Р Е
Ш Е Н
И Е № 208
гр.
Пловдив, 10 декември 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на единадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ПЕТРОВА
РУМЯНА ПАНАЙОТОВА
с участието на секретаря Стефка
Тошева, като разгледа докладваното от съдията Арнаудова в.гр.д. № 602/2018 г. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл.
от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Д“
ЕООД – с. П., С. област против решение № 333/10.08.2018 г., постановено по гр.д. № 33/2017 г. по
описа на С. окръжен съд. Жалбоподателят
твърди, че решението е нищожно поради липса на мотиви, поради което моли съда
да го върне на Окръжен съд – С за постановяване на валидно решение, а ако съдът
не възприеме това негово становище твърди, че то е неправилно поради допуснати съществени
процесуални нарушения, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон
по изложените в жалбата съображения, като моли съда да го отмени и да уважи в
цялост предявените от него искове. Претендира разноски за двете съдебни
инстанции.
Ответникът Н.с.н.Р.Б. оспорва въззивната жалба като неоснователна и
недоказана и моли съда да я отхвърли и да потвърди решението на
първоинстанционния съд като валидно, обосновано, постановено в съответствие с
материалния закон и с процесуалните правила. Претендира разноски под форма на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Съдът, след като взе
предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че
жалбата е подадена в срок, изпълнени са и останалите законови изисквания по
отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с предявения от „Д“ ООД – с. П., С. област против Н.С Р.Б иск по чл. 4, § 3 от ДЕС.
Ищецът твърди, че е собственик на поземлен имот с
идентификатор ******с площ по кадастрална карта от 2073 кв.м., находящ се в местността „А.“ в землището на с. П., С.
област, за територията на който през периода 03.06.2010 г. – 10.05.2012 г. се
снабдил с разрешения за строеж на „Ф. Ц.“, за монтаж на „Преместваем
обект за склад“ и за „Външно ел. захранване на Ф. Ц.“, а на 18.06.2010 г. подал
заявление с идентификационен номер 21/312/01255 за подпомагане по мярка 312
„Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“
пред *****“ с искане да му бъде предоставена безвъзмездна финансова помощ за
реализиране на фотоволтаичната централа. На
03.05.2011 г. влязъл в сила Закона за енергията от възобновяеми
източници /ЗЕВИ/, с който били въведени насърчения за производството на енергия
от ВЕИ, в т.ч. чрез изкупуване на енергията за определен в закона срок и при
определена преференциална цена /чл. 18, ал. 1, т. 6 и т. 7 от ЗЕВИ/, на
30.09.2011 г. дружеството сключило с *****“ договор № *****, изменен и допълнен
с анекс № 1/ 23.04.2012 г., по силата на който му била отпусната безвъзмездна
помощ в размер на 334 985,60 лв., представляваща 80% от одобрените и
реално извършени разходи, за които той кандидатствал, а на 13.06.2012 г. ищецът
сключил договор № ***** с „*****“АД за присъединяване на централата към
електроразпределителната мрежа и на 27.06.2012 г. с разрешение за ползване №
ДК-07-СМ-24 на началника на РО „*****било разрешено ползването на фотоволтаичната централа и свързаните с нея строежи. „Д“
ООД твърди също, че електрическата енергия от възобновяеми
източници съгласно ЗЕВИ се изкупува от обществения доставчик по определената от
ДКЕВР преференциална цена, действаща към датата на въвеждане в експлоатация на
енергийния обект за производство на електрическа енергия, за целия срок на
договора и без да се променя /чл. 31, ал. 1 и ал. 4 от ЗЕВИ и чл. 32, ал. 3 от
ЗЕВИ в редакцията от ДВ бр. 29/2012 г., в сила от 10.04.2013 г./, срокът на
договора за изкупуване на енергията е фиксиран на 20 години /чл. 31, ал. 2, т.
1 от ЗЕВИ/, а в чл. 31, ал. 8 от ЗЕВИ изрично е посочено, че когато
инвестицията за изграждането на енергийния обект за производство на
електрическа енергия от възобновяеми източници се
подпомага със средства от национална или европейска схема за подпомагане,
електрическата енергия се изкупува от обществения доставчик или съответния
краен снабдител по групи цени, определени от ДКЕВР, при условията и по реда на
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от Закона за енергетиката. В исковата
молба се твърди, че на 15.08.2012 г. ищецът като продавач сключил с „*****“ АД
като купувач договор за изкупуване на електрическа енергия № *** относно
енергията, произвеждана от посочената централа, който бил за срок от 20 години,
считано от датата на въвеждане на обекта в експлоатация, т.е. от 27.06.2012 г.
до 27.06.2032 г., купувачът се задължил да изкупува произвежданата от ищеца
енергия за целия срок на договора при прилагане на преференциалните цени,
действащи към 27.06.2012 г., като приложимото към тази дата решение на
ДКЕВР за определяне на преференциални цени било № Ц-18/20.06.2011 г., съгласно което, считано от 01.07.2011 г.,
била определена преференциална цена в размер на 567,41 лв./МВтч.
за продажба на електрическа енергия от възобновяеми
източници на електрически централи с фотоволтаични
модули над 30 кВтр до 200 кВтр,
тази цена била прилагана при изпълнението на договора за изкупуване на
електрическа енергия между страните по него, което създало у него разумното
правно очакване, че за уговорения 20-годишен срок произвежданата от него
електроенергия ще бъде изкупувана при фиксирана и непроменима цена от 567,41
лв./МВтч., а с писмо № RD1/2012/806/ВG/RСОL от
10.12.2014 г. ГД „З. и Р. на С. Р." на ЕК информирала Република България,
че в случаите на финансиране на слънчеви електроцентрали посредством Програмата
за развитие на селските райони 2007-2013 г. и гарантирана преференциална цена,
следва да се отмени или намали финансовата подкрепа, предоставена по линия на
Програмата, и в него изрично било
посочено, че преференциалната цена е правомерно допълнително
икономическо предимство от публичен характер, което е известно на
разплащателната агенция при избора на бенефициер и
отпускане на помощта на ПРСР. Независимо от това обаче чрез § 18, ал. 1 от ПЗР
на ЗИД на Закона за енергетиката в ДВ бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г., Н.С
Р.Бизменило приложимите разпоредби относно преференциалните
цени за изкупуване на електрическата енергия, произвеждана от ВИ, като било
определено, че за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергийни обекти, които са
изградени със средства от национална или европейска схема за подпомагане и по
отношение на които заявления за подпомагане са постъпили до влизането в сила на
ЗЕВИ, т.е. до 03.05.2011 г., се прилагат цените по чл. 31, ал. 8 от този закон,
т.е. съобразно решение на КЕВР към датата на влизане в сила на закона /24.07.2015
г./, според което за ищеца тя е 100,41 лв. за изградената от него централа с
безвъзмездно финансиране по национална и/или европейска схема за подпомагане
между 70 и 80%. В закона било предвидено също, че до 31.07.2015 г. сключените
договори за изкупуване на енергия следва да бъдат преведени в съответствие с
изискванията на ал. 1, като в противен случай след изтичане на срока ех lege по силата на § 18,
ал. 3 енергията ще се изкупува по определената съгласно ал. 1 цена, което
наложило промяна в цената на 100,41 лв., считано от 31.07.2015 г., в
отношенията между ищцовото дружество и „*****“ АД. За
периода 01.08.2015 г. – 31.03.2017 г. ищецът чрез централата произвел 168 833,6 квтч.
електрическа енергия, които продал на „*****“ АД на посочената цена от 100,41
лв. за мвтч. вместо по договорената цена в договора
от 567,41 лв. и по този повод реализирал вземания в размер на 18 025,76
лв. вместо дължимите му 101 862,35 лв., т.е. с 83 092 лв. по-малко от
тези, които би получил, ако ЗЕВИ не беше изменен, като той смята, че тази
разлика представлява претърпяната от него имуществена вреда, причинена му от
приетия от ответника § 18 от ЗИДЗЕ през 2015 г., който с обратна сила е преуредил правните последици от извършената инвестиция и
сключения между него и „*****“ АД договор, като по този начин е нарушено и общностното право, уреждащо предоставяне на права на
частноправни субекти /чл. 63, § 1 от ДФЕС, чл. 108, § 2 от ДФЕС, чл. 17, § 1 от
ХОПЕС, чл. 16 от ХОПЕС, чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО от 23.04.2009 г.
за насърчаване на използването на енергия от възобновяеми
източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и
Директива 2003/30/ЕО и чл. 3 от Директива 2005/89/ЕО от 18.01.2006 г. относно
мерки за гарантиране сигурност на доставките на електрическа енергия и
инфраструктурните инвестиции/, както и принципа за защита на оправданите правни
очаквания и принципа на правната сигурност, нарушението е съществено и
съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението,
за което отговорност носи Държавата, и вредата, претърпяна от него. Предвид
изложеното „Д“ ООД – с. П., С. област моли съда да постанови решение, с което
да осъди Н.С Р.Бда му заплати сумата 83 092 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от нарушения на
правото на Европейския съюз и представляващи разликата между уговорения и
реализирания приход за периода 01.08.2015 г. – 31.03.2017 г. от продажби на
електрическа енергия, произведена от фотоволтаичната
централа в с. П., собственост на ищеца, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
й погасяване. Претендира разноски.
Ответникът
Н.с.н.Р.Б. счита, че искът е недопустим, тъй като не попада в предметния обхват
на ЗОДОВ, а ако бъде квалифициран по този ред, твърди, че делото не е
подведомствено на граждански съд. Счита също, че не е пасивно легитимирано да
отговаря по този иск, а ако съдът го приеме за допустим, оспорва същия като
неоснователен и моли съда да го отхвърли, доколкото разпоредбата на § 18, ал. 1
– ал. 5 от ЗИДЗЕ не противоречи на общностните норми
и принципи. Претендира разноски под форма на юрисконсултско
възнаграждение.
Контролиращата
страна Окръжна прокуратура – С счита, че искът е неоснователен и недоказан и
следва да бъде отхвърлен.
С
обжалваното решение е отхвърлен предявеният иск и „Д“ ООД – с. П., С. област е
осъдено да заплати на Н.С Р.Б150 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
е обжалвано изцяло от ищеца и в своята цялост то е предмет на въззивното
производство.
Настоящият
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно, в него волята на съда
е ясно изразена, тя е разбираема и правните изводи са изведени въз основа на изложените
от окръжния съд мотиви, поради което приема за неоснователно възражението на
жалбоподателя за нищожност на обжалвания съдебен акт.
Видно
от договор за покупко-продажба на недвижим имот от 13.08.2009 г., сключен с
н.а. № *************г. на нотариус Н. Б. с рег. № ...( и с район на действие
района на Районен съд – Ч., „Д“ ООД – с. П., С. област е придобило правото на
собственост върху поземлен имот с идентификатор ******с площ по кадастралната
карта от 2 073 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска и
начин на трайно ползване: друг вид ливада, находящ се
в местността „А.“ в землището на с. П., при граници на имота: имоти с
идентификатори **********.
Въз
основа на издадени на дружеството разрешения за строеж
№ 23/03.06.2010 г. за „**********“, № 10/
15.09.2011 г. за монтаж на „Преместваем обект
за склад“ и № 17/ 10.05.2012 г. за „Външно ел. захранване на **********/БКТП и
Кабелна линия 20 кV“ е била изградена Ф. Ц. в имота
на ищеца в с. П., за която е издадено разрешение за ползване №
ДК-07-СМ-24/27.06.2012 г.
С договор № 21/312/01255/30.09.2011 г. за отпускане на финансова
помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микро
предприятия“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 г. - 2013
г. /ПРСР/, подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските
райони /ЕЗФРСР/, *****“ е предоставил на „Д“ ООД въз основа на заявление от
18.06.2010 г. безвъзмездна финансова помощ, представляваща 80 % от одобрените и
реално извършени от ползвателя разходи, свързани с осъществяването на проекта,
като първоначално одобрената такава помощ въз основа на представените документи
е в размер на 390 454,40 лв. /от която 312 363,52 лв. одобрена субсидия от
ЕЗФРСР и 78 090,88 лв. одобрена субсидия от НБ/ съгласно таблица за
одобрените инвестиционни разходи, а ползвателят се е задължил да извърши
инвестицията в срок от 24 месеца след подписване на договора.
С анекс от 23.04.2012 г. страните са променили банковата сметка,
по която да се изплати сумата, и таблицата за одобрените инвестиционни разходи
/Приложение 1/, като във тази към анекса одобрената субсидия е в размер на
334 985,60 лв., от която 267 988,48 лв. одобрена субсидия от ЕЗФРСР и
66 997,12 лв. одобрена субсидия от НБ/.
С договор от 13.06.2012 г. „*****“ АД – П. и „Д“ ООД – с. П. са се
споразумели за присъединяване на електрическа централа на ищеца към
електроразпределителната мрежа на „ЕВН ЕР“ АД.
С договор № ***/15.08.2012 г. „Д“ ООД като продавач се е задължил
да произвежда електрическа енергия от възобновяеми
източници чрез енергиен обект фотоволтаична
електрическа централа „Д – П.“ и да продава на „*****“ АД като купувач, а
последният да изкупува по преференциални цени цялото количество произведена и
доставена от продавача активна електрическа енергия от възобновяеми
източници с изключение на количествата, които продавачът ползва за собствени
нужди или продава по свободно договорени цени по глава ІХ, раздел VІІ от ЗЕ, за
срок от 20 години, считано от датата на въвеждане на енергийния обект в
експлоатация по предвидения ред, а произведената електрическа енергия се
изкупува по определената от ДКЕВР преференциална цена, действаща в случая
според приложимото законодателство в съответствие с вида на енергийния обект,
като в случай, че по силата на нормативен или административен акт на
компетентен орган се променят условията, при които е сключен договорът /срок,
преференциална цена и др./ и новите условия са задължителни за страните, то те
ще се прилагат в отношенията им, без да е необходимо подписване на допълнително
споразумение /чл. 27/.
Не се спори, а и самото решение е прието като доказателство по
делото, че с решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР е приета преференциална цена
за продажба на електрическа енергия от възобновяеми
източници, считано от 01.07.2011 г., за електрически централи с фотоволтаични модули над 30 квтр
до 200 квтр /като процесната/
от 567.41 лв/МВтч., като
тази цена е била заплащана по договора от 15.08.2012 г. до юли 2015 г.
включително.
С решение № Ц-14/01.07.2014 г. на ДКВЕР е определена цена за
изкупуване на електрическата енергия, произведена от възобновяеми
източници, когато инвестицията за изграждане на енергийния обект е подпомогната
със средства от национална или европейска схема за подпомагане, за електрически
централи от типа на процесната на 100,41 лв., считано
от 01.07.2014 г., като решението е прието на основание чл. 31, ал. 8 от ЗЕВИ и
чл. 23, ал. 1 и ал. 2 и чл. 51, ал. 2 от Наредба № 1/ 18.03.2013 г. за
регулиране на цените на електрическата енергия.
От заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-икономическа
експертиза с вещо лице С. Н., което съдът като компетентно изготвено възприема,
се установява, че фактурите, издадени на основание договор за изкупуване на
електрическа енергия от 15.08.2012 г. и протоколи за установяване количеството
електрическа енергия, произведена и отдадена в електрическата мрежа, съставени
на последното число на всеки месец за периода август 2015 г. - март 2017 г., са
били осчетоводени съгласно изискванията на счетоводното законодателство като
вземане по дебита на сметки 411 - Клиенти, аналитична партида „*****“ ЕАД и по
кредита на сметка 7011 – Приходи от производство на електроенергия и по сметка
4532 – Начислен ДДС на продажбите, а фактурите са били описани в дневниците за
продажби през съответните месеци на издаването им; анализът на извлеченията от
сметки 411 – Клиенти и 503 - Разплащателна сметка в лева показва, че между „Д“ ООД
и „*****“ АД има редовни плащания по фактурите, като „*****“ АД е заплащало
частично стойността на всяка фактура с удържане на сумата на задължението на ищеца
за начислените такси за балансиране на енергийната система, а в края на всяка
година се е извършвало прихващане на вземанията със задълженията на двете
дружества. Вещото лице е изчислило и стойността на произведената и продадена
електрическа енергия по фактури през периода август 2015 г. – март 2017 г. в
два варианта: при цена от 100,41 лв. за мгвтч,
заложена във фактурите, и при цена 567,41 лв. за мтвтч,
като в първия случай общата сума е 100 957,95 лв., а във втория –
17 865,56 лв., т.е. разликата е 83 092,39 лв., оперативните разходи
за добива на електрическа енергия от процесната
централа за периода 01.08.2015 г. – 31.03.2017 г. са в размер на
120 567,78 лв., като счетоводните книги са се водили редовно, първичните
документи са се осчетоводявали и завеждали във всички счетоводни регистри в
хронологичен ред, а годишните отчети за дейността на ищцовото
дружество за 2015 г. и за 2016 г. са публикувани в Търговския регистър.
За да
бъде търсена и наложена отговорността по чл. 4, § 3 от Договора за Европейския
съюз /ДЕС/ е необходимо наличието на няколко кумулативно действащ предпоставки:
да е нарушена правна норма от правото на Европейския съюз, предоставяща права
на частноправни субекти, нарушението да е извършено от орган на държава-членка
чрез негово действие или бездействие, това нарушение да е съществено, от него
да са произтекли вреди за ищеца и да има причинна връзка между нарушението и
претърпените вреди.
Отговорността
на Държавата в този случай е безвиновна и обективна,
тя не може да бъде поставена в зависимост от наличието на допусната умишлена
или по небрежност вина на длъжностно лице от определен държавен орган, от
действията или бездействията на който е възникнало нарушението, поради което
вината не е част от фактическия състав на правото.
Всяка
държава-членка е длъжна да създаде процедура за търсене на отговорност при
нарушение правото на Европейския съюз, от което на физически или юридически
лица са нанесени вреди, като в случая настоящият състав приема, че компетентен
да разгледа делото е гражданският съд по реда на ЗОДОВ, въпреки че все още няма
постановено тълкувателно постановление по тълк.д. №
2/2015 г. на ВКС и ВАС, но в този смисъл е новоприетата норма на чл. 2в от ЗОДОВ /ДВ бр. 94/2019 г./, предвиждаща възможност за обезщетение за вреди,
причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз,
като искът се разглежда по реда на ГПК извън случаите по т. 1, а ответникът е
органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вредите.
Тоест
отговорността по чл. 4, § 3 от ДЕС се носи от държавата-членка, която трябва да
гарантира спазване правото на Европейския съюз, но процесуалноправно
легитимиран ответник в производството е съответната публична институция или
държавен орган, независимо дали е част от изпълнителната, законодателната или
съдебната власт, който със своите актове, действия или бездействия е нарушил
правото на Европейския съюз и от тях са произтекли вреди за определен правен
субект.
По
отношение на това дали е нарушена норма на Европейския съюз, предоставяща права
на частноправни субекти, която да има директен ефект и да дава възможност на
частноправните субекти да се позоват на нея пред националните съдилища, които трябва
да я приложат:
Безспорно
е, че с ДВ бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г., е бил приет § 18 от
ПЗРЗИДЗЕ, според който за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергийни обекти, които са
изградени със средства от национална или европейска схема за подпомагане и по
отношение на които заявления за подпомагане са постъпили до влизането в сила на
Закона за енергията от възобновяеми източници, се
прилагат цените по чл. 31, ал. 8 от същия закон, които последно са определени с
решение на Комисията за енергийно и водно регулиране към датата на влизане в
сила на този закон /ал. 1/, като в срок до 31.07.2015 г. производителите на
такава енергия трябва да приведат договорите за изкупуване на електрическа
енергия, сключени с обществения доставчик или съответния краен снабдител, в
съответствие с посочените изисквания /ал. 2/, а след изтичане на този срок
общественият доставчик или краен снабдител изкупуват произведената електрическа
енергия по тези цени /ал. 3/.
Според ищеца тази разпоредба противоречи на чл. 63, § 1 от Договора
за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, забраняваща всякакви ограничения
върху движението на капитали между държавите членки и между държавите-членки и трети
страни.
Настоящият състав приема за недоказано това твърдение, тъй като
правото на Европейския съюз допуска националната правна уредба на всяка
държава-членка да приложи собствени схеми за подпомагане и насърчаване
производството на енергия от възстановяеми източници както
под форма на частично финансиране и/или данъчни облекчения, така и определяне
на преференциална цена за изкупуването й съобразно националните условия.
В случая е безспорно, че от една страна предоставената вече помощ
на ищеца за изграждане на фотоволтаичната централа не
е била засегната или ограничена от атакуваната правна норма, а от друга – и
след изменението цената за изкупуване на електрическата енергия е все още
преференциална, макар и в по-малък размер, като е гарантиран срокът на
договорите и изкупуването, даващи възможност за възвращаемост на инвестициите и
разумна печалба при действието на договора.
Тук следва да се посочи също, че в чл. 65, § 1, б. „б“ от ДФЕС е
предвидено изключение от горния принцип, като е дадена възможност на
държавите-членки да вземат необходимите мерки за предотвратяване на нарушенията
на националните законови и подзаконови норми и да вземат мерки, които са
оправдани от съображения за обществен ред и обществена сигурност.
Съдът намира, че в случая атакуваната законодателна промяна за
намаляване на изкупната цена на електрическата енергия, произведена от възобновяеми източници, е извършена в обществен интерес,
изразяващ се от една страна в осигуряване на еднакви пазарни условия на
инвеститорите при производството на електрическа енергия от такъв източник и
регулиране на инвестиционната среда, а от друга – в намаляване на продажната
цена за крайния потребител, които като резултат водят до общо благосъстояние на
обществото, поради което следва да бъдат предпочетени пред индивидуалния
интерес на частноправните субекти.
В същото време икономическите права на ищеца не са съществено
засегнати доколкото той вече е бил подпомогнат от Държавата чрез предоставяне
на средства за изграждане на фотоволтаичната централа
и е получавал високи изкупни цени от производството за определен период от
време, т.е. е бил двойно подпомогнат и по този начин е бил поставен в
по-благоприятно положение спрямо производители на електрическа енергия от друг
вид източник, а това е повлияло на конкурентноспособността
на енергийния пазар и на възможността за предоставяне на икономическо
предимство чрез получаване на публични средства на едни частноправни субекти
пред други.
Този извод не може да бъде опроверган от цитираното от
жалбоподателя решение от 28.03.2019 г. по дело С-405/16 на СЕС, според което
преференциалната цена не е държавна помощ по смисъла на чл. 107, § 1 от ЗФЕС,
тъй като независимо дали тя е държавна помощ или поета тежест от крайните
потребители, основният извод, че ищецът е бил двойно подпомогнат, което се
отразява на конкурентноспособността на пазара и
еднаквото положение на останалите участници в него, остава непроменен.
По гореизложените съображения следва да се приеме, че нормата на §
18 от ПЗРЗИДЗЕ няма дискриминационен характер, в каквато насока са твърденията
на ищеца, дори напротив – чрез нея се цели поставянето на всички производители
на електрическа енергия в еднакво икономическо положение и премахването на
горепосоченото двойно подпомагане на определени производители, т.е. се
гарантира еднаквото третиране на всички субекти в сектора и им се предоставят
еднакви гаранции и условия за стопанска дейност. При мотивиране на този извод
следва да се отчете и фактът, че част от производителите на енергия от възобновяеми източници са били подпомогнати по мярка 312
„Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“
със субсидия от 80 % от стойността на изградените централи и са получавали за
известен период от време преференциални цени при изкупуване на енергията, без
те да се намаляват с размера на финансиране от национални или европейски
фондове, което им е дало възможност да реализират висока печалба /в т.ч.
ищецът/, като по този начин те са били поставени в положение на икономическо
предимство, предоставянето на което е по преценка на законодателя с цел да бъде
насърчено производството на този вид енергия и да бъде изпълнена националната
цел от 16 % дял от крайното брутно потребление на електроенергията в страната,
който е постигната през 2013 г. и отчетена пред Европейската комисия, поради
което отново в прерогатив на Държавата е да прецени дали да оттегли даденото на
тези субекти предимство с оглед изпълнение на поставената цел.
За пълнота на
изложението следва да се добави, че с решение от 15.11.2016 г. по дело С-268/15
СЕС приема, че режимът на извъндоговорната
отговорност на държава-членка за вреди, причинени в резултат от нарушение на
правото на свободно движение на капитали не се прилага при наличието на вреди,
които частноправен субект твърди, че е претърпял поради това, че предвидена в
чл. 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна уредба, която се
прилага еднакво към местните граждани и гражданите на други държави членки, когато
положението във всичките си аспекти е свързано само с една държава-членка,
какъвто е спорът по делото.
Настоящият състав споделя и мотивите на окръжния съд, свързани с
решение № 5/11.05.2017 г. по конст.д. № 12/2016 г. на
Конституционния съд на Република България, което е задължително за всички
държавни органи, юридически лица и граждани /чл. 14, ал. 6 от Закона за
Конституционния съд/.
С това решение е отхвърлено искането за обявяване за противопонституционност и за установяване на несъответствие
с чл. 63 от ЗФЕС на разпоредбата на § 18, ал. 1, 2, 3, 4 и 5 от ПЗРЗИДЗЕ, като
е направен подробен анализ на развитието на законодателната рамка на
Европейския съюз в сектор електроенергия, включително енергия от възобновяеми източници, както и на националната законова
рамка, започвайки с приетите от Комисията през 2008 г. Насоки на
Общността относно държавна помощ за защита на околната среда, чрез
които се призовават държавите-членки да предприемат действия за разработване на
устойчива интегрирана европейска политика за климата и енергията, в т.ч. чрез
мерки за насърчаване производството на енергия от възобновяеми
източници, приетата впоследствие Директива 2009/28
за насърчаване използването на енергия от възобновяеми
източници, предвиждаща схеми за подпомагане, в т.ч. пряко ценово подпомагане,
т.е. преференциални тарифи за изкупуване на енергията, но в същото време
предоставяща широка свобода на преценка и избор за всяка държава–членка на
средствата за постигане на общата цел при съобразяване с пазарното ориентиране
на схемите за подпомагане и преминавайки през констатациите на Комисията от
2011 г. и 2013 г. за недостатъчно ефективното развитие на пазара на енергията
от възобновяеми източници и че запазването на високи
цени за изкупуване на тази енергия при бързото поевтиняване на технологиите и
нарасналия обем на този вид енергия натоварва неадекватно крайните потребители,
въз основа на които е направен извод, че некоординираната държавна интервенция
води до деформиране на пазара на електроенергия с негативни последици за
инвестициите и трансграничната търговия при прилагане на непазарно ориентирани
схеми за насърчаване, а въз основа на него са предоставени насоки за
преразглеждане на субсидиите, които държавите-членки имат право да предлагат в
този сектор.
На базата на този подробен анализ Конституционният съд е направил
извод, че предприетите от българския законодател промени са последователни,
извършени в съответствие с общностната цел за
постигане на вътрешен енергиен пазар и трайно очертаващата се тенденция в
регулаторната уредба на ЕС за свеждане до минимум на прякото ценово подпомагане
и интегриране на производителите на енергията от възобновяеми
източници на конкурентния пазар, поради която причина те не нарушават правната предвидимост и доверието в стабилността на правната рамка
за този сектор за всеки разумен и добросъвестен инвеститор, като не
противоречат на Конституцията и общностното право.
Ищецът счита също, че § 18 от ПЗРЗИДЗЕ противоречи на
разпоредбата на чл. 108, § 2 от ДФЕС, тъй като липсва решение на Европейската
комисия, установяващо несъвместимост с вътрешния пазар на предоставената
държавна помощ и определящо срок, в който България да е задължена да отмени или
измени тази помощ.
Настоящият
състав приема, че действително липсва решение на Европейската комисия, касаещо
средствата, изплащани на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници като разлика между редовната
енергийна цена и определената преференциална такава, а такова не е предмет и на
посоченото в исковата молба писмо от 10.12.2014 г. на ЕК – Генерална дирекция „З.
и Р. на С. Р.“.
Следователно
при липсата на подобно решение и на процедура против България в тази връзка
няма обективна възможност приетата от Народното събрание норма /че § 18 от ПЗРЗИДЗЕ/ да противоречи на чл. 108, § 2 от ДФЕС.
За
пълнота на изложението следва да се посочи, че според настоящия състав, без
решение на Европейската комисия, но в съответствие с чл. 107, § 1 от ДФЕС всяка
държава-членка може да прецени дали да предостави, респ. да преустанови
предоставянето на държавна помощ на определени частноправни субекти, ако с нея
се нарушава или заплашва да се наруши конкуренцията чрез поставяне на тези
субекти в по-благоприятно положение и е несъвместима с вътрешния пазар.
Подобно
разрешение е възприето и в решение по дело С-284/12, в което СЕС приема, че ако
Комисията не е отрила официална процедура по разследване и не се е произнесла
по въпроса дали разглежданите мерки могат да представляват държавни помощи,
националните юрисдикции са длъжни да проверят дали тези мерки предоставят
предимство и дали са селективни, т.е. дали поставят в по-благоприятно положение
определени предприятия или определени производители по смисъла на чл. 107, § 1
от ДФЕС.
Щом
такова право е дадено на държавата-членка, тя може да го упражни и посредством
акт на законодателния си орган.
В
исковата молба са въведени оплаквания и за нарушаване на чл. 16 от Хартата на
основните права на Европейския Съюз /ХОПЕС/ и чл. 17 от ХОПЕС, предвиждащи
свобода на стопанската инициатива, призната в съответствие с правото на Съюза и
с националните законодателства и практики, и право на собственост на имущество,
придобито законно, освен в обществена полза в предвидените със закон случаи и
условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба.
Настоящият
състав счита, че не са установени нарушения на посочените основни права с приемане
на § 18 от ПЗРЗИДЗЕ.
От една
страна свободата на стопанска инициатива няма абсолютен характер и не изключва
принципите на държавно регулиране и държавен контрол на стопанската дейност, като
тя може да бъде ограничавана с оглед защитата на други конституционни ценности
/каквато е постоянната практика на Конституционния съд/, например осигурявани
еднакви правни и икономически условия за стопанска дейност на всички правни
субекти, предотвратяване на нелоялна конкуренция и защита на потребителя.
Както приема
в цитираното решение Конституционният съд, свободната стопанска инициатива
съществува в условията на реално функциониращ пазар, докато енергийният пазар е
държавно регулиран, поради което предоставените от законодателя предимства не
се превръщат в придобити блага, което съответства на избраната от законодателя
политика съобразно социалните и икономически нужди на обществото и предимството
на публичния интерес пред частноправните интереси на инвеститорите при
справедливото разпределение на финансовите тежести, произтичащи от
преференциалните цени за производителите на енергия от възобновяеми
източници и заплащаното задължение от крайния потребител.
Това
разрешение се подкрепя и от практиката на СЕС / вж. за пример решенията по
съединени дела С-37/02 и С-38/02 и по дело С-44/94/, според която
фундаменталните права не са абсолютни, а следва да бъдат разглеждани с оглед
социалната им функция, като тяхното упражняване може да бъде ограничено, ако
това съответства на цели от общ интерес на Общността и не представлява
нетърпима намеса, застрашаваща същността на правото.
От
друга страна имущество по смисъла на чл. 17 от ХОПЕС, както и по смисъла на
вътрешното ни право, следва да се разбира като съвкупност от парично оценими права и задължения на един правен субект.
Закрила
на имуществото обаче, осигурена както от Конституцията, така и от общностното право, касае правото на собственост и забраната
от лишаването й без равностойно обезщетение, но не и най-благоприятното
ползване на имуществото, в смисъл носещо
най-големи очаквани приходи, което зависи както от инициативността на носителя
й, така и от външни фактори, налагани от пазара.
Ищецът твърди също, че са нарушени чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО от 23.04.2009 г. за
насърчаване на използването на енергия от възобновяеми
източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и
Директива 2003/30/ЕО и чл. 3 от Директива 2005/89/ЕО от 18.01.2006 г. относно
мерки за гарантиране сигурност на доставките на електрическа енергия и инфраструктурните
инвестиции поради това, че не е осигурена на икономическите субекти
необходимата дългосрочна стабилност и създаване на усещане за сигурност на
инвеститорите.
Цитираните разпоредби поставят на държавите-членки задължителни
общи национални цели за достигане на определен дял от енергия от възобновяеми източници в брутното крайно потребление на
енергия /най-малко 20 % през 2020 г./, за постигането на която цел те могат да
въведат мерки за насърчаване, неизчерпателно изброени, но на всяка държава-членка
е предоставена свободата на избор в каква степен да подпомага този процес, в
т.ч. какви конкретни мерки да приложи.
България прилага тези директиви чрез поддържане на регулиран пазар
в сектора на производство на електрическа енергия от възобновяеми
източници, прилагане на мерки за подпомагане на производството на този вид
енергия, в т.ч. чрез гарантиране на преференциални цени и изкупуване на
произведената енергия за дълъг период от време, като всичко това е в изпълнение
на общата европейска цел за насърчаване производството и използването на
енергия от възобновяеми източници.
Що се отнася до оплакването за нарушаване на принципа за защита на
оправданите правни очаквания и на принципа за правната сигурност, съдът приема,
че тези принципи са основни и трябва да се спазват както от институциите на
Съюза, така и от държавите-членки, както и че всеки правен субект, у когото са
били породени такива основателни надежди, може да се позове на тях.
В същото време обаче съдът намира, че правните норми, уреждащи отношенията
в областта на производството и изкупуването на електрическа енергия от възобновяеми източници, са ясни, точни и предвидими по
отношение на техните последици, като те са съобразени с развитието на
европейската и националната правна рамка в този сектор, промените са
предприемани последователно и в съответствие с тенденцията за постигане на
вътрешен енергиен пазар и свеждане до минимум на прякото ценово подпомагане с
цел поставяне в еднакво положение на производителите в енергийния сектор,
създаващо реални условия за конкуренция.
В практиката на СЕС /вж. за пример решения по дело С-230/78 и
С-526/14/ се приема, че не всяка промяна в регулаторната рамка следва да се
възприема като произволна и неоправдана и икономически активните субекти не
следва да извличат легитимността на своите очаквания от факта, че са били
третирани с предимство и че то ще се запази в бъдеще, а могат да предвидят
приемане на определена мярка, засягаща техните интереси, като защитата на
по-висш обществен интерес има приоритет пред техните.
По тази причина и Конституционният съд е счел, че оспорената
законодателна промяна не може да бъде квалифицирана като нарущаваща
принципа на правна сигурност и свързаната с него закрила на легитимните
очаквания, тъй като този принцип не може да се идентифицира с абсолютно
недопускане на промяна в действащата законодателна рамка на дадена сфера на
обществени отношения, а оспорената промяна се основава на обективни, прозрачни
и недискриминационни критерии, изискващи преференциалните цени да осигурят
обосновани приходи за направените инвестиции с оглед цените на пазара, заложени
още с приемане на ЗЕ, но променящи се с оглед променящите се икономически и
социални условия в страната. Намаляването на цените за изкупуване не следва да
се приема като санкция за производителите на енергия от възобновяеми
източници, а като създаване на предпоставки за равноправно третиране на всички
производители на енергия, доколкото тези цени не са предмет на свободно
договаряне, а се определят от формиран от Държавата национален регулатор, цената
на произведената енергия многократно надхвърля пазарната цена, намаляването им
е средство за справедливо разпределение на разходите в обществото между
производителите и потребителите на енергия, понасящи съответните тежести от
производството й, а стопанските субекти, поставени по този начин от Държавата в
положение на икономическо предимство, не могат да разчитат, че законодателят
няма да преоцени размера на предоставената облага, и те не могат да претендират
придобити права въз основа на предоставено привилигировано
положение, произтичащо от преценката за законосъобразност към предходен момент,
като тази легитимна цел, за постигането на която са предвидени разумно
обосновани и подходящи средства, дава възможност на законодателя да извърши
преценка доколко е правилна промяната, оправдана от специфичния обществен
интерес.
Това разрешение е в унисон и
с постоянната практика на СЕС за прилагане принципа на равно третиране и за недопускане
на дискриминация на правните субекти.
Принципът за защита на оправданите правни очаквания може да бъде
ограничен и при безспорен обществен интерес, при който за неприключили случаи
отпреди влизане в сила на новата правна уредба, чието развитие не е приключило,
той да се прилага.
Приетата разпоредба на § 18 от ПЗРЗИДЗЕ е с действие занапред,
макар да урежда и положения, възникнали при действието на предишния закон, като
приложното поле на принципа на защита на оправданите правни очаквания не може
да бъде толкова широко, че да препятства изобщо прилагането на новата правна
норма спрямо бъдещите последици от положения, възникнали при действието на
предходната норма /в този смисъл вж. решение от 03.09.2015 г. по дело С-89/14
на СЕС/.
Принципът за защита на оправданите правни очаквания може да бъде
ограничен и при безспорен обществен интерес, при който за неприключили случаи
при действието на старата правна уредба, чието развитие не е приключило, да се
прилага новата такава /вж. решение от 17.07.1997 г. по дело С-183/95 на СЕС/,
като такъв висш интерес представлява гарантиране стабилността на определен
отрасъл от икономиката /в решението това е финансовата система, но би могло да
се приложи на същото основание и спрямо енергийния сектор, също толкова важен
за икономиката на всяка държава-членка/, избягване на прекомерни разходи и
свеждане до минимум нарушенията на конкуренцията /вж. решение по дело С 526/14
на СЕС/.
Впрочем в такава насока е и решение от 11.07.2019 г. по съединени
дела С-180/18, С-286/18 и С-287/18 на СЕС, образувани по преюдициални
запитвания, във връзка с които беше направено искане от жалбоподателя за
спиране на производството по настоящето гражданско дело. Според това решение е
допустима национална правна уредба, която позволява на държава-членка да намали
или дори да премахне определените по-рано тарифи за стимулиране на
електроенергията от слънчеви фотоволтаични
инсталации, без това да се отрази на нарушение на принципите за правна
сигурност и защита на оправданите правни очаквания.
С оглед на разглеждания въпрос е неоснователно възражението на
ищеца, че след приетото изменение на посочената норма той не може да се издържа
и да получава печалба, доколкото икономическите резултати на един търговец не
могат да обосноват пряк извод за несъответствие на една правна норма с общностното право, респ. неговото нарушение, както и че
самите те зависят от неговата активност, ефективно управление на дейността и
възможност да реализира приходи не само от продажбата на енергията по
преференциалните цени, но и на свободния пазар, каквато възможност е предвидена
в договора от 15.08.2012 г.
Предвид установената фактическа обстановка и изведените въз основа
на тях правни изводи съдът приема за недоказано нарушаване на правна норма от
правото на Европейския съюз, която да предоставя права на частноправни субекти,
като предвид неустановяване на първия елемент от фактическия състав на правото
по чл. 4, § 3 от ДЕС искът е неоснователен и недоказан и следва да бъде
отхвърлен, без да се обсъждат останалите елементи от този фактически състав.
Доколкото
първоинстанционният съд е стигнал до същите правни изводи решението му е
правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК следва да бъде осъден жалбоподателя да заплати
на въззиваемия юрисконсултско възнаграждение за
настоящата инстанция в размер на 150 лв., определен по реда на чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ето защо съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 333/10.08.2018 г., постановено по гр.д. № 33/2017 г. по
описа на С. окръжен съд.
ОСЪЖДА „Д“ ООД със седалище и
адрес на управление:***, ЕИК *******, със съдебен адрес:*** /чрез адвокат И.С./
да заплати н.Н.с.н.Р.Б. с адрес: ***, пл. „***** сумата 150,00 лв. /сто и
петдесет лева/ юрисконсултско възнаграждение за
настоящето производство.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.