РЕШЕНИЕ
№1579
гр. Пловдив, 28.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на втори септември,
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня Петкова,
като разгледа докладваното от съдията административно дело № 261 по
описа на съда за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.118, ал.3 от КСО, във
връзка с чл.145 и следв. от АПК.
Образувано е по жалба
на Д.З.Д. с ЕГН **********, депозирана
чрез пълномощника му адв. С., против Решение № 2153-15-342 от 31.12.2019 г.,
издадено за Директор на ТП на НОИ- Пловдив, с което е оставена без уважение жалба на Д. против
разпореждане № ********** Протокол № 2140-15-679/13.09.2019 г. на Ръководителя
на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив, с което на жалбоподателя е
отказано отпускане на добавка по чл.9 от Закона за политическа и гражданска
реабилитация на репресирани лица /ЗПГРРЛ/.
С жалбата, както и в
съдебно заседание лично и чрез пълномощника си адв. С., а така също и с
представена писмена защита, се моли за отмяна на оспореното решение като
незаконосъобразно. Твърди се, че неправилно е прието, че по отношение на
жалбоподателя не са налице данни да е било репресирано лице по смисъла на чл.9
от ЗПГРРЛ, предвид данните да е правил неколкократни опити да напусне Народна
Република България в периода 1974 г. – 1978 г. поради несъгласие с
политическата обстановка в страната през този период. Изложено е, че
жалбоподателят е бил притиснат от властта през този период, която ограничавала
неговите права. Изложено е твърдение, че през 1973 г. е искал да започне работа
в Република Коми, тогава в състава на СССР, за което е подал необходимите
документи, както и че е отправил искане за напускане на страната за екскурзия
до Истанбул, но и за двете е получил немотивирани откази от МВР. Твърди се, че невъзможността
за професионална реализация и личностово развитие, както и знанието за
възможностите, които други държави давали за свободно развитие на личността, в
съзнанието на жалбоподателя оформили ненавист и омраза към комунистическия
режим в НРБ и именно поради това той решил да напусне страната. Излагат се
подробни съображения относно характера на престъпленията, за които е получил
осъдителни присъди, приложени от него, като се твърди, че същите били
политически, понеже били разследвани от органите на Държавна сигурност. Сочи се, че с оглед негативното отнасяне на
държавата спрямо жалбоподателя и с оглед неговите политически убеждения, той е
подал искане за освобождаване от българско гражданство, като с Указ №112 от
09.11.1990 г. на Президента на Народна Република България е освободен от
българско гражданство, което придобил отново от 2011 г. Поради това и се счита,
че са налице достатъчно данни за наличие на репресия спрямо жалбоподателя по
политически причини от страна на държавата.
Допълнително в жалбата се твърди, че представеното от комисията по чл.4
от ЗПГРРЛ извлечение-протокол отново не отговаряло на изискванията, които ВАС
посочва в свое отменително решение и че извлечението-протокол е идентично с
това от 20.07.2009 г. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение в
минимален размер на основание чл.38 ал.2, във вр. с чл.38 ал.1, т.2 от ЗА.
Ответната по жалбата
страна Директор на ТП на НОИ – Пловдив, чрез процесуалния си представител
юрисконсулт П., оспорва жалбата, като моли същата да бъде отхвърлена. В писмени
становища по делото се излагат съображения относно неоснователност на жалбата,
като се сочи, че доказването на незаконна репресия поради произход, политически
или религиозни причини следва да се осъществи с писмени доказателства, а когато
такива липсват, установяването на обстоятелствата се осъществява от Централната
комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ, като в случая е налице такова решение от заседание
от 25.06.2019 г., съставляващо окончателен акт, а в рамките на съдебното
производство жалбоподателят не представил относими писмени документи, които да
установяват право за определяне на добавка към пенсията по посочения специален
закон. Отразено е, че обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане са
издадени в съответствие със закона и дадените указания на ВАС по адм. дело №
19/2018 г.
Окръжна прокуратура -
Пловдив, надлежно уведомена за възможността да встъпи в производството, не е
изпратила представител в съдебно заседание и не е взела становище по жалбата.
Жалбата е подадена от
лице, за което оспореният акт е неблагоприятен, доколкото на практика
потвърждава постановен отказ за отпускане на добавка към пенсията на
жалбоподателя по чл.9 от ЗПГРРЛ и поради това с правен интерес от обжалването
му. Същата е депозирана по пощата в законоустановения срок, както и срещу акт,
който подлежи на съдебно обжалване. Предвид това и жалбата се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество
съдът намира жалбата за неоснователна.
От фактическа страна от събраните по делото доказателства
се установява следното:
Със заявление №
2108-15-2/24.01.2017 г., жалбоподателят Д., на когото била отпусната пенсия за
инвалидност поради общо заболяване, направил искане за отпускане на добавка по
чл.9 ЗПГРРЛ. С разпореждане № **********/Протокол №2140-15-295/23.05.2017 г.
