Р Е Ш
Е Н И Е
№......................../…….2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през 2020
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 3947 по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение от 26.10.2018 г., по гр.д. № 24101/2018 г. на СРС, 76 състав, е признато за установено
на основание чл. 124, ал. 1 (съшествуване на право), във вр.
с чл. 415 от ГПК, във вр.
с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, по исковете предявени
от „Т.С." ЕАД, срещу Л.Б.К.,
че ответникът дължи сумата от 719,81 лева - главница, представляваща стойност на незаплатената (и непризната) топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 29.01.2015г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва,
считано от 29.01.2018г. до окончателното й изплащане; като е отхвърлена
претенцията за горницата до пълния
предявен размер от 1 562,73 (хиляда петстотин шестдесет и два лева и седемдесет
и три стотинки) лева и за периода
от м.05.2014г. до
28.01.2015г., като погасена
по давност; и дължи и сумата от 105,80 лева - мораторна лихва за периода
от 18.09.2015г. до
15.01.2018г., като е отхвърлена
претенцията за горницата до пълния
предявен размер от 306,80 лева, като неоснователна. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, като е осъдил ответницата да заплати на „Т.С.” ЕАД разноски съразмерно на уважената част
на исковете така : 122,81 лв. в заповедното и 853,42 лв. в исковото производство. Решението е постановено с участието на трето
лице помагач на страната на
ищеца - „Бруната"
ООД.
С
последващо определение № 1631 от 04.01.2019 г. по
чл.248 от ГПК, първоинстанционният съд е отказал да измени решението в частта
за разноските по молба на пълномощниците на ответницата за разноски в тяхна
полза.
Решението е било обжалвано изцяло
от ответницата Л.Б.К./уточнена фамилията в заповедното и въззивното производства/, чрез пълномощник адв.С.К., с оплаквания за неговата недопустимост –доводи за
пристрастност на съдията в нарушение на чл.4 и чл.7 от ЗСВ, и неправилност
поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост-доводи
за несъоразяване с материалните права на ответницата в собствеността/ право на
ползване, за липса на доказателства за
облигационно отношение между страните за исковите суми, за приравняване
признание на част от задълженията като такова и за останалата оспорена част, за
несъбиране по делото на документи за извършване надоставка на ТЕ, и основаване
на СТЕ на несъбрани по делото документи, за недължимост на лихви за забава при
дейстиве на ОУ на ищеца от 2014 г. поради липсата на доказателства за
публикуване на месечните фактури, за липсата на доказателство за вземането за услугата
дялово разпределение в полза на ищеца. Моли решението да се отмени и исковете да
се отхвърлят изцяло.Претендират и
разноски.
Ответната
страна по тази жалба- ищецът “Т.С.”
ЕАД, не е взел
становище по нея в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. „Т.С.” ЕАД с писмена молба
слезд този срок, подадена за откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва
жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от
юрисконсулт, без списък по
чл.80 от ГПК.
Третото
лице-помагач на ищеца не е взело становище по жалбата.
С частна жалба от пълномощниците на ответинцата- от адв.В.В.Т., К.И.Б. и Н.И.И., чрез
пълномощник адв.С.В., обжалват определението по
чл.248 от ГПК като неправилно, с доводи
за пристрастност, нарушение на процесуалния закон чрез служебно събиране на
доказателства за материалното състояние на ответницата, и на материалния
закон-чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Такива оплаквания са изложени и с въззивната
жалба, но следва да се разгледат в рамките на производстовото по обжалване
определението по чл.248 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбеие съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции. Несъгласието
на ответника с изложените в мотивите на решението доводи на съда не води до
нищожност, нито недопустимост на решението, а имат отношение към неговата
правилност и обоснованост.
