Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.09.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет
и четвърти юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 12626 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 108334 от 07.05.2019 год.,
постановено по гр.дело № 7099/2017 г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 52 състав, са отхвърлени предявените от В.С.Д., ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу „А.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
иск на основание чл.128, т.2 КТ за сумата от 342,86 лв., представляваща
неплатено трудово възнаграждение за м.07.2015 г./ 16 дни/, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба- 03.02.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането; иск на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 51,91
лв., представляваща мораторна лихва върху неплатеното трудово възнаграждение за
м.юли 2015 г., за периода от 10.08.2015 г. до 03.02.2017 г.; иск на основание
чл.224, ал.1 от КТ за сумата от 235,71 лв., представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 2015 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба- 03.02.2017 г. до окончателното изплащане
на вземането; иск на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 35,96 лв.,
представляваща мораторна лихва върху обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2015 г.
и за периода от 10.08.2015 г. до датата на подаване на исковата молба-
03.02.2017 г. С решението на съда е осъден В.С.Д., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „ А.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 240 лв., представляваща разноски в
производството за адвокатско възнаграждение.
Срещу решението на СРС, 52 с-в е
постъпила въззивна жалба от В.С.Д., подадена чрез пълномощника адв.Г.Д. с
искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с
което предявените осъдителни искове с правно основание чл.128,т.2 от КТ,
чл.224, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, бъдат уважени изцяло, по съображения
изложени във въззивната жалба. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и
необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник „А.“ АД, ***,
чрез пълномощника си адв.И.В. оспорва жалбата,
като неоснователна по съображения
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК.
Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество
въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми
на закона. Същото е и правилно, като настоящата въззивна инстанция
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за неоснователност на предявените от
ищеца
срещу ответника обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл.128, т.2 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Настоящият съдебен
състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК
препраща към тях, защото са съобразени с доказателствата по делото и са
постановени при правилно приложение на материалния закон. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са
изцяло неоснователни. Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:
Спорно по делото e eдинствено
обстоятелството дали за исковия период
от време ответникът е заплатил на ищеца претендираното трудово възнаграждение,
както и обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск, след прекратяване на трудовото правоотношение, в каквато насока е
своевременно направеното възражение в отговора на исковата молба по чл.131 ГПК.
В случая, при правилно разпределена
доказателствена тежест и при съвкупна преценка на събраните доказателства,
първоинстанционният съд правилно е достигнал до обоснования извод, че
ответникът е погасил, чрез плащане дължимите на ищеца вземания за трудово
възнаграждение и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за исковия
период от време, поради което и предявените от ищеца осъдителни искове с правно
основание чл. 128, т.2 от КТ за сумата от 342,86 лв. и с правно основание
чл.224, ал.1 от КТ за сумата от 235,71 лв. са изцяло неоснователни.
Действително, в тежест на ответника, като работодател
е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че е изплатил дължимите трудови възнаграждения в уговорения между
страните срок и размер, както и, че съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3 от КТ
доказването на това обстоятелство следва да се установи с нарочен писмен
документ, като законът забранява установяването на факта на плащането със
свидетелски показания. Ограничаването на свидетелските показания и
равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени
обстоятелства обаче не изключват допустимостта на други доказателствени
средства, вкл. и косвени доказателства, стига да водят до единствено възможен извод. Нормата на чл.270 ал.3 от КТ урежда начина на
плащане на дължимото на работника трудово възнаграждение, както и писмената
форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя, без това да
означава, че в съдебен процес е изключена допустимостта на други
доказателствени средства, с които работодателят може да установи факта на
извършеното плащане. Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ, трудовото
възнаграждение се изплаща по ведомост или срещу разписка, лично или по писмено
искане на работника или служителя – на негови близки, или по банков път, на
влог в посочена от последния банка. Визираната разпоредба установява начина на
плащане на трудовото възнаграждение, но не поставя ограничения относно начина
на доказване на извършеното плащане. Законово ограничение в тази връзка е
налице само по отношение на гласните доказателства, доколкото съгласно чл. 164,
ал. 1, т. 4 ГПК са недопустими свидетелски показания за доказване погасяването
на установени с писмен акт парични задължения. В този смисъл е и приетото
разрешение в постановените Решение № 89 от 29.03.2013г. по гр.дело № 558/2012 г.
на ВКС, IV
г.о., и Решение № 241 от 07.01.2015г. по
гр.дело № 3269/2014 г. на ВКС, III г.о. В тях
се застъпва становището, че в случаите, когато законът урежда изискване за
съставяне на нарочен документ за удостоверяване на определени обстоятелства,
както в хипотезата на чл. 270, ал. 3 от КТ, това не изключва възможността за
установяването им и с други доказателствени средства.
В настоящия
случай заплащането на дължимото на ищеца трудово възнаграждение и обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск за исковия период от време се установява
от приетото, като неоспорено заключение на вещото лице по допусната съдебно-
счетоводна експертиза. Приетото и неоспорено заключение на вещото лице по
допуснатата съдебно- счетоводна експертиза е компетентно изготвено и
обосновано, по поставените му от съда задачи, с отговорите на които спорният
въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен. Ето защо няма основание
същото да не бъде кредитирано от съда. При приемането му в съдебно заседание на
28.03.2018 год., пълномощникът на ищеца не го е оспорил относно истинността на
съдържащите се в него констатации за релевантни за спора факти, нито е поискал
в срока по чл.200, ал.3 от ГПК повторно заключение по същите въпроси, поради
съмнение в тяхната правилност. С оглед на което кредитирайки приетото, като
неоспорено от страните заключение на вещото лице по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, компетентно и обективно изготвено, и като е
отхвърлил предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл.128, т.2 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като неоснователни,
първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.
При така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските
за въззивното производство.
При този изход на спора на въззивника-ищец не
се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.На основание чл.273 от ГПК
във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна-ответник следва да се
присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 240 лв.
за въззивната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 12.09.2019
г.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 108334 от 07.05.2019 год., постановено по
гр.дело № 7099/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
52 състав.
ОСЪЖДА В.С.Д., ЕГН **********, с адрес:
***, да заплати на „А.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр.
с чл.273 от ГПК, сумата от 240 лв./ двеста и четиридесет лева/, представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.