№ 307
гр. Пазарджик, 26.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесети
септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Асен В. Велев
при участието на секретаря Виолета Сл. Боева
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело №
20235200500409 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 301/22.03.2023г. по гр.д. № 20225220101851 по описа за
2022г. на XII граждански състав на Районен съд - Пазарджик са отхвърлени
изцяло предявените от ищеца „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД, ЕИК ********* (понастоящем „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД), със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „П.В.“ № 29, ет. 3, представлявано от Я.Б.Я. срещу ответника Д. В. Х.,
ЕГН ********** от с. Б., обл. Пазарджик, ул. „35-та“ №8, обективно
кумулативно съединени искове за признаване за установено по отношение
ответника съществуването на вземане на ищеца за следните суми: 1 500,00
лева - останала непогасена главница по Договор за паричен заем № 3999374
от 09.12.2020г.,76,08 лева - останала непогасена договорна лихва за периода
от датата на първата вноска – 18.12.2020г. до 05.03.2021г. - датата на
последната вноска; 156,85 лева - мораторна лихва върху непогасената
главница по договора за периода от 19.12.2020г. - датата на изпадане в забава
по задължението до датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
22.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
1
на подаване на заявлението - 01.03.2022г. до окончателното изплащане на
сумата, за които суми е била издадена Заповед № 359 от 02.03.2022г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №713/2022г.
по описа на РС- Пазарджик.
В законоустановения срок срещу постановеното решение е постъпила
въззивна жалба от ищеца, в която се излагат аргументи за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение. Оспорват се изводите на
съда, че договорът за паричен заем бил недействителен, съответно, с оглед
акцесорния характер на договора за предоставяне на поръчителство това
довеждало до липса на основание за сключването му, поради което
дружеството ищец не придобило материални права във връзка със
задължението. Излага съображения за неправилност на извода на съда, че с
процесния договор за паричен заем е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, доколкото същият бил съобразен с императивната норма.
Излага, че посочената разпоредба не изисква изрично и изчерпателно
изброяване на всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при неговото изчисляване. Последните
представлявали предвиждания по смисъла на чл. 19 от Директива 2008/48 на
ЕП и Съвета, като целта била кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата
на ГПР, което изискване счита за изпълнено. Излага съображения, че
договорът за предоставяне на поръчителство представлява второ
облигационно задължение, което зависи от волята на длъжника, поради което
възнаграждението на поръчителя не би могло да бъде включено в ГПР по
договора за паричен заем. Това задължение не било обвързано с договора за
паричен заем, доколкото възнаграждението на поръчителя не представлявал
пряк разход, свързан с кредита. Счита, че ГПР се изчислява към момента на
сключване на договора за кредит, към която дата не могло да бъде известно,
дали кредитополучателят ще предостави исканото обезпечение, поради което
възнаграждението за поръчителя не би могло да фигурира в ГПР по кредита.
Излага, че заемателят още със сключването на договора е знаел, че следва да
представи обезпечение в уговорения 3-дневен срок, като ако не можел да го
предостави, съществувала възможност за отказ от договора в 14-дневен срок,
което било негова преценка, за която бил информиран. Ако възнаграждението
по договора за поръчителство било включено в ГПР при подписване на
2
договора, то същият не би бил реален и не би отговарял на действителните
условия по кредита. Счита, че доколкото ЗПК е специален спрямо ЗЗД,
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК предвижда задължение за потребителя за
връщане на чистата сума по кредита, която се отклонява от общите правила
на ЗЗД за последиците от недействителност на договора. В този смисъл,
съдът е следвало да уважи исковата претенция поне за сумата за главницата в
производството по чл. 422 от ГПК, при констатирана недействителност на
договора, а не да приложи общите правила на ЗЗД и да отхвърли целия иск.
Прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в цялост,
съответно постановяване на ново решение, с което да се признае за
установено вземането на ищеца срещу ответника, както и за присъждане на
разноски пред въззивния съд. С въззивната жалба не се представят нови
доказателства и не се правят нови доказателствени искания пред въззивния
съд.
В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор от адвокат А. Р.
– назначен за особен представител на ответника по делото Д. Х..
