Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 12.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети ноември през
две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 5196 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 24.09.2019г., постановено по гр.дело № 16701/2018г.
по описа на СРС, ГО, 55 състав, са уважени активно субективно съединените
искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ, предявени срещу „Б.Г.“ ЕООД,
както следва: ответникът е осъден да заплати на В.Г.А. сумата от 50 000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина му Н.
В.Г., починал при трудова злополука на 21.09.2016г., ведно със законната лихва
от 21.09.2016г. до окончателното изплащане; ответникът е осъден да заплати на Д.Н.Г.
сумата от сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на баща й Н. В.Г., починал при трудова злополука
на 21.09.2016г., ведно със законната лихва от 21.09.2016г. до окончателното
изплащане; ответникът е осъден да заплати на Т.Н.Г. сумата от 50 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Н. В.Г.,
починал при трудова злополука на 21.09.2016г., ведно със законната лихва от
21.09.2016г. до окончателното изплащане; ответникът е осъден да заплати на В.Н.Г.
сумата от сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на баща му Н. В.Г., починал при трудова
злополука на 21.09.2016г., ведно със законната лихва от 21.09.2016г. до
окончателното изплащане. Със същото решение са отхвърлени предявените искове на
В.Г.А., Д.Н.Г., Т.Н.Г. и В.Н.Г. за разликата над сумата от по 50 000 лева
до пълните предявени размери от по 150 000 лева.
Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени
предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищците
В.Г.А., Д.Н.Г., Т.Н.Г. и В.Н.Г., в която се поддържат оплаквания за съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на първоинстанционното
решение и нарушения на материалния закон. Конкретно се твърди, че по делото не
е проведено пълно и главно доказване на релевираното от работодателя възражение
за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради действия/бездействия
на последния, които могат да се квалифицират като груба небрежност по смисъла
на чл. 210, ал. 2 от КТ. В случая първоинстанционният съд не бил дал конкретна
правна квалификация на поведението на пострадалия, а е обобщил, че същото било
„несъвместимо с общоприетите норми на поведение“. Освен това били кредитирани
свидетелски показания, чрез които ответникът целял опровергаване на
съдържанието на официални документи. От събраните по делото доказателства били
установени редица пропуски на работодателя да изпълни нормативните си
задължения за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на
работещите, в това число да информира надлежно работника за рисковете от трудов
травматизъм, начините за избягването му и да му осигури необходимата организация
и средства за защита. Считат, че не било установено по безспорен начин, че
наследодателят на ищците въобще е ползвал строителното скеле на обекта при
настъпване на инцидента, както и за това, че същото не било въведено в
експлоатация и това обстоятелство да е било известно на работника. Нито един от
разпитаните по делото свидетели не бил пряк очевидец на инцидента, поради което
показанията им в частта относно механизма на увреждане представляват техни
изводи и предположения. Не било ясно защо след като скелето не е било напълно
изградено, достъпът до същото не е бил ограничен по подходящ начин. Показанията
на свидетелите, че е имало поставени указателни табели се опровергавали от
изготвения протокол № 64/10.11.2016г. на НОИ – ТД София, в който изрично била
констатирана липсата на съответните знаци и табели. Освен това
първоинстанционният съд не е съобразил и заинтересоваността на свидетелите от
изхода на спора, тъй като същите са служители на ответното дружество и те са
били натоварени със задължението да следят за спазване на правилата за
безопасност на труда. В жалбата са развити подробни съображения за допуснати от
работодателя нарушения на нормативни задължения за провеждане на първоначален и
периодичен инструктаж по чл. 4, ал. 1 от ЗЗБУТ. Не бил установен предметът на
проведения ежедневен инструктаж на работника. Счита, че не са налице норми,
пряко адресирани до пострадалия, които той да е нарушил, в резултат на което да
е настъпил инцидента. От показанията на разпитаните свидетели се установявало
също, че на обекта липсвала защитна мрежа според изискванията на чл. 60, ал. 1
от Наредба № 2 от 22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и
безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи.
