СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на петнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на
секретаря Снежана Апостолова, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 6965 по описа на съда
за 2017 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 119-II-68 от 10.05.2014
г., постановено по гр.д. № 35351/2013 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, ЗАД „А.”
е осъден да заплати на „В.-М” ЕООД, на основание чл. 208, ал. 1, КЗ (отм.),
сумата от 18 801,93 лв., представляваща обезщетение по застрахователна
полица № 0306В 034167 от 29.06.2012 г. по застраховка „Автокаско” за
застрахователно събитие, настъпило на 13.10.2012 г., като е отхвърлен иска за
разликата до пълния предявен размер от
19 100 лв., като погасен чрез прихващане с вземане на ответника за
сумата от 298,07 лв., представляваща дължими вноски от разсрочената
застрахователна премия.
Срещу решението в осъдителната му
част е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
от ответникът ЗАД „А.”. Във
въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното
решение. Твърди се, че ищецът не е установил валидно застрахователно
правоотношение между страните, доколкото условие за влизане в сила на
застрахователната полица е обезопасяване на застрахования автомобил със
сигнално-охранителна система със светлинна и/или звукова сигнализация. Оспорва
доказателствената стойност на приетия по делото протокол № 00406631 от
12.03.2012 г. за удостоверяване наличието на действаща аларма с аргумента, че
по делото няма данни дали представителят на ответника М. М., който е извършил
проверката, разполага със специални знания относно произхода на алармата и
момента на поставянето й. Оспорва размера на иска. Сочи, че определеният в
застрахователната полица размер е максималният дължим от застрахователното
дружество като обезщетение. Релевира доводи, че дължимият размер се определя съгласно
чл. 208, ал. 3 от КЗ (отм.) и е размерът на вредите към датата на настъпване на
застрахователното събитие.
Ответникът по жалбата „В.-М” ЕООД в
законоустановения срок е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, с който
я оспорва като неоснователна.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е за
разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 208 от КЗ (отм.).
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевиранитевъззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е частично основателна.
Настоящият въззивен състав намира за
неоснователно възражението на въззивника, че по делото не е доказано валидно
застрахователно правоотношение между страните. Въззивният споделя извода на
първоинстанционния съд относно настъпило затсрахователно събитие в срока на
действие на сключения между страните договор по застраховка „Автокаско на МПС”.
В правната норма на чл. 211, КЗ (отм.) е уредена възможността на застрахователя
да откаже правомерно да изплати застрахователно обезщетение. В негова
доказателствена тежест е да установи неизпълнение от страна на застрахования на
задължение по затсрахователния договор, което е било предвидено в същия и е
значително с оглед интереса на застрахователя. Ответникът не доказва твърдението
си за наличието на такова неизпълнение по т. 38.1 от Общите условия за обезопасяване на
застрахования автомобил със сигнално-охранителна система със светлинна и/или
звукова сигнализация. От приетия по делото Протокол № 00406631 от 12.03.2012 г.
се установява, че при сключване на застрахователния договор представител на
ответника е удостоверил, че автомобилът е снабден с аларма, която е определил
като фабрична. Съдът споделя довода на въззивника, че по делото няма данни за
познанията на представителя на ответника, поради което счита, че не се
установява от протокола дали алармата е фабрична или допълнително поставна.
Обстоятелството, че представителят на застрахователното дружество е посочил, че
алармата е фабрична, а такава се установява, че процесният автомобил не
притежава от приетото по делото удостоверение от Б. С.А.ЕООД – отризиран
генерален представител на Мерцедес Бенц в България, не опровергава
доказателствената стойност на изявлението от негова страна, че автомобилът има
аларма. Лицето М. М. изрично се е подписало като проверил алармената система.
Процесният протокол е частен документ, съдържащ подписа на представляващ
ответника, който не е оспорен по делото. Следователно въззивният съд, приема,
че изявлението на застрахователя в този протокол установява наличието на
аларма. Този факт се установява и от свидетелските показания на П.. Той
свидетелства, че автомобилът е имал аларма, която се е управлявала от копчета
на ключа на автомобила и е имала звуков и светлинен сигнал. Съдът кредитира
свидетелските показания на П. като вътрешно непротиворечиви, обективно дадени
от незаинтересовано от изхода на спора лице, поради което им даде вяра. От така
установените факти, съдът достига до правния извод, че застрахователят няма
правно основание да откаже заплащане на обезщетение по чл. 211 от КЗ (отм.).
Относо второто възражение във въззивната
жалба по отношение на определения размер на застрахователното обезщетение,
съдът намира същото за основателно. Съгласно чл. 208, ал. 3 от КЗ (отм.)
обезщетение се дължи в размера на действително причинените вреди към момента на
настъпване на застрахователното събитие. От приетата по делото и неоспорена от
страните повторна автотехническа експертиза се установява, че действителната
стойност на процесния откраднат лек автомобил към момента на настъпване на
застрахователното събитие е в размер на 14 724 лв. Заключението на вещото
лице е обективно дадено и компетентно. Видно от същото вещото лице е използвало
няколко различни метода за определяне на действителната стойност. Поради
изложеното съдът намира, че следва да даде вяра на определенията в повторната
автотехническа експертиза размер. По тези съображения, съдът счита, че следва
да определи размерът на дължимото застрахователно обезщетение на 14 724 лв. и
да потвърди първоинстанционното решение до този размер.
При този изход на спора и двете страни имат право на
разноски.
Относно разноските в настоящото въззивно производство
с оглед изричното волеизявление на въззиваемата страна, че не претендира
разноски, такива следва да се присъдят единствено на въззивника ЗАД „А.” в
размер на 81,59 лв. от общо направените разноски в размер на 376,04 лв. –
платена държавна такса.
Относно разноските в първоинстанционното производство на
ответника ЗАД „А.” следва да се присъдят разноски своебразно отхвърлената част
от иска в размер на 213,11 лв. от направените разноски в размер на 998,40 лв.
за платено адвокатско възнаграждение. На ищеца съдът счита, че не следва се
намаляват присъдените от първоинстанционния съд разноски, своеобразно изхода на
правния спор във въззивната инстанция, доколкото въззивният съд ги изчислява в
по-голям размер от присъдените. Доколкото липсва въззивна жалба от ишеца, съдът
не може служебно да присъди разноски в по-голям размер. За ясното съдът намира
за необходимо да отбележи, че е взел предвид направената компенсация за разноските
от първоинстанционния съд и е намалил с компенсираната сума от 15,11 лв.
размера на разноските, които присъжда на ответника.
Относно разноските в касационното производство от
доказателствата се установява такива да са направени само от отетника ЗАД „А.”
в размер на 406,04 лв. за държавни такси и юрисконсултско възнаграждение, което
судут определя на 150 лв. Следователно, съобразно отхвърлената част от иска на
ответника следва да му се присъдят разноски за касационното производство в
размер на 120,60 лв.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 119-II-68 от 10.05.2014 г., постановено по
гр.д. № 35351/2013 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, в частта, в която ЗАД „А.”,
ЕИК ******* е осъден да заплати на „В.-М”
ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 208, ал. 1, КЗ (отм.), сумата над 14 724
лв., представляваща обезщетение по застрахователна полица № ***** от 29.06.2012
г. по застраховка „Автокаско” за застрахователно събитие, настъпило на
13.10.2012 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „В.-М”
ЕООД, ЕИК *******срещу ЗАД „А.”, ЕИК ******* за разликата над 14 724 лв.
до 18 801,93 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 119-II-68 от 10.05.2014 г., постановено по
гр.д. № 35351/2013 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, в частта, в която ЗАД „А.”,
ЕИК ******* е осъден да заплати на „В.-М”
ЕООД, ЕИК *******на основание чл. 208, ал. 1, КЗ (отм.), сумата от 14 724 лв.,
представляваща обезщетение по застрахователна полица № 0306В 034167 от 29.06.2012
г. по застраховка „Автокаско” за застрахователно събитие, настъпило на
13.10.2012 г.
ОСЪЖДА „В.-М”
ЕООД, ЕИК *******да заплати на ЗАД „А.”, ЕИК ******* сумата в размер на 213,11
лв., представляваща съдебни разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „В.-М”
ЕООД, ЕИК *******да заплати на ЗАД „А.”, ЕИК ******* сумата в размер на 81,59
лв., представляваща съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „В.-М”
ЕООД, ЕИК *******да заплати на ЗАД „А.”, ЕИК ******* сумата в размер на 120,60
лв., представляваща съдебни разноски в касационното производство.
Решението в необжалваната част е влязло в
сила.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.