РЕШЕНИЕ
№ 667
гр. гр. Хасково, 13.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Павлина Ст. Николова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20255640100741 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/ от К. Х. П., ЕГН **********, с адрес: ***, съдебен адрес: ***, адв. Д.В.М.
от АК – Пловдив против “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, представлявано от Стефан Николаев
Топузаков – изпълнителен директор, съдебен адрес: гр.София, ул.“Отец Паисий“ № 15, офис
Б, Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, Милчев“, Код по Булстат: *********.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за кредит № *** г., сключен с ответното
дружество. Съгласно чл. 1 от договора за кредит Кредитодателят се задължава да предостави
на Кредитополучателя кредит в размер на 1200,00 лева, а Кредитополучателят - да върне
сумата от 1752,23 лева, съгласно условията на договора, при срок на договора 24 месеца. В
чл.27 ал. 1 от договора било предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително
обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Съгласно ал.2 от същата разпоредба неустойката се заплащала периодично заедно с всяка
погасителна вноска. В тази връзка била начислена неустойка в общ размер на 2007,60 лева,
добавена към дължимата главница и лихва. Ищцата заплатила по процесния договор сумата
от 1200 лева главница, 100 лева лихва и 500 лева неустойка.
Ищцата счита, че Договор за кредит № *** г., е нищожен на основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.22 ЗПК, а в условията на
евентуалност, че неустойката по Договор за кредит № *** г., е нищожна на основание чл. 26,
1
ал. 1 пр. 3 ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.33 ЗПК, както
и по чл. 143, ал.1 ЗЗП като излага подробни съображения в тази насока:
Сключеният Договор за кредит № *** г. бил недействителен на специалните
основания по чл.22 ЗПК., във връзка с чл.11 ал.l т.9 ЗПК, тъй като в него не били посочени
приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване
дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Наред с
това, било налице нарушение на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като липсвала ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира същият/. Доколкото била предвидена дължимостта на
неустойка, не ставало ясно, дали същото е включено в ГПР. Посочената годишна лихва в
договор за паричен заем, не било ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение
на общия ГПР. По този начин потребителя бил поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. С оглед
разпоредбата на чл.19 ал.1 ЗПК, заплащането на сумата по договора за поръчителство
следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй
като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на
кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Посочването
в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между
страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2,
т.1 ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С-448/17, С-344/14,
С290/19, С-535/2020 г. било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които мо.же да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. В случая следвало да бъде
взета предвид разпоредбата на чл.22 ЗПК и Договор за кредит № *** г., следвало да се
приеме за недействителен.
Изложено е в исковата молба, че клаузата за неустойка в процесния договор за кредит
е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 пр. 3 ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Неустойката по
Договор за кредит № *** г. била и неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 ЗЗП и по
смисъла на чл. 143 т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която е
необосновано висока. С уговорената в договора клауза за неустойка се прехвърлял риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителиа
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на
2
акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции
и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тьлк. дело № 1/2009г., ОСТК,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се
заобикалял чл. 33, ал. 1 ЗПК. С неустойката по Договор за кредит № *** г., в полза на
кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да
доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената
главница.
По гореизложените съображения иска от съда да постанови решение, с което на
основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от
339,05 лева /след допуснато изменение в размера на предявения иск в съдебно заседание,
проведено на 18.07.2025 г./ като недължимо платена по недействителен Договор за кредит №
*** г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 20.03.2025 г., до окончателното й изплащане, а в условията на
евентуалност – присъждане на сумата от 500,00 лева, недължимо платена по недействителна
клауза за неустойка по Договор за кредит № *** г., ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 20.03.2025 г., до окончателното й
изплащане.
Претендира се присъждане и на направените съдебни разноски, за което е представен
списък по чл.80 ГПК.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на искова
молба от ответника, който счита претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на
договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за
нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение и за връщане на платени при липсващо основание суми, за
неоснователни.
В тази насока излага съображения, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на
отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият
може да се прилага и без нея като настоящият случай бил именно такъв. Договорът бил
сключен при насрещни изявления на страните, разменени чрез средства за комуникация от
разстояние и потребителят дал изричното си съгласие за сключването му, съгласно
изискванията на ЗПФУР. Едновременно с това кредиторът предоставил на потребителя
подробна и детайлна информация за условията на кредита още преди сключването му, което
ясно се виждало и от СЕФ. Процесният договор отговарял напълно на нормативните
изисквания и правила на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона
3
за електронната търговия, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги, Закона за потребителския кредит.
Действията по кандидатстването за кредит, предоставяне на преддоговорна
информация, запознаване с и приемане на Общите условия и сключване на договора били
извършени по следния начин: Потребителят отправил искане за сключване на договор за
заем между него и „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК ********* („Заявка“). Искането било
попълнено собственоръчно от Кредитополучателя посредством сайта на Кредитодателя -
http://stikcredit.bg/. С формата/формуляра за кандидатстване Кредитополучателят
предоставил своите лични данни, актуална електронна поща, телефон за връзка, параметри
на желания заем и посочил начина на получаване/усвояване на главницата по кредита. По
този начин Кредитополучателят обективирал волята си да сключи договор за паричен заем
със „СТИК – КРЕДИТ“ АД. Когато Заявката за кредит се подава от потребител, който няма
създаден Профил на уебсайта на Кредитора, след като е попълнил данните, натиснал е
бутона „Кандидатствай“ и е дал изричното си съгласието с декларация за обработване на
лични данни и декларация за индивидуализация, чрез поставяне на отметка, Потребителят
следвало да попълни нова страница, към която уебсайтът автоматично го пренасочва, със
следните данни: имена, ЕГН, адрес на електронна поща, номер на лична карта и начинът, по
който желае заемната сума да му бъде отпусната, за което поставя отметка на една от
следните две опции: по банкова път или EasyPay. На тази страница на Потребителя се
предоставял Стандартен европейски формуляр, който последният може да изтегли. За да
завърши Заявката, Потребителят натискал бутон „Вземи парите“, което действие било в
потвърждение на недвусмисленото искане да му се предостави заявената заемна сума. След
натискане на бутон „Вземи парите“ на Потребителят се предоставяла възможност да изтегли
проект на Договора за потребителски кредит и ако е съгласен с неговото съдържание да
натисне бутон „Подпис“. По този начин още преди сключване на договора Потребителят се
запознавал с конкретното съдържание на договора и изразявал съгласието си да го сключи.
След като е натиснал бутон „Подпис“ на Заявката, същата постъпвала в системата на
Кредитора за разглеждане и одобрение. Когато Заявката за кредит се подава от Потребител,
който има създаден Профил на уебсайта на Кредитора, след попълване на Заявката за
кредит, в която посочва параметрите на договора, Потребителят, следвало да натисне бутон
„Подай заявка”, по този начин недвусмислено волеизявявал да му се отпусне желания
кредит. На тази страница на Потребителя се предоставял Стандартен европейски формуляр,
който можел да бъде изтеглен. След натискане на бутон „Подай заявка“ на Потребителя се
предоставяла възможност да изтегли проект на Договора за потребителски кредит и ако е
съгласен с неговото съдържание да натисне бутон „Подпис“. По този начин още преди
сключване на договора Потребителят се запознавал с конкретното съдържание на договора и
изразявал съгласието си да го сключи. След като е натиснал бутон „Подпис“ на Заявката,
същата постъпва в системата на Кредитора за разглеждане и одобрение. Кредитодателят
изпратил на посочената от Кредитополучателя електронна поща Общите условия и СЕФ,
съдържащ цялата преддоговорна информация за искания от Потребителя паричен заем, а в
системата на Кредитодателя е бил наличен за изтегляне проект на договора за кредит. След
4
получаването и одобрението на Искането за кредит, Кредитодателят изпращал на посочения
от Кредитополучателя електронен адрес Договора за паричен заем, заедно с погасителен
план към него и Общите условия, приети от Кредитополучателя. Потребителят се запознал с
всички условия предварително и след това е подписал договора, чрез съответните опции в
системата на Кредитодателя. С натискане на бутон „Подпис“, съгласно Общите условия
Кредитополучателят приел така предоставените му условия във връзка с договора, което
действие се считало за подписване на всяка страница на предоставените по описания по-
горе начин документи съобразно чл. 10 от Закона за електронния подпис и електронните
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/ и то при условията при които последните са му
предоставени. Съгласно чл. 10 ЗЕДЕУУ, електронно изявление е било получено с
постъпването му в посочената от Заемателя информационна система. Гореописаните
действия изцяло опровергавали твърдението, че клаузите на договора противоречат на
закона, на принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави.
Предвид тези действия още преди подписване на договора за заем кредитополучателят бил
наясно с всички условия по него, като сам избрал параметрите и условията му. Нещо повече,
в СЕФ се съдържала детайлна информация за всички условия, в това число за дължимата
неустойка при непредоставяне на обезпечение на кредита. Едновременно с това,
Кредитополучателят имал възможност на всеки етап от преддоговорните отношения да се
запознае подробно с условията и да се откаже от сключването на договора. Също така при
ответното дружество нямало данни ищецът да е поискал условията по процесното
правоотношение да бъдат уредени по друг начин. Предвид това клаузите на договора се
явявали индивидуално договорени с конкретния потребител и при добросъвестно договаряне
от страна на Кредитодателя.
В случая не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. Противно на
твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на
разходите /ГПР/ според ответника, са били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити
ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно
от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК
„ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ В чл. 28 от
Общите условия към договора, които са предоставени преди усвояване на потребителския
кредит, изрично били посочени начина на изчисляване на ГПР, както и всички разходи и
начина, по който се включват в ГПР и конкретните основни и допълнителни допускания за
съответния продукт. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на
договора от 50.00 % и ГПР определен в процесния договор в размер на 36.71 % било видно,
че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната
лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не е и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят
5
бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя
страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в
настоящия случай тя била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не
осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора.
Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно
уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Разходите, които се включват в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно
към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално
договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – такава би била
дължима след сключване на договора, само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си и само за периода от срока на договора, в който кредитът
не е обезпечен. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума. Начинът на формиране на размера на
неустойката бил ясно описан в договора и изцяло в полза на потребителя същата била
разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и
лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в
погасителния план към договора, била посочена възможната вноска за неустойка за целия
период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично и в плана за
погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана
било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по кредита и само за периода, в който кредитът не е обезпечен.
В същия този погасителен план със знак „** “ изрично било посочено, че ако
кредитополучателят предостави обезпечение, сумата ще бъде преизчислена само за дните, в
които не е била предоставена гаранция. Изключително ясно и точно били посочени
размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница
към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите бил именно пълна и
изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко
възможно развитие на правоотношението им.
Неверни били и твърденията, че неустойката представлява „добавък към
възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора, като цена
на предоставения финансов ресурс. Същата представлявала задължителен и основен
компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди
сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана периодично, а не еднократно, и че всяка част от нея ще се плаща на падежите по
договора, не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на
ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите като за
главница и лихва. Предвид изложеното с неустойката не се нарушавал чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още
6
към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие
на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на
договора, за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността да
се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след
това. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на
кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл.
Оспорената неустойка била действителна според ответника. Тя била уговорена като
санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора
условия.
Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на
ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави
обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни
правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още
със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане
на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в
най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил
договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за кредитополучателя
е било удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до
кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на
запис на заповед например. Освен това, страните се договорили, че неустойката се дължи
само след изтичане на срока за обезпечение и само за периодът, за който кредитът не е
обезпечен. В тази връзка изрично било уговорено правото на потребителя да предостави
обезпечение и на по-късен етап от действието на договора, като в момента, в който бъде
осигурено обезпечение неустойката спира да се начислява. В случая ищецът не се
възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права. Всъщност от
фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че
потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с
изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор.
Очевидно било, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на
чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение.
7
Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите
нрави, поради изброените по-горе причини и възможността кредитополучателят да може да
въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху
цялостното отпадане. На следващо място неустойката имала предварително определен
начален и краен момент, а начинът на изчисляването бил ясно посочен в договора.
Следвало да се отбележи и това, че условията за предоставяне на обезпечение били напълно
изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната, предвид това не
би следвало да представляват трудност за кредитополучателя. Така например, изискванията
за поръчител били: да е лице над 21 г. възраст, с действащо трудово правоотношение през
последните 12 месеца, осигурителния му доход да е 1500 лева, да не е поръчител на други
лица и за него да не са налице вписани в ЦКР просрочия по договори за кредит.
Не била налице неравноправност и по ЗЗП. Клаузите на договора, включително
оспорените, не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за
добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП,
като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите
били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички
аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице
както преди сключване на договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити били посочени
разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и потенциално дължимата
неустойка единствено за дните, в които ищцата не е предоставил обезпечение. В
Погасителния план към договора изчерпателно са посочени компонентите на всяка една
възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде
дадено. Ясно е вписано, че ако се осъществи условието, поради липсата на което се дължи
неустойка, т.е. ако в последствие се предостави обезпечение, неустойката ще бъде
преизчислена и дължима само за дните, в които не е предоставено обезпечение. В самия
договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И
лихвата и неустойката били ясно описани в договора, така че клаузите им нямали нужда от
допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се
задължава. Стойността на неустойката била ясно посочена, предпоставките при които се
дължи били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на
всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Така кредитополучателят бил
информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително – да върне
главницата и лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в
случай че не го направи, да плати неустойка за дните, в които не е предоставил обезпечение.
Предвид това било изключено ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите
последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП. Ето защо, всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на
предоставения кредит били неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора били
съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от
8
обвързването с тях били недвусмислено посочени в договора, който съдържал и погасителен
план на вноските за целия период на кредита. Изложеното изключвало възможността
потребителят да не е бил предварително наясно с икономическите последици от
сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл.
146 ЗЗП. Процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима
практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е
налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи
да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се схваща като налагащо задължение
не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна
точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и
издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на
ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици /Решение от
30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните
клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 – т. 75/.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора
и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2021 г. – 2022 г. ищецът сключил
общо три договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне
на обезпечение по кредита.
От неоснователността на установителния иск за обявяване на нищожност на договора
в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза следвала и
неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за
неустойка. В случая договорът и отделните му клаузи били действителни по изложените в
настоящия отговор съображения, поради което в полза на кредитодателя било налице
валидно правно основание да получава и задържа плащания по договора.
Предвид изложеното се иска съдът да отхвърли предявените искове и да бъдат
присъдени разноски на ответника, за което също представя списък по чл.80 ГПК. Направено
е възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
С влязло в сила Определение № 1131/23.07.2025 г., постановено по настоящото
гражданско дело, освен че е допуснато, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, изменение в размера
на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД като е намален
размерът на същия и той следва да се счита предявен за сумата от 339,05 лева, вместо за
първоначално предявения размер от 600 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителна клауза за неустойка по Договор за кредит № *** г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 20.03.2025 г., до
окончателното й изплащане, производството по гр.дело № 741 по описа за 2025 г. на
Районен съд – Хасково, поради оттегляне на иска, е прекратено в частта, касаеща разликата
над 339,05 лева до предявените с исковата молба 600 лева.
9
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените писмени доказателства - Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** г.; Погасителен план по Договор за
кредит № *** г., предоставен от „СТИК-КРИДИТ“ АД Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити с кредитор „Стик-Кредит“ АД за
сумата в размер на 1200 лева; Общи условия на договора за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „Стик-Кредит“ АД и
потребителите от 29.05.2020 г., в сила от 01.06.2020 г., се установява, че между “СТИК -
КРЕДИТ“ АД (кредитор) и К. Х. П. (потребител) на 26.01.2022 г. е сключен процесния
договор за потребителски кредит № ***. Предоставен е кредит под формата на паричен заем
в размер на 1200 лева, със срок на погасяване от 24 месеца, с първа падежна дата –
26.01.2022 г и последна падежна дата – 26.01.2024 г. Съгласно договора за кредит, лихвеният
процент по заема е 31.68 %, а ГПР е 36.71 %. Посочена е и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора – 1752,23 лв. Предвидено е,
че лихвения процент, който се прилага при просрочени плащания е 10 %, както и
обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция.
В представения погасителен план към Договор за кредит № *** г. е посочено още, че
общо дължимата сума по кредита, включваща главница, лихва и неустойка, когато не е осигурена
гаранция/поръчител възлиза на 3759,83 лева, срокът на кредита в месеци е 24 месеца, с размер на
месечната фискирана вноска, вкл. и с неустойка е 156,66 лева.
В чл.17 от договора е предвидено, в случай, че страните са договорили обезпечение,
потребителят, в срок до 3 дни от подписване на договора да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и
следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря
за изпълнението на всички задължения на потребителя, включително за погасяване на
главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси или други или да предостави
банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
кредитора всички задължения на потребителя по договора (главница, лихви, неустойки и
други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която
банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни
след падежа на последната вноска като третото лице - поръчител, както и банковата
гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора.
Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
Съгласно уговореното в чл.27 от Договора за кредит, страните са се съгласили, че при
неизпълнение на задължението на кредитополучателя, предвидено в чл. 17, ищецът дължи
на ответника неустойка на ден в размер на 0.9 % от стойността на всеки усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
10
Страните са се съгласили, че неизпълнението на задължението по чл.17 причинява на
кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на
кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. В случай
на настъпване на дължимостта на неустойката, потребителят се е съгласил да заплаща
периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска – чл.27 ал.2 от
договора.
Не е спорно по-нататък обстоятелството, а и с Определение № 1165/22.05.2025 г.,
постановено по гр.д. № 741 по описа за 2025 г. на Районен съд – Хасково, на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявено за безспорно между страните и за ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ищцата е усвоила заемната сума от 1200,00 лева.
Видно от представения от ответното дружество Аналитичен регистър на „СТИК-
КРЕДИТ“ АД, за сметка № 552 на К. Х. П., за начисленията и плащанията по к-т ***, за
периода от 26.01.2022 г. до 05.04.2022 г. на първо място е, че ответникът е начислил и
неустойка по процесния договор за потребителски плащания като в периода 26.02.2022 г. –
05.04.2022 г. са извършени плащания по него в общ размер на 1539,05 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, който е процесуално
допустим.
Разгледан по същество, същият е изцяло основателен, като съображенията за това са
следните:
Както бе посочено вече, по делото не се спори, че на 26.01.2022 г. между страните е
сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** г., по силата на
който “СТИК - КРЕДИТ“ АД е предоставило на ищцата К. Х. П. сумата в размер на 1200,00
лв., която е следвало да бъде върната в периода 26.02.2022 г. до 26.01.2024 г. с плащането на
24 месечни погасителни вноски. Не е полемично и обстоятелството, а и видно от
представената от ответника справка за извършени плащания по процесния договор за
паричен заем - Аналитичен регистър на „СТИК-КРЕДИТ“ АД, за сметка № 552 на К. Х. П.,
за начисленията и плащанията по к-т ***, за периода от 26.01.2022 г. до 05.04.2022 г., в
периода 26.02.2022 г. – 05.04.2022 г. ищцата е погасила предсрочно задълженията си по
възникналото облигационно правоотношение между страните като е изплатила сума в общ
размер от 1539,05 лева.
Без съмнение, ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
11
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, съдът намира за основателни доводите на ищцата, че не са спазени
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
От една страна в случая, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е
посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 36.71 %, а пък лихвата е 31.68 %, като
липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък лихва,
не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването
му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото основание.
В договора е уговорена и клауза за неустойка - чл. 27, за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на всеки
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение. За потребителя е предвидено задължение по чл. 17 от договора, в рамките на
три дни от сключването му, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова
гаранция или на поръчителство. Третото лице - поръчител, както и банковата гаранция,
трябва да отговорят на определени изисквания и се одобряват от кредитора. Така, съгласно
чл.20, ал.1 от приложимите Общи условия поръчителят следва да е дееспособно физическо
лице, навършило 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с
12
непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочен договор и не е в период
на предизвестие за прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на
подаване на заявката за кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история
на поръчителя. При неизпълнение на това задължение се начислява според чл.27 от договора
посочената неустойка от 0.9 % от стойността на усвоената сума, като начислената неустойка
се заплаща заедно с вноските на погасителния план.
Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 27 от Договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № *** г. неустойка излиза извън присъщите й функции,
което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до
три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните
поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира
предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на
кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и
да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да
доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е.
явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи
обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи
договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск
от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така
уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се
подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно
с всяка погасителна вноска, в случая 24 на брой. С оглед на тези съображения, съдът
приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното
заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и
разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС. От представения погасителен план е видно, че при отпусната заемна сума в размер
на 1200 лв., неустойката е в размер на 2007,60 лв., тоест неустойката надхвърля размера на
главницата по кредита. Следователно, при включването на неустойката към разходите по
кредита, то ГПР по процесния договор би надхвърлил законоустановения лимит на
разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно става по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на
Министерския съвет на Република България, който към момента на сключване на договора е
50 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
ограничения, се считат за нищожни. Вземането за неустойка за непредоставяне на
обезпечение е установено за услуга в полза на кредитодателя, която е задължително условие
за отпускането на кредита и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР.
Посочените в договора ГПР от 36.71 % и обща сума за плащане от 1752,23 лева, не
съответстват на действителните. В тази сума не е включено допълнителното плащане от
2007,60 лева. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
13
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на
стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Следователно
процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11 ал.
1 т. 10 и чл.19 ал.4 ЗПК.
В допълнение следва да се посочи и това, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за непредоставяне на обезпечение, съизмеримо с отпуснатата в заем
сума на годишна база, съдът намира за установено и в разрез с добрите нрави. Това е така,
тъй като по този начин се генерират допълнителни разходи за потребителя, извън
установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 ЗПК,
която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така
установеното ограничение, са недействителни.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да
се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава
условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава
принципа за справедливост.
Процесната клауза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП, според която
разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го
задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма
данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от
14
нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем.
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са
съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1
от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че
тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се
прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния.
Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства
достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33,
ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните
клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.
Според настоящия съдебен състав, в случая не е спазено изискването и на чл. 11 ал. 1
т. 9 ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент.
Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е
непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по
който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният
процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са
посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при
което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на
упоменатия от кредитора фиксиран годишен размер от 31.68 %, поради което е налице
нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във
връзка с чл. 26 ал. 1, предл. първо ЗЗД.
За да бъде уважен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, в тежест
на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация,
нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването.
В тежест на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване.
В случая липсва полемика, че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищцата е заплатила на ответника общо сума в размер на 1539,05 лева,
15
съобразно представената от ответника справка - Аналитичен регистър за сметка № 552 на К.
Х. П., за начисленията и плащанията по кредит ***, за периода от 26.01.2022 г. до 05.04.2022
г.
Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането на сбора от сумите за
договорна лихва и за неустойка в общ размер на 339,05 лева е осъществено по договор,
който се явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлиза на 1200 лв. за главница,
респ. разликата между платената от нея сума по договора и чистата стойност на кредита,
възлизаща в случая на посочените 339,05 лева се явява платена без основание, доколкото
липсва такова за получаването й от ответника. Следователно искът следва да бъде уважен в
пълния му претендиран размер.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.03.2025 г.
до окончателното й изплащане.
Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявения такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното процесуално условие за
разглеждането му.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищцата е
направила изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същата следва да се присъдят такива в общ
размер от 50,00 лева за платена държавна такса.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат Д.В.М. от АК - Пловдив.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи, съдът намира
следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз
от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички
случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда
на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т.
1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
16
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на правна и фактическа сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв.
Десислав Михайлов процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото и приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание,
настоящият съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.3 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. Д.В.М. следва да се определи възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело в размер на 360 лева с включен ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г.
за възнагражденията за адвокатска работа, което да бъде заплатено от ответника.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражение на ответното дружество за
прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян
по размера си, а се определя от съда.
Във връзка с искането на ответника за определяне на разноски по съразмерност с
оглед частичното прекратяване на делото, съдът намира, че такива не му се следват, предвид
факта, че искът е доказан в своето основание, а без справката за извършените плащания,
предоставена от ответника, ищцата е била в невъзможност да определи точно каква сума е
заплатила извън главницата по договора за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № *** г. с оглед и на предсрочното му погасяване и как постъпилите суми са
били отнесени по пера от страна на “СТИК - КРЕДИТ“ АД.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б,
представлявано от Стефан Николаев Топузаков – изпълнителен директор, ДА ЗАПЛАТИ на
К. Х. П., ЕГН **********, с адрес: ***, съдебен адрес: ***, адв. Д.В.М. от АК – Пловдив,
сумата от 339,05 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор
17
за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
- 20.03.2025 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, представлявано от Стефан Николаев
Топузаков – изпълнителен директор, съдебен адрес: гр.София, ул.“Отец Паисий“ № 15, офис
Б, Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, Милчев“, Код по Булстат: *********, на
основание чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на К. Х. П., ЕГН **********, с адрес: ***, съдебен
адрес: ***, адв. Д.В.М. от АК – Пловдив, сумата от 50,00 лева, представляваща направени по
делото разноски за заплатена държавна такса.
Посоченият на основание чл. 127, ал. 4 ГПК, начин за плащане на присъдените суми
на ищеца К. Х. П., ЕГН **********, с адрес: *** е: чрез пощенски запис.
ОСЪЖДА “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, представлявано от Стефан Николаев
Топузаков – изпълнителен директор, съдебен адрес: гр.София, ул.“Отец Паисий“ № 15, офис
Б, Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, Милчев“, Код по Булстат: *********, да
заплати на адв. Д.В.М., ЕГН **********, с адрес на кантората - ***, сумата от 360,00 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
18