Ответницата има
интерес да обжалва изцяло решението, и в отхвърлителните части-отхвърлени
частично исковете поради погасяване вземането частично по давност, доколкото с
жалбата са изложени оплаквания за липсата на задължение изобщо, при което
преценката за погасяване по давност се прави след приемане за установено, че е
възникнало задължение.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответницата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
По наведения с въззивните жалби на страните довод за неправилност
на решението, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е основал решението
си на база приетото, че като е признала част от вземанията по заповедта,
ответницата е признала, че е едноличен собственик на имота, и е възложил обратното
доказване на ответницата. Въззивният съд не споделя този извод. Направеното с
възражението по чл.414 от ГПК от длъжника признание на част от вземанията на
заявителя не може да се приравни на признание и на останалата част от дълга,
която признанието не обхваща. По делото са събрани писмени доказателства,
представени от ответната страна, които сочат, че процесният имот е бил
съсобствен на нейните родители като СИО, трансформирана в обикновена
съсобственост при равни дялове след
развода им, за исковия период 01.05.2014 г. до 27.10.2014 г. /когато е починал
бащата на ответницата/, като за този период ответницата е имала качеството на
ползвател на половината имот-една от стаите в двустаяното жилище, по силата на бракоразводното решение за
прекратяване брака между родителите й от преди тази дата от 14.06.1993 г. /
като по облигационно отношение за наем, а не като вещен ползвател/. След
смъртта на баща й Б.К., ответницата като негов единствен наследник, става
съсобственик с майка си В.Х., при равни дялове, или по 1/2 ид.ч.
Или за целия исков период ответницата се легтитимира като потребител по смисъла
на ЗЕЕЕ/отм./ и ЗЕ за дължими суми за половината от жилището, като съответни на
правата й в съсобствеността/ползването. Установява се от събраните по делото
писмени доказателства, че най-късно на 15.06.2002 г., когато е сключен договор
между Етажната собственост на бл.219, където се намира и процесното
жилище, с „Б.Б.“ ООД за доставка и монтаж на
иднивидуалниразпределители и издършване на услугата дялово разпределение,
сградата е била топлоснабдена. Ето защо ответницата Л.К. по силата на закона се
явява страна в облигационното отношение с ищеца за доставка и потребление на ТЕ
за битови нужди, но само за 1/ 2 ид.ч.
за процесното жилище за исковия период. Самата ответница като длъжник в
заповедното производство, е направила признание с възражението си по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение срещу нея, че дължи половината от
сумите по заповедта за изпълнение, и оспорва да дължи другата половина по всяко
от перата за главница, лихви за забава върху главницата, дялово разпределение и
лихви за забава върху дялбовото разпределение. Предмет на исковото производство
по чл.422 от ГПК са именно вземанията по заповедта, за които дължникът в заповедното производство е оспорил дължимостта им.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже
размера на вземанията си, предмет на иска, вкл. и че ответницата дължи и
останалата половина от претендираните вземания, предмет на заповедта за
изпълнениепо чл.410 от ГПК, което не е направено по делото. Както вече беше посочено от възиния съд
по-горе, събраните по делото доказателства не установяват, че ответницата има
повече права върху процесния имот от 1/ 2 ид.ч., при което същата дължи само половината
от сумите, премет на издадената заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК / за което тя е и направила признание, и тези 1/ 2 ид.ч. от
сумите не са предмет на исковото производство по чл.422 от ГПК/. Ето защо при
липсата на доказателства за исковия преиод ответницата да е придобила право на
собственост/ вещно право на ползване повече от притежаваната от нея 1/ 2 ид.ч.
от собствеността, то исковете срещу нея по чл.422 от ГПК се явяват недоказани и
неоснователни и подлежат на отхвърляне. Неправилно е приел първоинстанционния
съд, че ответницата, като е признала половината от претендираните от нея
вземания , посочени в заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, е признала, че
е едноличен собственик на цялото жилище, доколкото признанието има действие
само спрямо признатото вземане по вид и размер, но не се простира и върху
непризнатата част от претендираното вземане / в този смисъл е и съдебната
практика/. Ето защо въззивният съд не следва да обсъжда другите наведени с
въззивната жалба олаквания за неправиност на решението. Обжалваното решение
като неправилно подлежи на отмяна, като въззивнитя съд следва да отхвърли
изцяло исковете, предмет на производството по чл.422 от ГПК. Това налага отмяна
на решението и относно разноските.
По отношение частната жалба срещу
определението на първоинстанционния съд по чл.248 от ГПК, въззивният съд
намира, че същото не е нищожно нито недопустимо. Оплакванията за допуснато
процесулано нарушение се явява основателно, тъй като при липсата на възражение
от насрещната страна / ищеца/, че не са били налице основания за оказване на
безплатна правна помощ на ответницата с оглед материланото и затруднение, съдът
няма задължение да събира доказателства за материалното състояние на
огветницата, нито да обсъжда същото. Като е направил това, първоинстанционният
съд е нарушил процесуалния закон-чл.6 от ГПК. Изложените в определението мотиви
за злоупотреба с право от страна на процесуалните представители на ответницата
са неотносими, тъй като правото на разноски в случая произтича от сключения
доовор за правна помощ между страната и адвоката, който договор има материлноправен характер и се сключва на основание ЗАдв,
при което преценката за процесуална злоупотреба в случая не може да се прави
върху материалната законосъобразност на такъв договор, която материална законосъборазност в случая не е сопорена
от насрещната страна. Ето защо частната жалба следва да се уважи.
С оглед изхода на спора пред въззивния съд,
разноските следва да се определят по правилата на чл.78 от ГПК отново от
въззивния съд.
Съгласно чл.78, ал.3 от ГПК и изхода на спора,
ответницата Л.К. има право на разноски за държавна такса по въззивната
жалба 50 лв. , които ищецът следва да й възстанови.
Процесуалното
представителство на въззивницата-ответник в заповедното производство е
осъществявана безплатно от адв.В.В.Т.
от САК, и в двете искови производтва е
осъществявана безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. от от адв.К.И. и
адв.Н.И.И. пред СРС, и от адв.С.А.К.
пред СГС, съгласно представените договори за правна защита и съдействие, наред
с пълномощните за тях. При липсата на оспорване от противната страна на наличие
на предпоставките по чл.38, ал.1 ЗАдв. за оказваната безплатна защита поради
материално затруднение, съдът следва да присъди на процесуалните представители
и съответното възнаграждение за защита пред всяка инстанция, съобразно
искането. Същото се определя от съда в размери, съответен на материалния
интерес за всяка съдебна инстанция, който интерес е същия и в заповедното
производство според частичното признание. Адвокатска защита на ответницата е
оказвана безплатно както в заповедното производство, така и в исковото
производсво пред двете съдебни инстанции. Възнаграждението на адвоката в
случая, не се определя с договора със страната, а съдът го определя съобразно
препращащата норма на ЗАдв към размерите по Наредба № 1/21004 г. на ВАдвС.
За заповедното
производство на пълномощника на длъжника не се дължат разноски от
заявителя-ищец за безплатна защита по чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за исков процес по
чл.422 от ГПК, за същото няма задължение да се мотивира, одобрен е и образец. По
възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за
предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само
формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в
състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната
защита на длъжника, и липсва и функционална
обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право, поради което
длъжникът няма вземане за разноски в заповедното производство / в този смисъл определение
№ 140/19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение
№ 45/23.01.2019 г. по ч.т.д. № 3074/2018 г., ТК, І т.о. на ВКС/. Ето защо адв.В.Т. няма право на разноски за заповедното производство
по чл.38, ал.2 от ЗАДв.
За исковото
производство: Минималния размер на адвоткатското възнаграждение по чл.7, ал.2, т.2 от Нареба № 1/2004 г. на ЗАдвС според
интереса в исковото производство, е 360,86 лв. за един адвокат и в този размер ищецът следва да заплати за
процесуаано представителство пред СРС. Сумата се
дължи на двамата адвокати, или на всеки
едни половината от нея, или по 180,43 лв. за адв.К.И. и за адв.Н.И.И. за първата инстанция, доколкото договорът за
правна помощ е сключен и с двамата, и всеки един от тях е осъществил
процесуални действия пред СРС, като в първоинстанционното производство и са
събирани и доказателства, но не е налице фактическа и правна сложност на спора,
която да налага съда да определи размер над минималния такъв по Наредба №
1/2004 г.
За въззивната
инстанция, обаче, не е налице и процесуална сложност, не са събирани нови
доказателства, и въззивният съд намира,
че в случая може да определи размер и под минимума по Наредба № 1/2004 г. на
ВАдвС / т.е. и под 300лв./, по вече изложените съображения, както и поради
наличие на практика в този смисъл в решения на Съда на ЕС /напр. решение от
23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 , Решение от 05.12.2006 г.
по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO/ сочат на общ
извод, че националната юридсикция / съда в случая/ не е задължен да се
съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на
адв.възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение/ в случая с
Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя възнаграждение под минимума,
определен с такъв акт, както и че това ограничаване „би могло да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“
съгласно решението по т.1 от решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C
427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав
по преюдициално запитване, отправено от състав на Софиски районен съд. В същото
решение се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на
конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до
това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели“. Като такива легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36,
ал.2 от ЗАдв-справедливостта и обосноваността на възнаграждението на адвоката,
както и тези посочени в Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по административно
дело № 3002 от 2015 г. на ВАС, потвръдено с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по
административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) -
гарантиране от държавата на право на всеки гражданин на защита при нарушаване
на техни права и законни интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56
и 122 от Конституцията на Република България, и на достъпа на гражданите и
юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от
предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните
услуги. Или за конкретния случай съдът следва да прецени дали минималния размер
на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на
услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне
значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по
делото. При определяне на справедливия
размер в случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на
сложност на спора пред въззивния съд, и на легитимните цели, въззивният съд намира, че това следва да е
минимума по чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ от 100лв. като друга
нормативно определена граница за възнаграждение за оказвана правна помощ за
една съдебна инстанция. Така на адв.С.К. въззиваемият-ищец дължи 100лв. за адвокатско възнаграждение.
Неоснователно е
искането на тримата адвокати-частни жалбоподатели, за разноски в производството
по обжалване определението по чл.248 от ГПК, както и това на техния пълномощник
по частната жалба-адв.С.В., за адв.възнаграждение
за оказваната им безплатна правна защита. Производството по чл.248 от ГПК има за цел да
острани необсъждане от съда на вече представени доказателства за разноски, или
допуснати грешки при преценката на
доказателствата или при определяне на размера /основанието на
възнагражденията на страните, които в случая не са налице. Наред с това е
формирана и съдебна практика на Върховния касационен съд,, според която в производството
по разноските страните не си дължат разноски, тъй като в такова
производство-относно дължимостта и размера на разноските, не се допуска
кумулиране на нови задължения за разноски, и разпоредбата на чл. 81 ГПК не
намира приложение (в този смисъл и определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр.
д. № 3926/2017 г. на IV г.о. ВКС, определение № 933 от 17.09.2018 г. по ч. гр.
д. № 2845/2018 г. на IV г.о. ВКС). Претендираните от Ангел Т. Райков разноски за адвокатско
възнаграждение са за процесуални действия по ч.гр.д. № 3200/2018 г. на СГС,
развиващо се по реда на чл.248 от ГПК по спор за съдебните разноски в
първоинстанционното производство, поради което съдебни разноски във въззивната
инстанция по чл.248 от ГПК не се дължат.
Съобразно представените доказателства,
договорът за правна помощ е между тримата частни жалбоподатели-и тримата
адвокати и пълномощници на ответницата, и адв.С.В.. Доколкото
уговорката за адвокатското възнаграждение не е между страна по делото и
адвокат, то съдът не може да постави в тежест на другата страна разноските за
адв . възнаграждение на пълномощник на адвокат вкл. и по реда на чл.38, ал.1,
т.3 от ЗАдв при спор за разноските, и по тази причина, наред с вече посочената по
–горе недопустимост в производството по спор за разноските да се натрупват нови
разноски.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 517053 от 26.10.2018 г. И определение № 1631 от
04.01.2019 г. по чл.248 от ГПК, двете
постановени по гр.д. № 24101/2018 г. на СРС, 76 състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни,
предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, срещу Л.Б.К., ЕГН **********,***,
съд.адр.: гр. София, ул. „******. чрез ядв. К. Б., за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 1 545,48 лева - главница, представляваща стойност
на незаплатената (и непризната) топлинна енергия /ТЕ/ за периода м.05.2014
–м.04.2016г., сумата 302,85 лв.- мораторна лихва периода
от 18.09.2015г. до 15.01.2018г., сумата 42,40 лв. за услуга дялово
разпределение, от която 17,25 лв. глравница и 3,95
лв. лихва, ведно със законата лихва върху главниците
от 29.01.2018 г. до плащането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК от 13.02.2018 г. по гр.д.№ 6250/2018 г. на СРС, 76 състеав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** Б, ДА ЗАПЛАТИ на Л.Б.К. ЕГН ********** от гр.София, съдебен адрес ***-адв.С.К.,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата 50 лв. разноски за въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление
*** Б, ДА ЗАПЛАТИ на
на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв за осъществява правна помощ на ответника
безплатно, на адв.К.И.Б. ЕГН ********** от АК-Русе и
на адв.Н.И.И. ЕГН **********,
по 180,43 лв. на всеки за адвокатско възнаграждение в исковото производство за първата инстанция,
и на адв.С.А.К. ЕГН ********** сумата 100лв. адвокатско
възнаграждение в исковото производство за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв.В.В.Т.
за адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАДв за заповедното производство, и искането на адв.В.В.Т., адв.К.И.Б.,
адв.Н.И.И. и адв.С.В.В., за разноски в производството по чл.248, ал.4
от ГПК.
Решението е постановено с участието на трето
лице помагач на страната на
ищеца - „Бруната“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.