№ 29
гр. Плевен, 10.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвия Г. И.
при участието на секретаря НАТАЛИЯ СТ. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Силвия Г. И. Гражданско дело №
20244430102870 по описа за 2024 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството по делото е образувано въз основа на молба от Л. В. С.,
ЕГН ********** от гр.Плевен, обл.Плевен, ул. „***“ № ***, чрез адв. Е. И.,
против „Сити Кеш“ ООД, със седалище и адрес на управление гр.София,
район „***“, ул. „***“ №***, с ЕИК ***, представлявано от Н.П.П..
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит № ***/11.04.2023г.
Твърди се, че съгласно договора за потребителски кредит, ищецът е
следвало да върне сумата по кредита в размер на 2000 лева, при ГПР 56,4%, и
фиксиран лихвен процент 44,5 %.
Твърди се, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с банкова
гаранция или поръчител, отговарящ па условията на чл.9, ал.2 от ОУ към
договора, а именно: едно иди две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на
най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в
случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един
1
от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работа заплата за
страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции класификация, различна от „Редовен, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ
документ за размера на получавания от тях доход.
Твърди се, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя
на условията на чл.5 от договора, същият дължи неустойка съгласно чл.11 на
кредитора в размер на 2161,23 лева, която той следва да престира разсрочено
заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за
неустойка. Твърди се, че ищцата е усвоила изцяло заемният ресурс, но не
дължи плащания за неустойка.
Изложени са подробни съображения, че чрез предвиждането на
неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които се събират
за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си
осигуряват допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената
възнаградитетелна лихва, като същевременно преодолели законовото
изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в
заем сума. Излагат се доводи, че фирмите за бързи кредити въвели практика да
поставят на кандидатстващите за кредит лица, изисквания, на които
последните не могат да отговорят.
Ищецът развива аргументи, че неустойката за неизпълнението на
задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова
гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция. Сочи
се, че предвидената неустойка в размер на 2161,23 лева е загубила присъщите
за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е 100 % от заетата сума
в размер на 2000 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на
договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от
неизпълнението. Сочи се, че заемодателят не е търсил обезпечение на
вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за
обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и
договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на
2
кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски, като по този
начин ищецът твърди, че води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите прави.
Ищецът посочва следните ограничения, създаващи условия
кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение:
за кредит от 2000 лева заемателят се е задължил да осигури
поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на
най - малко 7 пъти размера на минималната работа заплата за страната
или сумата от 6531 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки
от тях в пъти повече от предоставената в заем сума.
Ограничение в процесния договор за заем по отношение на изискванията
относно лицата, които може да поръчителстват - те могат да бъдат само
физически, не и юридически лица.
Гарантите трябва да получават минимален осигурителен доход поне два
пъти колкото сумата по кредита, която трябва да произтича само от
сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания
трудов доход ищецът счита за необосновано, тъй като физическо лице
може да получава доходи от граждански правоотношения, например като
управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен
това да разполага с движимо и недвижимо имущество, с което ще
отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Ищецът прави извод, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя,
небанковата финансова институция е поставила към кредитополучателя
неизпълними изисквания, за да обоснове получаваното на допълнителна
печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В тази връзка ищецът счита, че неустойката е договорена в нарушение
на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й
обезпечителна функция.
Изложени са съображения, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът с длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни.
3
Ищецът счита, че неустойката по спорния договор има санкционен
характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни изпълнението им препятствия,
противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката.
Ищецът твърди, че неустойката е в разрез с добросъвестността извън
присъщите й функции. Сочи, че е предвидено тя да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на
кредита. По същество посочва, че тя е добавка към възнаградителната лихва
на търговеца — заемодател и го обогатява неоснователно.
Отправено е искане за провъзгласяване нищожността на клаузата на
чл.11 от договора за кредит №***/ 11.04.2023г., като противоречаща на
принципа на добрите прави, заобикалящи материално - правните изисквания
на чл. 10, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Отправено е искане за осъждане на ответника „СИТИ КЕШ” ООД да
върне на ищеца сумата от 50 лева, представляваща платена без основание
неустойка по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване па
исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Направени са доказателствени искания. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника чрез
адв. Х. М. от САК.
