Р Е Ш Е Н И Е
№ 260114 /27.01.2021 г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 19.01.2021 г.
В публично заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар:
Бояна Дамбулева
като
разгледа докладваното от съдия Георгиева
в.гр.дело № 3112 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от Община ****, представлявана от Кмета инж.П.Г.,
чрез процесуалния представител адв.Д.Д. ***,
срещу Решение № 260169/27.08.2020г. по гр.д.№3402/2020г. по описа на
РС-Пловдив с което е обявена за недействителна
на основание чл.74, ал.4 от КТ клаузата
в трудов договор № ЧР-10-58/13.05.2019 г., сключен между Общинска администрация
гр. **** и А.Ф.М., определяща срок на договора до 31.12.2019 г., поради противоречие
с чл.68 ал.3 и ал.4 от КТ,
признато е за незаконно и е отменено уволнението
на А.Ф.М., ЕГН: **********, извършено със Заповед № ЧР-09-82/30.12.2019 г.,
издадена от Кмета на Община ****, с който е прекратено трудовото правоотношение
между страните на основание чл. 325 ал.1 т.3 КТ, считано от 01.01.2020 г., ищцата
е възстановена на заеманата преди
уволнението длъжност „****“ при Община **** и жалбоподателят е осъден да сумата в размер на 3600 /три хиляди и
шестстотин/ лева, представляваща обезщетение
по чл. 225, ал.
1 от КТ за
оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 01.01.2020
г. - 01.07.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба - 27.02.2020г., до окончателното изплащане на
сумата.
Жалбподотателят счита, че решението е
неправилно и постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон.
Конкретно излага оплаквания, че съдът не е разгледал възражението му в отговора
на исковата молба за недействителност на трудовия договор поради противоречието
му със закона, както и че искът за заплащане на обезщетение за оставането без
работа е недоказан. Моли решението да
бъде отменено и постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени.
Въззиваемата страна и ищец А.Ф.М. счита
въззивната жалба за неоснователна и моли да се остави без уважение по
съображения , изложени в писмените бележки по чл.149, ал.3 ГПК. Претендира
разноски.
Пловдивският
окръжен съд, като се запозна с обжалваемия съдебен акт и доказателствата
по делото, във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от лице, разполагащо с право на обжалване , поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Производството по делото е образувано по предявени от А.Ф.М.
против Общинска администрация- **** обективно съединени искове за обявяване
недействителността на клаузата срок в трудов договор от 13.05.2019 г., сключен
с Общинска администрация ****, като противоречаща на чл.68, ал.3 и ал.4 КТ, да
бъде признато за незаконно уволнението на ищеца, извършено със Заповед № ЧР-09-82
от 30.12.2019 г., да бъде възстановена на заемната преди уволнението длъжност „****“
в Тракийски култов център с.****, както и да бъде осъден работодателя да
заплати обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение
за период от 6 месеца, считано от 01.01.2020 г. до 01.07.2020 г. в размер на
3600 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба .
Ищецът обосновава исковете си с твърденията, че
между страните е бил сключен трудов договор от 13.05.2019 г., по силата на
който заемала длъжността „****“ в Тракийски култов център с.****, с основно
месечно възнаграждение в размер на 600 лева. Трудовият договор бил сключен на
основание чл. 68 ал.1 т.1 КТ за срок до 31.12.2019 г., а със Заповед №
ЧР-09-82/30.12.2019 г. на Община ****, трудовото правоотношение било прекратено
на основание чл. 325 ал.1 т.3 КТ, считано от 01.01.2020 г. Изложила е доводи,
че в трудовия договор е уговорена клауза
за срок, без да са налице предпоставките за това, тъй като извършваната от
ищцата трудова дейност касае постоянна работа. Посочва, че не е налице и
„изключение“ по смисъл на пар. 1 т.8 ДР на КТ. Поради тази причина се възразява
за частична недействителност на трудовия договор досежно клаузата за срока,
респ. трудовият договор следва да се счита за сключен за неопределено време.
Поради изложеното предявява посочените искови претенции.
Възражението на ответника в отговора на
исковата молба е било, че трудовият договор е изцяло недействителен на
основание чл.74, ал.1 КТ поради противоречие със закона, тъй като ищцата не
разполага с нужната професионална квалификация за упражняване на професия „****“-
степен ІІ или ІV, както изискала Националната класификация на професиите и
длъжностите в Република България, утвърдена със Заповед № РД-01-931 от
27.10.2010 г. на министъра на труда и социалната политика, посл.изм.идоп.със
Заповед № РД-01-149 от 26.02.2018 г. Поддържал е, че поради това не би могъл да
се уважи иска за възстановяване на работа, тъй като с обявяване на
недействителността, облигационната връзка между страните не може да бъде
възстановена.
След събиране на доказателствата
първоинстанционният съд е постановил атакуваното решение, с което е обявил
клаузата за срок в трудовия договор за недействителна поради противоречието й с
чл.68, ал.3 и ал.4 КТ, признал е за незаконното уволнението и го е отменил,
възстановил е ищцата на заеманата пред уволнението длъжност и е осъдил
работодателя да й заплати обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода от 01.01.2020
г.- датата на уволнението до 01.07.2020 г.- в размер на 3600 лв.
При дължимата служебна преценка
съгласно нормата на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че атакуваният
съдебен акт е валиден и допустим.
Казаното
налага да се извърши преценка за правилността на обжалваното решение на база
изложеното в жалбата. Съобразно
мотивите изразени в ТР № 1/2013г. на ОСГТК по
отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип
следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК,
според която извън проверката за
валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен изрично въведените
изключения свързани с прилагането на императивна материално правна норма и когато се следи служебно за интереса на някоя
от страните по делото.
По делото не се е спорило, че
между страните е бил сключен трудов договор № ЧР-10-58/13.05.2019
г., по силата на който А.Ф.М. е изпълнявала длъжността „****“ в Тракийски
култов център с.****, със срок на договора до 31.12.2019 г., както и че със
Заповед № ЧР-09-82/30.12.2019 г. на Общинска администрация **** трудовият
договор е бил прекратен поради изтичане на срока на договорна на основание
чл.325, ал.1, т.3 КТ, считано от 01.01.2020 г. Не е било спорно , а и е
документално установено, че основното месечно трудово възнаграждение на ищцата
е било в размер на 600 лв., посочено в трудовия договор, както и
обстоятелството, че след прекратяване на трудовото правоотношение ищцата е
останала без работа за срока по чл.225, ал.1 КТ.
Районният съд е обявил за недействителна
клаузата за срок в трудовия договор, като е приел, че
трудовият договор не е сключен за временни, сезонни и краткотрайни
работи. За да достигне до този извод съдът е взел предвид, че ищцата е заемала същата
длъжност по няколко трудови правоотношения с ответника в продължение на две
години. Освен това е възприел, че извършваната от нея работа не е сезонна, тъй
като същата е извършвала работата целогодишно, в която връзка е изтъкнал, че
едно от предходните трудовите правоотношения е прекратено, считано от
13.04.2019 г., а след месец е сключен нов трудов договор с ищцата – отново
срочен, за заемане на същата длъжност, а друго е прекратено, считано от
01.11.2018 г. и на посочената дата е сключен нов трудов договор, отново за
длъжността „****“. Изложеното е обуславило и извод за липса на краткотрайност
на извършваната от ищцата дейност. В подкрепа на извода си, че несъмнено не се
касае за временна, сезонна и краткотрайна работа, районният съд е допълнил, че
от приложените трудови договори на лицата Т. Г., Б. Г. и Б. Г. е видно, че
посочените работници заемат длъжността „****“ въз основа на безсрочни трудови
договори и същите са прекратени на основание чл. 325 ал.1 т.12 КТ с едностранно
предизвестие.
Относно възражението на ответника за недействителност на трудовия договор
поради противоречието му със закона, първоинстанионният съд е изложил
съображения за неговата неоснователност. Посочил е че липсата на квалификация и професионален
опит се явява основание за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 328 ал.1 т.6 КТ, включително когато същите са били нормативно
установени , като е посочил и съдебна практика на касационния съд в тази насока.
Във въззивната жалба ответникът релевира доводи за
необоснованост на първоинстанционното решение поради това, че съдът не е обсъдил
възражението му за недействителност на трудовия договор, което счита за
основателно, както и поради липса на доказателства за размера на последното
получено от ищцата брутно трудово възнаграждение, служещо за определяне на
размер на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ.
На първо място следва да се посочи, че въззивната жалба не съдържа оплаквания касаещи фактическите и правни изводи на първоинстанцинония съд за противоречие на клаузата срок в трудовия договор с нормата на чл.68, ал.3 и ал.4 КТ, която следва да бъде заместена с правилото на чл.68, ал.5 КТ и трудовият договор да се счита за сключен за неопределено време. Доколкото в тази част на решението не се констатира служебно от въззивния съд нарушение на императивни материалноправни норми от страна на първостепенния съд, то решението в тази част се явява правилно по същество и следва да се потвърди. Горното обуславя основателността на иска за отмяна на уволнението, извършено със Заповед № ЧР-09-82/30.12.2019 г., издадена от Кмета на Община ****, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 325 ал.1 т.3 КТ, считано от 01.01.2020 г., като незаконно, до който извод е достигнал и районният съд.
Оплакването във въззивната жалба за липса на произнасяне по възражението за недействителност на трудовия договор в неговата цялост, е неоснователно. Възражението е от обсъдено в решението и е счетено за неоснователно по съображения, които въззивния съд изцяло споделя и към които препраща на осн.чл.272 ГПК. При положение, че липсата на квалификация и професионален опит е възведено от законодателя като основание за прекратяване на трудовото правоотношение съгласно чл.328, ал.1, т.6 КТ, то е несъстоятелна тезата, че същото влече недействителност на трудовото правоотношение, тъй като на прекратяване подлежи само действителна облигационна връзка. Следователно липсва пречка ищцата да бъде възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност.
Несъстоятелни са доводите на жалбоподателя, че дори да не бе прекратено поради изтичане на срока , трудовото правоотношения щяло да се прекрати поради обявеното извънредно положение в страната във връзка с пандемията от COVID-19 и наложените ограничения в дейността на туристическите обекти, станало причина за прекратяване на трудовите правоотношения с останалите ****и. Касае се за предположения, които нямат отношение към законността на извършеното уволнение.
Неоснователна
е въззивната жалба и срещу решението в частта по иска с правна квалификация
чл.225, ал.1 КТ. Установени са по делото материалноправните предпоставки за
присъждане на обезщетението- противоправно поведение на работодателя,
изразяващо се в незаконно уволнение, претърпени от работника вреди, състоящи се
в невъзможността за получава трудово възнаграждение в продължение на шест
месеца след уволнението и причинно-следствената връзка между тях. При това
положение искът по чл.225, ал.1 КТ е доказан по основание. Размерът му правилно
е определен на база основното трудово възнаграждение от 600 лв. съгласно
трудовия договор, при липса на данни за последното получено от ищцата брутно
трудово възнаграждение. Следва да се има предвид, че, от една страна, то не би
могло да е по-малко от основното трудово възнаграждение, а от друга- съдът не
би могъл да отхвърли доказан по основание иск само поради недостатъчно данни за
неговия размер , а следва да приложи правилото на чл.162 ГПК.
Не
се споделя възражението в жалбата, че обявеното извънредно положение в страната
и преустановяване на работата на „Тракийски култов център“ – с.**** налага
редуциране на дължимото обезщетение за оставане без работа , вкл.и периода за който се дължи.
Законът не е въвел тези обстоятелства като основание за освобождаване от
отговорност на работодателя да обезщети работника за вредите, които е претърпял
поради незаконното уволнение.
Едва в писмените си бележки по
същество, депозирани пред въззивния съд, жалбоподателят е изложил доводи, че
длъжността на ищцата е била резервна
всмисъл, че останалите трис същи длъжности на безсрочен трудов договор са
достатъчни да опемат екскурзионния поток в Тракийски култов център, с.****, а
длъжността на ищцата била зиключение и се налагало да изпълнява задълженията
си, когато има прекомерно по-голям поток от посетите. Тези фактически твърдения
не са били въведени своевременно в предмета на спора пред първоинстанционния
съд, поради което се явяват преклудирани / арг.от чл.133 ГПК/ и по тях съдът не
дължи произнасяне.
В обобщение на изложеното, въззивната
жалба е изцяло неоснователна, решението на районния съд е правилно и
законосъобразно, поради което ще се потвърди изцяло.
При този изход на делото на въззиваемата ще се присъдят направените
деловодни разноски, които се констатираха в размер на 700 лв. платено
адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на жалбоподателя за
прекомерност на платения адвокатски хонорар, който съответства на минималните
размери, установени в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения при предявените четири обективно съединени иска.
Мотивиран от горното, Пловдивският
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
Решение № 260169/27.08.2020 г. по гр.д.№ 3402/2020 г. на Районен съд
Пловдив.
ОСЪЖДА Община **** с ЕИК **** да
заплати на А.Ф.М. с ЕГН ********** сумата от 700 лв. разноски за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.