Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 06.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети април две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ
БОГДАНОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 16208 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 162790, постановено на 04.07.2017 г. по гр. дело № 37606/2016
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІII-то ГО, 81-ви състав, е признато за незаконно и отменено уволнението на Н.В.Б.
от длъжността „сътрудник в културен институт“ с място на работа Б.К.И.(БКИ) –
Берлин, Германия, при М.НА К.(МК), извършено със Заповед № РД 18-57/12.05.2016
г. на министъра на културата, издадена на основание чл. 328, ал. 1, т. 1, предл.
2 КТ. Със същия съдебен акт Н.Б. е възстановен на заеманата преди уволнението
работа, а МК е осъдено да заплати на Б. следните суми: 1/ 2520,00 лева,
представляваща обезщетение за оставане без работа за периода от 13.05.2016 г.
до 13.11.2016 г.; 2/ 578,92 лева, представляваща възнаграждение за извънреден
труд при организирането и участието в мероприятия на БКИ – Берлин в извънработно
време, като така предявеният иск с правно основание чл. 150, вр. чл. 262 КТ е
отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 2900,00 лева; 3/ 978,48
лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в почивни и
празнични дни, като така предявеният иск с правно основание чл. 150, вр. чл.
262 КТ е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 4500,00 лева.
М.НА К.(ответник по делото) е подало въззивна жалба срещу постановеното от
СРС решение, в която твърди, че същото е неправилно поради допуснато нарушение
на приложимия материален закон и необоснованост. Жалбоподателят моли
първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен в частта, с която предявените
искове са уважени, като вместо това бъде постановено решениеза отхвърляне в
цялост на исковите претенции. Според въззивника, погрешно е заключението на
СРС, че при прекратяването на процесното правоотношение не са спазени установените
в чл. 333 КТ изисквания. Изложени са доводи, че ищецът не е уведомил
своевременно работодателя си за настъпилата към датата на връчване на заповедта
за уволнение временна неработоспособност поради болест. Посочва се, че към
момента на връчване на заповедта, извършено в присъствието на свидетели, ищецът
не е представил болничен лист, поради което предвидената в чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ закрила не е приложима. Жалбоподателят твърди още, че не са налице основания
за заплащане на възнаграждения за полаган от ищеца извънреден труд. Според
ответната страна, приетите като доказателства по делото графици за дежурства,
давани в посолството на Република България в Берлин, не следва да бъдат кредитирани,
тъй като между БКИ – Берлин, където ищецът е полагал труд, и посолството липсва
административна подчиненост.
В законоустановения двуседмичен срок ищецът Н.В.Б. не е подал отговор на
въззивната жалба.
Първоинстанционното решение не е обжалвано, съответно – е влязло в сила, в частта,
с която предявените осъдителни искове с правно основание чл. 150, вр. чл. 262 КТ са отхвърлени за разликата над присъдените от районния съд суми до пълните
претендирани размери.
Софийски градски съд, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Относно релевираните в
подадената жалба доводи за незаконосъобразност, въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
Въз основа на Трудов договор
№ РД18-74/13.05.2014 г. между М.НА К.и Н.В.Б. е възникнало трудово
правоотношение, по силата на което Н.Б. е заемал длъжността „сътрудник в културен институт“ с място на работа БКИ – Берлин, Германия,
при МК, считано от 02.06.2014 г. Съгласно длъжностната характеристика за
заеманата от ищеца длъжност, в трудовите задължения на сътрудника се включва
участието в организирането и техническото реализиране на всяка проява,
осъществявана в института, грижата за успешното ѝ провеждане, както и
организирането на работната програма на участниците в културните мероприятия.
Така възникналото трудово правоотношение е прекратено със Заповед № РД18-57/12.05.2016
г., издадена от министъра на културата, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ –
поради съкращаване на щата. Заповедта е връчена на Н.Б. на 12.05.2016 г. при
отказ, който е удостоверен от подписалите заповедта свидетели В.П.и В..Д.-А..
По делото е приложена разпечатка от имейл от директора на БКИ – Берлин до
служител на МК с дата 12.05.2016 г., изпратен в 13:41 часа. В имейла е отразено
изявление на директора, че в присъствието на двама свидетели връчил на ищеца
заповедта за прекратяване на процесното трудово правоотношение. Последният
отказал да подпише заповедта, изтрил паролата на служебния си компютър и
напуснал института. Във връзка с прекратяването на правоотношението директорът
на института е изпратил до МК и докладна записка с рег. № 33-00-212/01.06.2016
г., приета като доказателство по делото. В нея е посочено, че на 18.05.2016 г. директорът
получил имейл от Б. с уведомление, че последният бил в болнични от 11.05.2016
г. до 31.05.2016 г. Според изявленията на директора, обективирани в записката,
на 12.05.2016 г. ищецът се явил на работа „както
обикновено“, като заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение му
била връчена на работното му място в 12:00 часа, а той отказал да я подпише,
прибрал екземпляр от нея, блокирал достъпа до служебния си компютър и напуснал
института.
По делото е представена и докладна записка от ищеца Б. до министъра на
културата с рег. № 94-00-764/13.05.2016 г., в която Б. е посочил, че счита
връчената му на 12.05.2016 г. заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение за недействителна, тъй като противоречала на чл. 333, ал. 1, т.
4 КТ. В записката е отразено още, че Б. изпитал силно неразположение на
11.05.2016 г., посетил лекар на 12.05.2016 г., който му издал болничен лист. След
посещението при лекаря Б. се отбил в сградата на института, за да уведоми
директора за настъпилата временна неработоспособност, но докато разчиствал
бюрото си, му била връчена въпросната заповед. Заявява, че отказал да я подпише
„тъй като зная, че без предварително
разрешение на инспекция по труда не може да бъде прекратено трудовото
правоотношение на служител, който се намира в отпуск“. Докладната записка е
изпратена по факс на 12.05.2016 г.
По делото са представени два броя болнични листове, от които се установява,
че към 12.05.2016 г. Н.Б. се е намирал в състояние на временна
неработоспособност поради болест.
По делото са представени графици за давани от ищеца дежурства в посолството
на Република България в Берлин, включително в почивни и празнични дни, както и
в извънработно време, както и програми за провежданите от БКИ – Берлин
мероприятия в периода от месец юни 2014 г. до 10.05.2016 г.
Като доказателства по делото са приети щатни разписания на служителите в
БКИ – Берлин за периода от 01.02.2015 г. до 12.05.2016 г. От същите е видно, че
за времето от 08.03.2016 г. до 11.05.2016 г. в института е имало общи три щатни
бройки – една за директор и две за сътрудник, като в този период едната от
двете бройки за сътрудник е била заемана от ищеца, а другата е била свободна. Въз
основа на Заповед № РД09-255/11.05.2016 г. на министъра на културата за
намаляване числеността на персонала на БКИ – Берлин с една щатна бройка,
считано от 12.05.2016 г., с цел прехвърлянето ѝ в друг БКИ (видно от
докладна записка до министъра на културата с рег. № 24-10-66/09.05.2016 г.), е
изменено щатното разписание на служителите в института, като съгласно новото
такова, в сила от 12.05.2016 г., щатните бройки са съкратени на две – една за
директор и една за сътрудник, като тази за сътрудник е останала незаета.
Съгласно заключението на
допълнителната съдебно-икономическа експертиза, изслушана по делото, към
01.12.2016 г. е прието ново щатно разписание за БКИ –
Берлин, по
силата на което в института има една щатна бройка за директор и две щатни
бройки за сътрудник. Считано от 01.01.2017 г., щатното разписание отново е
изменено. С новото такова са запазени същите три щатни бройки в института, като
една от двете бройки за сътрудник е свободна, а другата е заета от И.Т.И.,
назначена на тази длъжност на 01.01.2017 г.
Пред първоинстанционния съд
са разпитани двама свидетели – Л. Ф.-Г.и В.Г.. Свидетелят Г., работил като
счетоводител, тои и касиер в БКИ – Берлин от 2009 г. до месец март
2016 г. (което се установява и от представено щатно разписание от 01.02.2015
г.), сочи че мероприятията, организирани от института, се провеждали след края
на установеното работно време, включително и в почивни дни. Посочва още, че неговата
ангажираност, както и тази на ищеца Б., е налагала да присъстват в института
поне два часа преди началото на съответното мероприятие и два часа след края на
същото. Свидетелят Г. твърди още, че целият личен състав, живеещ и работещ в
сградата на посолството на Република Бъргария в Берлин, включително той и
ищецът Б., давал дванадесетчасови дежурства в посолството през почивните дни по
утвърден от посланика график. Свидетелката Ф.-Г., живееща в сградата на
посолството като свободен наемател, заявява, че на 12.05.2016 г. е завела ищеца
в болница за преглед при нейния лекар, който му издал болничен лист.
Свидетелката твърди, че болничният лист бил издаден с дата от предходния ден,
което било допустимо в Германия. Посочва още, че след прегледа е оставила Б.
пред културния институт.
Така
депозираните от двамата свидетели показания пресъздават личните впечатления на
разпитаните лица за непосредствено възприети от тях обстоятелства, поради което
въззивният съд ги намира за обективни и непредубедени. Те следва да бъдат
кредитирани изцяло, тъй като са логични, последователни и вътрешно
непротиворечиви.
Установява се от приетата по делото допълнителна съдебно-икономическа
експертиза, че брутното трудово възнаграждение на ищеца през месеца, предхождащ
процесното прекратяване на трудовото правоотношение, възлиза на сумата от
445,20 лева.
Въз основа на така
установените фактически обстоятелства, въззивният съд приема от правна страна следното:
Ищецът Н.В.Б. е предявил
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1,
т. 2 и т. 3 КТ, и чл. 150, вр. чл. 262 КТ. Първоинстанционният съд е приел, че
прекратяването на процесното трудово правоотношение е незаконно, тъй като към
момента на връчване на заповедта за прекратяване на правоотношението ищецът се
е намирал в състояние на временна неработоспособност поради болест, а
работодателят не е изискал предварително разрешение от Инспекцията по труда,
съгласно изискванията на чл. 333 КТ. СРС не е разгледал трудовия спор по
същество, като с цел пълнота на изложението е посочил, че от събрания по делото
доказателствен материал не се установява реално извършено съкращаване на щата
за заеманата от ищеца длъжност.
Настоящият съдебен състав
намира за неправилен изводът на районния съд, че процесното прекратяване на
трудово правоотношение е незаконно поради липса на предварително разрешение по
чл. 333 КТ от Инспекцията по труда. За да се ползва от предвидената в чл. 333,
ал. 1, т. 4 КТ закрила, работникът или служителят следва реално да е започнал
ползването на разрешен отпуск. Константна е съдебната практика, че закрилата е
неприложима, когато работникът или служителят се е явил на работа, не е
представил болничен лист и не е уведомил работодателя си, че се намира в
надлежно разрешен отпуск поради болест (в този смисъл – Решение № 15 от
02.02.2017 г. по гр. д. № 2303/2016 г., ІV-то г. о. на ВКС, Решение № 155 от
20.04.2015 г. по гр. д. № 6897/2014 г., ІV-то г. о. на ВКС, Решение № 122 от
10.04.2014 г. по гр. д. № 4477/2013 г., ІV-то г. о. на ВКС, Решение № 468 от
10.01.2013 г. по гр. д. № 1621/2011 г., ІV-то г. о. на ВКС, Решение № 94 от
04.07.2012 г. по гр. д. № 1185/2011 г., ІІІ-то г. о. на ВКС, Решение № 182 от
18.07.2012 г. по гр. д. № 1220/2011 г., ІІІ-то г. о. на ВКС, Решение № 567 от
13.10.2010 г. по гр. д. № 1130/2009 г., ІІІ-то г. о. на ВКС, и други). Не са
налице в този случай законови пречки заповедта за уволнение да бъде връчена на
работника или служителя на работното му място при липса на предварително
разрешение от Инспекцията по труда, макар за съответния ден същият да има
болничен лист за временна неработоспособност. Именно такава е хипотезата и в
настоящото производство. От доказателствата по делото не се установява към
момента на връчване на заповедта за уволнение (около 12:00 часа на 12.05.2016
г.) ищецът Б. да е уведомил прекия си ръководител (директора на БКИ – Берлин) или работодателя си (МК), че е в отпуск поради временна
неработоспособност, нито че в същия този момент е представил издадения му
болничен лист. Изпратената от ищеца до МК докладна записка на 12.05.2016 г.
съдържа обяснения защо същият е отказал да подпише връчената му заповед – „тъй като зная, че без предварително
разрешение на инспекция по труда не може да бъде прекратено трудовото
правоотношение на служител, който се намира в отпуск“, но не и изявление,
че към момента на връчването на заповедта е уведомил директора за издадения му
болничен лист, състоянието си на временна неработоспособност и ползвания по
тази причина отпуск. Подобни обстоятелства не са отразени и в самата заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение, както и в изпратените от директора на
БКИ – Берлин до МК в тази връзка докладни записки. С оглед посочените
доказателства, релевантни за установяване на обстоятелствата относно връчването
на процесната заповед, не би могло да се приеме, че работодателят МК е бил
надлежно уведомен за съществуването на основание, налагащо снабдяването с
предварително разрешение за уволнение по чл. 333 КТ. Недопустимо е,
следователно, да се приеме, че към момента на връчване на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение с Н.Б. за министерството е съществувало
задължение да разполага с предварително разрешение от Инспекцията по труда. Изрично
следва да се посочи, че ищец, претендиращ незаконосъобразност на уволнение
поради неспазване на установените в чл. 333 КТ изисквания, носи доказателствената
тежест за установяване на твърдените от него обстоятелства относно надлежното
уведомяване на работодателя за ползвания отпуск поради временна
неработоспособност (вж. Решение
№ 94 от 04.07.2012 г. по гр. д. № 1185/2011 г., ІІІ-то г. о. на ВКС). В настоящото
производство, обаче, Н.Б. не е доказал по безспорен и категоричен начин същите.
Предвид липсата на допуснато
от страна на ответника нарушение на предвидените в чл. 333 КТ изисквания и с
оглед задълженията си, установени в чл. 271, ал. 1 ГПК, въззивният съд следва
да разгледа по същество спора между страните в настоящото производство относно
законността на извършеното на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ –
поради съкращаване на щата – уволнение.
Съкращаването на щата, като
основание за прекратяване на трудово правоотношение, представлява фактическо
премахване на съответната трудова функция като длъжност или като щатна бройка.
Решението на работодателя за съкращаване на щата, съответно – необходимостта от
такова изменение на щата, не подлежи на съдебен контрол, поради което при иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ съдът е компетентен да провери
единствено законността на процедурата по извършеното уволнение. За да бъде
същото законосъобразно, е необходимо изявление на работодателя за съкращаване
на щата, каквото в настоящото производство е обективирано в Заповед № РД 09-255/11.05.2016 г. на министъра на културата за намаляване
числеността на персонала на БКИ – Берлин с една щатна бройка, считано от
12.05.2016 г. Така отразеното решение за съкращаване на щата е взето от
компетентен орган, по надлежния ред и преди прекратяването на процесното
трудово правоотношение. По делото са представени и щатните разписания на
института преди и след датата на прекратяване на трудовото правоотношение на
ищеца, от които е видно, че преди изменението на щата, послужило като основание
за процесното уволнение, в БКИ – Берлин е имало три щатни бройки (една за
директор и две за сътрудник), а след изменението – две щатни бройки (по една за
директор и за сътрудник). Въпреки така установеното по делото намаляване щата
на института от три на две щатни бройки чрез премахване на една от двете
съществуващи до този момент бройки за сътрудник, настоящият съдебен състав
намира, че извършеното на това основание прекратяване на трудово правоотношение
е незаконосъобразно. Процесното прекратително основание е приложимо, само
когато съкращаването на щата е реално, т. е. необходимо е не само да е
премахната щатна бройка, но и обективно да е преустановено съществуването на
определена трудова функция, представляваща съдържанието на съкратената бройка. В
настоящия казус е извършено съкращаване на щата от три на две щатни бройки,
съответно – от две бройки за сътрудник на една, но същото е фиктивно по
следните причини: Преди изменението на щатното разписание са съществували две
бройки за сътрудник в БКИ – Берлин, едната от които е била заета от ищеца Б., а
другата е била свободна. В изпълнение на заповедта на министъра за намаляване
щата на института, обаче, не е съкратена свободната щатна бройка, а тази, заета
от ищеца. Подобно съкращаване не представлява годно основание за уволнение на
служител по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 1 КТ, доколкото в случая липсва
изискуемото реално съкращаване на трудови функции, тъй като процесната длъжност
е продължила да съществува под формата на свободна щатна бройка. Явен е
привидният характер на процесното намаляване на щат, като в подкрепа на този
извод е установеното по делото последващо назначаване на нов служител на
длъжността „сътрудник в културен институт“, считано от 01.01.2017 г. То е извършено
след приемане на ново щатно разписание, в сила от 01.12.2016 г., с което
щатните бройки в института отново са увеличени на три – една за директор и две за
сътрудник, като до назначаването на новия служител и двете бройки за сътрудник
са били свободни, а след това втората бройка за сътрудник е отново е продължила
да бъде незаета. Не са установени по делото причини, които да са наложили
съкращаването именно на заетата от ищеца щатна бройка за сътрудник, а не на
свободната такава, като следва да се съобрази абсолютната идентичност между
двете, както с оглед наименование и трудови функции, така и с оглед размера на
предвиденото за тях основно месечно възнаграждение. В хода на производството не
са събрани доказателства и за преминаване на трудовите функции от съкретаната
щатна бройка към друга длъжност или за т. нар. „трансформиране“ на длъжности,
при което на мястото на закритата длъжност се създава нова по своите функции
такава. Предвид изложеното, процесното уволнение се явява незаконосъобразно,
тъй като липсва реално съкращаване на щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2,
предл. 1 КТ.
Основателността на предявения
иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ предопределя основателността и на иска по т. 2
на посочената разпоредба, поради което правилно районният съд е възстановил
ищеца Б. на заеманата от него преди уволнението длъжност „сътрудник в културен
институт“ с място на работа БКИ – Берлин, Германия.
Във връзка с исковата
претенция с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ по делото е установено, че
в рамките на шестте месеца, следващи процесното прекратяване на трудово
правоотношение, Н.Б. е бил безработен. Това обстоятелство обосновава
дължимостта на претендираното от него обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Безспорно
установени от приетата по делото съдебно-икономическата експертиза са размерът
на брутното трудово възнаграждение на Б. за месеца, предхождащ уволнението, а
именно 445,20 лева, както и общият размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ
за периода от 13.05.2016 г. до 13.11.2016 г., възлизащ на сумата от 2671,20
лева. Предвид претендирания от ищеца размер на същото, обаче, и с оглед
диспозитивното начало в процеса, районният съд правилно е уважил иска до заявения
в исковата молба размер от 2520,00 лева.
Настоящият съдебен състав
счита предявения иск за заплащане на полаган от ищеца извънреден труд по време
на организирането и провеждането на мероприятията на БКИ – Берлин за
основателен и доказан до присъдената от районния съд сума в размер на 578,92
лева. От приетите като доказателства по делото програми на БКИ – Берлин за
периода от месец юни 2014 г. до 10.05.2016 г., както и с оглед
депозираните от свидетеля Г. показания, е видно, че събития, реализирани от института,
действително са протичали извън установеното работно време. От показанията на
свидетеля Г. се установява още в какво се е изразявала и колко дълго е
продължавала ангажираността на ищеца Б. при провеждането на същите. Предвид
изложеното, съдът намира за безспорно доказана дължимостта на претендираното
възнаграждение за полаган извънреден труд по време на организирани от БКИ –
Берлин мероприятия за сумата от 578,92 лева. Посоченият размер на
възнаграждението е установен посредством заключението на съдебно-икономическата
експертиза по делото, което следва да бъде кредитирано изцяло като компетентно
и обективно изготвено.
Според въззивния съдебен състав
не са налице основания за присъждане на възнаграждение за извънреден труд,
положен в почивни и празнични дни по време на дежурства, давани в посолството
на Република България в Берлин. Правилен е изводът на СРС, че в хода на
първоинстанционното производство е доказано осъществяването на такива дежурства
от страна на ищеца по утвърден от посланика график (доказателства в този смисъл
са представените по делото графици и списъци за положените дежурства, както и
показанията на свидетеля Г.). Липсват, обаче доказателства, както и твърдения в
този смисъл, за наличието на основание именно ответникът МК да заплаща
положения по време на дежурствата извънреден труд. Съгласно чл. 143, ал. 1 КТ
извънреден е трудът, полаган от работника или служителя по разпореждане или със
знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител
извън установеното работно време. Освен така посочените в разпоредбатата
предпоставки, за основателността на иск за заплащане на възнаграждение за извънреден
труд е необходимо да бъде доказано още, че полаганият извън установеното
работно време труд представлява работа по определена с индивидуалното трудово
правоотношение конкретна трудова функция. Именно последната предпоставка не се
установява в настоящото производство, тъй като по силата на процесното трудово
правоотношение за ищеца Б. не е възникнало задължение за полагане на дежурства
в посолството на Република България в Берлин. Нито в длъжностната
характеристика за заеманата от ищеца длъжност „сътрудник в културен институт“,
нито в сключения между Б. и МК трудов договор е предвидено подобно задължение.
Не са ангажирани доказателства за възлагане на такова от страна на прекия
ръководител на ищеца (директора на БКИ – Берлин) или от министъра на културата.
В графиците, утвърдени от посланика, е посочено, че същите се отнасят за „… дежурствата, давани от служителите в
посолството…“, като е доказано по делото, че Б. също е давал дежурства. От
доказателствата, обаче, не се установява основанието, въз основа на което ищецът
е извършвал тази дейност, доколкото той не е служител в посолството. Не се
установява от събрания доказателствен материал и обусловеността на така
полагания труд от процесното трудово правоотношение, страна-работодател по
което е не посолството, а МК. Не са налице, следователно, основания да се
приеме, че в тежест на министерството съществува задължение да заплати
извънредния труд, полаган от ищеца, по време на дежурствата в посолството,
именно защото така извършената работа не е осъществявана по силата на сключения
между страните по делото трудов договор. Изложеното води до извод за
неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 150, вр. чл. 262 КТ за
заплащане на възнаграждение за извънреден труд, полаган при давани от ищеца
дежурства в посолството на Република България в Берлин, поради което постановеното
от СРС решение, в частта, с която така предявената искова претенция е уважена
за сумата от 978,48 лева, следва да бъде отменено като неправилно.