Изложени са доводи, че правото на иск е упражнено при условията на
злоупотреба с право. Ответникът сочи, че по искови молби на ищеца са
образувани следните дела по описа на РС-Плевен: гр. д. № 2866/2024 г., гр. д.
№ 2867/2024 г., гр. д. № 2861/2024 г., гр. д. № 2860/2024 г., гр. д. № 2850/2024
г., 2863/2024 г., 2873/2024 г., 4089/2024 г., 4090/2024 г., 2870/2024 г. и
4092/2024 г. Уточнява, че молбите се отнасят до различен договор за кредит,
но във всяко отделно производство се оспорва една и съща клауза с уговорка
за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
Счита, че по този начин ищецът е упражнил правото си на иск като е
злоупотребил с формалното си право да инициира отделни производства по
4
различните договори с една единствена цел, а именно да се генерират
разноски по 11 отделни производства. Отправено е искане по реда на чл. 213
ГПК настоящият съдебен състав да съедини гр. д. № 2866/2024 г., гр. д. №
2867/2024 г., гр. д. № 2861/2024 г., гр. д. № 2860/2024 г., гр. д. № 2850/2024 г.,
2863/2024 г., 2873/2024 г., 2870/2024 г. и 4092/2024 г. в едно производство и
постанови едно общо решение по тях.
Твърди се в отговора на искова молба, че между ищеца и ответното
дружество са сключени общо 25 договора с клауза като процесната, което
говори за наличие на трайни отношения, създадени на база идентични
условия, с които потребителят се е задължил многократно по свое желание и
при пълна яснота относно финансовите последици от тях. В случай, че
изходът на делото е в полза на ищеца, моли в полза на същия да не бъдат
присъждани разноски за повече от едно производство
Ответникът счита, че исковата молба е нередовна, тъй като е предявен е
иск за парично вземане, но не е посочена банкова сметка за плащане, в случай
че ответникът бъде осъден за това.
По същество излага доводи, че претенцията е изцяло неоснователна и
недоказана.
Счита, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи, че
действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № ***
произтичат от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Излага
доводи, че по отношение на формирането на годишния процент на разходите
/ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания.
Твърди, че както в договора за потребителски кредит, така и в издадения
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв
начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК компоненти.
Сочи, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на
сключване на договора от 62,35% и ГПР определен в процесния договор в
размер на 56,4%, в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет
пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
5
Излага съображения, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде
включвана в ГПР. Сочи, че Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора; ГПР е сбор от
разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя
услуга и за да бъде информирано решението на кредитополучателя, то
същият следва да е наясно предварително за размера на тази цена. Развива
съждения, че неустойката е проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай твърди, че е уговорена като плащане, в
случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора.
Излага доводи, че неустойката, обслужва неизпълнението и нейната
функция е да обезщети страната по сключения договор. Посочва, че освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Счита, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които
кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. Излага доводи,
че в настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между
страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима
след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си.
Твърди, че към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел
дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Посочва, че
неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя
е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за
главница и лихва на всеки падеж. Счита, че търговецът е внесъл достатъчно
яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена
възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Сочи, че
обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е посочено изрично в плана за погасяване, като в
6-та и 7-ма колона от него с знак „*" и съответната бележка след плана е
посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Твърди, че ясно и
6
точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж.
Ответникът счита за неверни твърденията, че неустойката представлява
„добавка към възнаградителната лихва“.
Излага съображения, че обстоятелството, че страните са се договорили, в
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от
нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва.
Според ответника, тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като
разпределя задължението му във времето с падежни дати същите като за
главница и лихва. В заключение, ответникът счита, че с неустойката не се
нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Ответникът счита, че още към момента на сключването на договора
потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се
задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на
отношенията им. Счита, че параметрите на договора са индивидуално
уговорени и с тях потребителят е бил наясно предварително. Сочи, че
потребителят е имал възможността да се откаже без каквито и да било
последици за него, както още при сключване на договора, така и след това.