Липсвали и предпазни козирки – изискване по чл. 62, ал. 3 от същата Наредба.
Считат, че предпоставка за настъпване на инцидента е фактът, че работодателят
не е организирал работата по качването на кофражни платна по механизиран път
според изискване на чл. 63, ал. 1 от Наредбата, а това се случвало чрез ръчното
им пренасяне от работниците от една плоча към следващата, което само по себе си
е опасно. В условията на евентуалност, ако се приеме хипотеза на груба
небрежност, се прави искане да бъде определена степен на съпричиняване
от пострадалия не по-голяма от 10 %. В жалбата са изложени оплаквания и за
нарушение на материалния закон, изразяващо се в нарушаване на принципа на
справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на дължимото
обезщетение. По делото било установено, че в резултат на инцидента ищците са
претърпели интензивни душевни болки и страдания, каквито само загубата на син и
баща може да причини. Първоинстанционният съд не бил взел предвид възрастта на
починалото лице, на чиято помощ, в това число и финансова такава, са разчитали
наскоро навършилите пълнолетие деца. Между тях и пострадалият съществувала
връзка на близост, основана на обич и уважение, която била прекъсната от
злополуката. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се
уважат в цялост.
Насрещната страна – „Б.Г.“ ЕООД е подала отговор на
въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения.
Счита първоинстанционното решение в обжалваната му част за правилно и
обосновано, тъй като по делото било установено, че по време на инцидента
пострадалият е показал липса на елементарно внимание и пълно пренебрегване на
правилата за безопасност при висока степен на риск за живота при извършване на конкретната
работа, като съзнателно е пренебрегнал дадените указания. Освен това са
изложени подробно съображения, че така определеният размер на обезщетение за
всеки един от ищците е несправедливо завишен.
По делото е подадена въззивна жалба и от ответника „Б.Г.“
ЕООД срещу първоинстанционното решение, в частта, в
която са уважени предявените искове. В жалбата са развити оплаквания за
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост
на формираните изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се
поддържа, че в хода на производството ищците не са доказали наличието на
претърпени неимуществени вреди, елемент от фактическия състав на нормата на чл.
200, ал. 1 от КТ. Счита, че показанията на разпитаната свидетелка Дечева са
вътрешно противоречиви, а и същите следва да бъдат преценявани по реда на чл.
172 от ГПК. Навеждат се съображения, че процентът съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия е определен неправилно, с оглед установените
по делото множество нарушения на правилата за работа, поради което счита, че
този процент следва да бъде определен на 80 %. С оглед изложеното е направено
искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с
което предявените искове да се отхвърлят, а в условията на евентуалност –
обезщетението да се определи при 80 % съпричиняване от страна на пострадалия.
Насрещната страна В.Г.А., Д.Н.Г., Т.Н.Г. и В.Н.Г.
оспорват подадената въззивна жалба като неоснователна.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане активно субективно
съединени искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ вр. с чл. 52 ЗЗД за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова
злополука или професионална болест, които са причинили временна
неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на
работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо от
това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за
настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда –
неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или
пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
За да възникне имуществена отговорност на работодателя
за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или
служител имуществени и неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез
пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални
предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни
последици – намаляване на имуществения актив, увеличаване на имуществения пасив
или направата на разноски, а по отношение на неимуществените вреди – претърпени
болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право да получат
обезщетение (съобразно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. №
1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК) и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и
причинените имуществени и неимуществени, тоест да са закономерна, естествена
последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по
повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква
независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов
работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този
смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради
което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност,
работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена
отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при
самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на
вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван
термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде
намалена.
Безспорно е във въззивното производство, а и от
събраните доказателства се установява, че към датата на процесната злополука –
21.09.2016г., между ответното дружество и Н. В.Г. е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което последният е заемал длъжността „кофражист,
бетонни отливки“, както и че на посочената дата, през време и по повод
извършваната работа – при извършване на кофражни работи, е паднал от 15 м.