Ръководителят на ПО при ТП на НОИ – Пловдив, отказал на Д. отпускане на добавка
по чл.9 от ЗПГРРЛ поради непредставяне от страна на жалбоподателя на документи,
различни от тези, разгледани от Централната комисия за установяване на
обстоятелствата по чл.1 от ЗПГРРЛ, както и предвид установената от комисията
през 2009 г. липса на доказателства относно причините за осъжданията на Д.,
релевантни според закона – политически убеждения, произход или религиозни
вярвания. Въпросното разпореждане било обжалвано по административен ред пред
Директора на ТП на НОИ Пловдив, който оставил без уважение жалбата със свое
решение № 2153-15-142/24.07.2017 г.,
като счел също, че Д. не е представил в хода на административното производство
документи, различни от вече разгледаните от Централната комисия в заседание от
20.07.2009 г., в което било постановено решение за липса на доказателства
относно причините за осъжданията на Д., релевантни според закона – политически убеждения,
произход или религиозни вярвания. Така постановеното решение на горестоящия
административен орган било оспорено по съдебен ред и с Решение №
1915/10.11.2017 г. по адм.д. № 2386/2017 г. на Административен съд Пловдив жалбата
на Д.З.Д. била отхвърлена. След оспорване на това съдебно решение пред
касационна инстанция, с Решение № 340/09.01.2019 г. по адм.д. № 19/2018 г. на
ВАС, решението на административния съд било отменено, като вместо него била
постановена отмяната на Решение №
2153-15-142/24.07.2017 г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Пловдив, с което е
потвърдено Разпореждане № **********/ Протокол № 2140-15-295/23.05.2017 г. на
Ръководителя на Пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив и преписката била
върната на Ръководителя на Пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив за
ново произнасяне по заявление № 2108-15-2/24.01.2017 г. на Д., съгласно
дадените в мотивите на решението указания. В решението си ВАС приел, че неправилно и необосновано, както административният орган, така и
първоинстанционният съд, са приели липсата на законоустановените
материалноправни предпоставки по чл.9 ЗПГРРЛ въз основа на документ /протоколът
от заседанието на Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ от 20.07.2009 г./,
издаден в хода на друго административно производство – по искане за обезщетение
по чл.2 ЗПГРРЛ, развило се преди повече от десет години, пред различен
административен орган – Областен управител на област Пловдив. Според ВАС, посоченият
протокол от 20.07.2009 г. от заседание на Централната комисия по чл.4 ЗПГРРЛ бил
препис – извлечение, от който не можело да се направи обоснован извод относно
представените документи в производството в цялост и изложените от органа
съображения, обосновали решението, съобразно което е прието, че не са
представени доказателства за причините за осъждането, релевантни според ЗПГРРЛ.
Изрично било посочено, че в конкретния случай административният орган и съда не
съобразявали характера на горното решение, което не обективирало решение по
същество. Според съда са останали необсъдени
нови доказателства относно претърпяна от Д. репресия поради
политическите му и религиозни убеждения през периода от 12.09.1944 г. до
10.11.1989 г., което налагало ново произнасяне на административния орган. След
произнасянето на ВАС с писмо изх.№
2175-15-13 #1/30.04.2019 г. от Началник отдел Пенсии в ТП на НОИ
Пловдив било изискано произнасяне на Централната комисия за политическа и
гражданска реабилитация към Министерство на правосъдието относно наличието или
липсата на материалноправните предпоставки на чл.9 от ЗПГРРЛ по отношение на
претендираната претърпяна от Д.Д. репресия, като се посочило, че от наличните
документи не може да се направи ясен и категоричен извод за характера на
репресията и поради това не може да се прецени правото на добавка по чл.9 от
ЗПГРРЛ. Към цитираното писмо са били приложени въпросните документи, съставляващи:
Обвинителен акт по преписка № 989/77 г. на Софийска окръжна прокуратура;
Решение № 42/26.05.1984 г. на Пловдивски районен съд; Присъда № 25/21.02.1978 г.
на Софийски окръжен съд; Присъда №40 от 27.02.1975 г. на Софийски окръжен съд;
Служебна бележка № 11971/23.12.2008 г., издадена от Министерство на
правосъдието; Удостоверение № 1191/77 г. от 09.12.2008 г., издадено от
Министерство на правосъдието; Служебна бележка № ЗД 582/10.11.1986 г. издадена
от Варненски затвор; Протоколи на Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ от
20.07.2009 г. и от 30.03.2009 г.; Удостоверение изх.№ КУ-Ч-09/17308/01.07.2009 г.
на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на
български граждани към ДС и разузнавателните служби на Българската народна
армия.
