О П Р Е Д Е Л Е Н
И Е-39
Гр.В.
03.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД – В. гражданско ОТДЕЛЕНИЕ
на
................................................................. две хиляди и двадесета година
в
закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д.
М.
ЧЛЕНОВЕ: С. С.
Г. Й.
Секретар
..........................................
като
разгледа докладваното от съдията Й. Ч.гр.д
№ 83 по описа за 2020 година и за
да се произнесе съобрази следното:
Производство по реда на Чл.413 ал.1 ГПК
във връзка с Глава 21 ГПК.
Делото е образувано по частната жалба на П. К. Б. ЕООД,ЕИК…, със седалище и адрес на
управление: гр. С. бул.. чрез пълномощника си Г. С. Г. редовно упълномощен с
пълномощно рег. № 11448/26.07.2019 г. на нотариус, рег.№ 271 на НК срещу Разпореждане от 05.02.2020 г., постановено по
ч.гр.д. № №241/2020 г. по описа на Районен съд - гр. В., с което се отхвърля
заявлението на П. К. Б. ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника за вземанията за възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги и за такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането.
В частната жалба се поддържа ,че съгласно разпоредбата
на чл. 411, ал. 2 от ГПК Съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание
и издава заповед за изпълнение, освен когато ... 2. искането е в противоречие
със закона или с добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. В
практиката противоречието със закона по смисъла на чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК се
свързвало например с хипотези, когато със заявлението е поискано предаването на
движими вещи, извадени от граждански оборот, които са били предмет на
престъпление или поставени под особен правен режим /наркотични вещества,
взривни вещества, огнестрелни оръжия и боеприпаси, движими вещи, които са
паметници на културата и т. н, т.е. хипотези, при които незаконността следвала
по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане. Законосъобразното
осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 от ГПК се основавало,
било извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението
по чл.410 от ГПК.
С оглед изложеното следвало да се приеме, че
заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се
произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. В този
смисъл били и постановените съдебни
актове на Окръжен съд – Г., а именно: Определение от 09.05.2019 г. по в. ч. гр.
д. № 145 / 2019 г. на Окръжен съд – Г.; Определение от 21.05.2019 г. по в. ч. гр.
д. № 171 / 2019 г. на Окръжен съд – Г..
С промените в чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, обнародвани
в ДВ, бр. 100 от 2019 г. законодателят предоставил правомощия на заповедния съд
да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не
изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно
преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите
нрави. Поради това се поддържа ,че заповедният съд не следва да извършва преценка
за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на
основание нарушение на закона или на добрите нрави.
Сочи се ,че с чл. 411, ал.2, т.3 ГПК законодателят
предоставил правомощие на заповедния съд да преценява дали искането се основава
на неравноправна клауза в потребителски договор или има обоснована вероятност
за това. За обективиране на първата хипотеза клаузата следвало да е обявена за
неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не бил настоящият случай.
Тълкувайки втората хипотеза на горепосочената клауза, следвало да се приеме, че
от събраните доказателства и факти би
могъл да се направи извод, който да е мотивиран и аргументиран и да сочи
сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е
неравноправна. Заповедният съд бил длъжен да изследва не само представените
доказателства, но и да ги подведе под нормата на чл. 143 от ЗЗП, за да направи
извод за обоснована вероятност за неравноправна клауза, което заповедният съд не бил сторил. Тълкуването на
правилото на чл. 143 от ЗЗП, че „Неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя" налагало извода,
че в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 20 ЗЗП са посочени 20 примера
на неравноправни клаузи. Поддържа се ,че
заповедният съд не бил направил задълбочен анализ на гореописаните кумулативни критерии за неравноправна клауза,
тъй като същите не се съдържали в
клаузите на договора за потребителски кредит.
Поддържа се ,че заповедният съд неправилно не бил
отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на
неравноправната клауза в договора не включвало определянето на основния му
предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна,
от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми.
По съществото на спора частният жалбоподател поддържа
,че съдебният акт е направилен и че следва да бъде отменен, във връзка с което
излага следните аргументи:
I. По отношение на възнаграждението по сключено между
страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
Съгласно т. 14 от ДР на ЗЗП услугата била всяка материална или интелектуална дейност,
която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с
основен предмет прехвърляне владение на вещ. От това правило се налагал изводът, че споразумението за предоставяне на
допълнителни услуги действително представлява услуги, в смисъл на дейности,
които ще се извършат по повод на договора за кредит в полза на друго лице -
кредитополучателя. Съгласно съдебната практика с договора за предоставяне на
услуга изпълнителят поемал задължение да извърши конкретни действия, срещу
дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия обикновено са
фактически, а не правни. Така с пакета от допълнителни услуги кредиторът се
задължавал да извърши услуга в полза на кредитополучателя, изразяваща се в
промяна на погасителния план, като отложи до 6 погасителни вноски, намали до 6
погасителни вноски, промени падежа на всяка погасителна вноска. Тези действия
представлявали услуга, тъй като това не било част от обичайната дейност по
кредитиране и се извършвали в полза на кредитополучателя, тъй като за него за
ползите от това, че няма да плаща определен брой погасителни вноски или че ще
плаща същите, но в по-нисък размер. Подобни права потребителят нямал по силата
на закона, тъй като съгласно ЗПК потребителят имал право единствено да извърши
предсрочно погасяване на кредита, какъвто не бил настоящият случай.
Нормативната уредба познавала уговарянето на допълнителни услуги в пакет. Така
например в чл. 103, ал. 3 от Закона за платежните услуги и платежните системи
законодателно било предвидено, че когато една или повече услуги се предлагат
като част от пакет от услуги, свързани с платежна сметка, в документа с
информация за таксите се посочвали таксата за целия пакет, услугите, включени в
пакета и техният брой, както и
допълнителна такса за всяка услуга извън броя на услугите, за които се дължи
пакетна такса.
В пар. 1 от ДР на ЗПК било посочено, че в ГПР не са
включени разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
когато сключването на споразумение за допълнителни услуги не е задължително
условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите
условия /какъвто е и настоящият случай/, което е изрично описано в договора, в
самото споразумение за предоставяне за допълнителни услуги и в чл. 5.2 от ОУ. В
този смисъл били Решение № 309126 от 09.01.2018г. по описа на СРС и Решение №
6308 от 01.11.2018г. по адм.д. № 5771/2018 г. на Административен съд – С..
Сочи се ,че
видно от условията на договора и ОУ,
които са неразделна част от него, сключването на споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги не било задължително условие за отпускането на
кредита. Сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги
било опционално, по избор на потребителя и зависело единствено от неговата воля. Поради това не
можело да става дума за неравноправна клауза - споразумението било подписано по
искане на клиента, а кредиторът по никакъв начин не го бил задължил да го
подпише. Дори напротив - изрично на няколко места в документите било посочено,
че закупуването на пакета от допълнителни услуги не е задължително за
сключването на договора и за отпускане на исканите суми. Всички възможности,
които ответникът бил получил, съответно всички тези услуги, които кредиторът се
задължавал да му предостави със закупуването на пакета от допълнителни услуги,
в никакъв случай не можели да се
определят като задължителни и като част от общите разходи по кредита. Предвид
това следвало, че разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не
представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се
отчитат при изчисляването на ГПР. Тоест дължимото по процесиите допълнителни
услуги възнаграждение се дължало от кредитополучателя отделно и независимо от
цената на самия кредит, респективно не следвало да се включва при изчисляването
на ГПР и не противоречало на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Безспорно упражняването на предоставените възможности на
кредитополучателя представлявало огромна промяна на първоначалния погасителен
план по кредита, тъй като длъжникът можел да променя 75% от вноските по
погасителния си план. На клиента била предоставена възможност през целия живот
на договора да влияе върху неговите характеристики и най-важни компоненти.
Кредиторът от своя страна за целия живот на кредита гарантирал на ответника, че
той ще може да се възползва от всички услуги, за което следва да поддържа
администрация, която своевременно да обработва исканията на ответника и да
подготвя нов погасителен план, след всяка заявена промяна. А одобрението на
исканата промяна в погасителния план се извършвало при изпълнение на посочените
в ОУ условия, които били предварително известни на клиента и по никакъв начин
не зависело от конкретната дискреция на кредитора.
Сочи се ,че нормално било когато едно лице иска да
получи определени средства или услуги, да заплати и възнаграждение или тяхната
цена. За получената по заема сума /главница/, ответникът дължи възнаграждение,
което се изразява в договорената между страните в рамките на законовите
изисквания възнаградителна лихва. Споразумението от своя страна давало
възможност на клиента през целия живот на договора да влияе на неговите
най-съществени характеристики - да отлага вноски, да намалява вноски и да
променя датата на плащане всеки месец, т.е. дава право на ответника /а не на
кредитора/ да си управлява по-добре финансите. Това ангажирало огромен ресурс
на кредитора, поради което същият бил определил цената за извършването на тези
услуги в такъв размер и същата не била прекомерна. Освен това цената на
дадената услуга била изключена от преценката на съда съгласно правилото на чл.
145, ал. 2 от ЗЗП.
Споразумението давало право на клиента да иска
определени промени в договорното отношение, но само когато са налице конкретни
условия. Поради това било нормално да се установи процедура, която да удостовери
наличието на необходимите предпоставки за промяна на правоотношението между
страните. Това не нарушавало правата на ответника, а единствено гарантирало, че
се спазват условията, уговорени между страните.
Видно от начина на сключване на договора, разписан в
Общите условия към кредитния договор, още при подписване на искането за кредит,
потребителят бил информиран за общо
дължимата сума по договора за кредит, включително закупения пакет от допълнителни услуги. На няколко места както
в искането за отпускане на кредит, така и в договора за кредит било записано,
че закупуването на пакет допълнителни услуги не е условие за сключване на
договора за кредит. С всички тези условия кредитополучателят се бил съгласил,
подписвайки съответните документи. Общите условия към договора също били
подписани от ответника. Налице било съгласие по отношение на размера на
главницата и лихвите, цената на пакета от допълнителни услуги и общо дължимата
в края на периода сума, тъй като била изразена воля от страна на потребителя за
приемането им. Съгласно ДПК/т.\/. Допълнителни възможности на клиента/,
ответникът бил пожелал да закупи пакет от допълнителни услуги, като изрично
било посочено в договора, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни
услуги не е задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за
получаването му, като бил декларирал, че
е уведомен и разбира това, че сключва същото по собствена воля, разбира
съдържанието му и е съгласен с всичките му разпоредби. Допълнително следвало да се вземе предвид обстоятелството, че
ответникът бил ползвал закупените допълнителни услуги, тъй като ползвал и получил приоритетно разглеждане на
искането си за отпускане на потребителски кредит. Поради това и не следвало да
се приема, че плащането на цената е предварително, а още повече че същата е
разсрочена за живота на кредита.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ал.2 от ЗПК
кредиторът не можел да изисква и да събира от потребителя каквото и да е
плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с
договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски
кредит. Дължимата цена по закупените допълнителни услуги обаче била ясно и
точно посочена в самия договор за потребителски кредит, поради което не можело
да се приеме, че е обективирана хипотезата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Ответникът
бил имал възможност да обмисли решението си за сключване на договора и
закупуването на пакет от допълнителни услуги, тъй като кредиторът му е
предоставил преддоговорна информация. Нещо повече, всички суми и основанието за
заплащането им било описано в самия договор, а не в приложените към него
документи.
Поддържа се ,че допълнителните услуги не представлявали
и действия по отпускане и усвояване на кредита по смисъла, вложен от законодателя
в мотивите на Законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК /ДВ. бр. 35 от
22.04.2014 г, в сила от 23.07.2014 г./. Това било така, тъй като пакетът от
допълнителни услуги предоставял на длъжника право да получи услуги, които не са
свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а били свързани с
необходимостта на потребителя от скорошно получаване на исканата сума и с
неговото конкретно житейско положение - възникване на непредвидени от него
обстоятелства, които го препятстват да изпълнява задълженията съгласно
уговорения погасителен план.
Предвид естеството на допълнителните услуги, дължимото
по Споразумението било напълно
съвместимо и с нормите на обществения морал и с принципа на справедливост и
равнопоставеност на участниците в облигационните отношения, още повече, че
ответникът бил ползвал същите.
Ясно било какви допълнителни услуги са предоставени на
кредитополучателя и че същите нямат характера на действия по усвояване или
управление на кредита от страна на кредитора, тъй като не са свързани с
обичайната дейност на кредитора по кредитиране. Ясно било и какви са сумите,
които се претенират за предоставените услуги. Поради това в случая не била
налице е обоснована вероятност по смисъла на чл.411 ал.2 т.З от ГПК/ДВ
бр.100/2019г/ потребителят да е поставен в неравностойно положение спрямо
кредитора по договора.
С оглед на гореизложеното се поддържа ,че не са налице нарушения на законодателството в
областта на потребителското кредитиране. Видно било, че за кредитора е налице
законовоустановена възможност да предлага допълнителни услуги, че поради
характера им те са извадени от годишния процент на разходите по кредита, както
и че Споразумението между страните е сключено по искане на клиента, направено
при информиран избор от негова страна. Налице била клауза, която НЕ се прилагала
автоматично за всички сключени от дружеството договори и относно всички негови
контрахенти, а само по отношение на тези, които изрично са изразили желание и
договорили конкретни условия.
В този смисъл били и Решение от 20.02.2019г. по гр.
дело № 5972/2018г. по описа на РС Р. Решение № 124/18.12.2018г. по гр. дело №219/2018г.
по описа на РС Г.; Решение № 96/22.03.2019г. по гр. дело № 1270/2018г. по описа
на РС Н.З. Решение №135/29.03.2019 г. по гр.д. № 564/2018 г. по описа на РС А.;
Решение № 30/28.02.2019г. по гр.д. 638/2018 г. по описа на РС Г., Решение №
40/29.03.2019г. по гр.д. 147/2018 г. по описа на РС К.; Решение №
94/15.04.2019г. по гр.д. № 1017/2018г. по описа на РС П.
II. По отношение на отхвърленото заявление за таксите
по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането
Поддържа се ,че таксите по Тарифата за извънсъдебно
събиране на вземането не представлявали такси за управление на кредита. В
закона липсвала легална дефиниция на понятията усвояване и управление на
кредита. При систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 10а, ал.2 ЗПК с
разпоредбата на чл. 19 ЗПК можели да се изведат следните дефиниции: усвояването
на кредита били действия по предоставяне на заемната сума в разпоредителната
власт на кредитополучателя,а управлението на кредита били действия по администриране на
точното изпълнение на задълженията на двете страни по кредита. В мотивите на
Законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК /ДВ. бр. 35 от 22.04.2014 г, в
сила от 23.07.2014 г/ се сочело, че идентифициран проблем били редица такси,
свързани с отпускане, обслужване и погасяване на кредита (такса за
кандидатстване, такса за одобрение, такса за усвояване на кредита, такса за
оценка на имота, годишна такса за управление на кредита, такса за разплащателна
сметка, такса за предсрочно погасяване и др.). Целта на таксите била да се
покрият административните разходи на банката при предоставяне на определена
услуга. Със законопроекта се забранявало на банките да събират някои видове
такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по
предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия, одобрение и
усвояване на кредит, както и за неговото управление. Следователно вносителите
на законопроекта разграничавали предоставянето на кредита от неговото
управление, но не пояснявали смисъла на понятието управление, а общоупотребимото
значение на думата било ръководене. Логическото тълкуване на термина
„управление" показвало относимостта му към обичайното състояние на
кредитното правоотношение, но не и към неизпълнението на задълженията на
кредитополучателя. От гореизложеното следвало, че при законосъобразно и точно
изпълнение на задълженията на потребителя кредиторът нямал право да начислява
допълнителни такси и разноски. Това ограничение не важало при неизпълнение на
задълженията на кредитополучателя. В този случай кредиторът имал право да
предприеме допълнителни действия по събиране на просроченото вземане като
обаждания, изпращане на смс-и и писма, съответно да събере такса,
кореспондираща на размера на разходите за тези допълнителни действия.
Фактът, че забраната за допълнителни такси по
управление на кредита не важи за таксите, налагани при неизпълнение, личал от
изричната разпоредба на чл. 19, ал. 3 ЗПК, в която нарочно е посочено, че
таксите, събирани при неизпълнение, не се включвали в годишния процент на
разходите. Подобно тълкуване произтичало и от разпоредбите на ДИРЕКТИВА
2008/48/ЕО НА Е. П. И НА С. от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити. Посочената такса била именно за възстановяване на
разходите, направени по повод на неизпълнението на длъжника, съответно същата
не попадало в приложното поле на забраната на чл. 10а, ал 2. ЗПК. В този смисъл
било и Решение № 1307 от 23.07.2018 г. по адм. н. д. № 4217 / 2018 г. на I
състав на Районен съд – П., Решение № 6735 от 11.11.2019 г. по КНАХД №
9874/2019 г. на АС С.-град.
В случая таксите по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането се начислявали съгласно постигнатото за това съгласие между страните,
ако и в случай че клиентът не изпълнява задълженията си по договора и за
кредитора се е наложило да извърши допълнителни действия, с които да стимулира
клиента да изпълни своите задължения по договора, а именно чрез текстови
съобщения, телефонни разговори, писма и др. Начислените такси по никакъв начин
не поставяли в неравностойно положение клиента, а единствено целели да покрият
разходите, които кредиторът е сторил, поради недобросъвестното поведение на
своя длъжник. Поради това и тези такси не представлявали обезщетение за забава, а тъкмо напротив - това
са разходите, които кредиторът е бил принуден да направи за изпращане на писма,
смс-и, ангажиране на служители, които да проведат телефонни разговори с
длъжника във връзка с недобросъвестното поведение на последния.
Въз основа на всичко гореизложено се иска да се отмени
Разпореждане от 05.02.2020г., постановено по ч.гр.д. № 241/2020 г. по описа на
Районен съд - гр. В., в частта, с която се отхвърля заявлението на П. К. Б.
ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника С.Ж.Б.,
като вместо него се постанови да бъде издадена заповед за изпълнение относно
всички вземания на П. К. Б.ЕООД, претендирани със заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Претендират се и разноски в размер на 15 лева за заплатената
държавна такса и 50 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Към частната жалба са приложени :
1. Пълномощно;
2. Документ
за платена държавна такса.
Частната
жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител срещу разпореждане, с
което е отхвърлено отчасти заявлението, поради което е процесуално допустима,
но разгледана по същество неоснователна поради следното :
Производството пред Районния съд образувано по заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК от П. К. Б. ЕООД срещу С.Ж.Б.
От съда се иска да издаде срещу длъжника заповед за
изпълнение.
Съдът е преценил,че не са налице основанията, при
които заповед за изпълнение по чл.410,ал.1,т.1 от ГПК не се издава: искането се
отнася за парична сума под 25 000лв, не противоречи на закона и добрите нрави,
длъжникът е посочен с постоянен адрес на територията на Република Б. в
заявлението, заявлението е подадено по настоящ адрес на потребителя.Приел е
също така ,че искането е основателно по исканията за присъждане на главница и
не противоречи на закона или добрите нрави и не се основава на неравноправна
клауза.
Съдът е приел ,че исканията за осъждане на длъжника да
заплати сумите: 42,79-неплатено договорно задължение дължимо за периода
25.06.2019г.-25.12.2019г., неплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 331,59 лева-дължимо до 25.12.2019г.,неплатени
такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лева,
начислени на 10.07.2019г. се основава на неравноправни клаузи,като се е мотивирал със следните аргументи:“Легалната
дефиниция на понятието неравноправна клауза се съдържа в разпоредбата на чл.143
от ЗЗП. Според цитираната разпоредба, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя", като в т. 5 е
визирана хипотеза на задължаване на потребителя при неизпълнение на негови
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Съгласно
чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако не
са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от посочената разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени каузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешение са дадени и в Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета/чл.З/, според която не
се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че
някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално
договорени, не изключва приложението на чл.З от Директивата към останалата част
на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия.“
Ръководен от гореизложеното съдът разпоредил ДА СЕ
ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД за изпълнение срещу длъжника за следните суми: 400лв- главница
по договор за потребителски кредит, и направените по делото разноски-150 лева
юрисконсултско възнаграждение и 25 лева държавна такса.
Съдът отхвърлил
искането за издаване на заповед
за изпълнение, подадено от П. К. Б. ЕООД срещу С.Ж.Б. за сумите:
42,79-неплатено договорно задължение дължимо за периода
25.06.2019г.-25.12.2019г., неплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 331,59 лева-дължимо до 25.12.2019г.,неплатени
такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лева,
начислени на 10.07.2019г.
Въззивната
инстанция намира ,че обжалваното разпореждане е правилно и че следва да бъде
потвърдено поради следното :
В заповедното производство съдът въз
основа твърдението на заявителя е длъжен да провери дали заявлението е редовно,
т.е. дали заявителят е индивидуализирал вземането си по основание и размер. Точното
определяне на вземането осигурява на длъжника възможността да се ориентира
какво точно вземане се претендира от него, за да прецени дали да изпълни
доброволно или да го оспори изцяло или отчасти, като подаде възражение по
чл.414 ГПК срещу заповедта.
Доколкото договорът за потребителски
кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му
следва да бъдат съобразени служебно от съда. В нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е
дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава
такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във
връзка с договора. Разходите и таксите за извънсъдебно събиране на задължението
като връчването на писма, изпращане на покани за доброволно изпълнение, използването
на специализирани дружества за събиране на вземания и др. не представляват
допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с
договора, а са действия, целящи осигуряване на изпълнението, включително по принудителен път и са действия по
управляване на кредита . Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява
събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на
кредита. Посочените дейности –
извънсъдебно събиране на вземането, са свързани с управлението на кредита и
попадат под забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
На следващо
място с оглед твърденията на заявителя тези суми са уговорени като фиксиран
размер и независимо от реалните разходи, които биха били направени за събиране
на задълженията на кредитополучателя. Следователно те не представляват разходи,
а предварително уговорени задължения на потребителя, с което по същество се
цели заобикаляне и на ограничението на чл. 33 ал.1 от ЗПК,по силата на която
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата и въвеждане
на допълнителни плащания. Поради това тези клаузи не пораждат права и
задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани
произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК правилно е
отхвърлено от районния съд като противоречащо на закона.
Механизмът на формирането на
претенцията обосновава извода на съда, че се касае до заобикаляне на закона-
чл. 33 от ЗКП и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК не следва да се зачете
действието на договора в тези му части.
Уговореното възнаграждение за извънсъдебно
събиране на вземането заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не представлява заплащане на
услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита и би се довело до надхвърляне
на ограниченията на закона по максимален размер на ГПР.
В заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на заповед е поискано присъждането на неплатено договорно
възнаграждение в размер на 42,79 лв.,което по съществото си е скрита клауза
,тъй като никъде в договора и приложените към него документи не е посочено
правното естество на това „възнаграждение“,същото не фигурира и в приложения
погасителен план /л.15 от делото/.
Относно т.н. допълнителни услуги. В направеното
уточнение от заявителя е посочено, че споразумението за закупен допълнителен
пакет услуги е опционално и осигурява допълнителни възможности за длъжника във
връзка с управлението на кредита. Действително в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е предвидена възможност
за кредитора да събира такси за допълнителни услуги, свързани с договора, като
законодателят е имал предвид услуги извън управлението на кредита, тоест нямащи
отношение към основното задължение на длъжника – връщане на паричната сума
заедно с възнаградителната лихва на определен падеж. Настоящата инстанция
приема, че т. нар. "допълнителни услуги", на база които е начислена
сумата в размер на 331,59 лв. по своя характер представляват лихва,чийто размер
значително надвишава посочения в ЗПК и че по този начин се цели заобикаляне на рестрикцията на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. На следващо място следва да се посочи, че доколкото процесната
сума се доближава по размер до главницата по кредита,то споразумението
противоречи и на добрите нрави. Споразумението се явява и нищожно по смисъла на
чл. 143, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна клауза, тъй като води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя-правото на
потребителя да договори минимални ползи е на неимоверно висока цена,доближаваща
размера на главницата по кредита.
Неправилен е извода на жалбоподателя, че съдът нямал
възможност да установи неравноправността на една клауза в настоящото
производство. Видно от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК в
заповедното производството съдът следи служебно дали искането се основава на
неравноправна клауза в договор,сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. В тази насока са и
изводите на районния съд като последният е съобразил и чл. 6, праграф първи от
Директива 93/13 ЕИО на Съвета и чл. 24 от ЗПК, което настоящият състав подкрепя
изцяло.
Ето защо въззивният съд намира, че изложените в
частната жалба възражения са неоснователни. Районен
съд В. е
постановил в обжалваната част
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. В.в настоящия си състав
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖАДАВА
Разпореждане от 05.02.2020г.постановено по ч.гр.д.№241/2020г.по опис на Районен
съд-гр.В.,с което се отхвърля заявлението на П. К. Б. ЕООД за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против длъжника за вземанията за
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и за такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: