гр.
Сливен, 19.09.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СЛИВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, Х-ти гр. състав, в публично съдебно заседание на десети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:НИНА КОРИТАРОВА
при секретаря МАРИАНА Т., като
разгледа докладваното от съдията гр. д. № 219 по описа на съда за
Производството е образувано въз основа на искова молба, с която са
предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни
установителни искове с правно основание чл.422, вр.чл.415,
ал.1 ГПК за установяване съществуване на
вземания на заявител по подадено заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК- „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Мария Луиза” №
79 чрез адв. Е.Х. ***, срещу която в срок е подадено възражение от длъжника- Ж.Н.Ж.,
ЕГН: ********** ***.
Исковата молба е редовна, а предявените искове – допустими. Спазена е
процедурата по размяна на книжа по чл. 131 ГПК.
По
делото е постъпил отговор на исковата молба от адв. Д.О. ***.
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.чл. 415 ГПК, във вр. чл. 124 ГПК.
Ищецът твърди, че на 10.12.2009 г. между него и ответника бил договор за потребителски кредит № 36003 за сумата от 4600 лв., която била отпусната за цялостно рефинансиране на задължението по договор за кредит №28528 от 08.04.2008 г. Срокът за погасяване на кредита бил определен до 10.12.2014 г., а изпълнението на задължението по него било обезпечено с двама поръчители. Поради забава в плащането на месечните вноски на 11.02.2011 г. страните по договора били подписали анекс, с който бил удължен крайния срок за погасяването на кредита до 10.12.2016 г. На 13.02.2017 г. банката била изпратила на ответника покана-уведомление, в която била посочено, че към 13.02.2017 г. ответникът имал непогасени към нея задължения в общ размер на 13844,44 лв., от които просрочена главница в размер на 4167,13 лв. просрочена лихва в размер на 1808,61, наказателна лихва в размер на 1707,54 лв., неустойка за забава в размер на 2320,11 лв. и лихви по преструктуриране на кредита в размер на 841,05 лв. и с която му бил даден 7-дневен срок за плащане на задължението. Длъжникът не изпълнил доброволно задължението си, поради което ищецът подал до СлРС заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК . СлРС издал в полза на банката Заповед за незабавно изпълнение № 2788 от 13.09.2017 г. по ч.гр.д. № 4229/2017 г. и изпълнителен лист и било образувано изпълнително дело по отношение на тези суми. Моли да се призна за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 4167, 13 лв., съставляваща главница по договор за потребителски кредит № 36003/10.12.2009 г. и анекс от 11.02.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 07.09.2017 г. до окончателното плащане на сумата.; сумата от 1808,61 лв., просрочени лихви за периода от 10.10.2011 г. до 06.09.2017 г.; сумата от 2320,32 лв. наказателни лихви върху просрочената главница за периода от 10.10.2011 г. до 06.09.2017 г., сумата от 6628,35 лв., неустойка за периода от 10.10.2011 г. до 06.09.2017 г., както и сумата от 787,48лв., разноски по делото. Претендират се деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответната по иска страна депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва претенцията по основание и размер. Посочва, че не ставало ясно дали кредит бил обявен за предсрочно изискуем и дали длъжникът бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Оспорва наличието на облигационни отношения между страните, породени от договора за потребителски кредит, тъй като не бил подписвал същия, нито последващия анекс към него. Твърди, че не бил получавал процесната сума и била получена от трето лице. Също така не било установено, че длъжникът изобщо бил получил покана за доброволно изпълнение, която да обуслови изискуемостта на задължението. Не била установена датата на спиране на плащанията и датата на забавата на длъжника и не ставало ясно дали кредитът бил предсрочно изискуем или изискуем поради изтичане на крайния срок. Претендираните лихви и неустойки по кредита били прекомерни и нищожни поради противоречие с добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Въвежда възражение за нищожност на процесния договор поради на нарушение на добрите нрави и закона и възражение за унищожаемост на договора по чл. 29 ЗЗД поради измама, тъй като ответникът бил въведен в заблуждение, че трето лице е кредитополучател по него и то ще носи отговорност за плащанията. Оспорва размера на главницата и лихвите. При условие на евентуалност въвежда възражение за погасяване на част от главницата и лихвите по давност, които били периодични плащания и се били погасявали с изтичането на три години. Моли да се отхвърли иска като недопустим, неоснователен и недоказан. Претендира съдебни и деловодни разноски в настоящото и в заповедното производство.