На заседание на Централната
комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ, за което се съставил протокол от 25.09.2019 г. била
обсъдена т.4 от дневния ред, съставляваща трето обсъждане на искане за
произнасяне на комисията по повод постъпило искане за изплащане на добавка към
пенсията на жалбоподателя Д.. При обсъждането било взето предвид и отразено в
протокола съдържанието на представените служебни бележки и удостоверения от
ГДИН и от Затвора Варна за изтърпени наказания лишаване от свобода,
удостоверението от Комисията по досиетата, от което било видно, че
жалбоподателят бил задържан на 11.03.1977
г. в следствен отдел на ДС въз основа на чл.138 от НПК, но липсват данни за
изселване, както и съдържанието на
постановените присъди от ОС София и на приложения обвинителен акт, във връзка с
който била постановената едната от присъдите и съответно на мотивите към другата от присъдите, част от
чието съдържание било цитирано в протокола, а така също и съдържанието на
Решение на РС Пловдив от 25.06.1984 г. Въз основа на проведеното обсъждане било
взето решение със съдържание, а именно, че „от събраните доказателства по
преписката не се установява упражнена спрямо Д.З.Д. репресия по политически
причини, свързани с неговия произход или религиозни вярвания“. С Разпореждане №
********** по Протокол № 2140-15-679/13.09.2019 г. на Ръководителя на
пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив въз основа на така взетото
решение от Централна комисия на жалбоподателя било отказано отпускането на
добавка по чл.9 от ЗПГРРЛ. Като мотиви за отказа било посочено, че право на
такава добавка имат лицата, които са били незаконно репресирани заради техния
произход, политически или религиозни убеждения, които факти и обстоятелства
според органа се доказват със съответните писмени документи, в които изрично да
е посочено, че лицето е било репресирано по политически причини. Прието е, че
не се установява упражнена спрямо Д. репресия по политически причини или по
причини, свързани с неговия произход или
религиозни вярвания. Разпореждането било обжалвано пред Директора на ТП на НОИ
Пловдив и с процесното Решение № 2153-15-342 от 31.12.2019 г., упълномощено за
Директор на ТП на НОИ длъжностно лице оставило без уважение жалбата на Д.. В
решението като мотиви се посочило, че тогава, когато липсват писмени
доказателства за обстоятелствата относно наличие на репресия по политически,
религиозни причини или произход и за характера на упражнената репресия,
установяването им се извършва от Централната комисия, чието решение за
признаване за установено наличието или липсата на незаконна репресия, както и
нейното времетраене е окончателно. Поради това и органът се позовал на
наличното решение на Комисията от 25.06.2019 г. и на това, че с жалбата си Д.
не е представил нови доказателства, като приел, че в представените документи
няма категорични и безспорни данни за осъществена спрямо Д. репресия, свързана
с неговия произход, политически убеждения или религиозни вярвания.
По делото в качеството
на свидетел е разпитано по искане на жалбоподателя лицето П.Д.Д.. Съдът
кредитира показанията като логични и последователни, както и дадени
добросъвестно под страх от наказателна отговорност. Изискан е от съда и е представен
по делото пълният текст на протокола с решение от заседание от 25.06.2019 г. на
Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ.
На базата на събраните
по делото гласни и писмените доказателства от правна страна съдът намира
следното:
Оспореното решение,
подписано за Директор на ТП на НОИ
Пловдив е издадено от компетентен орган, като се има предвид тук и
приложената заповед за оправомощаване на подписалото решението длъжностно лице
от 23.04.2019 г., както и заповедта за отпуск на Директора на ТП на НОИ към датата
на издаване на решението. Последното е издадено в необходимата писмена форма,
при спазване на административнопроизводствените правила и на практика при
правилно приложение на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗПГРРЛ, лицата по чл.1, т.1, 2, 3, 4, 5, 9 и 13, както и осъдените за
приготовление за бягство, опит за бягство или бягство през границата по чл.1,
т.11, получават към пенсията си или към сбора от получаваните пенсии месечна
добавка в определен размер. Съответно според чл.1 от ЗПГРРЛ обявява се
политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно
репресирани заради техния произход,
политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944
г. до 10 ноември 1989 г. и ако са: т.1 - осъдени
по наказателни дела с изключение на осъдените от Народния съд 1944 - 1945 г.,
освен ако са реабилитирани по съдебен ред, деянията им са амнистирани или
присъдите им са отменени по реда на надзора, или ако са осъдени от Трети
тринадесетчленен състав на Народния съд по наказателно дело № 3/1945 г.; т.2 - незаконно
задържани в поделенията на Министерството на вътрешните работи и други места; т.3. - въдворявани в
трудововъзпитателни общежития, лагери и други подобни места, както и
принудително трудово мобилизирани; т.4. - интернирани,
изселвани и заселвани по административен ред или са били нелегални; т.5.- осъдени по наказателни дела за неиздължени
държавни доставки; т.9. - български граждани, насилствено изселени в Съветския
съюз; т.11. - осъдени за приготовление за бягство, опит за бягство или бягство
през границата, или убити при опит за бягство през границата при обстоятелства,
свързани с техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания; т.13.
- с висше или полувисше образование, освободени от работа и заставени да
работят в общината, в която живеят, по строителни обекти, в системата на
чистотата или в селското стопанство. Съгласно чл.10, ал.1
от ЗПГРРЛ твърденията за това, че са
налице основанията на чл.9, ал.1 от закона, във връзка със съответната точка по
чл.1 следва да се докажат с писмени доказателства. Според чл.4, ал.3 от ЗПГРРЛ,
когато липсват писмени доказателства за обстоятелствата, релевантни за
преценката, включително за характера на репресията, установяването им се
извършва по ред, определен от Министерския съвет, от централна комисия, каквато
е създадената Централна комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ към Министерството на
правосъдието.