Счита за неоснователни аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Твърди, че
такава проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на
кредит от страна на кредитополучателя и ЗПК предвижда единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Сочи, че последица от
липсата й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Ответникът излага доводи, че оспорената неустойка е действителна.
Сочи, че е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия.
Ответникът излага доводи, че съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
7
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: дружеството е предоставило паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и
договорената лихва. Изложени са доводи, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил
искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за
желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Ответникът сочи, че
дори ищецът да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който
поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави
обезпечение по кредита, то в последствие е разполагал с цели 14
/четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по
реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Счита, че именно чрез
възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата
на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Ответникът сочи, че друга възможност
за кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. Ответникът посочва, че в случая ищецът не се е възползвал от нито
една от договорно и законоустановените си права. Ответникът счита, че
ищецът изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, а тъкмо
обратното - с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни
искове срещу своя кредитор. Счита, че ищецът е договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на
правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Ответникът излага доводи, че е налице индивидуално договаряне и
добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищецът се е запознал
многократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното
8
дружество в периода 2022 г. - 2023 г., като по всеки кредит е получавал
преддоговорна информация и сама е избирала да се обвърже с клаузите за
неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки. Счита, че това опровергава твърденията за недобросъвестност,
нарушение на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на
кредитодателя. Ответникът прави извод, че ищецът се е запознал многократно
с условията на конкретния кредитен продукт на ответното дружество в
периода от 2022 г. - 2023 г., като по всеки кредит е получавал преддоговорна
информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при
знание за икономическите последици на тези уговорки.
Ответникът счита, че искът за обявяване на нищожност на неустоечната
клауза е неоснователен, което от своя страна води до неоснователност и на
иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка.
Ответникът не оспорва получаването на претендираната в настоящото
дело сума като неустойка, но твърди, че клаузата е действителна по
изложените в настоящия отговор съображения. Счита, че всички платени от
ищеца суми са получени на валидно правно основание и не подлежат на
реституция.
Ответното дружество не оспорва, че е получило сумата от 50 лева като
неустойка, счита, че не е налице спорен въпрос в това отношение и не е
необходимо изслушване на вещо лице, поради което моли да не бъде
допускана исканата от ищеца съдебно-счетоводна експертиза.
В заключение, в случай, че производството не бъде прекратено като
недопустимо, ответникът отправя искане претенцията да бъде отхвърлена
като неоснователна и недоказана.
Не са направени са доказателствени искания. Прилагат се писмени
доказателства по опис.
С Определение № 4610/05.11.2024г., Съдът е оставил без уважение
искането на ответника „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК ***, на основание чл.213
от ГПК, за присъединяване към настоящото дело: гр. д. № 2866/2024 г., гр. д.
№ 2867/2024 г., гр. д. № 2861/2024 г., гр. д. № 2860/2024 г., гр. д. № 2850/2024
г., 2863/2024 г., 2873/2024 г., по описа на РС-Плевен, като неоснователно.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява, не се представлява. С
молба взема становище по хода на делото. Исковата молба се поддържа по
9
изложените съображения. Прави изменение на осъдителния иск на осн. чл. 214
ГПК. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. С молба
взема становище по хода на делото. Отговорът на исковата молба се поддържа
по изложените съображения. Претендират се разноски.
С Протоколно определение №2797/10.12.2024г. е допуснато
изменение на претенцията по реда на чл. 214 ГПК, като искът по чл. 55
ЗЗД се счита предявен за сумата от 865,35 лева, вместо за сумата от 50
лева.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа страна следното:
Установява се от приложения договор, че на 11.04.2023 г. е сключен
Договор за кредит № ***/11.04.2023 г. между „СИТИ КЕШ“ ООД в качеството
на Кредитодател и Л. В. С., в качеството на Кредитополучател.