височина, вследствие на което е получил контузия на мозъка, субарахнуидален и
субдурален кръвоизлив и открита черепно-мозъчна травма, в резултат на което
била причинена смъртта му.
Не се спори
между страните, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на
чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно
увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на
извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Квалификацията на
злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е настъпила, са
установени и в представените разпореждане № 19774 от 21.11.2016г. на НОИ –
Териториално поделение – София град по чл. 60, ал. 1 КСО /за което няма спор,
че е влязло в сила/ и протокол за резултатите от извършено разследване на
злополуката №5 64 от 10.11.2016г. на НОИ – Териториално поделение – София-град,
ползващ се с материална доказателствена сила съобразно чл. 58, ал. 6 КСО.
От представените по делото удостоверение за наследници
№ 1291 от 26.09.2016г. е видно, че ищците Д.Н.Г., Т.Н.Г. и В.Н.Г. са законни
наследници на починалия Н.Г. – негови деца. Съгласно приложеното удостоверение
за съпруг и родствени връзка ищецът В.Г.А. е баща на пострадалия.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното
производство са свързани с размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия.
По отношение на размера на дължимото обезщетение:
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. В ППВС №
4/68 г. е разяснено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението. Принципът на справедливост включва
в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото
действие. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да
бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата,
при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването
на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение,
отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за
неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е
длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер
обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Такива факти,
наред с изброените в Постановлението, са и продължителността на лечението и
извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици,
възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и
да се социализира, общественото и социално положение, икономическата конюнктура
и др. При обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на работника следва да
бъдат съобразени и начинът, по който е понесена загубата - последици,
продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, общественото му
и социално положение, евентуалното негативно отражение върху физическото здраве
и психиката, контактите и социалния живот на близкия, който търси обезщетение,
икономическото положение в страната и въобще всички обстоятелства, имащи
отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката
на случая. Икономическото положение съставлява необходим ориентир за определяне
на обезщетение, което да има на практика реална стойност. Изброяването не е
изчерпателно и не може да бъде, доколкото във всеки случай се касае за различни
относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите
от него. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне
обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и
страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука /така рeшение по гр. д. №
5005/17г. на ВКС, Трето ГО, решение по гр. д. №
3273/17г. на Трето ГО на ВКС и др. /.
Принципът за обезщетяване по справедливост на
неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане важи за всички
основания на такава обезвреда. Наред с това следва да се държи сметка и за
характера и особеностите на отговорността на ответника по иска. В случая
отговорността на ответника е ангажирана на осн. чл.
200, ал. 1 КТ. В практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, например решение
по гр.д. № 15/2015г. на Четвърто ГО, се приема, че имуществената
отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди от трудова злополука има обективен
характер. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и
при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката - съгласно чл.
200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е
причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка
на работника. Затова работодателят не може да бъде изцяло освободен от
задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено
увреждането - чл.
201, ал. 1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането,
допускайки груба небрежност (чл.
201, ал. 2 КТ), размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и
при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа.
Това е така, тъй като отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно - обезпечителна, договорна и има обективен характер, т. е.
тя е отговорност за обезщетение, за обезвреда, и не представлява санкция за
неправомерно поведение на работодателя /определение по гр.д. №
4368/14г. на Четвърто ГО на ВКС за обобщаване на практиката по въпроса за
отговорността на работодателя по чл. 200 КТ/.
Заявените претенции за обезщетение за неимуществени
вреди от по 150 000 лв. са от трите пълнолетни деца и от бащата на пострадалия.
Това са част от най-близките му хора, които в най-голяма степен са изпитали
страдание от неговата смърт.
По делото са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпит на свид. К.Д.– бивша съпруга на пострадалия и майка на ищците по
делото – деца на Н.Г.. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно
заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена
критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост,
съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени
факти или противоречия с останалите доказателства по делото. При съобразяване
на изложеното и с оглед дължимата преценка на показанията на свидетелката по
реда на чл. 172 от ГПК, се налага извод, че същите следва да бъдат кредитирани.