Съдът, от събраните доказателства и фактите, които се установяват с тях, прие следното: На 10.12.2009 г. между страните е сключен Договор за потребителски банков кредит № 36003 от 10.12.2009 г. , като на ответникът е предоставен паричен кредит в размер на 4600 лв., който бил отпуснат за цялостно рефинансиране на задължението по договор за кредит №28528 от 08.04.2008 г. Сумата е изплатена по начина посочен в чл. 3 и чл. 4 от договора и кредиторът е изпълнил задължението си по него. Усвояването на посочената сума от ответникът се установява от изготвените по делото съдебно-икономически експертизи. Срокът за погасяване на кредита бил определен до 10.12.2014 г., а изпълнението на задължението по него било обезпечено с двама поръчители. По делото не се установи по категоричен начин, че страните по договора са подписали анекс от 11.02.2011 г. към договора, тъй като видно от назначената по делото и неоспорена от страните съдебно-графологическа експертиза се установи, че поставеният подпис върху анекса не е на ответника. Видно от тази съдебно-графологична експертиза ответникът е поставил своя подпис единствено върху Договор за потребителски банков кредит № 36003 от 10.12.2009 г. Беше успешно проведено по отношение на анекса производство по оспорване на истинността му по чл. 193 ГПК от страна на ответника и същият беше изключен от доказателствения материал по делото.
На 13.02.2017 г. банката е изпратил на ответника трета подред покана-уведомление, в която е посочено, че към 13.02.2017 г. ответникът имал непогасени към нея задължения в общ размер на 13844,44 лв., от които просрочена главница в размер на 4167,13 лв. просрочена лихва в размер на 1808,61, наказателна лихва в размер на 1707,54 лв., неустойка за забава в размер на 2320,11 лв. и лихви по преструктуриране на кредита в размер на 841,05 лв. и с която му бил даден 7-дневен срок за плащане на задължението. Длъжникът не изпълнил доброволно задължението си, поради което ищецът подал до СлРС заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК . СлРС издал в полза на банката Заповед за незабавно изпълнение № 2788 от 13.09.2017 г. по ч.гр.д. № 4229/2017 г. и изпълнителен лист и било образувано изпълнително дело по отношение на тези суми. Не се представиха доказателства относно уведомяването на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Падежът на последната погасителна вноска по съставения между страните погасителен план, съгласно договора настъпвал на 10.12.2014 г. т.е.към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК-07.09.2017 г. бил вече настъпил. Длъжникът бил внесъл обща сума за погасяване на изтегления потребителски кредит в общ размер на 3862,77 лв., което е видно от изготвената и приета по делото съдебно-икономическа експертиза и двете допълнителни експертизи.
Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни иска – главен иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД и и акцесорни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК във вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД. Същите се явяват допустими, тъй като са подадени от заявител, в полза на който е издадена заповед за изпълнение на задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, срещу която е постъпило възражение по чл. 414 ГПК от длъжника и са предявени в рамките на едномесечния срок и се отнасят за вземания включени в издадената заповед за изпълнение.
За да се уважи иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя; 3. настъпил падеж за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на плащане от страна на заемодателя.
В случая безспорно се установява наличието на валидно възникнало договорно правоотношение между страните, по Договор за потребителски банков кредит № 36003 от 10.12.2009 г. и предаването на заетата сума, която е била усвоена от ответника. Паричното задължение е станало изискуемо, с настъпването на падежа на последната вноска съобразно погасителния план към Договор за потребителски банков кредит № 36003 от 10.12.2009 г., като ответникът е погасил част от него -сумата от общо 3862,77 лв. А частичното плащане е признание на неизгоден за ответника факт - че има задължение към ищеца на процесното основание.