В конкретния случай, със заявлението си за отпускане на добавка към
пенсията по реда на специалния закон, жалбоподателят е представил присъда №
40/27.02.1975 г. на Софийски окръжен
съд, по нак. дело № 5/1975 г., с която е
бил осъден на едно общо и най-тежко наказание от една година и шест месеца
лишаване от свобода при строг режим, глоба от 800 лева и задължително заселване
за една година и шест месеца в гр. Пловдив за две престъпления, а именно такова
по чл.279, ал.1 от НК, извършено на 31.10.1974г. и такова по чл.250, ал.1,
б.“б“ от НК, извършено на 31.10.1974 г., както и служебна бележка от ГДИН
относно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора София. Към
заявлението жалбоподателят приложил и копие на Присъда №25/21.02.1978 г. на
Софийски окръжен съд по наказателно дело № 2/1978 г., с която на Д. било
наложена наказание една година и осем месеца лишаване от свобода при строг
режим, както и глоба, за извършено в условията на съучастие престъпление по
чл.279, ал.1, вр. с чл.18, ал.2 от НК, както и удостоверение от ГДИН – Затвора
Пловдив за изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода“ и по тази
присъда. Също така към заявлението си жалбоподателят приложил и Решение на РС
Пловдив по НАХД № 722/1984 г. от 26.05.1984 г., съгласно което на Д. била
наложена превантивна административна мярка – принудително установяване в друго
населено място – с.Колош, Пернишки окръг за срок от три години по чл.40А от
ЗНМ, както и служебна бележка от Затвора Варна за търпяно наказание по присъда
на Районен съд Девня от 1986 г. , а също и обвинителен акт по преписка № 989/77 г. на Софийска окръжна
прокуратура. В жалбата си Д. се позовава на многократните си опити да напусне
пределите на Народна Република България в периода 1974 г. – 1978 г., по повод
на които е получил осъдителни присъди, в която връзка и очевидно е, че твърди
да е бил незаконно репресирано лице, което е осъдено за приготовление за
бягство, опит за бягство или бягство през границата по смисъла на чл.1, т.11 от
ЗПГРРЛ. От доказателствата се установява
категорично, че с всяка от двете присъди на ОС София съответно тази по нак.
дело № 2/1978 г. и тази по нак. дело № 5/1975 г. жалбоподателят е бил осъден на
лишаване от свобода, ведно с други кумулативни наказания, за извършено от него престъпление
по чл.279, ал.1 от НК, съставляващо именно излизане през границата на страната,
без разрешение на надлежните органи на властта, като по първото посочено дело
престъплението е останало във фазата на опита. Безспорно е, че наказанията
лишаване от свобода, наложени по двете посочени присъди Д. е изтърпял реално в
затвор, в която връзка са представени документи, издадени от ГДИН. По делото са
приобщени мотивите към присъдата от 1975 г., както и обвинителния акт, касаещ
безспорно обвинението, по което Д. е бил осъден с присъдата от 1978 г. на ОС
София. От съдържанието на мотивите към присъдата от 27.02.1975 г. става ясно,
че съдът е установил като причина за незаконното напускане на страна от
жалбоподателя и подсъдим по делото тогава Д., фактът, че Д. бил с неустановена
постоянна работа, като сменял няколко предприятия и организации, в които
работил, но работата и заплащането не му харесвали. Съдът посочил, че Д. търсел
лека и добре платена работа, но понеже не могъл да намери такава, решил да
опита късмета си в чужбина и понеже поради предходни осъждания не му било
разрешено да замине за Коми и разбрал, че българи, избягали в чужбина са се
наредили добре, решил да избяга в Западна Германия, а оттам да замине за
Канада. Съдът посочил в мотивите също така и че подсъдимият по делото се
признал за виновен и дал подробни обяснения, въз основа на които били
установени обстоятелствата по делото, в които заявил и че ако не е бил заловен,
то е нямало да се върне в България, докато не разбере какъв е животът в
чужбина. В мотивите си съдът отчел при определяне режима на изпълнение на
наказанието и че Д. е осъжадн и е рецидивист по смисъла на чл.158 от ЗИН
/отм./, а като причини за извършване на престъпленията отчел авантюристичните
наклонности на Д.. От доказателствата по делото и по-конкретно от писмото от ОС
София се установява, че мотивите към другата присъда, а именно тази по нак.дело
№ 2/1978 г. са унищожени. Същевременно, от обвинителния акт, който е събран по
административната преписка, е видно, че именно това е актът, касаещ
обвинението, по което Д. е бил осъден с присъдата от 21.02.1978 г. - за опит за
извършване на престъпление по чл.279, ал.1 от НК- в съучастие с друго лице да
излезе през границата на страната на 11.03.1977 г., без разрешение на
надлежните органи на властта. В рамките на обвинителния акт са посочени
обстоятелства, свързани с живота на Д., включващи това, че след излизането му
от затвора в началото на 1976 г. Д. започнал работа едва в края на 1976 г. и
работил само три месеца, макар да получавал добро възнаграждение като
мозайкаджия. След края на 1976 г. Д. не работел и вземал често пари от своя
интимна приятелка от гр. Перник, на която обещавал да се ожени за нея,
включително вземал пари под предлог, че са му нужни, за да си ушие костюм за
сключването на гражданския брак. Във връзка с иззетите веществени
доказателства, включващи и речници на чужди езици, както и при анализ на
останалите доказателства, в обвинителния акт бил изведен и крайният извод за
намерение незаконно Д., заедно с другото обвиняемо лице, да преминат границата
в района на КПП Калотина. Относно личността на Д. било посочено в обвинителния
акт, че той произхожда от работническо семейство, осъждан е и е с основно
образование, което било прието и в присъдата по нак. дело № 2/1978 г. От
изложеното става ясно, че въпросните доказателства не установяват
обстоятелствата, които са необходими, за да се признае наличието на незаконна
репресия, която пък да е основание за изплащане на добавка към пенсията. Както
е прието трайно и в съдебната практика, а това произтича и пряко от относимите
разпоредби на ЗПГРРЛ, посочени по-горе, за да бъде признато наличие на
незаконна репресия във връзка с чл.1, т. 11 от ЗПГРРЛ, не е достатъчно само реалното осъждане за приготовление за
бягство, опит за бягство или бягство през границата, но задължителен елемент от
фактическия състав на нормата е причинната връзка между деянието и
установяването на обстоятелства при осъждането - по политически причини,
произход или религиозни вярвания. В тази насока са напр. Решение № 6594/07 г.