Те не са опровергани от други доказателства по делото, като същевременно следва
да се съобрази, че в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно
спорните факти.
От показанията на свид. Дечева се установява, че тя и Н.Г.
били съпрузи, чиито брак бил прекратен през 2006г. Техните три деца – ищци в
настоящото производство, след развода на родителите си, останали да живеят
заедно с баща си. Те имали силна връзка, децата и баща им били много привързани
един към друг, а пострадалият бил всеотдаен баща. Децата не могли да приемат
смъртта на своя баща и до сега. Свидетелката описва отношенията между Н.Г. и
неговия баща – ищецът В.А. като много близки. Синът се грижел морално и
финасово за своя баща, особено след като последният получил инсулт.
С оглед изложеното се налага извод, че Н.Г. бил опора
на семейството си, той се грижил за децата си, както и за своя баща и те
разчитали на него. Отношенията между него и децата били основани на обич,
уважение и разбиране, те имали силна емоционална връзка, живеели в едно
домакинство, поради което за тях моралните вреди от внезапната смърт са с голям
интензитет. Пострадалият е бил глава и опора на семейството като
безспорно внезапната му смърт ги е лишила от неговата обич, морална и
материална подкрепа и им е причинила дълбоки и непреодолими страдания. Същевременно
следва да се отчете обстоятелството, че към датата на инцидента ищците /деца на
пострадалия/ са били пълнолетни, както и икономическата обстановка в страната
към момента на злополуката, в това число ръста на икономически растеж и
стандарта за живот. На това основание, за всички ищци – деца на починалия, следва
да се присъди обезщетение в еднакъв размер от по 100 000 лв., определен от съда
като паричен еквивалент на понесените от тях неимуществени вреди съобразно
установените релевантни факти.
По отношение на размера на дължимото обезщетение на
ищеца В.А. съдът съобрази освен изложените по-горе обстоятелства за наличието
на силна емоционална връзка между него и пострадалия, претърпения шок от внезапната
смърт на своя син, и обстоятелството, че Н.Г. е осигурявал и финансова подкрепа
на своя баща с оглед тежкото здравословно състояние на същия. С оглед
изложеното справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените
неимуществени вреди от В.А. възлиза на сумата от 60 000 лева.
Възражението на ответника за съпричиняване по смисъла
на чл. 201, ал. 2 от КТ, направено своевременно в отговора на исковата молба по
чл. 131 от ГПК, е основателно. Този извод съдът формира при съвкупната преценка
на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства.
Видно е от съставения протокол за резултатите от
извършеното разследване на злополуката № 64 от 10.11.2016г., че в деня на
злополуката Н.Г. е изпълнявал служебните си задължения на строителна площадка
на обект в гр. София, „многофункционална сграда с жилища, офиси и подземен гараж, кв.
2Ж, м. Дианабад-запад, район Изгрев, ул. „******, изразяващи се в извършване на
кофражни работи, като конкретно възложената дейност за деня се е изразявала в
качване на кофражни елементи от пета на шеста плоча за направа на дъно на
греда, намираща се на К+15 м. /шеста плоча/. В протокола е посочено, че според
обясненията на свидетели изкачването на кофражните елементи е следвало да се
извърши посредством рампа, която е била предназначена за тази цел. Вместо да
използва рампата обаче, пострадалият се е качил на скелето, намиращо се между
пета и шеста плоча, използвайки стълба, при което е паднал от височина около 15
м. Отразено е още, че към момента на злополуката скелето е било в процес на
изграждане, не е било обезопасено и не било въведено в експлоатация. Комисията
е направила констатация, че причината за станалата злополука е падане от
височина от около 15 м., дължащо се на следните причини: пострадалият не е
дооценил съществуващата опасност от падане от височина; неспазване на
технически инструкции за безопасна работа; неспазване на проведения в деня на
злополуката ежедневен инструктаж; неосигурен ефективен контрол от работодателя
за извършване на работата без риск за здравето и по безопасен начин;
неосъществен от техническия ръководител контрол по спазване на изискванията на
ЗЗБУТ; непроследяване от бригадира спазване изискванията за ЗБУТ; утвърдените
от работодателя правила /инструкции/ за безопасна работа, в т.ч. безопасна
работа при кофражни и армировъчни работи „РИ 5“, не са поставени на достъпни и
видни места в работната зона на проверявания обект; строителната площадка не е
сигнализирана със съответните знаци и табели забраняващи ползването на
изгражданото на обекта скеле; наличие на поставени на пета плоча в строящата се
сграда на кофражни елементи /вкл. на тези, които свидетел твърди, че
пострадалият се опитал да качи на шеста плоча/ в непосредствена близост до
външните контури на сградата.
По делото са разпитани свидетелите С.М.– технически
ръководител на обекта и А.Г.– помощник-технически ръководител на обекта.
Техните показания, преценени по реда на чл. 172 от ГПК с оглед евентуалната им
заинтересованост от изхода на делото предвид наличието на трудово-правни
отношения с ответника, както и с оглед служебните им задължения по контрол за спазване
на изискванията за здравословни и безопасни условия на труд, следва да се
кредитират като логични, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с
констатациите в изгответния протокол от извършеното разследване на злополуката
№ 64 от 10.11.2016г. От същите се установява, че в деня на злополуката
пострадалият е трябвало да качва кофражни платна от пета към шеста плоча, като
за целта се използвала рампа за изкачване. Тази рампа била разположена на
средата на фасадата на сградата и била използвана за качване на всички
материали. Свидетелите нямат преки възприятия относно конкретните действия,
извършени от пострадалия непосредствено преди и по време на инцидента, тъй като
в този момент били на други места в самия обект, но веднага се отзовали на
мястото след падането на пострадалия. Там свид. Г.видял наследодателят на
ищците на земята, като тялото му се намирало от външната страна на изграждащото
се скеле. То било разположено в края на крилото /секцията от сградата/, която
се строяла, а рампата за качване на строителните материали, която пострадалият
трябвало до ползва, се намирала по средата на секцията. Скелето не било
изградено на тази част от крилото, на която било монтирана рампата, но там
където работникът е паднал е имало поставено скеле.
От показанията на същите свидетели се установява също,
че по времето на злополуката бил изпълняван грубия строеж на сградата, като
успоредно с това работници на фирма-подизпълнител монтирали скеле на сградите
/това били три сгради, разположени под формата на буквата Г/, с оглед
предстоящо изпълнение на фасадните работи /външна облицовка/. Това скеле не е
било необходимо за грубия строеж, включително не било необходимо за извършване на
кофражните работи, които били възложени на пострадалия. Към 21.09.2016г.
скелето не било изградено в цялост, все още се монтирало, не цялата сграда била
в скеле. На мястото, на което било намерено тялото на Н.Г. имало поставено
скеле. Свидетелят М., който отишъл на мястото на инцидента в момента, в който
други работници пренасяли пострадалия към линейката, видял, че на скелето има
подпряна греда, поради което предположил, че Г. е паднал от скелето докато се е
качвал по него. Още повече, че рампата, която е служела за качване на
материали, не е била близо до мястото, където бил намерен работника, което
изключва възможността той да е паднал от рампата.
Свидетелят М. провеждал ежедневните инструктажи на
работниците за безопасност, като на 21.09.2016г. такъв инструктаж бил проведен
и на Н.Г., като изрично била указана забрана за ползване на скелето. Последното
обстоятелство се установява от представената книга за ежедневен инструктаж за
безопасност и здраве при работа, в която се съдържа отразяване, че на
пострадалия работник бил проведен инструктаж за специфични опасности и рискове,
свързани с изпълняваната работа. Ищците
са оспорили автентичността на подписа в книгата, положен като изходящ от техния
наследодател, като с оглед релевираното оспорване била назначена
съдебно-почеркова експертиза. Заключението на същата следва да бъде кредитирано
като пълно и обосновано, поради което съдът приема, че оспореният подпис е
положен от Н.Г.. С оглед изложеното се налага извод, че работодателят е
изпълнил изискването на чл. 15, ал 1 Наредба № РД -07-2 от 16.12.2009г. за условията и реда за провеждането на периодични обучения
и инструктаж на работниците и служителите по правилата за
осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд,
съгласно
която ежедневен инструктаж се провежда на
работещите, пряко заети с дейности с висок производствен риск, включително и строителни и монтажни работи.
При така
приетото за установено от фактическа страна и въз основа на правилата на формалната
логика се налага единственият възможен извод, че пострадалият в момента на
инцидента се е намирал на строящото се скеле. Позицията на тялото му
непосредствено след падането /на място, над което е имало изградено скеле и
отстоящо на голямо разстояние от съществуващата рампа/ изключва възможността
същият да е изпълнявал задълженията си по качване на кофражните елементи чрез
използване на съществуващата на място рампа. Установява се също, че за
изпълнение на конкретно възложената му работа не е било необходимо, нито му е
било възлагано, да използва /да се качва и слиза/ скелето, тъй като на обекта е
имало монтирана рампа.
Безпротиворечиво се приема, че в областта на частното право /част от което е и трудовото/ грубата
небрежност е квалифицирана степен на небрежност. Релевантно за обикновената
небрежност е неполагането на дължимата грижа /най-често - тази на добрия
стопанин/, а грубата небрежност се характеризира с неполагане и на
най-елементарната грижа, тази, която и най-небрежният човек би положил за своите
работи. И двете степени на небрежността имат предимно обективен характер,
поради което те се извеждат от поведението на дееца в конкретната фактическа
обстановка, а в по-малка степен е от значение наличието на съответно субективно
отношение /интелектуален момент/. При трудова злополука намаляване на
отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната
груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на
основни технологични правила и мерки за безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят,
въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата
злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при
изпълнение на работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване
работодателят трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на
правилата за безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила
и мерки за безопасност. Изводът за съпричиняване от страна на работника не може
да почива на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него
нарушения на правилата за безопасност - работникът е допуснал груба небрежност
само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушаване на
задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на работата. Преценката
за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е
настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с
доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия
е настъпила вредата. Не всяко нарушение на правилата за безопасност на
труда мотивира приложение на чл.
201, ал. 2 КТ, а само подчертано субективното отношение на пострадалия,
довело до осъществяване на грубата небрежност от негова страна, като елемент от
неговото виновно действие. Неизпълнението или лошото изпълнение на задълженията
по безопасност на труда е основание за съпричиняване по чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 49 от ЗЗД. Отговорността на работодателя по чл. 200
от КТ и на работника при съпричиняване по чл. 201
от КТ има съществени различия, доколкото отговорността на работодателя е
безвиновна, а на работника се ангажира само при груба небрежност. Макар и от
обективна страна действията на работника да нарушават някои правила на
безопасност на труда, необходимо е и негово субективно отношение към действието
под формата на груба небрежност-самонадеяност, т.е. да е съзнавал, че нарушава
установени изисквания за безопасност и че с действията си може да причини
вредоносен резултат, но да мисли да ги предотврати. Грубата небрежност е
налице, когато не е положена никаква грижа за безопасност, защото дори и
най-небрежният би положил някаква грижа.
В конкретния случай въззивният
съд намира за доказано, че наследодателят на ищците е допуснал подобна груба
небрежност. От събраните по делото доказателства се установи, че в конкретния
работен процес по качване на кофражни елементи пострадалият не е използвал
монтираната рампа според изискванията на чл. 63, ал. 1 от Наредба № 2 от
22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни
и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, а
изграждащото се скеле. Действията по качване/слизане по скелето са били
предприети от него въпреки проведения ежедневен инструктаж, включващ указания
същото скеле да не се използва, тъй като още не е завършено и не е обезопасено.