Ищецът признава факта на получаване на сумата, като в тази връзка моли съдът да приложи правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, което обаче в настоящия случай - по отношение на законната лихва за забава и присъдените съдебно - деловодни разноски, е неприложимо.
Както се приема и от съдебната практика, обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забавено изпълнение на парично задължение, макар и дължимо в размер на законната лихва от деня на забавата, по своята същност не е лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и затова, когато се дължи наред с главница, съдът не следва да прилага това правило. То въвежда поредност при погасяване на главницата, лихвите и разноските и предполага съществуването на един главен лихвоносен дълг, по който длъжникът е направил частично плащане. Нормата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД урежда хипотезата на съществуване на две и повече еднородни задължения, когато изпълнението не е достатъчно да ги покрие всичките. Законодателно е употребен терминът "лихви", но се има предвид т. нар. възнаградителни лихви, като напр. уговорените по договор за заем за потребление по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, какъвто е настоящия случай. Едновременно с това законът разглежда и законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Задължението за лихва, когато е уговорено по заема за потребление представлява възнаграждение за ползването на паричната сума. Лихвите са граждански плодове и имат, както акцесорен характер, така и относителна самостоятелност. Заплащането на тези лихви не е обвързано с неизпълнение на главното задължение - уговорените лихви по заема се дължат и когато заетата сума е върната от длъжника на падежа.Затова тези лихви са възнаградителни.
Законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Обезщетителната /мораторна/ лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение - при срочно изпълнение на парично задължение. Това задължение възниква не от договора или от закона с цел да се възнагради кредитора за извършената от него работа, а само при поискване - чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата. Обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е дължимо на кредитора, ако той не е упражнил по съдебен ред правата си, произтичащи от забавата.
Съобразно това разграничение при наличието на задължение, произтичащо от главница и договорни лихви, на падежа длъжникът следва да плати главницата и съответната лихва. Ако страните не са уговорили поредност при плащането им, а изпълнението не е достатъчно, погасяването настъпва по силата на закона - първо лихвите и след това главницата. Именно в този случай приложение намира правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Но задължението за плащане на определена парична сума, когато не съществува уговорка за договорна лихва, е платимо на падежа, без да се дължат лихви на кредитора. При неточно изпълнение за длъжника съществува риск кредиторът да претендира заплащане и на вреди, но липсва определеност на размера на това обезщетение, тъй като то е поставено в зависимост от периода на забавата. В този смисъл законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение. Тя се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения.
Следователно, погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД настъпва при задължение за лихва, възникнало наред с главния дълг, произтичащо от договора или от закона и имащо характер на възнаграждение. Присъденото вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Поредността в погасяването му, когато се дължи наред с друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД - когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, първо се погасява главницата като най - обременителното за него задължение.
Съобразно тези разсъждения, следва да се приеме, че и акцесорната претенция за присъждане на направените в хода на заповедното производство съдебно - деловодни разноски, които зависят от изхода на повдигнатия пред съда спор, т.е. последица са от уважаването на съдебно предявеното вземане, респ. на заявлението по чл. 410 ГПК, не са разноски по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и спрямо тях това правило е неприложимо. Редът за присъждането им е специален и се урежда от процесуалния /чл. 78 ГПК/, а не от материалния закон. Те не са определени отнапред, зависят от развитието на производството, от представените в тази връзка доказателства и преди всичко от изхода на спора по главното вземане. Те не са, нито ликвидни, нито изискуеми - ще бъдат определени по основание и размер, съответно присъдени едва с крайния съдебен акт. Освен това напълно е възможно, въпреки присъждането на главница и лихви, вземането за разноски да не бъде уважено - напр., защото не са представени доказателства за тях, не представляват съдебно - деловодни разноски и т.н. При всички положения обаче за длъжника - ответник не съществува задължение за разноски преди присъждането им от съда, /респ. установяването им от исковия съд по реда на чл. 422 ГПК/, поради което няма как с направеното в хода на процеса плащане да погасява несъществуващ към този момент дълг. Очевидно е следователно, че хипотезата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД предполага уговорени от страните разноски, определени по основание и размер отнапред, за които длъжникът знае, в т.ч. и кога ги дължи - напр. нотариални такси за изповядване на сделка, възложени на една от страните по взаимна уговорка между тях.
