Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 16.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми май през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 1507 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 1187/2019г. на СРС, ГО, 167 състав, са уважени предявените от “С.В.” АД срещу Ж.К.Б. по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 2 087 лева, представляваща главница за
доставени услуги за водоснабдяване и канализация за периода от 05.10.2015г. до
19.09.2018г., ведно със законната лихва от 05.10.2015г. до окончателното
изплащане и за съществуване на вземане в размер на 330, 96 лева – обезщетение
за забава в размер на законната мораторна лихва върху главницата за периода от
05.10.2015г. до 19.09.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 64749/2018г. по описа на СРС,
ГО, 167 състав. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за главница за
разликата над сумата от 2 087 лева до пълния предявен размер от 2 387 лева.
Срещу решението,
в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Ж.К.Б., в
която са изложени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи и за нарушение на материалния
закон. Конкретно се поддържа неправилност относно приетото за установено облигационно
правоотношение между страните. Счита, че от представените писмени доказателства
е видно, че ответникът не е нито собственик, нито вещен ползвател на имота,
поради което между страните не съществува договорно правоотношение по доставка
на ВиК услуги за процесния имот. Оспорва се и реалното потребление на ВиК
услуги в претендирания от ищеца обем, включително и методиката, по която е
определен размерът на задължението. Навежда съображения, че отказът на
потребителя да осигури достъп до водомера за отчитане на неговите показания се
оформя задължително като протокол, подписан от длъжностно лице на ищеца и
потребителя, какъвто не е представен по делото. Освен това поддържа, че общият
водомер, обслужващ етажната собственост, е несертифицирано средство за
търговско измерване и в тази връзка снетите от него данни са недостоверни.
Изложени са и оплаквания относно претенцията за обезщетение за забава, тъй като
районният съд е присъдил целия размер на претендираната сума, независимо от
обстоятелството, че е приел правопогасяващото възражение на ответника за
изтекла погасителна давност за част от исковия период за основателно. По тези
съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – “С.В.”
АД, не е подала отговор на въззивната жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. с чл. 193 ЗВ вр. с чл. 8 от
Наредба № 4 от 14.09.2004 год. за условията и реда за присъединяване на
потребители за ползване на водоснабдителни и канализационни системи за
установяване съществуването на вземане в полза на ищеца, представляваща
стойност на потребени ВиК услуги и доставена вода за периода от 20.02.2015г. до
19.09.2018г. в имот, находящ се в гр. София, ул. “********, клиентски №
**********, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане
и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на
вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
за периода от 23.03.2015г. до 19.09.2018г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 64749/2018г. по
описа на СРС, ГО, 167 състав.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел за
установено обстоятелството, че ответникът е наемател на водоснабдения имот за
исковия период, както и че титуляр на партидата за имота е именно Ж.К.Б.. По
тези съображения е направен извод, че между ползвателя на имота на договорно
основание и дружеството-снабдител е налице облигационна връзка по подаване на
ВиК услуги, поради което ответникът дължи заплащане на стойността на същите. По
отношение на размера на вземането е кредитирано заключението на комплексната
счетоводна и техническа експертиза, съобразно което задълженията за вода за
процесния имот възлизат на сумата от 2 387, 66 лева. Първоинстанционният съд е
счел релевираното възражение за погасяване на вземането по давност за частично
основателно, поради което е уважил предявения иск за главница за периода от 05.10.2015г.
до 19.09.2018г. в размер на 2 087 лева. Обезщетението за забава е присъдено в
пълния претендиран размер, тъй като за периода, за който вземането не е
погасено по давност, дължимата законна мораторна лихва надхвърля по размер
претендираната с исковата молба.
В правилно приложение на правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК е прието, че основателността
на предявения иск се предпоставя от установяването на следните факти: 1/. валидно
възникнало облигационно правоотношение за предоставяне на ВиК услуги в
процесния имот срещу заплащане на определена цена; 2/. реално предоставяне на
услугите в количеството и на стойност, равняваща се на претендираното вземане;
3/. ползване на предоставените услуги от ответника.