Съгласно чл.3 от договора, кредитът се отпуска в размер на 2000 лева,
брой вноски 21, размер на погасителната вноска: 5х34,61 лева и 16х144,17
лева; Фиксиран лихвен процент – 44,5%; а ГПР съгласно договора, чл.3, т.5 е
56,4%. Съгласно чл. 3, ал. 1, т.9 от договора, е предвидено обезпечение
поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.3, ал.1, т.12 обща сума за
плащане 2479,77 лева. Съгласно чл.11 от договора, в случай, че
кредитополучателят не представи договореното в чл. 5 обезпечение в
тридневен срок или предоставеното обезпечение на отговаря на договореното,
то кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2161,23 лева. Съгласно
чл. 5 от договора, страните се договарят договорът да бъде обезпечен в
тридневен срок от сключването му, с едно от следните обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две
физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия – да
отговарят на конкретни условия за размер на осигурителен доход:
осигурителният доход да е в размер не по-малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата; да не са поръчители по други договори с
кредитодателя; да не са кредиполучатели по договори с кредитодателя, по
които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови
институции, с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните регистри на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодател или съответен документ,
10
удостоверяващ доход.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което Съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. Съгласно заключението, по Договор за потребителски
кредит № *** от 11.04.2023 г., начислената неустойка е 2161,23 лева, която не
е включена в изчисления ГПР. При включена неустойка годишният процент на
разходите е: 931.40%. Дадено е заключение, че по Договор за потребителски
кредит № *** от 11.04.2023 г., платената неустойка е 865,35 лева. Съгласно
заключението, по Договора на Л. С., е отпусната сумата от 2000 лева, като е
начислена сума за главница в размер на 2000 лева, сума за лихви в размер на
479,77 лева и неустойка по чл.11 от договора в размер на 2161,23 лева.
Съгласно заключението, Л. В. С. няма задължения по Договор за
потребителски кредит № *** от 11.04.2023 г. Съгласно заключението, по
параметри при отпускане на Договор за потребителски кредит № *** от
11.04.2023 г. при общ размер на кредита 2000 лева, за срок 21 месеца, годишна
фиксирана лихва 44.50%, анюитетни (равни) вноски, обща сума за погасяване
2479,77 лева, от която лихва 479,77 лева, годишният процент на разходите е
56.4%. Отразено е, че по Договор за потребителски кредит № *** от
11.04.2023 г., начислената неустойка е 2161,23 лева, която не е включена в
изчисления ГПР. Дадено е заключение, че при параметри на отпуснатия заем:
общ размер на кредита 2000 лева; срок 21 месеца; годишна фиксирана лихва
44.50%; анюитетни (равни) вноски; размер на месечна вноска 221 лева; обща
сума за погасяване 4641 лева, от която лихва 479,77 лева, неустойка 2161,23
лева и главница 2000 лева; годишният процент на разходите е: 931.40%, както
и че по Договор за потребителски кредит № *** от 11.04.2023 г. няма
начислени такси и разноски. Вещото лице дава заключение, че Л. В. С. е
платила общо 3026,02 лева, от които неустойка в размер на 865,35 лева, лихва
160,67 лева и главница 2000 лева, като Договор за потребителски кредит №
*** от 11.04.2023 г. е погасен предсрочно на 15.06.2023 г. и са платени всички
дължими суми към датата на плащане.
При така установеното от фактическа страна, Съдът намира от правна
страна следното:
Съдът намира, че е налице наведеното от ищцата основание за
нищожност на процесната неустоечна клауза, а именно като накърняваща
11
добрите нрави. Процесната неустойка от договора за паричен заем е
предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на
заема чрез поръчител или банкова гаранция, като е въведен изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3-дневен от получаване на
заемната сума, както и са въведени редица сложни условия, на които да
отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики следва, че
неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. На първо място горното следва от това, че на
заемателя е отпуснат заем в размер на 2000 лева, а уговорената и начислена
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
в размер на неустойка 2161,23 лева, от която ищцата е заплатила 865,35 лева,
която заплатена сума е равна на почти половината от главницата по заема.
Освен това неустойката се начислява и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението,
поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде
висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на
периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
12
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
Съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок
от усвояване на сумата по договора за заем, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея и това води до оскъпяване на
заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение
на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната
неустойка противоречи и на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, който предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка.
По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто
размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на
установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл Съдът съобрази и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което
е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото
решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че
13
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ
момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът
на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-
поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди.
С клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително
възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща
на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за
заплащане на неустойка, с което задължение разходите по кредита се
увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е
нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.
Поради гореизложеното, искът с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка в Договор за
потребителски кредит № *** от 11.04.2023 г., се явява основателен и следва да
бъде уважен изцяло.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга и
начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на ищеца по
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже сключване на
договора с посочените клаузи, плащане по договора - разместването на
благата - напр. даване на вещ или плащане на опредЕ. сума пари, довело до
14
намаляване на патримониума му, т.е. наличието на обедняване, а
съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от
ответника, размер на претенцията си. Съобразно изхода на предявения иск за
нищожност на клаузата за неустойка, то нищожното правно основание се
приравнява на липса на основание.
Съобразно изхода на предявения иск за нищожност на клаузата за
неустойка по договора, установяването на нейната нищожност съставлява
пречка за възникване на задължение за неустойка. Поради изложеното,
заплатената на основание нищожната клауза за неустойка сума в размер на
865,35 лева се явява платена при начална липса на основание и подлежи на
връщане, поради което искът следва да бъде уважен в предявения си размер
след допуснатото изменение от 865,35 лева. Върху сумата следва да се
присъди и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на спора, и на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, ответникът
дължи в полза на Съда държавна такса върху уважените искове в размер на
100лева (по 50лева за всеки иск), и 167,94 лева за съдебно-счетоводна
експертиза, поради това, че ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 от
ГПК.
Съдът намира, че за уважаването на искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА е достатъчно да е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между страна в процеса и адвокат-
пълномощник, в който да е записано изрично, че адвокатът ще оказва
безплатна правна помощ и съдействие на страна по делото–физическо лице,
което се намира в затруднено материално положение, както и да е направено
искане за присъждането на такова възнаграждение. Съдът няма задължение по
закон да проверява дали страната е материално затруднена, за да може да
уговаря с адвоката пълномощник на същата, безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни
отношения между представител и представляван. При уговорено адвокатско
възнаграждение между представител и представляван, което е заплатено от
представлявания, разходите се присъждат в полза на страната-упълномощила
адвоката по делото, а при осъществена безплатна адвокатска защита и
съдействие на материално затруднено физическо лице-страна в
производството, разноските се присъждат на адвоката / както е в настоящия
случай/, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид изхода
15
на делото.
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение Съдът
намира, че не е обвързан от определените с Наредба № 1 размери на
минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това становище
Съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по
обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение
делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет - на
правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /Съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
Съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска Съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
16
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.гр.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ в настоящото
производство, които ответникът следва да бъде осъден да заплати, при
съобразяване, че адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съобразно
материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и
правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга, Съдът
намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в общ
размер на 960 лева с ДДС.
По изложените съображения Районен съд-Плевен
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
вр.чл.146 ЗПК по иска, предявен от Л. В. С., ЕГН ********** от гр.Плевен,
обл.Плевен, ул. „***“ № ***, против „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“***“ №***, с ЕИК ***, представлявано от
Н.П., клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № *** от
11.04.2023 г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на
закона и добрите нрави.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1 ЗЗД „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище
и адрес на управление гр.София, ул.“***“ №***, с ЕИК ***, представлявано
от Н.П., да заплати на Л. В. С., ЕГН ********** от гр.Плевен, обл.Плевен, ул.
17
„***“ № ***, сумата от 865,35 лева, представляваща недължимо платен
разход – неустойка, по Договор за потребителски кредит № *** от 11.04.2023
г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
28.05.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на осн.чл.78, ал.6 ГПК „СИТИ КЕШ“ ООД, със седалище
и адрес на управление гр.София, ул.“***“ №***, с ЕИК ***, представлявано
от Н.П., ДА ЗАПЛАТИ по сметката на РС-Плевен сумата от 100 лева за
държавна такса и 167,94 лева за съдебно-счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, „СИТИ КЕШ“
ООД, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“***“ №***, с ЕИК
***, представлявано от Н.П., ДА ЗАПЛАТИ на *** „Е. И.“ гр. Пловдив,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, сумата от 960 лева с ДДС за
предоставена безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално
представителство на ищеца по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните пред Окръжен съд-Плевен.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
18