по адм. дело № 3271/2007 г., Решение №
3857/2010 г. по адм. дело № 9264/2009 г., Решение № 3227/2010 г. по адм. дело №
7491/2009 г., Решение № 2525/2011 г. по адм. дело № 7373/2010 г. и др. на ВАС.
В конкретния случай, от писмените доказателства, касаещи двете осъждания на Д.
от 1975 г. и от 1978 г., не се установява опитът за бягство и осъщественото
бягство през границата на НРБ, да са били по причини, които са свързани с
отношение на властта в държавата към жалбоподателя, по повод на неговия
произход, неговите политически убеждения и неговите религиозни вярвания. В тази
насока, не всяко бягство или опит за бягство през границата, както е имал
възможност да посочи и ВАС в някои от отразените по-горе свои съдебни актове,
може да се счете за такова по политически причини. В случая, пряко от мотивите
към осъдителната присъда от 1975 г. и косвено от съдържанието на обвинителния
акт, послужил за постановяване на присъдата от 1978 г. може да се направи
категоричен извод, че подбудите за напускане по незаконен начин пределите на
страната от страна на жалбоподателя са били икономически. Следва да се има
предвид, че обстоятелствата по чл.1, т.11 от ЗПГРРЛ, както се посочи
вече, се установяват с писмени доказателства, съгласно посоченото изрично в
чл.10 от Закона /така Решение №2305/2008 г. по адм. дело № 10587/2007 г. на
ВАС/. Както присъдите, съответно мотивите към едната от тях, така и
обвинителният акт съставляват официални документи. В тази насока и позоваването
на тяхното съдържание е от значение за преценката наличието на упражнена
незаконна репресия, свързана с произхода, политическите убеждения и религиозни вярвания на
жалбоподателя, като от тях обаче, както се посочи се установява не политическа,
а икономическа причина за извършване на престъпленията по чл.279 от НК.
Възраженията на жалбоподателя, че същият не се бил признал за виновен и че той
бил обжалвал едната от присъдите, по която е прието в мотивите, че причините за
деянието са авантюристичните му наклонности, не могат да се приемат в тази
насока за основателни, защото, както е видно от надлежното отразяване върху
преписите от присъдите тази по нак. дело № №5/1975 г. е влязла в сила на
26.04.1975 г., а тази по нак.дело № 2/1978 г. е в сила от 28.04.1978 г. Впрочем
същите са били и надлежно изпълнени. Възраженията в жалбата относно това, че
поради указаното в отменения НПК от 1952 г. в разпоредбата на чл.143, ал.2 от
същия правомощие на следователи при Държавна сигурност да разследват конкретни
престъпления, включително и това по чл.275 от НК /което по НК от 1951 г. е било
престъпление против обществения ред – незаконно преминаване през границата и до
1968 г., когато това престъпление вече е подведено под нормата на чл.279 от НК,
а чл.275 от НК е престъплението недоносителство/, то значи, че държавата е
считала към момента на провеждане на наказателното производство, че извършеното
от Д. е политическо престъпление, е напълно неоснователно. На първо място, това
възражение би било относимо единствено и само към първата от присъдите от 1975
г., доколкото тя е постановена при действието на НПК от 1952 г., действал до 01.03.1975 г.,
когато е бил отменен. Осъждането по втората от присъдите обаче е от 1978 г.,
поради което и нормата на чл.143, ал.2 от НПК от 1952 г. тогава не е била вече
в сила. На второ място, нито въпросният НПК, нито действащият тогава НК от 1951
г. съдържат понятието „политическо“ престъпление, като и деянието по чл.275 от НК, и това по чл.279 от НК са се намирали в глава „Престъпления против
обществения ред“. Обстоятелството, че разследване на деяние по чл.275 от НК е
било възложено на следователи от Държавна сигурност, които са разследвали и
престъпления против държавата като диверсия, вредителство, шпионство и пр. не
променя този извод. Нещо повече, видно е от разпоредбата на чл.143, ал.2 от
отменения НПК, че на същата служба е възложено и разследване и на военни по
характера им престъпления, както и престъпления против държавната тайна.
Действително, такива престъпления биха могли да бъдат осъществени по
политически причини и очевидно именно поради това са били разследвани от органи
на ДС, но това не означава, че всякога са по такива причини. Като се има
предвид, че съгласно същия НПК от 1952 г. /чл.3/ в определението за
общественоопасно деяние /а за да е престъпление едно деяние следва да е
общественоопасно/ е посочено, че това е деяние, което застрашава или уврежда държавния
или обществения строй на Народната република или установения в нея правен ред,
то по логиката на жалбоподателя би следвало за политическо да се обяви
абсолютно всяко престъпление от НК, действал към онзи момент, доколкото то по
определение е деяние против Народната Република. В крайна сметка, от
приложените писмени официални документи не се установява причините за бягството
и опитът за бягство от страната на жалбоподателя да са били свързани с оказвана
конкретна репресия под каквато и да била форма от страна на държавата и
ръководещата политическа партия във времето от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г.
чрез органите им, свързана с произхода на жалбоподателя, или с неговите
политически убеждения, още повече с религиозните му вярвания, поради което и
липсва материално-правната предпоставка на чл.1, т.11 от ЗПГРРЛ. Законът изисква по несъмнен начин да е
доказано наличието на незаконна репресия по изброените по-горе причини, което в
случая не е било
налице. Напротив, както се посочи, по-скоро се
установява наличие на лични причини с икономически характер, които са
подтикнали жалбоподателя към осъществяване на престъпните деяния, за които е
бил осъден с коментираните две присъди от 1975 г. и 1976 г. В тази насока и
показателно е било и поведението му, за което самият жалбоподателя съобщава и
данни за което се съдържат в част от представените и приети документи по
делото, а именно да е желаел да работи в Коми, където, както е общоизвестно,
заплащането е било много добро. Същевременно е установено, че жалбоподателят не
е бил безпричинно възпрепятстван от властите в България да замине на работа
там, както той твърди, но това е станало по причина на предходните му осъждания
за криминални прояви – през 1960 г. за престъпление по чл.184 от НК /отм./ -
грабеж и през 1972 г. - по чл.251 от НК - в тогавашната редакция престъплението
кражба.
Изводът,
че не е било налице осъществяване на незаконна репресия по повод на осъжданията
на жалбоподателя по сочените от него две присъди за бягство от страната не се
променя и от събраните гласни доказателства. Следва да се има предвид, както се
посочи и по-горе, че релевантните обстоятелства по чл.1, т.11 от ЗПГРРЛ, които имат отношение към преценката на правото
за отпускане на добавка по чл.9 от закона, се установяват с писмени
доказателства, а когато такива липсват, следва да се преценят от нарочната
Комисия по чл.4 от закона. В случая, с
решението си, отразено в протокол от 25.06.2019 г. комисията, сезирана от ТП на
НОИ Пловдив, е заключила, че не се установява репресия по политически причини
или по причини, свързани с произхода или религиозните вярвания на жалбоподателя
Д.. Решението на комисията, съгласно чл.11 от ЗПГРРЛ не подлежи на
самостоятелно обжалване и е окончателно, като в тази насока и като се е позовал
на него, административният орган, издал оспореното по настоящото дело решение,
е постановил законосъобразен акт. И това е така, доколкото в рамките на
настоящото производство, в което именно може да се проконтролира правилността
на решението на централната комисия като помощен орган, не се установява
нейното решение да е било неправилно, но напротив, както се каза,
доказателствата, които са подлежали на разглеждане и са били обсъдени от
комисията, сочат именно на направения от нея извод.
На второ място, дори и да бе допустимо установяване с гласни
доказателства на обстоятелствата по чл.1, т.11 от ЗПГРРЛ, то от показанията на
свидетеля Д. не се установява спрямо жалбоподателя да са били предприети от
държавната власт през седемдесетте години на 20 век каквито и да било мерки,
които да са го поставили в положение на нетърпимост и необходимост да напусне
незаконно страната. Свидетелят е посочил, че Д. е бил недоволен от държавното и
политическо ръководство в България, както впрочем недоволни са били мнозина,
като не е бил член на ръководещата страната партия, понеже не е искал да бъде
такъв. Не се установява от показанията обаче, по тази причина жалбоподателят да
е бил репресиран, като свидетелят е посочил, че Д. имал сам свое убеждение, че
е пренебрегван по повод на предоставяната му работа. Свидетелят е посочил и че
знае за това, че жалбоподателят не започвал никъде работа, която му предлагали,
защото не я харесвал, което станало причина и да бъде изселен. Същевременно, в
показанията е заявено и че жалбоподателят е бил недоволен от властта и след
1989 г. и е недоволен и понастоящем от държавата, в която живее, като в тази
връзка и след 1989 г. е подал молба за освобождаване от българско гражданство.