В разглеждания случай и съобразно правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД видно от второто допълнително заключение след като съдът изрично е указал на вещото лице поредността на погасяване на задълженията съобразно извършените от ответника плащания, като на първо място се погаси възнаградителната лихва, след това дължимата главница и най-накрая дължимите неустойки и наказателни лихви за просрочие съобразно погасителния план по договора за банков кредит без да се съобрази анекса общо дължимата сума е 12 543,88 лв.
Съдът счита, че отпуснатия заем е станал изискуем с настъпването на падежа на последната погасителна вноска по съставения между страните погасителен план, по процесния договор на 10.12.2014 г. т.е.към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК-07.09.2017 г. бил вече настъпил. Това основание е посочило ищцовото дружество за изискуемостта на претенциите си, а не предсрочната изискуемост на кредита.
Така към настоящия момент от главницата по договора за банков кредит остава дължима сумата от 3279,88 лв., неплатената договорна лихва е 823,76 лв. за периода 10.01.2010 г. до 10.12.2014 г., неплатените наказателни лихви върху просрочената главница са 3415,74 лв., за периода от 10.12.2014 г. до 07.09.2017 г. а неплатената неустойка е 5024,50 лв. за периода от 10.12.2014 г. до 07.09.2017 г. или общият размер на остатъкът за плащане по процесния договор за потребителски кредит е 12 543,88 лв.
При разглеждане на
въпроса за приложимата давност по отношение на вземанията за договорни лихви
следва да се има предвид, че съгласно разрешението, дадено с ТР № 3 от
18.05.2012г. на ВКС по т. д. № 3/2011г. на ОСГК периодични плащания по смисъла
на чл. 111, б."в" ЗЗД са вземанията на топлофикационни,
електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на
комуникационни услуги и за тях се прилага тригодишна давност. Понятието
"периодични плащания" се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Винаги, когато едно плащане
притежава посочената по-горе съвкупност от отличителни белези, то следва да се
определи като периодично по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Процесното вземане произтича от договор за
кредит, разновидност на договора на заем, а за вземания, произтичащи от договор
за заем, се прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл.
110 и чл. 111 от ЗЗД. В този смисъл е задължителната съдебна практика,
постановена по реда на чл.290 от ГПК /Решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 110/2011 г., IV г. о., ГК/.
Съгласно Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г.
о., ГК при договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на
заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи,
а представлява частични плащания по договора, поради което е приложим общия
петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Съобразно
задължителната съдебна практика, за разлика от периодичните плащания, при които
отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ
факт, имат характер на самостоятелни задължения, при договора за банков кредит
с уговорени анюитетни вноски отделните плащания са начин на разсрочено
погасяване на едно общо задължение на отделни части. По отношение началния
момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ,
съгласно която с изтичане на срока по кредита кредитополучателят
е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не
е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става
изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент започва да тече
давността по чл. 114 ЗЗД, като приложим е общият петгодишен давностен
срок по чл.110 ЗЗД. /Решение
№ 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
Неоснователно е изцяло възражението на ответника, че задължението за възнаградителната лихва е погасено по давност, тъй като същото става изискуемо по см. на чл. 430, ал. 1 ТЗ с изтичане на срока по кредита, когато кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент започва да тече давността по чл. 114 ЗЗД, като приложима е кратката тригодишна погасителна давност за задълженията за лихви в чл. 111 ЗЗД, б. „в”. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 07.09.2017 г. и към този момент не е изтекла погасителната давност, тъй като не е изтекъл тригодишния период от падежа на задължението, който е настъпил на 10.12.2014 г. Следователно следва да се присъди неплатената договорна лихва в размер на 823,76 лв. по договор за потребителски кредит № 36003/10.12.2009 г., с падеж на 10.12.2014 г.