В открито съдебно заседание страните не се явяват. Жалбоподателят
представя писмено становище, с което поддържа въззивната жалба. С оглед
извършено преобразуване на дружеството-ищец, чрез промяна на
правноорганизационната му форма, се прави искане за конституиране на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК ********* на
мястото на първоначалния ищец – „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД. С протоколно определение от 20.09.2023 г. съдът е
конституирал дружеството на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД, ЕИК ********* като страна в производството на мястото на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД.
Въззивният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба, като обсъди и анализира събраните по делото
доказателства и при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, прие за
установено следното:
Пред Районен съд - Пазарджик от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД (понастоящем „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД) против Д. В. Х. е заведена искова молба по чл. 422 от ГПК,
с която посочва, че между ответника, в качеството на кредитополучател, и
3
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* е сключен Договор за паричен
заем № 3999374 от 09.12.2020 г. Длъжникът се е задължил да върне
предоставената сума, заедно с уговорена договорна лихва, съгласно
погасителен план към договор за кредит, вземанията по който са изискуеми,
поради настъпил краен падеж – 05.03.2021г. Договорът за кредит бил
безпечен с договор за предоставяне на поръчителство от същата дата –
09.12.2020г., сключен между длъжника и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
********* - поръчител, по силата на който поръчителят се задължава да
отговаря солидарно с кредитополучателя за всичките задължения по договора
за кредит, за което последният дължи възнаграждение на поръчителя в размер
на 463,92 лева. Възнаграждението е платимо разсрочено на вноски, дължими
на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем,
сключен със „Изи Асет мениджмънт“ АД. Поради неплащане на дължими
суми по договора за кредит в срок, на основание клауза от договора за
предоставяне на поръчителство и след оправено искане от кредитора за
изпълнение на целия дълг на длъжника, „Файненшъл България“ ЕООД, в
качеството си на поръчител, е заплатил на „Изи Асет Мениджмънт“ АД
задълженията на длъжника по договора за кредит в размер на 1713,94 лева на
03.08.2021г. По силата на договора за предоставяне на поръчителство,
поръчителят имал право да търси заплатените от негова страна суми на
кредитора от длъжника, доколкото е встъпил в правата на удовлетворения
кредитор.
Вземанията на „Файненшъл България“ ЕООД към длъжника, ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности били прехвърлени на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД по силата на Рамков
договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 02.03.2020 г. и
Приложение № 1 към него от 02.08.2021г. Длъжникът не бил уведомен за
извършеното прехвърляне на вземанията. Към исковата молба е приложено
Уведомление за извършена цесия от името на „Файненшъл България" ЕООД
чрез „Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД – по силата на
упълномощаване, за което има искане да се връчи на ответника, ведно с
исковата молба и приложенията към нея. Позовават се Решение №
3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013г. на I ТО на ВКС и Решение №
123/24.06.2009г. по т. д. 12/2009г. на II ТО на ВКС, съгласно които, ако към
исковата молба на цесионера е приложено уведомление на цедента до
4
длъжника за извършена цесия, то същото уведомление достигнало до
длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно
съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД. Изложено е, че
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 от ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда като факт от
значение на спорното право, възникнал в хода на процеса.
В подадената искова молба се твърди, че ищецът е подал Заявление по
чл. 410 от ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д. №713/2022г. по описа
на Районен съд – Пазарджик и е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 359 от 02.03.2022г. Същата е връчена на Д.
В. Х. при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в резултат на което и съгласно чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК, за „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ООД е възниквал правен интерес от завеждане на установителен иск за
вземанията на дружеството срещу него. С оглед на това прави искане да бъде
признато за установено, че „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ООД има вземания от длъжника Д. В. Х. по Договор за паричен заем №
3999374 от 09.12.2020г. за следните суми: 1 500,00 лева - останала непогасена
главница,76,08 лева - останала непогасена договорна лихва за периода от
датата на първата вноска – 18.12.2020г. до 05.03.2021г. - датата на последната
вноска; 156,85 лева - мораторна лихва върху непогасената главница по
договора за периода от 19.12.2020г. - датата на изпадане в забава по
задължението до датата на подаване на заявлението – 22.02.2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението - 01.03.2022г. до окончателното изплащане на дължимите суми.
Претендира присъждане на разноски.
В законоустановения срок не е подаден писмен отговор срещу исковата
молба от назначения по делото, на разноски на ищеца, особен представител на
ответника Х. – адвокат Р..
Пред въззивния съд не са събрани нови доказателства.
