№ 4914
гр. София, 18.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20211110157054 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422 и сл. от ГПК.
Предявен е установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. I от ЗЗД за признаване за установено по отношение на „Фирма“ ООД, че за М.
АТ. ИВ. съществува правото на парично вземане за сумата от 70,00 лева, платена без
основание по Договор за потребителски кредит № №/28.01.2018 г., удостоверено в заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.дело №
24092/2021 г.
Ищецът твърди, че в сключил с ответника посочения договор, въз основа на който е
получил заемна сума от 900 лв. Твърди се, че е изпълнил точно по договора, но и заплатил в
повече 70 лв. сума в резултат от недействителност на заемното правоотношение поради
противоречие с изискванията на ЗПК, евентуално приложението на неравноправни клаузи,
по подробно изложените в искова молба фактически и правни съображения.
Ответникът, получил препис от искова молба с приложения на 08.11.2021г., в
законоустановения едномесечен срок е подал отговор на искова молба. Оспорва иска и
счита всичко платено по договора за дължимо, а паричното вземане за възнаградителна
лихва и неустойка, че произтича от действителна уговорка. Посочва, че ищецът е заплатил
суми в общ размер от 532 лв., с които е погасил част от дължимите главница и лихва и
заемът не е погасен изцяло.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, безспорни по делото и ненуждаещи се от
доказване са приети обстоятелствата, че между М. АТ. ИВ., в качеството на заемополучател,
и „Фирма“ ООД, в качеството на заемодател, е сключен Договор за потребителски кредит №
№/28.01.2018 г. по реда на ЗПФУР. Не се спори, че ищецът е усвоил заемните средства в
размер на сумата 900,00 лева, която да върне в срок до 21.01.2019 г., ведно с договорна
лихва. Видно е от р. VII – разходи по кредита, че е уговорена възнаградителна лихва от
39,51 %, като в чл.11, ал.2 от договора е обективиран погасителен план, според който
1
общата сума, дължима по кредита е 1104 лева и се формира от паричното вземане за
възнаградителна лихва от 204 лв., главница – 900 лв., или дванадесет месечни вноски, всяка
от 92 лева, с падеж на плащане 21-во число, с първа падежна дата - 21.02.2018 г.
Ищецът в подкрепа на твърдението, че е заплатил по договора за кредит сумата 970 лв.
представя разписки, от които се установява, че са платени на 04.10.2017 г. -90,00 лева;
27.06.2018 г. - 180,00 лева, 25.01.2019 г. - 50,00 лева, 26.03.2019 г. - 50,00 лева, 25.04.2019 г. -
40,00 лева, 25.06.2019 г. -40,00 лева, 27.07.2019 г. - 50,00 лева, от 26.08.2019 г. - 20,00 лева,
25.09.2019 г. - 20,00 лева, 29.10.2019г. - 30,00 лева, 05.12.2019 г. - 30,00 лева, 23.12.2019 г. -
30,00 лева, 28.01.2020г.- 50,00 лева, 27.02.2020 г. - 50,00 лв., 26.03.2020 г. - 50,00 лв.,
27.04.2020 г. - 50,00 лв., 26.05.2020 г. - 30,00 лв., или общо 860 лв. Четири от извършените
плащания се потвърждават само по дати, но не и по размер, от доказателствата на ответника
- 27.06.2018 г., 25.06.2019 г., 23.12.2019 г. , 27.04.2020 г. (300 лв.). С проекта за доклад по
делото и на основание чл. 146, ал.1,т . 5 от ГПК съдът указа на ищеца, че негова е тежестта
да докаже наличието на имуществено разместване между страните, а с оглед оспорването на
ответника за платеното по договора за кредит съдът указа на ищеца да внесе възнаграждение
на вещо лице по съдебна счетоводна експертиза, чрез което изследване да се реши правилно
спора за това от какви пера се състои дългът на кредитополучателя, постъпили ли са
плащания по кредита, ако да – всяко плащане за погасяване на кое вземане е отнесено.
Ищецът не изпълни указанията на съда да обезпечи събирането на това доказателство и
настоява, че твърденията, че е платил и чистата стойност на кредита, и сумата 70 лева в
повече, се доказват от приложените разписки.
Съдът счита иска за недоказан при така ангажираните от ищеца писмени
доказателства. От предметното съдържание на разписките не може да се направи еднозначен
извод за какво са платени сумите в полза на „Фирма“ ООД, тъй като от основание на
плащане не се установява правна връзка с процесния договор, особено в контекста на факта,
че наредител на суми са и трети лица, различни от ищцата. Съдът отчита, че нито едно
плащане не е на уговорена падежна дата или в размер на месечната анюитетна вноска,
включително в размер на вноската за главница, което косвено да установи твърденията на
ищеца. Напротив, те се дискредитират на собствено основание – с разписка от 04.10.2017 г.
се погасява парично задължение, възникнало година по-късно. Този частен свидетелстващ
документ, преценен по реда на чл. 175 и чл. 180 от ГПК, по вътрешно убеждение и заедно с
останалите писмени доказателства съдът приема за допустим, но неотносим към предмета на
спора. Съдът намира, че ищецът не установи с убедителни доказателства плащането на
заемната сума и процесните 70,00 лева. Ако е платена по договора, то тя не покрива и
действително възникналите парични задължения на ищцата, ведно с платените суми, за
които ответникът не спори. Предпоставките при наличието, на които възниква спорното
материално право за ищеца по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД са: 1) процесната сума да е излязла
от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3)
това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без
правно основание. В доказателствена тежест на ищеца е да установи първите две
предпоставки, като при липса на пълно и главно доказване по реда на чл. 154 от ГПК,
ирелевантно е дали ответникът има основание да задържи или е върнал полученото, както и
дали договорът за кредит е недействителен по изложените от ищеца съображения, тъй като
по арг. от чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита,а в случая
доказателствата са в насока, че това парично задължение не е изпълнено. Ето защо исковата
претенция подлежи на отхвърляне.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът има право да му
се възстановят сторените съдебни разноски за платено възнаграждение на адвокат – 400 лв.
Ищецът е направил възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК за прекомерност на платеното за
правна помощ. Съдът, като взе предвид материалният интерес на спора, във вр. чл.7, ал.2, т.1
от НМРАВ, неговата фактическата и правна сложност, и очакваните процесуални действия,
които е било необходимо да бъдат извършени, приема, че платеното на адвокат е размер
необосновано висок, и следва да се намали до сумата 300 лв., която ищецът трябва да
2
заплати.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. АТ. ИВ., с ЕГН: **********, срещу „Фирма“ ООД, с
ЕИК: ........, по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК иск по чл.55, ал. 1, пр. I от ЗЗД за признаване за
установено, че „Фирма“ ООД, с ЕИК: ........, дължи на М. АТ. ИВ., с ЕГН: **********,
сумата 70,00 лева, платена без основание по Договор за потребителски кредит №
№/28.01.2018 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК, ведно с разпореждане от 18.05.2022 г. по чл. 247 от ГПК, по ч.гр.дело №
24092/2021 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА М. АТ. ИВ., с ЕГН: **********, да заплати на „Фирма“ ООД, с ЕИК:
........, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 300,00 лева – съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3