Решение по дело №261/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производство е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по жалбата на Сдружение „Синдиката на служителите в затворите в България“, БУЛСТАТ *********, представлявано от Я. Л. Т. – председател, със седалище и адрес на управление гр. Пазарджик, бул. „Ивайловско шосе“, Затвора гр. Пазарджик, против Етичен кодекс за поведението на държавните служители от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (Етичния кодекс), утвърден със Заповед № ЛС-04-15 от 15.01.2024 г. на Зам.-министъра на правосъдието на Република България.

Делото първоначално е образувано пред Административен съд – София-град, който със свое Определение № 1945/22.02.2024 г., постановено по адм. дело № 1782/2024 по описа на съда го е прекратил и изпратил по подсъдност на Административен съд – Пазарджик.

Така пред Административен съд – Пазарджик е образувано адм. дело № 261/2024 г., по което тричленен състав на съда се е произнесъл с Определение № 2501/26.06.2024 г. като жалбата е оставена без разглеждане, а делото е прекратено поради недопустимост с аргумента, че обжалваният Етичен кодекс няма белезите на годен за обжалване по реда на АПК административен акт.

По частна жалба подадена от Сдружението, Върховният административен съд на Република България – Пето отделение се е произнесъл със свое Определение № 10 009/25.09.2024 г., постановено по адм. дело № 8554/2024 г. като е отменил Определение № 2501/26.06.2024 г. и е върнал делото на Административен съд – Пазарджик за продължаване на съдебното производство при спазване на дадените с определението указания. Според тези указания Етичният кодекс носи белезите на вътрешноведомствен акт, тъй като въведените с него правила са приложими спрямо служителите в ГДИН, по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, което изисква да се извърши преценка за наличието на правен интерес от направеното оспорване с оглед предмета и целите на дейност на сдружението жалбоподател, както и срочността на оспорването.

Административен съд – Пазарджик в изпълнение на дадените указания в свое Определение № 4208/04.11.2024 г. е приел, че Сдружението в качеството си на юридическо лице с нестопанска цел, което не е организационно, функционално, йерархически или дисциплинарно подчинено на зам.-министъра на правосъдието не е адресат на обжалвания Етичния кодекс и следователно за него не е налице правен интерес да го обжалва.

Това определение е оспорено пред ВАС, който със свое Определение № 1562/19.02.2025 г., постановено по адм. дело № 158/2025 г. го е отменил и е върнал делото за продължаване на съдебното производство. В мотивите на своето определение ВАС е приел, че в чл. 6 и чл. 7 от Устава на сдружението са посочени неговите цели, както и средствата за тяхното постигане, като те категорично обосновават правен интерес от обжалването на Етичния кодекс.

С оглед на указанията на Върховен административен съд, съдът намира, че жалбата следва да бъде разгледана по същество като процесуално допустима, подадена от лице имащо правен интерес от обжалването.

В жалбата се твърди, че оспореният Етичен кодекс имал характера на нормативен административен акт, издаден при липса на компетентност, неспазване на установената форма, съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните норми и в противоречие с целта на закона. Моли се да бъде обявен за нищожен, алтернативно в условията на евентуалност да се отмени като незаконосъобразен.

В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв. Т. и адв. П., които по изложени аргументи молят съда да уважи подадената жалба като обяви нищожността на обжалвания Етичен кодекс, алтернативно да бъде отменен в цялост или частично, по отношение на текстовете, посочени на стр. 7 от подадената жалба. Претендират направените по делото разноски, съгласно представен от адв. П. списък на разноските. В депозирана по делото писмена защита с вх. № 4089/30.04.2025 г. са развити допълнителни аргументи по съществото на спора.

Ответникът – Зам.-министъра на правосъдието се представлява от ст. юрк. Р., който оспорва жалбата като недопустима, неоснователна и необоснована. Моли същата да бъде отхвърлена. Претендира направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представя писмена защита с вх. № 3797/23.04.2025 г., в която са развити подробни аргументи по съществото на спора.

Административен съд – Пазарджик, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Производството по издаването на Етичния кодекс е започнало със Заповед № Л-1694/04.05.2023 г. (л. 25 от делото), с която Главният директор на ГДИН е определил експертна група със задача „Разработване на нов етичен кодекс и програма за обучение на персонала“. За резултатите от работата на групата е изготвена Докладна записка с рег. № 434/11.01.2024 г. (л. 22) от Главният директор на ГДИН, с която заместник-министъра на правосъдието е информиран, че създадената със Заповед № Л-1694/04.05.2023 г. експертна работна група е изпълнила поставената ѝ задача и изготвеният от нея Етичния кодекс е предоставен за утвърждаване от заместник-министъра, който го е утвърдил със своя Заповед № ЛС-04-15 от 15.01.2024 г. (л. 31). Заместник – министърът на правосъдието е сторил това в условията на делегирани правомощия, съгласно Заповед № ЛС-01-56/05.12.2023 г. (л. 20), издадена от министъра на правосъдието.