Частично основателно е възражението на ответника относно погасяването по давност на задължението за погасяване на наказателните лихви върху просрочената главница до размера от 1190,49 лв. и за периода до три години преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение-07.09.2014 г. до 06.09.2017 г., тъй като за останалия период предмет на заповедта за изпълнение от 10.10.2011 г. до 07.09.2014 г. е изтекла кратката тригодишна погасителна давност на наказателните лихви предвидена в чл. 111, б. „в” ЗЗД . Съдът определи размера на непогасената част от претенцията съобразно чл. 162 ГПК използвайки второто допълнително заключение на вещото лице и лихвен калкулатор.
Частично основателно е възражението на ответника относно погасяването по давност на задължението за неустойката за забава върху просрочената възнаградителна лихва до размера от 291,73 лв. и за периода от 07.09.2014 г. до 07.09.2017 г., тъй като се е погасила с тригодишната погасителна давност частично и не е погасено единствено за периода от 07.09.2014 г. до 07.09.2017 г., тъй като не е изтекла предвидената тригодишна погасителна давност за задълженията за неустойки в чл. 111 ЗЗД, б. „в” . Съдът определи размера на непогасената част от претенцията съобразно чл. 162 ГПК използвайки второто допълнително заключение на вещото лице и лихвен калкулатор.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи направените в настоящото производство разноски на ищеца, съобразно с уважената част на иска, равняващи се на 686,98 лв. и сторените от ищеца разноски в заповедното производство равняващи се на 294,73 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът дължи на ответника сумата от 1001,16 лв., съставляваща сторени от него разноски в исковото производство съобразно с отхвърлената част на иска. На ответникът не се дължат разноски в заповедното производство, тъй като не представя доказателства за сторени такива. Неоснователно е възражението му за прекомерност на адвокатския хонорар на процесуалния представител на ищеца с оглед фактическата и правната сложност на делото и е съобразено с предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените мотиви съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по делото, че ответникът Ж.Н.Ж., ЕГН: ********** ***, дължи на ищеца „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Мария Луиза” № 79, сумата от 3279,88 лв. - дължим остатък от главница по договор за потребителски кредит № 36003/10.12.2009 г., неплатената договорна лихва в размер на 823,76 лв. неплатените наказателни лихви върху просрочената главница в размер на 1190,49 лв., за периода от 07.09.2014 г. до 06.09.2017 г., неплатената неустойка в размер на 291,73 лв. за периода от 07.09.2014 г. до 06.09.2017 г. ведно със законната лихва върху главницата от 07.09.2017 г - датата на подаване на заявлението, до окончателното плащане, за които суми в полза на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 2788 от 13.09.2017 г. по ч.гр.д. № 4229/2017 г. и изпълнителен лист по описа на РС – Сливен.
ОТХВЪРЛЯ установителната претенция за установяване на вземане за главница за разликата над 3279,88 лв. до пълния претендиран размер от 4167,13 лв., като ПОГАСЕНА поради ПЛАЩАНЕ.
ОТХВЪРЛЯ установителната претенция за установяване на вземане за възнаградителна лихва за разликата над сумата от 823,76 лв. до пълния претендиран размер от 1808,61 лв., като ПОГАСЕНА поради ПЛАЩАНЕ.
ОТХВЪРЛЯ установителната претенция за неплатените наказателни лихви върху просрочената главница в останалата й част - за разликата над 1190,49 лв., до пълния претендиран размер от 2320,32 лв., и за периода от 10.10.2011 г. до 07.09.2014 г. като ПОГАСЕНА ПО ДАВНОСТ.
ОТХВЪРЛЯ установителната претенция за неустойката за забава в останалата й част - за разликата над 291,73 лв., до пълния претендиран размер от 6628,35 лв., и за периода от 10.10.2011 г. до 07.09.2014 г. като ПОГАСЕНА ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА Ж.Н.Ж., ЕГН: ********** ***,, ДА ЗАПЛАТИ НА на ищеца „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Мария Луиза” № 79, сумата от 686,98 лв. - разноски по настоящото дело, съобразно с уважената част на иска, и сумата от 294,73 лв., съставляваща разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Мария Луиза” № 79, ДА ЗАПЛАТИ НА Ж.Н.Ж., ЕГН: ********** ***, сумата от 1001,16 лв. - разноски по настоящото дело, съобразно с отхвърлената част на иска.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ОС - Сливен в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: