Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 28.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на петнадесети април
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 12899
по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по жалба на Е.И.Ч. – И. срещу решение
от 13.06.2018г. по гр.д.№ 9601/2018г.
на СРС, 76 с-в, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу Е.Т.К.
иск с правно основание чл. 415 ГПК вр. чл. 538, ал. 1 вр. чл. 537 и чл. 463 ТЗ,
че ответницата дължи на ищцата сумата 15 050 лева, дължима по запис на
заповед, издаден на 28.04.2014г. С решението са присъдени разноски съобразно
изхода на спора.
Въззивницата – ищца обжалва решението изцяло,
с оплаквания за неправилност и необоснованост. Поддържа, че процесният
менителничен документ е наименован „запис на заповед“ и в текста му е употребен
израз, равнозначен смислово и терминологично на същия израз – „безусловно се
задължавам да платя на кредитора или на негова заповед“, налице е логическа връзка на посочения текст със
заглавието „запис на заповед“, поради което представеният документ е редовен от
външна страна менителничен документ и удостоверява подлежащо на изпълнение
вземане. Излага съображения, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал
указанията в т. 1 на ТР № 1/2005г. по т.д. № 1/2004г. на ВКС, ОСГТК. Твърди, че
процесният запис на заповед е издаден за гарантиране изпълнението на
задълженията на ответницата по рамков договор от 28.04.2014г., чието подписване
доказва, че целта на издаването на записа на заповед е да породи менителнично
задължение за ответницата. Счита изводите на СРС за липса на посочено място на
плащане като реквизит за неправилни, тъй като по арг. от чл. 536, ал. 4 ТЗ, посоченият
банков път на плащане не е порок на ценната книга, след като до името на
издателя е посочен неговия пълен постоянен адрес. Предвид изложеното, моли съда
да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 535 ТЗ, с присъждане на разноски.
Въззиваемата – ответник Е.Т.К. не е
депозирала писмен отговор. В хода на устните прения оспорва жалбата по подробни
изложени в писмени бележки съображения и моли съда да потвърди обжалваното
решение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. По същество решението е правилно като краен резултат.
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 535 ТЗ за признаване за установено спрямо ищцата дължимостта на сумата 15 050
лв. по запис на заповед, издаден на 28.04.2015г. от ответницата Е.Т.К., за
която сума е издадена заповед за изпълнение
по гр.д. № 63752/2017г. на СРС, 76 с-в.
Предмет
на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, е съществуване на вземането, основано на записа на
заповед. В производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на менителничния
ефект, а именно доказва съществуването на редовен от външна страна запис на
заповед, подлежащ на изпълнение.
Представената по делото ценна книга,
издадена на 28.04.2014г., е озаглавена ,,запис на заповед”, но в текста на
документа не се съдържа текста «запис на заповед», а само безусловна клауза за
заплащане на определена парична сума –15 050 лева, без протест, на ищцата Е.И.Ч.
– И. или на нейна заповед. Падежът на записа на заповед е уговорен, съобразно
нормата на чл. 537 ТЗ вр. чл.486, т.4 ТЗ – на определен ден: 28.04.2015г. Посочено
е място на плащане – гр. София, а като начин на плащане - по банкова сметка *** Е.И.Ч. – И.,
индивидуализирана чрез точен номер.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е оспорила изрично представената заповед
като нищожна, поради липса на задължителен реквизит – означението «запис на
заповед» в текста на документа.
Разпоредбата на чл. 535 от ТЗ въвежда
императивно изискване за формата и съдържанието на записа на заповед като
абсолютно условие за неговата действителност. В настоящия случай, видно от
представения по делото запис на заповед, въз основа на който е издадена
заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, същият не съдържа посочения в
разпоредбата на чл. 535, т.1 ТЗ задължителен реквизит.
По въпроса за вписване на израза „запис
на заповед“ в текста на документа са приложими задължителните указания в т. 1
от ТР № 1/2005г. по т.д. № 1/2004г. на ВКС, ОСГТК, което не е загубило
значението си при действащия ГПК – така определение № 232/23.03.2010г. по
ч.т.д. № 147/2010г. на ВКС, ІІ ТО; определение № 642/02.11.2009г. по ч.т.д. №
627/2009г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и
представляващи задължителна практика. В същия смисъл, че е задължителна
практиката на ТР № 1/2005г. досежно нищожността на запис на заповед, който не
съдържа този израз в текста си, е и определение № 210/2010г. по т.д. №
1016/2019г. на ВКС, ІІ ТО. Ето защо в случая е налице липса на задължителен
реквизит на процесния запис на заповед по смисъла на чл. 535, т. 1 ТЗ, водещ до
неговата нищожност по арг. от чл. 536, ал. 1
ТЗ.
С оглед изложеното, приложената от
въззивницата съдебна практика е неприложима към настоящия казус, отделно част
от нея касае спорове при друга фактическа обстановка.
По същите съображения са неоснователни
оплакванията в жалбата, че в текста е налице израз, равнозначен смислово и
терминологично на израза „запис на заповед“. Терминът „на заповед“ не е
равнозначен на израза „запис на заповед“, а е използван с оглед уговорения
падеж – на определен ден. Поемането на задължение от издателя да плати
паричната сума срещу представяне на записа на заповед, какъвто е смисъла на
текста „на нейна заповед“, е свързано с упражняване на правата на платеца по
чл.492, ал.1 ТЗ при плащането да получи обратно ефекта с отбелязване за
извършеното плащане. С оглед гореизложеното, въззивният съд приема, че
посочването в текста на ценната книга, че издателят се задължава да заплати
сумата по нея „на нейна заповед“, не е относимо към означаване на задължителния
реквизит по чл. 535, т. 1 ТЗ, а единствено към предявяването му за плащане по смисъла на чл. 491 ТЗ, което
фактическо действие е от значение за поставянето на длъжника в забава и
представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на
задължението. По изложените съображения, изразът „на нейна заповед“ не може да
преодолее липсата на задължителния реквизит по чл. 535, т. 1 ТЗ.
Представеният
от ищцата рамков договор от 28.04.2014г. е без значение за крайния извод, тъй
като в заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата молба не е разкрито от ищцата конкретно
каузално отношение, като това не е направено и от ответницата и такова не е
било предмет на доказване в първоинстанционното производство. Поради това
оплакването в тази връзка в жалбата е неоснователно.
Относно
възражението в жалбата досежно мотивите на СРС за недействителност на записа на заповед и поради
липса на законово изискуем реквизит по чл.535, т.4 ТЗ, следва да се отбележи,
че мястото на плащане е сред т.нар. презумирани реквизити, поради което неговата
липса може да бъде преодоляна с помощта на установените в чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ презумпции. В случая обаче е налице уговорка за плащане по банков път,
поради което, с оглед конкретизираната напълно в ценната книга банкова сметка, ***.
535, т. 4 ТЗ е спазено – в същия смисъл определение № 549/12.07.2011г. по
ч.т.д. № 345/2011г. на ВКС, І ТО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Независимо
от изложеното, въззивният съд намира, че не е налице редовен от външна страна и
действителен запис на заповед, с изискуемото съдържание по чл. 535, т.1 ТЗ,
/наименованието „запис на заповед“ в текста на документа/, който в качеството
му на абстрактна сделка да доказва вземането на поемателя за паричната сума, за
плащането на която ответницата -издател се е задължила.
Поради всичко
изложено, жалбата е неоснователна и решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, въззиваемата има
право на разноски, но такива не следва да се присъждат, поради липса на
направено искане в тази връзка.
С оглед
цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 13.06.2018г. по гр.д.№ 9601/2018г.
на СРС, 76 с-в.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл.280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.