесния период между него и ответника е
съществувало трудово правоотношение, от което за последния да са
възникнали задължения по чл. 128 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение За да съществува такова е необходимо сключването на
валиден трудов договор при условията на Глава пета, раздел І от КТ. По делото не е спорно, че към датата на сключване на
трудовия договор с ищеца – 29.02.2016 г. ответното дружество „И.“ 2000 АД, се е представлявало само заедно от
двамата изпълнителни директори - Р.Н.И.и
Д.С.С., а в случая трудовия договор е подписан само от единия от изпълнителните
директори – Д.С.и Председателя на СД – Д. И.. Съгласно представеното по делото
пред СРС Пълномощно с нотариална заверка
на подписите от 17.09.2015 г. изпълнителните директори са упълномощили
вкл.за сключване и прекратяване на трудови договори със служители на
дружеството (л.39) единствено лицата Т.Р.Н.и П.А.Д.да представляват
дружеството заедно с изпълнителния директор Д.С.С. при невъзможност на
другия изпълнителен директор Р.Н.И., починал на 30.10.2015 г., по който факт
страните не спорят и за установяването на който са представени писмени
доказателства. В случая като представител на работодателя при подписване на
трудовия договор е участвало лицето Д. И., което не е имало представителна
власт да сключва и прекратява трудови договори със служители на дружеството. По
изложените съображения настоящият въззивен състав приема, че по делото не се
установява наличието на валиден трудов договор с ищеца, сключен от законните
представители на работодателя-ответник „И.“ 2000 АД. Не
обуславят съществуването на такъв и останалите ангажирани по делото писмени доказателства.
Съдът приема, че съгласно разпоредбата на чл.
62, ал. 1 от КТ трудовия договор се сключва в
писмена форма, която е условие за валидността му и със задължително съдържание
в него за обстоятелствата по чл. 66, ал. 1 от КТ. С оглед на това трудово
правоотношение не може да бъде установявано с други гласни и/или писмени
доказателства, включително изхождащи от някоя от страните, сочещи по косвен
начин за съществуването му. (Изцяло в този смисъл
постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 612 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1024/2009 г., IV г. о., ГК).Въведената от закона
писмена форма за действителност на трудовия
договор изключва възможността страните да изразят волята си по друг начин, например
с конклудентни действия.
Независимо от изложеното
следва да бъде отбелязано, че по делото не се установява и втората
предпоставка на чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение на ищеца за исковия период. Събраните по делото пред СРС гласни
доказателства чрез разпита на свидетели не обосновават
извод, че ищецът реално е полагал труд за този период на заеманата от него длъжност финансов директор. Свидетелските показания
са противоречиви – св.Д. на длъжност оператор дарвообработващи машини в
ответното дружество, в показанията си съобщава, че ищецът рядко е идвал на посещение
в гр. Белово, където е едно от работните места на ищеца, знае го като някакъв
началник, св.Тинкин на длъжност началник производство в гр.Белово съобщава, че
знае ищеца както акционер в ответното дружество и не знае да е заемал някаква
управленска или друга длъжност във фирмата, не знае в ответното дружество да е
имало длъжност финансов директор, св.Велинова, на длъжност технически сътрудник
при ответника съобщава, че служителка от гр.Белово и изпращала таблица, която
тя попълвала и връщала обратно в Белово и в която отбелязвала присъствията на
ищеца, който според показанията й се явявал на работа. Свидетелката обаче не
посочва каква дейност е изпълнявал ищеца, какви са били конкретните му трудови
задължения, което не се установява и от ищеца в производството съобразно
разпоредбата на чл.154 от ГПК.
Ннастоящият състав по изложените съображения счита, че ищецът не установява да е
изпълнил своето основно тредово
задължение да престира работна сила през процесния период, поради което и ответникът не е бил длъжен да му заплаща трудово
възнаграждение.
Исковете с правно основание чл.
128, т. 2 КТ, чл. 245, ал. 2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение и мораторна лихва върху него, основателно и в
съответствие с материалния закон са отхвърлени като неоснователни.
По
исковете с правно основание чл.224, ал.1 от КТ
С оглед обусловеността
на този иск от наличието на валидно трудово правоотношение, което ищецът не
доказа в процеса, същият следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед изхода на делото и предвид
направеното от въззивника възражение за прекомернсот на адвокатското
възнаграждение в срока и по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, на основание
фактическата и правна сложност на делото на въззиваемта страна следва да се
присъдят разноски в размер на 360.00 лв., представляващи платено адвокатско
възнаграждение за настоящата въззивна инстанция.
Водим от горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение постановено в публично
съдебно заседание на 13.05.2018 година № 418741 по гр. д. № 9292/2018 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 62 състав
ОСЪЖДА
Х.А.К., ЕГН **********,*** да заплати на основание чл.78, ал.3 вр.ал.5 от ГПК на „И.“ 2000 АД, ЕИК******* разноски в размер на 360.00 лв.,
представляващи платено адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване на
основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.