Съдът намира, че фактическата обстановка е правилно установена от
първоинстанционния съд, същата не е спорна между страните и се установява
от събраните по делото доказателства.
Безспорно е между страните, а се установява и от събраните по делото
писмени доказателства, че на 09.12.2020г. между ответника Д. Х. като
5
кредитополучател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД като заемодател, е сключен
Договор за паричен заем № 3999374, по силата на който заемодателят се е
задължил да предаде на ответника заемна сума в размер на 1 500,00 лева.
Видно от разпоредбата на чл. 3 от договора заемателят е удостоверил, че е
получил изцяло и в брой заемната сума като договорът има силата на
разписка за предадена, съответно получена, заемна сума. Заемополучателят
от своя страна се е задължил да върне заетата сума на 12 равни седмични
погасителни вноски, всяка от които в размер на 131,34 лева, в срок до
05.03.2021 г. В чл. 2, т. 5 от договора страните са фиксирали падежните дати
на всяка вноска като първата вноска е платима на 18.12.2020 г., а последната е
платима на 05.03.2021 г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по
заема 40% - чл. 2, т. 6 от договора, както и Годишен процент на разходите
(ГПР) в размер на 46.62%. С чл. 2, т. 7 от договора страните са се договорили,
че общата сума, подлежаща на връщане е в размер на 1 576,08 лева. В чл. 4 от
договора, страните са уговорили задължение на длъжника за предоставяне на
обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора при условията на
алтернативност, а именно: 1/ две физически лица - поръчители, отговарящи
на определени условия, описани в договора, 2/ банкова гаранция с
бенефициер - заемодателят или 3/ одобрено от заемодателя дружество -
поръчител, което предоставя гаранционна сделка.
На същата дата е сключен Договор за предоставяне на поръчителство от
09.12.2023г. между дружеството „Файненшъл България“ ЕООД и ответника
Д. Х., по силата на който Х. възлага, а „Файненшъл България“ ЕООД се
задължава да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“
АД за обезпечение на задълженията по процесния договор. С разпоредбата на
чл. 3, ал. 1 от този договор за поемане на посоченото задължение е уговорено
възнаграждение на поръчителя в размер на 463,92 лева. Същото е платимо
разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните
вноски по процесния договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, като е включено в погасителния план към договора за
паричен заем.
Видно от Актуализирано искане за плащане от дата 02.08.2021г. от
страна на „Изи Асет Мениджмънт“ АД е отправено искане до „Файненшъл
България“ ЕООД да заплати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД задължения, за
6
изпълнението на които отговаря солидарно със съответния потребител –
ответникът Х..
Видно от приложеното по делото Преводно нареждане №
735В1О0212150105 от 03.08.2021г., дружеството „Файненшъл България“
ЕООД е заплатило на „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата от 1 713,94 лева с
основание Кредит 3999374.
На 02.03.2020г. е сключен Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения, ведно с Приложение № 1 от 02.08.2021г. към него, „Файненшъл
България“ ЕООД, в качеството си на цедент, е прехвърлило в полза на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, в качеството му на
цесионер, вземанията си, които има към потребители /трети лица/ за дължими
възнаграждения по сключени договори за предоставяне на поръчителство,
както и вземания за извършени гаранционни плащания по договори за заем на
клиенти /трети лица/. Видно от Приложение № 1 от 02.08.2021г. неразделна
част от договора за цесия, вземанията на „Файненшъл България“ ЕООД
срещу ответника Х. по договор № 3999374 са прехвърлени с договора за
цесия на ищеца - „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД. С
оглед изявлението на ищеца в исковата молба и доколкото към нея е
приложено уведомление за цесия и съобразно константната съдебна практика,
с връчване на препис от исковата молба, ведно с приложенията, включително
копие от уведомлението за цесия на особения представител на ответника,
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е изпълнена, съответно се приема, че в
настоящия случай длъжникът е уведомен за цесията в хода на процеса, поради
което същата има действие спрямо него.
Видно от приложеното по делото ч. гр. д. № 713/2022 г. по описа на
Районен съд - Пазарджик, че със заявление от 01.03.2022г. “Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД е отправило искане до съда за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Д. Х.
за вземанията си произтичащи от Договор за паричен заем № 3999374 от
09.12.2020г. и Договор за предоставяне на поръчителство от 09.12.2023г. С
Разпореждане № 1441/02.03.2022г. заповедният съд е отхвърлил заявлението
по отношение претендираната сума от 463,92 лева – възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство, като е приел, в съответствие с
правомощията си, че е налице обоснована вероятност клаузите на чл. 3 от
7
договора да са неравноправни, както и изрично е посочил, че не е представен
сключен договор за поръчителство между кредитора и поръчителя.
Разпореждането не е обжалвано и е влязло в сила. По отношение останалите
претендирани вземания е издадена Заповед № 359 от 02.03.2022г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено
длъжникът Д. В. Х. да заплати на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД сумите, като следва: главница в размер на 1 500,00 лева,
договорна лихва в размер на 76,08 лева за периода 18.12.2020г. до
05.03.2021г., мораторна лихва в размер на 156,85 лева за периода 19.12.2020г.
до 22.02.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по правилата на чл. 47, ал. 5
от ГПК. С Разпореждане № 2678/29.04.2022 г. заповедният съд е указал на
заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. Това разпореждане
е връчено на заявителя на 11.05.2022 г., който е изпълнил указанията в
едномесечния преклузивен срок.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна
настоящата инстанция приема от правна страна, че въззивната жалба е
постъпила в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение, следователно същата се явява
процесуално допустима за разглеждане по същество.
При служебната проверка валидността и допустимостта на обжалваното
решение, на основание чл. 269 ГПК съдът намира, че същото е валидно и
допустимо.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните
съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
искове по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във връзка с чл. 430
от ТЗ във връзка с чл. 240, ал. 1 и ал. 2, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във
връзка с чл. 9 и следващите от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 146,
ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 99 от ЗЗД, за признаване за установено по
отношение ответника съществуването на вземане на ищеца. Предявеният иск
е процесуално допустим, предявен е в едномесечния срок, от легитимирана
8
страна - заявителя в заповедното производство, в хипотезата на връчване на
заповедта на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Налице е
развило се заповедно производство с предмет, който е идентичен с предмета
на настоящото исково производство.
Ищецът в настоящото производство обосновава исковата си претенция
спрямо ответника Х. с договор за цесия, сключен с праводателя му
„Файненшъл България“ ЕООД – цедент. Въз основа на договора за цесия,
цедентът е прехвърлил своите вземания срещу ответника, възникнали въз
основа на извършеното плащане от страна на цедента, в качеството му на
поръчител, спрямо кредитора по договор за потребителски кредит, който
ответникът е усвоил от дружеството „Изи Асет мениджмънт“ АД, по които
цедентът бил встъпил в правата на кредитора „Изи Асет мениджмънт“ АД
срещу ответника. С оглед твърденията на ищеца, правното основание на
претендираните права по материалното правоотношение е разпоредбата на
чл. 146 от ЗЗД – поръчителят, който е изплатил задължението, встъпва в
правата на кредитора спрямо длъжника. В този смисъл правилно
първоинстанционният съд е приел, че се касае за претенция по чл. 146 от ЗЗД,
а не за такава по чл. 143 или чл. 145 от ЗЗД, доколкото при последните
фактическият състав изисква наличието на други предпоставки.
За да приеме, че искът е неоснователен съдът е приел, че в полза на
цесионера – ищец в настоящото производство, не се е породило вземане по
реда на чл. 146 от ЗЗД, тъй като договорът за поръчителство, основан на
клаузите в договора за предоставяне на паричен заем, е нищожен, поради
липса на основание. Прието е в решението, че договорът за поръчителство, по
силата на който поръчителят се задължава да отговаря пред кредитора на
друго лице за изпълнение на задълженията, може да съществува само за
действително задължение, което в случая не било налице.
Първоинстанционният съд е приел, че първоизточникът на задълженията,
предмет на настоящото производство – договорът за потребителски кредит е
недействителен, позовавайки се на специалните разпоредби на Закона за
потребителския кредит (ЗПК), доколкото в ГПР по кредита не е включено
поетото от длъжника задължение да заплати на поръчителя възнаграждение,
уговорено в договора за предоставяне на поръчителство, сключен с
праводателя на ищеца. Съдът е приел, че на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК
9
това допълнително плащане се отнася до разходи, които оскъпяват кредита,
съответно следва да бъдат включени в ГПР, доколкото възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство представлява услуга в полза на
заемателя, която е задължително условие за отпускане на заема – чл. 4 от
договора за паричен заем. Доколкото по делото не са събрани данни
възнаграждението да е включено в ГПР, а и с оглед размера на уговорения и
посочен в договора ГПР – в размер на 46,62%, съдът е приел, че включването
и на това възнаграждение би довело до надхвърляне на законовото
ограничение от 50% на ГПР – чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвид останалите
посочени в договора параметри. Посочването на по-нисък размер от
действителния ГПР представлявало невярна информация, съответно
нелоялна, заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4, във
връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, което би подвело потребителя и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключване на
договора. Доколкото „Изи Асет мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“
ЕООД са свързани дружества, било налице „скрито“ възнаграждение, което
оскъпява кредита. Съдът е приел, че по този начин се цели заобикаляне на
закона и ограничението по чл. 33 от ЗПК, преследващо неоснователно
обогатяване на кредитора и оскъпяване на кредита, доколкото уговореното
възнаграждение на поръчителя, представлявало общ разход по кредита по
смисъла на параграф 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Като не е включил сумата на този
разход в ГПР, оскъпяването на кредита не е надлежно обявено на потребителя
– заемател по договора за паричен заем, съответно кредиторът е нарушил
разпоредбите на ЗЗП и ЗПК, даващи специална потребителска защита. С
оглед горното, на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е
прието, че сключеният договор за паричен заем е недействителен. Доколкото
договорът за предоставяне на поръчителство е акцесорен и единственото
основание за сключването му е договорът за потребителски кредит, то същият
е сключен без основание, с оглед недействителността на главния договор и
също се явява недействителен. Поради това, праводателят на ищеца,
съответно и самият ищец, не е придобил срещу ответника твърдените
материални права по чл. 146 от ЗЗД, произтичащи от договор за
поръчителство и след погасяване на задълженията на длъжника. Въз основа
на горните мотиви първоинстанционният съд е отхвърлил исковите
претенции като неоснователни.
10
Правните изводи на настоящата инстанция относно неоснователността на
предявените искове съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което
на основание чл. 272 от ГПК, съдът препраща към тази част на мотивите на
първоинстанционното решение.
Ищецът в настоящото производство се легитимира като носител на
материални права въз основа на сключен договор за цесия, въз основа на
който цедентът - „Файненшъл България“ ЕООД, е прехвърлил вземанията си
срещу ответника по делото – Д. Х. на дружеството ищец. Настоящата
инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че договорът за
цесия е породил действие и спрямо длъжника, съобразявайки константната
съдебна практика, доколкото с исковата молба му е връчено нарочно
уведомление по чл. 99 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземанията,
изходящо от надлежно упълномощено от цедента лице – цесионерът.
Съгласно § 13 от ДР на ЗЗП "Потребител" е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност. Ответникът в настоящото производство
безспорно има качеството на потребител по смисъла на посочената
разпоредба, с оглед на което същият се ползва от потребителска защита
предвидена в общия закон – ЗЗП, както и от специалната такава, предвидена в
ЗПК. С оглед горното, по процесния договор за паричен заем са приложими
разпоредбите на ЗПК, като договорът следва да отговаря на императивните
изискванията на закона, за да бъде действителен.
След извършена от съда служебна проверка, досежно това дали договора
за кредит не противоречи на закона, съдържа неравноправни клаузи или
такива, които да противоречат на добрите нрави, правилно
първоинстанционният съд е достигнал до извод за неговата
недействителност. Както правилно е отбелязал районният съд, разпоредбата
на чл. 4 от договора за кредит поставя като условие за сключването му
предоставяне на обезпечение от заемателя. Действително там са предвидени
няколко алтернативни вида обезпечение, като към първото са поставени
множество изисквания, на които следва да отговарят двете лица, които
заемателят е длъжен да предостави като поръчители в 3-дневния срок от
11
сключване на договора. Втората алтернатива е да се представи банкова
гаранция в полза на заемателя, в размер на задължението по кредита, а третата
е одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което да предоставя
гаранционни сделки. С оглед непредоставянето на обезпечение от първия или
втория вид в уговорения 3-дневен срок, то кредитът е обезпечен със сключен
на същата дата като кредитното правоотношение договор за предоставяне на
поръчителство с дружеството – „Файненшъл България“ ЕООД.
Действително, както е приел и районният съд, договорът за предоставяне
на поръчителство, сключен между ответника и „Файненшъл България“ ЕООД
е недействителен и съдържа неравноправна клауза за възнаграждение. От
справка в Търговския регистър по партидата на двете дружества се
установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“
ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Основен предмет на дейност на
дружеството „Файненшъл България“ ЕООД е гаранционни сделки, каквато е
и процесната. С оглед това обстоятелство районният съд е приел, че със
сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за предоставяне на
поръчителство се уговоря възнаграждение, което впоследствие ще бъде
заплатено на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Видно и от уговорките в него и
представения по делото погасителен план, последното се заплаща на падежа
на главните задължения по договора за паричен заем сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и е платимо също на последното дружество. Правилни са
изводите на първоинстанционния съд, че с договора за поръчителство не се
цели реално обезпечаване на договора за кредит, а се цели заобикаляне на
ограничението по чл. 33 от ЗПК, като се преследва забранена от закона цел –
неоснователно обогатяване на кредитора и оскъпяване на кредита, доколкото
това възнаграждение не е отразено в ГПР по кредита.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвижда, че Годишният процент
на разходите (ГПР) по потребителските кредити, не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Доколкото размерът на законната лихва е 10%, то правилно е
отразено в обжалваното решение, че ГПР по потребителски кредити, за да е
валидна уговорката, не следва да надвишава 50%. Видно от договора за
12
кредит, длъжникът е уведомен, че размерът на ГПР е 46,62% от кредита.
Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че уговореното
възнаграждение на поръчителя с последващия договор за предоставяне на
поръчителство представлява разход по кредита, който не е включен в ГПР,
съответно с оглед размера му би надминал законоустановения с императивна
правна норма размер на ГПР от 50%. Възнаграждението е в размер на 463,92
лева, съотнесен с размера на кредита, ведно с останалите включени в него
разходи – 1 576,08 лева, значително би надхвърлил размера на установения от
законодателя по императивен начин максимален ГПР по договорите за
потребителски кредити. Настоящата инстанция споделя изводите на
първоинстанционния съд, че посочения в договора за заем годишен процент
на разходите от 46.62% не отговаря на действителния такъв. Посочването в
договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация и следва да се квалифицира като нелоялна, заблуждаваща
търговска практика съгласно разпоредбите на чл.68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка
с чл. 68 д, ал. 1 от ЗЗП. Това от своя страна подвежда потребителя относно
спазване на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключване на договора. Това
задължение е обвързано с договора за паричен заем, доколкото осигуряването
на обезпечение е уговорено изрично в договора за кредит, а и самото плащане
на възнаграждението е обвързано с погасяването на вземанията по главния
договор – същото се погасява на падежа на вноските по кредита, включено е в
погасителния план по главния договор, съответно възнаграждението на
поръчителя представлява пряк разход, свързан с кредита. Изчисляването на
ГПР към момента на сключване на договора за кредит, към която дата не
могло да бъде известно, дали кредитополучателят ще предостави исканото
обезпечение, за да бъде включено възнаграждението към ГПР, не влияе по
никакъв начин на извода, че то представлява пряк разход по кредита,
доколкото двата договора са сключени в един и същи ден, а както е
отбелязано и от първоинстанционния съд и от едно и също лице. За кредитора
по договора за паричен заем и за поръчителя по договора за предоставяне на
поръчителство е положен подпис на Б.С.А.. Аргументът, че ако
възнаграждението по договора за поръчителство било включено в ГПР при
подписване на договора, то същият не би бил реален и не би отговарял на
действителните условия по кредита също е неоснователен. Това е така,
13
доколкото към датата на подписването и на двата договора сумата е била
известна на кредитора, доколкото е включена и в самия погасителен план,
съответно е могла да бъде включена в него.В този смисъл, аргументите на
жалбоподателя за характера на възнаграждението и че същото не следвало да
се включва в ГПР се явяват неоснователни. Изводът е, че със сключването на
договор за предоставяне на поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ГПК. То от своя страна води до
недействителност на договора за предоставяне на поръчителство и на
самостоятелно основание. С оглед на това правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е отхвърлил исковите претенции като
неоснователни.
Настоящата инстанция счита, че вземанията на праводателя на ищеца не
са възникнали на посоченото от ищеца основание. Твърденията в исковата
молба са, че вземанията на праводателя „Файненшъл България“ ЕООД, са
възникнали с оглед погасено от него задължение на длъжника, въз основа на
сключен договор за поръчителство с кредитора по договора за паричен заем -
„Изи Асет Мениджмънт“ АД. Т.е. касае се за суброгиране на поръчителя,
който е изпълнил задължението на длъжника, в правата на кредитора, които
последният има срещу длъжника – хипотезата на чл. 146 от ЗЗД. В случая по
делото не са представени доказателства за сключен договор за поръчителство
между кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД и поръчителя „Файненшъл
България“ ЕООД. Единствено е представено искане за плащане от
02.08.2021г., по което е извършено плащане на следващия ден – 03.08.2021г.
Видно от отразеното в представеното искане, касае се за отправено искане за
плащане на задължения, по които „Файненшъл България“ ЕООД е поел
задължения като поръчител, като е посочено, че искането се основава на
сключен Рамков договор за предоставяне на гаранция от 10.07.2019 г. Копие
от този договор не е представен, съответно не са представени и доказателства
за сключването на анекси към него, от които да е видно, че действително
„Файненшъл България“ ЕООД отговаря солидарно, като поръчител, за
задълженията на длъжника Х. по процесния Договор за паричен заем №
3999374 от 09.12.2020г. Последният е сключен на 09.12.2020г. – повече от
година след сключване на рамковия договор за предоставяне на гаранция. С
14
оглед на това настоящата инстанция счита, че дружеството „Файненшъл
България“ ЕООД не може да претендира суброгиране в правата на кредитора
„Изи Асет Мениджмънт“ АД за извършеното погасяване на задълженията на
Х., изпълнявайки задълженията си по сключен с кредитора договор за
поръчителство. Макар и да е извършил плащане на задължението на
ответника, то не е в изпълнение на поетото му задължение да поръчителства
за ответника пред кредитора по договора за паричен заем, доколкото
„Файненшъл България“ ЕООД не е изпълнил задължението си по сключения
договор за предоставяне на поръчителство.
Съгласно разпоредбата на чл. 146 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил
задължението, встъпва в правата на кредитора, но единствено когато е налице
валидно сключен договор за поръчителство, въз основа на който поръчителят
е поел задължението пред кредитора да изпълни задълженията на длъжника, в
случай на неизпълнение от страна на последния. Доколкото по делото не са
представени доказателства за сключен между двете дружества „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД договор за поръчителство,
а с оглед константната съдебна практика, съгласно която договорът за
поръчителство следва да се сключи между кредитора и поръчителя в писмена
форма, не може да се приеме, че представения Договор за предоставяне на
поръчителство, е превърнало дружеството „Файненшъл България“ ЕООД в
поръчител по конкретния договор за паричен заем. Договорът за
предоставяне на поръчителство не носи подписа на представител на главния
кредитор - „Изи Асет Мениджмънт“ АД, съответно последното не е страна по
договора, за да се приеме наличие на валидно възникнало правоотношение
между двете дружества като кредитор и поръчител. В решение Решение №
60260 от 19.08.2022 г. по гр. д. № 490/2021 г., IV г. о. на ГК на ВКС са
разгледани въпросите свързани със страните по договора за поръчителство, за
изискуема форма на договора за поръчителство, както и за съществените
елементи на договора. Настоящата инстанция напълно споделя посоченото в
цитираното решение, че страни по договора за поръчителство са кредиторът и
поръчителят. Длъжникът не става страна по този договор, дори и в случаите
когато третото лице се е съгласило да поръчителства по негова инициатива.
По силата на чл. 138, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД договорът за поръчителство следва
да бъде сключен в писмена форма, като доколкото разпоредбата е
императивна и не може да бъде дерогирана по съглашение на страните по
15
договора, касае се до форма за действителност.
Писмената форма ще бъде спазена както в случаите, когато договорът е
сключен с нарочен (отделен) документ, така и в случаите когато той е
инкорпориран в друг документ, като например договор за кредит или анекс
към него, като не е достатъчно в другия документ (в който договора е
инкорпориран) да бъде положен подпис от съгласилото се да бъде поръчител
лице и да бъде посочено, че то полага подписа си в качеството на поръчител,
а е необходимо в него да се съдържат съвпадащите насрещни изявления на
страните по договора за поръчителство, по отношение на съществените
елементи на договора, характеризиращи го като такъв, а също така и
конкретните уговорки (ако има такива) за отношенията между страните.
Поетото от „Файненшъл България“ ЕООД с Договора за предоставяне на
поръчителство задължение е да сключи договор за поръчителство с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който да отговаря солидарно с
потребителя пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД за изпълнението на всички
задължения по договора за паричен заем, изрично посочен като Договор за
паричен заем № 3999374 от 09.12.2020г. Доколкото не са представени
доказателства за сключването на договор за поръчителство, а такъв не е
инкорпориран и в други представени документи, то с плащането на
задължението на длъжника от страна на „мнимия поръчител“ не може да се
възприеме, че в полза на последния е възникнало вземане, основаващо се на
разпоредбата на чл. 146 от ЗЗД.
С оглед на това, и ищецът в настоящото производство, в качеството си на
цесионер, също не е придобил права срещу длъжника на основание плащане
на чуждо задължение въз основа на договор за поръчителство от страна на
неговия праводател - „Файненшъл България“ ЕООД. Видно от договора за
цесия, вземанията които се придобиват с него са посочени като „извършени
гаранционни плащания“. „Файненшъл България“ ЕООД е заплатило на
кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на длъжника, но
доколкото не са налични доказателства за сключен договор за поръчителство,
то дружеството „Файненшъл България“ ЕООД не може да претендира
плащане от длъжника на основание чл. 146 от ЗЗД, което по своя характер
изисква сключен договор за поръчителство между поръчителя и кредитора,
който да е валиден. Поради това, праводателят на ищеца - „Файненшъл
16
България“ ЕООД, респективно ищецът - „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД, ЕИК ********* (понастоящем „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД) не е придобил срещу ответника твърдените
материални права по чл. 146 от ЗЗД, произтичащи от договор за
поръчителство и погасяване на задълженията на длъжника по същия, поради
което исковите претенции следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По възраженията свързани с приложението на чл. 23 от ЗПК, а именно че
при установена недействителност на договора за потребителски кредит
потребителят следва да бъде осъден да върне чистата сума по кредита, следва
да се има предвид изложеното по-горе. Разсъжденията на жалбоподателя по
отношение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК са по същество правилни, но са
неприложими в настоящия случай, доколкото последният не е встъпил в
правата на първоначалния кредитор по договора за паричен заем, на
основание валидно сключен договор за поръчителство, последното
предпоставка за възникване на правата по чл. 146 от ЗЗД в полза на платилия
поръчител. Тъй като претендираното вземане не се основава на валидно
възникнали материални права по чл. 146 от ЗЗД в полза на праводателя на
ищеца, то същият не може да се ползва от разпоредбата на чл. 23 от ЗПК и да
иска присъждане на чистата стойност на заемната сума. Това е така,
доколкото неговият праводател е платил чуждо задължение, без да е било
налице валидно негово задължение да го извърши, съответно за него не е
възникнало правото да се суброгира в правата на кредитора по договора за
паричен заем на основание чл. 146 от ЗЗД. Т.е. налице е едно несъществуващо
вземане на посоченото основание – суброгация на платилия поръчител в
правата на кредитора срещу длъжника. Доколкото цедентът „Файненшъл
България“ ЕООД не притежава вземане с такъв характер, то той не може и да
го прехвърли на последващ цесионер, което прехвърляне да ангажира
отговорността на длъжника. Такова задължение за длъжника, ангажиращо
неговата отговорност би възникнало единствено спрямо първоначалния му
кредитор и евентуално спрямо дружество – поръчител, ако беше налице
валидно сключен договор за поръчителство. Такава е и разгледаната хипотеза
в цитираната във въззивната жалба съдебна практика, която е неприложима в
настоящия случай. Поради липсата на валидно сключен договор за
поръчителство, то присъждането на чистата сума по кредита на основание чл.
23 от ЗПК е невъзможно и в полза на последващия цесионер – ищец в
17
настоящото производство. С оглед на горното, правилно първоинстанционния
съд не е приложил разпоредбата на чл. 23 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, релевираните във въззивната жалба възражения
са неоснователни. Не се констатират твърдените от жалбоподателя пороци на
първоинстанционното решение, поради което и с оглед съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд за
отхвърляне на исковите претенции като неоснователни, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора в настоящото производство разноски за
настоящата инстанция се дължат на въззиваемата страна. Доколкото такива
не са поискани от страната и не са представени доказателства за
извършването им, не следва да бъдат присъждани.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 301/22.03.2023 г. по гр. д. №
20225220101851 по описа за 2022 г. на XII граждански състав на Районен съд
- Пазарджик.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18