Р Е Ш Е
Н И Е
№
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети април
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 11835 по описа
за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 391860 от 23.04.2018 г.,
постановено по гр. д. № 81272/2017 г. по описа на СРС, 77 състав, са отхвърлени предявените обективно съединени искове от „Т.С.“ ЕАД против К.К.К. за
приемане за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца
сумата 4193,22 лева – неизплатена главница, представляваща стойност на
консумирана незаплатена топлинна енергия за периода 05.2014 г. – 04.2016 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, сумата от 241,38
лева – лихва за забава за периода 15.09.2015 г. – 06.10.2016 г., сумата от
42,60 лева – главница за такса за услугата дялово разпределение за периода
06.2014 г. – 05.2015 г. и сумата от 7,08 лева – мораторна лихва за периода
15.09.2015 г. – 06.10.2016 г.
Недоволен
от постановеното решение е останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, който в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, което счита
за неправилно, незаконосъобразно и постановено при нарушение на материалния
закон и процесуалните правила. Жалбоподателят поддържа, че неправилно е прието,
че К.К.К. не е потребител топлинна енергия, тъй като същият е собственик на
процесния имот и е без значение фактът, дали последният се обитава от друго
лице и то е консумирало доставената топлинна енергия. Намира за невярно
приетото от съда, че в случай на учредено вещно право на ползване ползвател е
лицето, консумирало топлинна енергия. Излага, че всеки етажен собственик е
потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия, а държането на имота не
е елемент от този фактически състав. Счита, че законовите разпоредби дават
алтернатива задълженията да бъдат търсени както от собственика на имота, така и
от лицето, носител на вещното право на ползване. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
К.К.К., в който същият заявява, че не е клиент на топлинна енергия, не е налице
договор за доставка на топлинна енергия и не е налице пасивна процесуална
легитимация на страната на ответника. Намира жалбата за неоснователна.
Претендира разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените
във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Жалбата е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в процеса, поради което е
допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.
СРС,
77 състав е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и
чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Искът по чл. 422 ГПК е установителен по
своя характер и по него в тежест на ищеца е да установи пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в
исковата молба.
За
уважаването на предявения иск по чл. 422 ГПК ищецът трябва да установи при
условията на пълно и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: съществуването на договорни отношения между него и
ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период, както и че нейната стойност
възлиза именно на претендираната сума.
За
да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е
потребител на топлинна енергия и същият не е пасивно материалноправно
легитимиран да отговаря за задължението за заплащане на потребената топлинна
енергия в процесния апартамент.
По
делото се установява, че сградата - етажна собственост, в която се намира
процесния имот, е топлоснабдена, тъй като е представен договор от 27.09.2002 г.
между етажната собственост в гр. София, ж. к. „*********, вх. Ж, З, И с „ТАЕС „Н.И.“
ООД за осъществяване на услугата „дялово разпределение на топлинна енергия”,
както и протокол от общото събрание на етажната собственост от 15.09.2002 г. за
сключване на такъв договор.
Спорно
между страните е обстоятелството, че е съществувало действително правоотношение
по договор за продажба на топлинна енергия. Ответникът оспорва обстоятелството,
че през релевантния период е бил страна (купувач) по договор за доставка на
топлинна енергия, т.е. че е бил потребител на такава енергия по смисъла на ЗЕ,
както и че е пасивно материално легитимиран по предявения иск.
От
представения по делото н. а. за дарение на недвижим имот № 91 от 24.09.1998 г.
се установява, че К.К.К. дарява на сина си К.К.К. своя недвижим имот, а именно
ап. 128, в гр. София, ж. к. „*********, вх. Ж, ет. 2, като дарителят си запазва
правото на ползване върху имота до края на живота си.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Съобразно легалната
дефиниция, дадена в § 1, т. 41б, б. „а“, вр. т. 27г от ДР на ЗЕ,
"потребител на енергийни услуги" е краен клиент, който купува
електрическа енергия или природен газ, за собствено ползване. Следователно по
изрично разпореждане на закона по договора за доставка на топлинна енергия за
процесния имот потребител на топлинна енергия е неговият собственик или
физическо лице, на което е учредено вещно право на ползване. Именно такова лице
е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество. Лицето, на което е учредено вещно право на ползване, упражнява две
от правомощията на собственика – владее и ползва вещта, поради което и законът
е презюмирал, че именно това лице потребява доставената до имота топлинна
енергия и точно то следва да е задължено да я заплаща. С учредяване на вещно
право на ползване собственикът реално се лишава от правата си да владее и
ползва вещта, поради което и няма как да отговоря за разходите за консумирана
топлинна енергия в имота. Неоснователен е доводът във въззивната жалба за
наличието на алтернативност при търсене на задълженията от собственика на имота
или от лицето, носител на вещното право на ползване, тъй като собственикът е
този, който учредява вещно право на ползване и в случай че такова не е налице,
то правомощията на владение и ползване на вещта се осъществяват от него, т. е.
не може едно лице да е едновременно и собственик, и вещен ползвател, за да се
приеме, че законът е предвидил алтернативност за претендиране на суми за
потребена топлинна енергия.
В
резултат на изложеното въззивният съд намира за правилен изводът на районния
съд за липса на пасивна материалноправна легитимация на ответника, който е
собственик на процесния имот, но друго лице разполага с вещно право на ползване
върху него и евентуално същото би имало качеството на клиент на топлинна
енергия.
С
оглед на изложеното първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
При
този изход на спора право на разноски за въззивната инстанция има въззиваемият,
който е поискал присъждането на такива, изразяващи се в заплатен в брой
адвокатски хонорар в размер на 2100 лева, според представен списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие. С оглед направеното с молба от
16.04.2019 г. възражение за прекомерност и съблюдавайки разпоредбата на чл. 7,
ал. 2, т. 2 НМРАВ съдът счита, че съобразно фактическата и правна сложност на
делото адвокатското възнаграждение следва да се намали до минимално предвидения
размер от 527 лева.
Воден от горното, Софийски
градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 391860 от 23.04.2018 г., постановено по гр. д. № 81272/2017 г. по описа на СРС, 77 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, да заплати на К.К.К., ЕГН **********, на основание чл. 273,
вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 527 лева, представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението
е постановено при участието на третото лице помагач на страната на ищеца - „Н.”
ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.