По отношение на изложените във въззивната жалба
оплаквания относно приетото за установено от първоинстанционния съд
обстоятелство за съществуването на облигационно отношение между страните по
доставка на ВиК услуги настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно задължителните разяснения,
дадени в т.4 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС,
възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, поради което не
могат да се направят за първи път пред въззивния съд. В създадената съдебна
практика на ВКС – решение № 27 от 16.04.2014г. по т.д. № 1893/2013г. на ВКС,
ТК, II ТО, решение № 67 от 06.07.2010г. по т.д. № 898/2009г. на ВКС, ТК, I ТО и
решение № 116 от 19.09.2017г. по т.д. № 615/2016г. на ВКС, ТК, II ТО др. е прието, че разпоредбата начл. 133 от ГПК
не следва да се тълкува и
прилага буквално в смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл. 131, ал.
1 от ГПК лишава изобщо ответника от
процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца фактически твърдения,
респ. да изрази становище по иска, тъй като такова тълкуване несъмнено води до
недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника и до създаване на
недопустима процесуална привилегия за ищеца, който само поради липсата на
своевременно направено от ответника оспорване на иска ще бъде освободен от
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК и от задължението да установи фактите,
на които основава исковата си претенция. Прието е, че параметрите на спора се
считат очертани едва след доклада по чл. 146 от ГПК и че неподаването на писмен отговор в
срока по чл. 131 от ГПК не преклудира
правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се
основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства.
Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или
че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.
154 от ГПК. Пропускането на възможността да се
направи възражение за придобивна и погасителна давност в срока по чл. 131 от ГПК не може да се приравни към ограничение
за становище по основателността на предявения иск.
Настоящият състав напълно споделя така създадената съдебна практика, въз основа
на която следва да се приеме, че при липса на допуснати от първоинстанционния
съд процесуални нарушения, които са попречили на въззивника да заяви
възраженията си пред първата инстанция, е недопустимо за първи път във
въззивната жалба страната да релевира правопогасяващи, правоунищожаващи,
правоизключващи и правоотлагащи възражения, основани на факти,
които са били известни на
страната.
В случая във въззивната жалба са
наведени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, изразяващо
се в неправилно възприемане на фактическата обстановка и формирани неправилни
изводи по релевантния за спора факт относно съществуването на облигационна
връзка между страните с предмет доставка ва ВиК услуги в процесния имот за
исковия период. Доводът за липса на доказателства установяващи по реда на
пълното и главно доказване качеството на потребител на ответника на ВиК няма
характера на правопогасяващо възражение. Поради това, независимо от
обстоятелството, че такъв довод ответникът не е релевирал в отговора на
исковата молба, с оглед изложеното в искова молба твърдение за наличието на
договорни отношения между страните и мотивите на първоинстанционния съд във
връзка с този релевантен факт, не са преклудирани наведените от ответника във
въззивната жалба доводи и оплаквания във връзка с фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд по този въпрос.
С оглед изложеното следва да се приеме, че между
страните по делото на етапа на въззивното производство са спорни въпросите
относно съществуването на твърдяното облигационно правоотношение между страните
през исковия период, както и с действителната доставка на ВиК услуги в
претендирания от ищеца размер.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите, обществените
отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при
спазване на изискванията на този закон. Според разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги,
водоснабдителните и канализационните /ВиК/ услуги са тези по пречистване и
доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване
на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните
територии /населените места и селищните образувания/, както и дейностите по
изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и
канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите
съоръжения. В § 1, т. 2 от ДР на закона се съдържа легална дефиниция на
понятието „потребители на ВиК услуги, като съгласно б. „а“ от посочената
разпоредба това са юридически или физически лица - собственици или ползватели
на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги, а според б. “б” от нормата – това са юридически
или физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната
собственост.
В разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от
14.09.2004 год. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водоснабдителните и канализационните системи е указано, че потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено
вещно право на строеж или
право на ползване на жилища
и нежилищни имоти в сгради - етажна собственост.
Получаването на тези услуги се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от
собственика /собствениците/ на ВиК системи и от съответния регулаторен орган,
които общи условия влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в
централен ежедневник – чл. 8, ал. 1 и 3 от наредбата.
Съгласно чл. 40 от Наредба № 4 от 14.09.2004г.,
услугите ВиК се заплащат по цени, определени по реда на ЗРВКУ, като при неспазване на сроковете за плащане на
изразходваното количество вода, определени в общите условия на договорите, се
заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 32 от същата наредба, услугите ВиК се заплащат въз
основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната система
на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на всяко водопроводно
отклонение. За сгради - етажна собственост или за водопроводно отклонение с
повече от един потребител изразходваното количество вода се заплаща въз основа
на измереното количество, отчетено по общия водомер на водопроводното
отклонение за определен период от време. Отчитането на водомерите се извършва,
като се прави първи отчет на общия водомер, а след това се отчитат
индивидуалните водомери. Отчитането на общия водомер се извършва в присъствието
на представител на потребителите. Датата и часът на отчитане на общия водомер и
на индивидуалните водомери се обявяват с писмено съобщение, поставено на
подходящо място в сградата, в срок не по-кратък от три работни дни преди деня
на отчитането.
От представения и неоспорен акт за частна държавна
собственост № 09417 от 06.03.2017г. на областния управител на област София /за
имота има и по-рано съставени АДС № 02860 от 21.03.2001г. и АДС № 11314 от 13.02.1987г.
на район Овча купел/ се установява, че процесният имот е собственост на
държавата. Между ответника и областния управител е сключен на 13.12.2000г.
договор за наем, по силата на който на Ж.К.Б. е предоставен за временно и
възмездно ползване следния недвижим имот – частна държавна собственост, находящ
се в гр. София, ул. “********. Със заповед № РД-15—104 от 17.07.2018г. на
областния управител на област София е наредено изземване на процесния имот,
който се държи от ответника.
С оглед изложеното се налага извод, че Ж.Б. е имал
качеството на наемател /държател на договорно основание/ на процесния имот за
исковия период. Съгласно чл. 8, ал. 9 от Наредба № 4 от 14.09.2004 год. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, наемателят на водоснабдяван имот може да заплаща
услугите В и К от името на наемодателя,
като е длъжен да спазва изискванията
на тази наредба
и на договора. Когато наемателят не спазва задълженията
съгласно общите условия и договора, отговорен за тях
е наемодателят. Следователно
нормативната уредба - Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги и Наредба № 4 от 14.09.2004г. предвижда качеството "потребител"
на ВиК услуги
да възниква единствено по отношение
на определена категория лица - носители на вещни
права или концесионно право, като никакви други
облигационни правоотношения
на договорно или извъндоговорно основание, включващи в съдържанието си фактически възможността да се държи
съответния обект, присъединен към водоснабдителната и канализационна
мрежа, не могат да обосноват
възникване на правоотношение с оператора на ВиК мрежата,
а са относими единствено в отношенията между собственик/титуляр на ограничено
вещно право или концесия и лицето, което фактически
ползва имота.
С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че ответникът не
е носител на вещни права върху
имота, а е държател на договорно основание,
се налага извод, че същият
няма качеството потребител на ВиК
услуги. Собственикът
или титулярът на вещни права върху имота в сграда в режим на етажна собственост
по презумпция на закона се смята за потребител на ВиК услуги. Такава законова
презумпция не е предвидена по отношение на държателите на имота въз основа на
облигационно правоотношение. При изричното оспорване на качеството на потребител
от страна на ответника, установяването единствено на факта, че е открита индивидуална партида на ползвателя, без да е
ясно дали това е станало служебно или въз основа на искане, съответно по чие
искане, не може да обоснове извод за възникването на договорно правоотношение
между страните. Нещо повече, приложените по делото карнети
за отчитане показанията на монтираните в имота водомери, не са подписани от
ответника, поради което неправилно първоинстанционният
съд е формирал въз основа на тях изводи за съществуването на изричен договор за
доставка на ВиК услуги между страните по делото.
По изложените съображения се налага извод, че
предявените искове – както за главница, така и за акцесорното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната лихва, са неоснователни. Ответникът
не е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове за реално изпълнение
по договор за доставка на ВиК услуги по отношение на процесния имот поради обстоятелството, че
между страните не съществува договорно правоотношение с такъв предмет.
Като е достигнал до други
изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да
се отмени в обжалваната му част и вместо него
да се постанови
друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
По частната
въззивна жалба срещу определението от 01.11.2019г.,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК:
Частната въззивна жалба е
подадена от надлежна страна и в законоустановения
срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА.
Жалбоподателят поддържа неправилност на постановеното
определение, с което първоинстанционният съд е
оставил без уважение искането на ответника за изменение на постановеното
решение в частта му за разноските. Поддържа становище за неправилност на
изводите на съда, че при оказана безплатна услуга на клиент по реда на чл. 38,
ал. 1 от ЗА, не се предвижда присъждане на възнаграждение в полза на
адвокатското дружество. Прави искане за отмяна на обжалвания акт, като се
постанови определение, с което разноските, дължими по реда на чл. 38, ал. 1 от
ЗА, да бъдат присъдени в полза на адвокатското дружество, а не на адвоката,
осъществил процесуално представителство въз основа на упълномощаване по чл. 71,
ал. 2 от ЗА.
Насрещната страна по частната жалба – „С.В.“ АД не
изразява становище.
С договор за правна защита и съдействие,
сключен между Ж.К.Б. и Адвокатско съдружие „Б.“, дружеството е поело задължение
безплатно, с оглед разпоредбата на чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА /в хипотеза на материално затруднено лице/, да осъществи
правната защита на доверителя, чрез процесуално представителство по гр.д. № 1187/19г.
по описа на СРС. Доказателствата са представени своевременно – с отговора на
исковата молба. Също така валидно страната е въвела искане за присъждане на
разноски и е представила списък на разноските по чл. 80 от ГПК, обективиран в подадения отговор на исковата молба.
С обжалваното първоинстанционно
решение от 27.06.2019г. предявените искове са частично отхвърлени, поради което
и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника са присъдени сторените
по делото разноски съразмерно на отхвърлената част от претенциите. Съдът е
приел, че е основателно искането по чл. 38, ал. 2 от ЗА и е постановил в полза
на адв. К.Б., осъществила процесуалното
представителство по делото, да се присъдят разноски за оказана безплатна
адвокатска помощ в размер на 50, 40 лева.
С молба от 23.07.2019г. /подадена в срока по чл. 248,
ал. 1 от ГПК/ е направено искане за изменение на решението в частта му за
разноските, като дължите по чл. 38 от ЗА разноски за оказана безплатна
адвокатска помощ вместо на адв. Б. да се присъдят в
полза на Адвокатско съдружие „Б.“, с което дружество е сключен договорът за
правна помощ и съдействие.
С обжалваното определение първоинстанционният
съд е оставил искането без уважение, като е изложил съображения, че разноските
следва да се присъдят в полза на адвоката, който действително е осъществявал
процесуално представителство на страната.
При така установеното от фактическа страна
се налага извод за неправилност на изводите на първоинстанционния
съд. Настоящият съдебен състав споделя изцяло даденото разрешение по идентични
казуси, обективирино в определение № 356 от
30.07.2018г., постановено по т.д. № 1401/2019г. на ВКС, І ТО, определение №
676/15.11.2017г. по ч.т.д. № 1664/2017г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 122 от
19.06.2017г. по т.д. № 3581/2014г. по описа на ВКС, ІІ ТО, определение № 490 от
19.09.2017г. по ч.т.д. № 1082/2016г. на ВКС, ІІ ТО. В посочените актове е
прието, че заплащането на труда на представителя на страната по пълномощие,
следва да бъде отграничено от самото предоставено
пълномощие, което винаги следва да съответства на изискванията на изричната
разпоредба на чл.
32 ГПК и съответно на правилата за определяне на конкретен адвокат /чл.
71, ал. 2 ЗА/, който да представлява страната пред съда. Заплащането на
този труд като разноски по реда на чл. 78 ГПК, обаче, не е свързано с това упълномощаване, нито се извежда от него,
тъй като то се определя от сключения между страните договор за правна защита и
съдействие /който има доказателствено значение за
определяне на разноските/, по който е било изпълнено задължението на
адвокатското дружество за осигуряване на надлежен представител и на същото по
принцип се следва насрещната престация от
представлявания. Този правен резултат не е забранен от закона, а се извежда
като възможност от него, с оглед чл.
57 и сл. от ЗА - за учредяване на адвокатски сдружения като юридически лица
и правото им уредено в чл.
71, ал. 1 ЗА да сключват такива договори. Следователно, когато договора
обвързва валидно адвокатското дружество и то определя /чрез управителя си/
конкретен съдружник или съдружници, чрез които да
бъде изпълнен, чрез осъществяване на процесуалното представителство, то в тази
хипотеза адвокатското дружество, а не конкретно упълномощения адвокат престира по сключения със страната договор и съответно
следва да получи насрещната престация по него. Няма
законова пречка в тази хипотеза съдът да съобрази, че разноските са направени в
полза на дружеството, а не на адвоката от това дружество, осъществил
представителството, като зачете сключения между страните договор и волята на
представлявания по отношение на възлагане на разноските по реда на чл. 78 ГПК. И това е така, тъй като оказването на безплатна правна помощ при някоя
от хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗА може да се извърши както от конкретен адвокат,
упълномощен от клиента, така и от адвокатско дружество, което е упълномощено от
клиента по чл. 71, ал. 1 от ЗА. Осъществяването на безплатна адвокатска помощ и
процесуално представителство по чл. 38, ал. 1 от ЗА не съставлява безвъзмездна
услуга и с присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от
ЗА същата се овъзмездява. В зависимост от това с кое
лице е сключен договорът за правна защита и съдействие – дали с конкретен
адвокат или с адвокатско дружество, присъждането на адвокатско възнаграждение
по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА следва да се направи съответно на адвоката или
на адвокатското дружество.
В конкретния случай се установи, че договорът
за правна защита и съдействие е сключен с адвокатското дружество, което при
спазване на изискванията на чл.
71, ал. 2 ЗА и с оглед чл. 32 ГПК е упълномощило конкретен адвокат и по този начин е изпълнило поетите с
договора задължения. Ето защо за престирания труд,
разноските се следват именно на дружеството, с оглед сключения договор за
правна защита и съдействие, по който то е страна като се съобрази и това, че
поетото задължение е по реда на чл.
38, ал. 1, т. 2 ГПК, т.е. съдът следва да определи размера на разноските за
процесуално представителство и ги присъди в полза на дружеството.
По изложените съображения настоящият
съдебен състав счита обжалваното определение за неправилно, поради което същото
следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което първоинстанционното решение да се измени в частта му за
разноските в исковото производство, като дължимите по реда на чл. 38, ал. 2 от
ЗА разноски в размер на 50, 40 лева да се присъдят на Адвокатско съдружие „Б.“,
вместо на адв. К.Б..
По направените разноски в настоящото
производство:
С оглед изхода на
спора в полза на въззивника следва
да се присъдят
сторените по делото разноски за държавна такса
в размер на 48, 35 лева.
В полза на адв. С.К. –
процесуален представител на въззивника следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА,
определени според чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, които възлизат на сумата от 399, 26
лева.
Договорът за правна защита и
съдействие в първоинстанционното производство е
сключен между ответника и Адвокатско съдружие “Б.”, което от своя страна е
упълномощило адв. Б., която е представлявала
доверителя в процеса. Ето защо предвид изхода на спора в полза на Адвокатско
съдружие “Б.” следва да се присъдят допълнително разноски за адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, които възлизат на сумата от 399,
26 лева.
Ответникът е претендирал
разноски и в заповедното производство, като такива се дължат съобразно изхода
на делото. Ето защо в полза на адв. В.В.Т.и адв. К.И.Б. следва да се
присъдят допълнително разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2 от ЗА в размер на общо 314, 63 лева.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта,
в която ответникът е осъден да заплати на ищцовото
дружество съдебни разноски за исковото производство в размер на 520, 20 лева и
за заповедното производство в размер на 135, 84 лева.
По направените разноски по
частната въззивна жалба:
В полза на частния
жалбоподател следва да се присъдят сторените разноски в размер на 15 лева,
представляващи държавна такса за въззивно обжалване
на първоинстанционното определение по чл. 248 от ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на
всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 153037 от 27.06.2019г., поправено по реда на
чл. 247 от ГПК с решение от 19.12.2019г., постановено по гр.д. № 1187/2019г. по
описа на СРС, ГО, 167 състав, в
частта, в която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
от “С.В.” АД срещу Ж.К.Б. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане в полза на ищеца в размер на 2 087 лева
– главница, представляваща стойност на потребени ВиК услуги и доставена вода за
периода от 05.10.2015г. до 19.09.2018г. в имот, находящ се в гр. София, ул. “********,
клиентски № **********, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане, в частта,
в която е уважен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 330, 96 лева, представляващо обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 05.10.2015г.
до 19.09.2018г., както и в частта, в
която ответникът е осъден да заплати на “С.В.” АД разноски за исковото
производство в размер на 520, 20 лева и разноски в заповедното производство в
размер на 135, 84 лева и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК от "С.В." АД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, сграда 2А срещу Ж.К.Б., ЕГН **********, с адрес ***,
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. с чл. 193 ЗВ вр. с чл. 8 от
Наредба № 4 от 14.09.2004 год. за условията
и реда за присъединяване на потребители за ползване на водоснабдителни
и канализационни системи и чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД, за
установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 2 087 /две хиляди
и осемдесет и седем/ лева - главница, представляваща стойност на потребени
ВиК услуги и доставена вода за периода от
05.10.2015г.
до 19.09.2018г. в имот, находящ се в гр.
София, ул. “********, клиентски № 2800026759, ведно със законната
лихва от датата на депозиране
на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК до окончателното изплащане и за сумата от
330, 96 /триста и тридесет лева и 96 ст./ лева – обезщетение
за забава в размер на законната
мораторна лихва за периода от
05.10.2015г. до 19.09.2018г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от
ГПК по ч.гр.д. № 64749/2018г.
по описа на СРС, ГО, 167 състав.
ОСЪЖДА "С.В." АД, с ЕИК ********, седалище и
адрес на управление ***, сграда 2А да заплати на Ж.К.Б., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 48, 35 /четиридесет и осем лева и
35 ст./ лева – разноски за държавна такса във въззивното производство.
ОСЪЖДА "С.В."
АД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, сграда 2А да заплати на адвокат С.А.К., ЕГН **********, с
адрес на упражняване на дейността – гр. София, ул. „********, офис-партер, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 399, 26 /триста деветдесет и девет лева и
26 ст./ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на Ж.К.Б. по в.гр.д. №
1507/2020г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.
ОСЪЖДА "С.В."
АД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, сграда 2А да заплати на Адвокатско
съдружие “Б.”, БУЛСТАТ ********, със седалище и адрес на управление ***, офис-партер, на основание
чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, допълнително сумата от още 399, 26 /триста деветдесет и девет лева и
26 ст./ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на Ж.К.Б. по гр.д. №
1187/2019г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
ОСЪЖДА "С.В."
АД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, сграда 2А да заплати на адвокат В.В.Т., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността –
гр. София, ул. “********, офис-партер и на адв. К.И.Б., ЕГН **********, с адрес
на упражняване на дейността – гр. София, ул. “********, офис-партер на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, допълнително сумата от
по 157, 32 /сто петдесет и седем лева и 32 ст./ лева /на всеки един от
адвокатите/ – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на Ж.К.Б. по ч.гр.д. №
64749/2018г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
ОСЪЖДА "С.В."
АД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, сграда 2А да заплати на Адвокатско
съдружие “Б.”, БУЛСТАТ ********, със седалище и адрес на управление ***, офис-партер, на основание
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 15
/петнадесет/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство, представляващи държавна такса по подадената частна въззивна жалба.
ОТМЕНЯ определение от 01.11.2019г.,
постановено по гр.д. №
1187/2019г. по описа на СРС, ГО, 167 състав, в частта му, в която е
отхвърлено искането на адв. Б. и адв.
Тодоров, в качеството на съдружници в Адвокатско
съдружие „Б.“, за изменение на постановеното по посоченото дело решение от
27.06.2019г. в частта му за разноските в първоинстанционното
исково производство и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 153037 от
27.06.2019г., поправено по реда на чл.
247 от ГПК с решение от 19.12.2019г., постановено по гр.д. № 1187/2019г. по описа на
СРС, ГО, 167 състав, в частта за разноските в исковото
производство, както следва:
ОСЪЖДА "С.В."
АД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, сграда 2А да заплати на Адвокатско
съдружие “Б.”, БУЛСТАТ ********, със седалище и адрес на управление ***, офис-партер, вместо на
адвокат К.И.Б., с адрес на упражняване на дейността – гр. София, ул. “********,
офис-партер, на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 50, 40 /петдесет лева и 40 ст./ лева – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално
представителство на Ж.К.Б. по гр.д. № 1187/2019г. по описа на СРС, ГО, 167
състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.