Свидетелят е заявил също така в показанията си, че жалбоподателят бил
религиозен, но както всички останали по времето на т.нар. комунистически режим,
не е можел свободно да влиза в църква. Същевременно, свидетелските показания
съдържат и предположение на свидетеля Д., че причината да не се дава хубава
работа на жалбоподателя била, че бил изразявал негативното си мнение към
властта, но също така, свидетелят е посочил и че жалбоподателят не е изразявал
публично своето недоволство от властта, защото това било невъзможно по онова
време. В тази връзка следва да се има предвид, че никъде в рамките на
документите, свързани с двете присъди за бягство от страната не е налице и дума
относно това жалбоподателят да е изразявал недоволство от властта, или да се е
противопоставял на установените политически порядки, за да се счете, че
бягствата му са били инспирирани от ответно неблагоприятно отношение на
властите към него, включително поради това, че не е бил член на БКП. Впрочем,
самият жалбоподател в изложеното становище по същество е заявил, че не споделял
„политическите си намерения“ пред никого, за да не бъде изпратен в Белене.
Твърденията в жалбата, че Д. бил възпрепятстван да се реализира професионално и
личностово изобщо не могат да се счетат за доказани. Напротив, налице са данни,
че жалбоподателят е бил с основно образование, като в тази насока не става ясно
каква именно професионална реализация на жалбоподателя е била препятствана от
тогавашната власт, като се има предвид, че същият е работил работа именно на
нивото на неговия образователен ценз. Освен това, не става ясно и какво
личностово развитие на жалбоподателя е било препятствано от политическия строй
в държавата до 1989 г., като се има предвид, че по делото са събрани
доказателства за негови осъждания за престъпления против собствеността още от
младежка възраст, а освен това и за неполагане на труд без съответни
основателни причини за това, което пък от своя страна е водело до други
негативни не само за онова време негови прояви. В тази насока съдът взема
предвид и Решението на РС Пловдив по НАХД № 722/1984 г. от 26.05.1984 г.,
влязло в сила на същата дата. Твърди се от жалбоподателя, че въз основа на това
решение той е бил „изселен“. В случая, с оглед вида и характера на проведеното
производство пред Районния съд в Пловдив, според настоящия съд не е налице и
хипотезата на чл.1, т.4 от ЗПГРРЛ, според която се обявява политическа и
гражданска реабилитация и на лица, които са били интернирани, изселвани и
заселвани по административен ред или са били нелегални. В случая, с въпросното
решение спрямо жалбоподателя е била приложена действително превантивна
административна мярка в производство по УБДХ – принудително установяване в
друго населено място за три години, но с оглед установяване хипотезата на
чл.40А от Закона за народната милиция /отм./. Съгласно последно посочената
разпоредба пълнолетно
трудоспособно лице, което по неуважителни причини не по-малко от четири месеца
в продължение на една година не упражнява общественополезен труд и получава
нетрудови доходи от експлоатация на чужд труд, спекулация, валутни нарушения,
контрабанда, хазарт, изнудване на близки, неморален живот или има други прояви,
които представляват опасност за обществения ред или за сигурността на страната,
ако извършеното не съставлява престъпление, може да бъде установено
принудително в друго населено място за срок от една до три години, като мярката
се прилага от районния съдия по реда на Указа за борба с дребното хулиганство в
седемдневен срок от получаване на предложението на началника на окръжното
управление на Министерството на вътрешните работи. Впрочем, съответна на
посочената отменена разпоредба на чл.40А от ЗНМ днес е нормата на чл.329, ал.1
от НК, която предвижда дори наказателна отговорност за продължително неполагане
на общественополезен труд и получаване на доходи по неморален или непозволен
начин. Видно от съдържанието на въпросното решение на РС Пловдив по НАХД № 722/1984 г.
мярката принудително установяване в друго населено място е била наложена на
жалбоподателя Д. поради установено неполагане
на труд от една година, при което,
за да се сдобие със средства той се
опитвал да изнудва съседите си, играел комар и продавал покъщнината дори на
сестра си. Сиреч и тук не е налице обвързване на приложената административна по
своя характер мярка с произхода,
политическите убеждения, или религиозните вярвания на жалбоподателя Д.. Посоченото във влязлото в сила решение от
1984 г. е било стил на живот за оспорващия, като възприемането на такова
поведение не е било поради неговите политически и религиозни възгледи или
заради произхода му. В приложено по административната преписка изложение от
името на жалбоподателя е изложена и информация, че преди да бъде представен на
съдията в Пловдив органите на властта са извикали жалбоподателя в поделение на
МВР, като са му предложили да бъде изпратен на работа в СССР, но самият той бил
отказал категорично. За действителните причини на предприемането на
превантивната административна мярка по отношение на Д. при наличието на писмено
доказателство, следва да се съди именно от мотивите на представеното по делото
съдебно решение, влязло в законна сила, което също е официален документ. Тези
мотиви сочат на липса на политическа репресия. В този смисъл е и практиката на
ВАС, обективирана напр. в Решение № 8138/2010 г. по адм. д. № 15846/2008 г.
