Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
№………….гр.София,06.03.2020г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІV „в“ състав, в
публичното заседание, проведено на седми март две хиляди и деветнадесета, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Андрей Г.
При участието на секретаря Димитринка Иванова, като разгледа докладваното
от съдия Зл.Чолева гр.дело № 11583 по
описа за 2018год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл.273 от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба, подадена отМ.У.– София срещу решение № ІІ -61-285884 от 05.12.2017г.,
постановено по гр.дело № 20685/ 2017г. по описа на СРС 61 състав, с което са
уважени предявените от Р.А.Ц. срещуМ.У.– София обективно кумулативно съединени
искове , както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за
признаване за незаконно и отмяна на уволнението на Р.А.Ц., извършено на
основание чл.344 от КТ със Заповед № 49 от 08.03.2017г. на Ректора наМ.У.– София; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ
– за възстановяване на Р.А.Ц. на длъжността, заемана преди уволнението – „асистент В.У.“ и иск
с правно основание чл.344,ал.1,т.3 от КТ – за сумата от 3 468,00лв., коятоМ.У.–
София е осъден да заплати на Р.А.Ц., като обезщетение за времето на оставане
без работа в резултат на незаконното уволнение за периода 10.03.2017г.-
10.09.2017г., ведно със законната лихва от 03.04.2017г.- до окончателното
изплащане. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът, М.У.- София, поддържа доводи за незаконосъобразност и неправилност на
обжалваното решение. Възразява , че след като процесният трудов договор попада
в приложното поле на чл.111 от КТ, той безспорно може да бъде прекратен на
специфичното основание, предвидено с нормата на чл.344 от КТ от всяка от
страните по него. Намира за неправилен
извода на първата инстанция, с който е прието, че нормата на чл.58 , ал.1 от
ЗВО е приложимата в случая и тя регламентира освобождаването на членовете на
академичния състав, част от който безспорно е била и ищцата. Поддържа, че след
като разпоредбата на чл.59 от ЗВО изрично препраща към КТ за неуредените от тази
глава на ЗВО въпроси, то приложима е и специфичната хипотеза на прекратяване на
допълнителното трудово правоотношение, установено с нормата на чл.334 от КТ.
Намира за неправилен извода на първата инстанция, с който е прието, че на
ищцата се дължи обезщетението по чл.344,ал.1,т.3 , вр. с чл.225,ал.1 от КТ. Намира за неправилен извода на
първата инстанция, с който е прието, че няма правно ограничение относно броя на
трудово-правните връзки по външно съвместителство и съответно- за дължимост на обезщетение за в
ремето на оставане без работа при незаконно прекратяване на някой от
трудовите договори. Счита, че този извод на СРС противоречи на установеното
ограничение с Наредбата за работното време, почивките и отпуските , като в тази
връзка не е взет предвид и заявеният от него довод, че с процесния договор за
външно съвместителство от ищцата се достигат непозволени работни часове,
съответно- липсват задължителните почивки между времето за полагане на
труд. Отделно от това възразява, че след
като през процесния период от време ищцата е продължила да полага труд по основното трудово
правоотношение и да получава възнаграждение, то на нея не й се следва
обезщетението по чл.225,ал.1 от КТ при прекратяването на процесния допълнителен
трудов договор. С изложените доводи
ответникът мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него-
постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна , Р.А.Ц., оспорва жалбата като недопустима- подадена след изтичане на
законоустановения срок , като поддържа и евентуални доводи за нейната
неоснователност и заявява искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Твърди, че КТ се явява общ закон спрямо ЗРАСРБ, като именно в последния
са установени хипотезите, при които едно лице може да бъде освободено от
заеманата от него академична длъжност и то само след решение на факултетния
/научния съвет. След като спорното уволнение не е извършено на нито едно от
основанията, посочени в ЗРАСРБ и ЗВО, то се явява незаконосъобразно. В тази
връзка се позовава на практика на ВКС. Намира за неоснователно възражението на
въззивника –ответник, че не й се дължи претендираното обезщетение по
чл.225,ал.1 от КТ, тъй като то е дължимо при всеки случай на незаконно
прекратяване на трудовото правоотношение, независимо дали се касае за основно
или допълнително такова. Претендира
присъждане на разноските по делото, направени във въззивното прозиводство.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Съдът намира за неоснователно възражението на въззиваемата страна Р.Ц. за
недопустимост на подадената въззивна жалба, основана на твърдението, че тя е
просрочена. Пъроинстанционният съд е постановил обжалваното решение в срока ,
определен по реда на чл.315,ал.2 от ГПК – на 05.12.2017г., а въззивната жалба е
подадена в законоустановения 2 седмичен срок по чл.259,ал.1 от ГПК – по пощата
на 19.12.2017г.
Настоящият съдебен състав при извършената проверка по реда на чл.269,предл.1
от ГПК установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
По иска с правно
основание по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
Настоящата съдебна инстанция споделя правния
извод на първата инстанция – за неоснователност на предявения иск.
Единственият и основен между страните по делото
въпрос е приложимо ли е общото основание по чл.334 от КТ при прекратяване на
процесното трудово правоотношение, възникнало от сключен между страните договор
по чл.111 от КТ – за външно съвместителство или приложението на това общо
основание е изключено от специалните основания, установени с нормите на ЗВО и
ЗРАСРБ, доколкото по делото е безспорно установено, че ищцата е заемала
академична длъжност по смисъла на чл.2,ал.3 от ЗРАСРБ – „асистент“ в ответния У.и
в рамките на процесното трудово правоотношение , съгласно представената
длъжностна характеристика е упражнявала научна и преподавателска дейност.
Настоящият съдебен състав приема, че общите основания за прекратяване на сключеното между страните трудово
правоотношение по КТ, попадащо в приложното поле на чл.111 от КТ са приложими,
съгласно препращащата норма на чл.59 от ЗВО,
само и доколкото не е установено наличието на специалните такива,
установени от ЗВО и ЗРАСРБ. В този смисъл са и разрешенията на
константната съдебна практика- както решението, на което се позовава ищцата-
Решение № 96 от 14.07.2017г. по гр.дело № 3150/2016г. на ІV ГО на ВКС, така и постановеното по реда
на чл.290 от ГПК – Решение № 172 от 15.01.2020г. по гр.дело № 3825/2018г. на
ІІІ ГО на ВКС. В конкретния случай от събраните по делото писмени
доказателства- протокол № 1 от 09.02.2017г. на Катедрения съвет на ответния У.,
становище на ръководителя на катедрата по орална и лицево-челюстна хирургия,
ФДМ с изх.№ 25/ 13.02.2017г. и доклад от
ръководителя на същата катедра под № 425/ 17.02.2017г. , установяват наличието
на специалното основание по чл.58,ал.1 , т.7 от ЗВО- неизпълнение на възложените на ищцата трудови
задължения с процесния договор – за извършване на възложената й преподавателска
дейност и практическо обучение, поради непровеждане на упражнения със студентите, непокриване на количествени и качествени
критерии за учебна натовареност, съгласно правилника на У.а и неспазване на
работното време, обема на учебните и други задължения. Доказаното наличието на специалното
основание, установено с разпоредбата на чл.58,ал.1,т.7 от ЗВО, изключва
приложението на общото основание по чл.334 от КТ и като последица от това,
спорното уволнение, извършено на последното основание се явява
незаконосъобразно. Ето защо, правилно с обжалваното решение предявеният иск по
чл.344,ал.1,т.1 от КТ е уважен.
По иска с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т.3 от КТ:
Като последица от основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т.
1 от КТ, основателен се явява и обусловения акцесорен иск по чл.344,ал.1,т.2 от КТ – за възстановяване на ищцата на длъжността, заемана преди незаконното
уволнение- „асистент“ в Катедрата по
орална и лицево-челюстна хирургия към ФДМ на МУ. Основателна се явява и
претенцията по чл.344,ал.1,т.3 от КТ, вр. с чл.225,ал.1 от КТ- за заплащане на
обезщетение на ищцата за времето на оставане без работа, доколкото такова се
дължи независимо от факта, че през процесния период от време ищцата е
продължила да получава трудово възнаграждение по основното си трудово
правоотношение. Нормата на чл.225,ал.1 и ал.2 от КТ не установяват ограничение
за дължимост на обезщешението само при незаконно прекратено незаконно по
основен трудов договор, тъй като такова се дължи за всяко незаконно прекратено
основно или допълнително трудово правоотношение. Това приема и константната
съдебна практика – постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 43 от
03.02.2012г. по гр.дело № 281/2011г. на ІV ГО на ВКС. Що се отнася до възражението на ответника за
наличие на забрана относно броя на допълнителните трудови правоотношения,
установени с Наредбата за работното време, почивките и отпуските и твърдението му, че с процесния договор за
външно съвместителство от ищцата се достигат непозволени работни часове,
съответно- липсват задължителните почивки между времето за полагане на труд,
освен че е преклудирано, на основание чл.266,ал.1 от ГПК, като заявено за пръв
път с въззивната жалба, а и е ирелевантно при разрешаване на въпроса за
дължимостта на обезщетението по чл.344,ал.1,т.3 от КТ, вр. с чл.225,ал.1 от КТ,
тъй като има правно значение само за прилагане на забраните по чл.113 от КТ.
Поради пълно съвпадение на изводите на
настоящата инстанция с тези на първата,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно,
а жалбата срещу него- оставена без уважение, като неоснователна.
При горния изход на делото и
на основание чл.78,ал.1 от ГПК въззивникът-ответник дължи на въззваемата-ищца
направените от последната разноски по делото във въззивното производство в
размер на 1 800,00лв.- адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІ -61-285884 от 05.12.2017г.,
постановено по гр.дело № 20685/ 2017г. по описа на СРС 61 състав.
ОСЪЖДАМ.У.– София да заплати на Р.А.Ц.-
сумата от 1 800,00лв.- разноски по делото за въззивното производство, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните при наличие на предпоставките по чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.