Ищецът сам е предприел действия по ползване на скелето, поради което се налага
извод, че той не е положил и най-елементарната грижа, която и най-небрежния
човек би положил, за своето здраве. Дори и от гледната точка на непрофесионалист
е очевидно, че ползването на необезопасено скеле при липса на каквито и да е
предпазни средства, предполага несъмнена опасност от падане. Опасността от падане
и евентуалните неблагоприятни последици за живота и здравето на лицето /с оглед
установеното по делото, че падането е от 15 м. височина/ е могла да бъде
предвидена и при най-елементарната положена грижа за самосъхранение, тъй като
тази опасност е от същия характер както и при обичайните човешки дейности в
ежедневието, свързани с използване на технически средства за дейности на
височина - като строителни стълби и др. При това положение въззивният съд
намира, че ищецът е допуснал груба небрежност по смисъла на чл.
201, ал. 2 КТ, с което е допринесъл за настъпването на процесната трудова
злополука, т. е. налице е съпричиняване на вредоносния резултат. В случая обаче
причина за настъпването на трудовата злополука е и поведението на техническите
ръководители на обекта, които не са осъществили контрол по спазването на
изискванията за здравословни и безопасни условия на труд, а строителната
площадка не е сигнализирана със съответните знаци и табели забраняващи
използването на изгражданото на обекта скеле. Допуснато е и нарушение на чл. 7,
ал. 1 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд, съгласно който
работните места следва да отговарят на изискванията за безопасни условия на
труд, поради което работодателят е бил длъжен да осигури по подходящ начин
обезопасяването на изграждащото се скеле, включително и по реда на чл. 62, ал.
3 от Наредба № 2 от 22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при
извършване на строителни и монтажни работи, съгласно която норма около и под
съоръжения за работа на височина (платформи, люлки, скелета и др.) се монтират
предпазни козирки, проходи, ограждения и предпазни
мрежи.
Настоящият съдебен състав напълно споделя
разрешението, дадено в постановените по реда на чл. 290
от ГПК решения с
№ 302 от 07.10.2013г. по гр.д. № 3248/13г. на IV ГО и решение № 350 от 17.10.2011г.
по гр.д. № 1382/10 г. на IV ГО, където по поставения въпрос "за
относителната тежест на поведението на пострадалия, когато с поведението си
пряко е предизвикал увреждането, а отговорността на ответника се обосновава с
нарушение правила за безопасност на труда" е прието, че винаги когато
пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се е
поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В
този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна
връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на
увредения, в който смисъл е и Тълкувателно
решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС. В зависимост от
обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е допринесъл
за настъпването на по-голяма част от вредите или тази по-голяма част следва да
се счете резултат от установените като неизпълнени от страна на работодателя
правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен случай, като
сам по себе си фактът на установено неизпълнение от страна на работодателя на
задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд, не е
достатъчен да се презумира, че работникът не е
допринесъл за настъпване на трудовата злополука. Следва да се прави
разграничение между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното
поведение на причинителя и вредите, причинени от увредения. Причинителят на
вредите отговаря само за онези от тях, които са в причинна връзка с неговото
виновно поведение.
В случая пострадалият Н.Г. е допринесъл за настъпване
на злополуката като е използвал съоръжение /скеле/, което не е било необходимо
за изпълнение на възложената му конкретна дейност, и то въпреки указанията на
проведения ежедневен инструктаж за забрана за ползване на скелето. Извършвайки
това - той не е положил за себе си грижата, която би положил и най-небрежния
човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. От своя страна -
работодателят /чиято отговорност е обективна/, отговаря за причинените вреди,
без значение дали са в причинна връзка с неговото поведение. В случая се
установи, включително и от гореизброените в протокола за разследване на
злополуката допуснати от работодателя нарушения. Критерий при определяне на
процента на съпричиняване е конкретният принос на
увредения. В конкретната хипотеза при съпоставка на действията на пострадалия Н.Г.
и нарушенията на безопасните условия на труд, които е допуснал, с останалите
обективни причини за настъпване на трудовата злополука, настоящата инстанция
определя размера на съпричиняване на трудовата
злополука от страна на пострадалия на 50 %.
С оглед изложеното така определените размери на
обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат намалени на основание чл.
201, ал. 2 КТ с определения от настоящата инстанция процент на съпричиняване на пострадалия от 50%, при което
обезщетението на В.А. възлиза на 30 000 лв., а на останалите ищци – Д.Г., Т.Г.
и В.Г. – на по 50 000 лева за всеки от тях.
По тези съображения първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, в която е уважен предявеният от В.Г.А.
иск за сумата над 30 000 лева до присъдения от СРС размер от 50 000
лева, а в останалата част решението следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора и доколкото въззивната жалба на ищците в първоинстанционното
производство е неоснователна, в тяхна полза не следва да се присъждат претендираните разноски.
Въззивната жалба на работодателя „Б.Г.“ ЕООД е частично
основателна, поради което и съразмерно на уважената част от същата, в полза на
дружеството се дължат направените по делото разноски в общ размер 1 374,
40 лева, от които 400 лева за държавна такса и 974, 40 лева за адвокатско
възнаграждение. Доколкото съдът прие, че въззивната
жалба е частично основателна единствено по отношение на предявения от В.А. иск,
то се налага извод, че разноските, дължими на работодателя, следва да се
възложат единствено в негова тежест.
С оглед изхода на спора първоинстанционното
решение следва да бъде отменено и в частта, в която ответникът е осъден да
заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК държавна такса за сумата над
7 200 лева и за разноски за вещо лице за сумата над 106, 33 лева.
Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, в която в
полза на адв. Я.Д. са присъдени разноски за
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА за сумата над
5 435, 46 лева.
В полза на ответника следва да се присъдят допълнително
разноски за първоинстанционното производство
съразмерно на отхвърлената част от исковете, които възлизат на сумата от още 728,
30 лева, които се дължат от ищеца В.Г.А..
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 223217 от 24.09.2019г., поправено по реда
на чл. 247 от ГПК с определение от 11.02.2020г., постановено по гр.д. №
16701/2018г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, в частта, в която е уважен предявеният от В.Г.А. срещу „Б.Г.“ ЕООД
иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за осъждане на ответника да заплати
обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 30 000 лева до присъдения
размер от 50 000 лева, ведно със законната лихва от 21.09.2016г., в частта, в която ответникът „Б.Г.“
ЕООД е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК държавна такса по
сметка на СРС за сумата над 7 200 лева и разноски за вещо лице за сумата
над 106, 33 лева; в частта, в която
ответникът „Б.Г.“ ЕООД е осъден да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на адв. Я.Д.Д. разноски за
адвокатско възнаграждение за сумата над 5 435, 46 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Г.А., ЕГН **********,*** срещу „Б.Г.“
ЕООД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** иск с правно основание
чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата над 30 000 лева до присъдения
от първоинстанционния съд размер от 50 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия син Н. В.Г.,
починал на 21.09.2016г. вследствие на трудова злополука, настъпила на 21.09.2016г.,
ведно със законната лихва, считано от 21.09.2016г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 223217 от 24.09.2019г., поправено по реда
на чл. 247 от ГПК с определение от 11.02.2020г., постановено по гр.д. №
16701/2018г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА В.Г.А., ЕГН **********,*** да заплати на „Б.Г.“ ЕООД,
с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273, ал. 1, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1 374, 40 /хиляда
триста седемдесет и четири лева и 40 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното производство, както и да заплати на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК допълнително сумата от още 728, 30 /седемстотин двадесет и
осем лева и 30 ст./ - съдебни разноски в първоинстанционното
производство.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач - "З.У.Ж." АД.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.