Всички
останали възражения и доводи на жалбоподателя, свързани с поведението на
държавни органи след 1989 г., касателно освобождаване от българско гражданство
и последиците от това за жалбоподателя са неотносими, предвид ограничения
период по чл.1 от ЗПГРРЛ от 09.09.1944г. до 10.11.1989 г.
Не
на последно място, при изготвяне на съдебния си акт и проверка на относимата
съдебна практика, съдът установи, че с публикуваното надлежно Решение № 6909 от
18.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2577/2011 г., по което страна е бил жалбоподателят като
касационен жалбоподател, поради което и същото следва да му е известно, е било
оставено в сила Решение № 59 от 12.01.2011 г.,
постановено по адм. дело № 1935 от 2010 г. на Административния съд – Пловдив,
по което е била отхвърлена жалба на Д. против Заповед на Областен
управител на Област Пловдив, с която е отказано обезщетение по реда на ЗПГРРЛ, в което административно производство пък е
било издадено Решението на Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ 20.07.2009 г.,
коментирано в решенето на ВАС по адм. дело № 19/2018 г. с дадени задължителни
указания. Съгласно Решение № 13991/2014 г. на ВАС по адм. д. № 8306/2014 г.
наличието или не на незаконна репресия е обективен факт, чийто характер не може
да бъде третиран по различен начин за целите на обезщетението по чл.2
от ЗПГРРЛ (каквото е отказано на жалбоподателя
съгласно влязлото в сила Решение на Административен съд Пловдив по дело № 1935
от 2010 г. ) и за целите на добавката към пенсията
по чл.9
от ЗПГРРЛ, предмет на настоящото дело, след като и двете разпоредби регламентират
незаконната репресия „осъден за бягство през границата по политически причини“
като основание за ползване на правата, предвидени в съответните разпоредби. В
случая се установява, че и съдът по адм. дело № 1935/2010 г. с предмет отказ от
изплащане на обезщетение по ЗПГРРЛ е обсъждал същите присъди, които са предмет
на разглеждане и от настоящия съд, като е стигнал до извода за липсата на
политическа репресия спрямо Д.. Освен това, на практика жалбоподателят, чиято е
доказателствената тежест да установи, че е било репресирано лице по политически
причини, поради произход или религиозни убеждения с предвидените за това
доказателствени средства, не е ангажирал пред настоящия съд такива нови писмени
доказателства, които да са от естество да доведат до различен извод от вече
приетия по отношение на правото му да получи обезщетение по специалния закон, в
случая касателно правото му да получи добавка към пенсията. Напротив, от
новосъбраните доказателства се потвърждават изводите, които е направила
Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ през 2019 г. и на които е стъпил и
ответният административен орган, за да постанови решението си. От приложените
писма от Началник Трети Общински отдел МВР и справка за жалбоподателя от Трети
отдел на МВР е видно да е отразено задържане на лицето на 26.06.1989 г., което
е било по изпълнение на присъда на РС Девня задължително заселване, която пък е
такава за престъпление по чл.272 от НК /самоволно напускане населено място, въпреки установената по
надлежен административен ред забрана/,
а от писмо на МВР до Председателя на Комисията за РДОПБГДСРСБНА е видно да е
отразено задържане в отдел следствен на ДС на жалбоподателя на 11.03.1977 г.,
като от обвинителния акт, представен от жалбоподателя и самата присъда, става
ясно, че това е именно задържането при установяване на престъплението, за което
жалбоподателят е бил осъден по нак. дело № 2/1978 г. на ОС София.
В изпълнение на указанията по Решение № 340/09.01.2019 г. на ВАС по адм. дело № 19/2018 г. органите на ТП на НОИ Пловдив са поискали произнасяне от Централната комисия по чл.4 от ЗПГРРЛ, като при получаване на окончателното решение от 25.06.2019 г. на комисията правилно са се съобразили със същото, като са приели, че не са налице условията по чл.9, вр. с чл.1 от ЗПГРРЛ в оспореното решение на Директор ТП на НОИ и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на ПО при ТП на НОИ Пловдив за отказ от отпускане на добавка към пенсията на жалбоподателя. Както се каза, в рамките на настоящото производство изводите на Централната комисия за липса на установена репресия спрямо Д. по политически причини, или такива, свързани с произхода или религиозните му вярвания, съдът счете за обосновани и доколкото те са и в основата на оспореното решение на Директор ТП на НОИ, то и последното съдът намира за обосновано и правилно. Ето защо и жалбата на Д. ще следва да се отхвърли като неоснователна и поради това и искането за присъждане на разноски за адвокат не следва да се уважава. От ответната страна не са претендирани разноски, поради което и такива няма да се присъждат. По изложените мотиви и Съдът РЕШИ: ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.З.Д. с ЕГН ********** против Решение № 2153-15-342 от 31.12.2019 г.,
издадено за Директор на ТП на НОИ- Пловдив, с което е оставена без уважение жалба на Д. против
разпореждане № ********** Протокол № 2140-15-679/13.09.2019 г. на Ръководителя
на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив, с което на Д.З.Д. е отказано
отпускане на добавка по чл.9 от Закона за политическа и гражданска реабилитация
на репресирани лица.
Решението подлежи на обжалване пред ВАС
в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: