РЕШЕНИЕ
№ 4198
гр. Пловдив, 13.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330112329 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Б. Л. Ч. против „Сити Кеш” ООД, с
която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника
сумата в размер на 2464 лева, представляваща неустойка по договор за кредит
№ ** г., сключен между страните, доколкото клаузата с която същата е
уговорена е нищожна като противоречаща на закона, добрите нрави и е
неравноправна.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
договор за кредит № ** г., по силата на който ищецът получил сумата в
размер на 1300 лева, която следвало да върне на 18-месечни вноски. Между
страните било договорено, че при неизпълнение на задължението за
представяне на обезпечение по договора за кредита, ищецът дължи неустойка
в размер на 2464 лева. Посочва се, че на 12.08.2022 г. ищецът получил покана
за незабавно плащане, с която се претендирала сумата в общ размер на
5061,81 лева по процесния договор за кредит. Навеждат се доводи, че ищецът
не дължи сумата в размер на 2464 лева, представляваща начислена неустойка
по договора за кредит, доколкото същата накърнявала добрите нрави,
1
доколкото накърнявала принципа за справедливост и се достигало до
нееквивалентност на престациите между страните. Уговорената неустойка
попадала под нормата на чл. 143, т. 19 ЗПК, доколкото представлявала два
пъти сумата по договора за кредит. Последното обуславяло
неравнопранвостта на клаузата по чл. 143, т.5 ЗПК, тъй като уговореното за
заплащане обезщетение от ищеца било прекомерно високо. Отделно от
изложеното, неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, което обуславяло нейната нищожно
поради противоречие с добрите нрави. Също така, неустойката не била
включена в ГПР по договора за кредит, поради което по съществото си
представлявала добавък към възнаградителната лихва.
Предвид изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити
Кеш” ООД, с който се признава, че на *** г. между страните е сключен
договор за кредит № **, по силата на който ищецът получил сумата в размер
на 1300 лева. Възразява се срещу твърденията в исковата молба, че
уговорената неустойка в договора за кредит е нищожна поради противоречие
с добрите нрави. Същата била съобразена с носения риск при отпускане на
договора за кредит. Неустойката била договорена за задължение, което
зависело изцяло от волята и действията на потребителя. Ако последният знаел
изначално, че е в невъзможност да осигури обезпечение, същият е действал
недобросъвестно при сключване на договора. Уговорената клауза не била
неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 ЗПК, доколкото била съобразена с
финансовия риск, който е поел ответника. Според последния липсвало
заобикаляне на закона, а именно: на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК, доколкото
липсвала обща и съзнавана за двете страни цел за постигане на забранен
резултат.
Поради изложеното моли предявения иск да бъде отхвърлен.
Претендира разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа
страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
2
между „Сити Кеш“ ООД като заемодател и Б. Л. Ч. като заемател е
възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем
„Кредирект“ № ** г., по силата на който на ищеца е предоставен паричен заем
в размер на 1300 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и
ГПР в размер на 48,48 %.
Съобразно чл. 6.1 от договора, ищецът се задължил в срок от три дни от
усвояването на заемната сума да предостави обезпечение по начина и реда на
чл. 33, ал.1 от Общите условия – поръчител или банкова гаранция, като
санкция за неизпълнение на посоченото задължение съобразно чл. 6.2 от
договора било задължение за заплащане на неустойка в размер на 2641,94
лева. Посоченият чл. 33, ла.1 от Общите условия /л.12 – 25/, предвиждал, че
страните могат да уговорят едно от следните две обезпечения: 1.
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно
на следните условия: имат осигурен доход общо в размер на най-малко 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната, в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да
е в размер поне 4 пъти минималната работна заплата за страната, не са
поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя, не са
заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
заемодателя, нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размера на получавания от тях доход, или 2. предоставяне на безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период,
включващ от сключване на договора за заем до изтичане на шест месеца след
падежа на последната редовна вноска за погасяване на заема и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем,
включително договорената главница и лихва.
От представената по делото Покана за незабавно плащане от **г. /л.6/,
се установява, че от страна на ответника се претендира задължение в размер
на 5061,86 лева по процесния договор за кредит.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
3
че между „Сити Кеш“ ЕООД като заемодател и Б. Л. Ч. като заемател, е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем, по
силата на който на ищеца е предоставен паричен заем в размер на 1300 лева.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
С предявения отрицателен установителен иск, ищецът се стреми да
отрече претендирано от ответника право – в случая сумата от 2464 лева за
неустойка при непредоставяне на обезпечение по сключения договор за
кредит. Доказателствената тежест при предявения отрицателен установителен
иск е разменена, като в тежест на ответника е да установи наличието на
валидно основание, по силата на което ищецът му дължи горепосочените
суми.
В конкретния случай, твърденията на ищеца за недействителност на
Договора за кредит, а оттам и за недължимост на процесните суми следва да
бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл. 3.5 от Договора и компонентите, включени при нейното формиране,
доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 6.1 от договора,
възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение под формата на
физическо лице- поръчител (което следва да отговаря на горепосочените
кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция. При
неосигуряване на обезпечение в срок, съобразно чл. 6.2 от договора за кредит,
длъжникът дължи на кредитора неустойка, определена в размер на 2641,94
лева. Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 6.2 от договора и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение
за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
4
Изискванията, които клаузата на чл. 6.1, вр. чл. 33 от общите условия от
договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него,
особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в
сравнително нисък размер (до 1300 лева). Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури поръчител, който да отговаря на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение) или да предостави
банкова гаранция за пълната сума по кредита за целия му период. Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително
вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не
включва т.нар. от него „неустойка” към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Нещо повече, както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуемо
разписаното вземане по чл. 6.2 от Договора, то същото е с характер на
5
възнаграждение и следва да бъде включено изначално при формирането на
ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира
и върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски
практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание
чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че ответникът не обоснова
наличието на валидно основание, на база на което да претендира от ищеца
сумата в размер на 2464 лева - неустойка при непредоставяне на обезпечение
по договор за кредит № ** г., сключен между страните.
Съобразно гореизложеното, предявеният отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК следва да бъде уважен изцяло.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, се поражда
право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство,
на ищеца са предоставени правни услуги от адв. М., като съобразно Договор
за правна защита и съдействие / л. 41 гръб/, е договорено възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид това и на
основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати на адв. М. сума в размер от 403 лева.
Следва да се присъдят и лично направените от ищеца разходи за
6
заплащане на дължима държавна такса в настоящото производство е размер
на 98,56 лева.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
ищецът Б. Л. Ч., ЕГН **********, не дължи на ответника „Сити Кеш“ ООД,
ЕИК *********, сумата от сумата в размер на 2464 лева (две хиляди
четиристотин шестдесет и четири лева), представляваща неустойка по
договор за кредит № ** г., сключен между страните.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на адв.
М. В. М., с адрес на практиката - гр. **, бул. **, сума в размер на 403 лева
(четиристотин и три лева), представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на ищеца Б. Л. Ч., ЕГН **********, безплатно представителство
в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на
чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
*********, ДА ЗАПЛАТИ на Б. Л. Ч., ЕГН **********, сумата в размер на
98,56 лева (деветдесет и осем лева и петдесет и шест стотинки), разноски в
настоящото производство за заплатена държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
7