Предвид частичната неправилност на първоинстанционния съдебен акт, същият
следва да бъде ревизиран и в частта за разноските. С оглед материалния интерес
в производството пред районния съд и уважената част от предявените искове, в
полза на ищеца се дължи възнаграждение за заплатен адвокатски хонорар в размер
на 218,67 лева. Ответникът следва да заплати по сметка на СРС сумата от 536,40
лева, от които 310,80 лева представляват дължимата се върху уважената част от
исковете държавна такса, а 225,60 лева – част от изплатените от бюджета на съда
депозити за вещи лица и свидетел, определена също съобразно уважената част на
предявените искове. Частичната неоснователност на иска за заплащане на
възнаграждение за извънреден труд, полаган при провеждането на организираните
от БКИ – Берлин мероприятия, и отхвърлянето в цялост на иска за заплащане на
възнаграждение за извънреден труд за полагани от ищеца дежурства в посолството
на Република България в Берлин обуславят дължимостта на претендираното от МК
възнаграждение за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лева,
определено въз основа на чл. 78, ал. 8 ГПК, което следва да бъде присъдено в
тежест на ищеца Н.Б..
Предвид изхода на спора и частичната основателност на въззивната жалба,
разноски за
производството пред въззивния съд се дължат и на двете страни, но доколкото
въззивникът МК не е направил искане в този смисъл, разноски не следва да му
бъдат присъждани. Въззиваемият Б. е претендирал такива за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 500,00 лева, като по делото е представен списък по
чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че
посочената сума е изплатена изцяло и в брой. Възражение за прекомерност по реда
на чл. 78, ал. 5 ГПК не е реливарано от въззивника, поради което претенцията за
разноски следва да бъде уважена за сумата от 380,00 лева, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.
Така
постановеното въззивно решение подлежи на касационно обжалване пред ВКС на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, в частта относно исковете с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, при наличие на предпоставките
по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В частта относно исковите претенции за заплащане
на възнаграждения за извънреден труд с правно основание чл. 150, вр. чл. 262 КТ
настоящият съдебен акт не подлежи на обжалване, предвид цената на така
предявените искове.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, IІ-А въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 162790,
постановено на 04.07.2017 г. по гр. дело № 37606/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, ІII-то ГО, 81-ви състав, в следните части:
-
в частта, с която М.НА К.е
осъдено да заплати на Н.В.Б., ЕГН: **********, сумата от 978,48 лева (деветстотин седемдесет и осем лева и
четиридесет и осем стотинки), представляваща възнаграждение за положен
извънреден труд в почивни и празнични дни;
-
в частта, с която М.НА К.е осъдено да заплати на Н.В.Б., ЕГН: **********,
разликата над сумата от 218,67 лева (двеста
и осемнадесет лева и шестдесет и седем стотинки) до сумата от 700,00 лева, представляваща направени разноски в
първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение;
-
в частта, с която М.НА К.е
осъдено да заплати на Софийски районен съд разликата над сумата от 536,40 лева (петстотин тридесет и шест лева
и четиридесет стотинки) до сумата от 1082,94
лева, представляваща държавна такса и разноски, сторени в хода на първоинстанционното
производство;
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният
от Н.В.Б., ЕГН: **********, с адрес ***, срещу М.НА К., с адрес гр. София, бул. „*******“
№ 17, осъдителен иск с правно
основание чл. 150, вр. чл. 262 КТ за
сумата от 978,48 лева (деветстотин седемдесет и осем лева и четиридесет и
осем стотинки), представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в
почивни и празнични дни.
ОСЪЖДА Н.В.Б., ЕГН: **********, с адрес ***, да
заплати на М.НА К., с адрес гр. София, бул. „*******“ № 17, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 150,00 лева (сто и петдесет лева), представляваща
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред
първоинстанционния съд, съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 162790, постановено на 04.07.2017 г. по гр. дело № 37606/2016 г.
по описа на Софийски районен съд, ІII-то ГО, 81-ви състав, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА М.НА К., с адрес гр. София, бул. „*******“ № 17, да заплати на Н.В.Б., ЕГН: **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 380,00 лева (триста и
осемдесет лева), представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция, съобразно отхвърлената
част от въззивната жалба.
Решението подлежи на обжалване в
частта относно исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.
3 КТ пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване в
частта относно исковете с правно основание чл. 150, вр. чл. 262 КТ, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Препис от решението да се изпрати на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.