Сдружение „Синдиката на служителите в затворите в България“, ЕИК ********* е уведомен за утвърждаването на новия Етичния кодекс по електронна поща на 29.01.2024 г., съгласно разпечатка приложена на л. 61 от адм. дело 1782/2024 г. по описа на Административен съд – София-град, а жалбата е постъпила в съда с вх. № 5689/12.02.2024 г. (л. 8 и сл. от адм. дело 1782/2024 г. на АССГ). Към жалбата са приложени документи съгласно опис, както следва: Етичен кодекс за поведението на държавните служители от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, утвърден със Заповед № ЛС-04-15 от 15.01.2024 г. на заместник-министъра на правосъдието на Република България, документ удостоверяващ датата на връчване на Етичния кодекс, Устав на Сдружение „Синдиката на служителите в затворите в България“ и Удостоверение за актуално състояние на сдружението, Споразумение с рег. индекс и дата № 93-00-16/07.02.2023 г. между министъра на правосъдието и Сдружение „Синдиката на служителите в затворите в България“ и Етичен кодекс за поведението на държавните служители от Главна дирекция „Охрана“ и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, утвърден със Заповед № 10-04-4 от 02.01.2018 г. на министъра на правосъдието.

В проведеното открито съдебно заседание беше приета представената от органа преписка по издаването на Етичния кодекс, както и приложените към жалбата и към отговора с вх. № 3381/11.04.2024 г. писмени доказателства, след което страните изразиха становища по съществото на спора. В определения срок по делото постъпиха писмени бележки с вх. № 3797/23.04.2025 г. от страна на пълномощника на заместник-министъра на правосъдието и с вх. № 4089/30.04.2025 г. от пълномощника на Сдружение „Синдиката на служителите в затворите в България“.

Въз основа на тази фактическа обстановка, от правна страна съдът прави следните изводи:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок и от лице имащо правен интерес от обжалването.

В случая жалбоподателят е Сдружение „Синдиката на служителите в затворите в България“, което съгласно приетото по делото Удостоверение за актуално състояние (л. 59 и сл. от адм. дело № 1782/2024 г. на АССГ) е юридическо лице с нестопанска цел, а съгласно чл. 6 и чл. 7 от своя Устав (л. 40 и сл. от адм. дело № 1782/2024 г. на АССГ) има за свои цели защитата на основните социално-икономически и трудови интереси и права на своите членове.

От изложеното следва, че за сдружението е налице правен интерес от защитата на трудовите интереси на своите участници, които се засягат от приетите с Етичния кодекс правила за поведение, при неспазването на които са заплашени от търсене на дисциплинарна отговорност. За пълнота следва да се отбележи, че неспазването на разпоредбите на Етичния кодекс изрично е предвидено като основание за търсене на дисциплинарна отговорност и съгласно чл. 194, ал. 3 от ЗМВР.

Както се изясни по-горе, а и в проведените производства по адм. дело № 8554/2024 г. и адм. дело № 158/2025 г. по описа на ВАС, оспореният Етичен кодекс не е общ, нито нормативен административен акт, следователно производството по неговото обжалване следва да се проведе по реда на чл. 145 и сл. АПК. В тази насока е и практиката на ВАС (Решение № 13059 от 28.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7313/2023 г., V о., докладчик съдията Нели Дончева).

Заповед № ЛС-04-15/15.01.2024 г. на Зам.-министъра на правосъдието, с която е утвърден Етичния кодекс е съобщена на жалбоподателя с писмо рег. № 1220/26.01.2024 г. по електронна поща на 29.01.2024 г., видно от представените по делото доказателства (лист 61-63), като в законоустановения 14 – дневен срок същият е упражнил правото си на жалба пред съд.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Етичният кодекс за поведението на държавните служители от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, утвърден със Заповед № ЛС-04-15 от 15.01.2024 г. на Зам.-министъра на правосъдието представлява акт от категорията по чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, който подлежи на съдебен контрол по реда на АПК при условие, че с него се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. В §1 от неговите Преходни и заключителни разпоредби изрично е предвидено, че държавните служители носят дисциплинарна отговорност по реда на ЗМВР при неспазване на разписаните в него норми за поведение.

При преценката за компетентността на издателя съдът взе предвид, че обжалваният Етичен кодекс за поведението на държавните служители от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е утвърден със Заповед № ЛС-04-15 от 15.01.2024 г. на заместник-министъра на правосъдието, който е действал в условията на делегирани правомощия от министъра на правосъдието, съгласно Заповед № ЛС-01-56/05.12.2023 г. (л. 20). В чл. 11, ал. 1 от ЗИНС изрично са посочени правомощията, които министърът на правосъдието може със заповед да делегира на заместник-министър, сред тях и тези по чл. 10, ал. 2, т. 10 от ЗИНЗС, тоест по утвърждаването на Етичен кодекс. Следователно направените в тази връзка възражения се явяват неоснователни.

Относно направеното възражение за липса на мотиви в Етичния кодекс. Направените в жалбата позовавания на чл. 28 от Закона за нормативните актове се явяват неоснователни, защото се отнасят до реда за приемане на нормативни актове, а както се изясни по-горе обжалваният кодекс не е такъв. В самия акт се съдържат мотиви, от които стават ясни фактическите и правни основания за неговото издаване, като например посочване на целите – чл. 3, основните принципи – чл. 7 и т. н., както и § 3 от ПЗР на кодекса. Ето защо и направените в тази връзка възражения се явяват неоснователни.

Съдът намира за неоснователни твърденията за наличие на съществени процесуални нарушения в производството по издаването на Етичния кодекс.

Съгласно представената по делото преписка, производството по издаването на обжалвания акт е започнало със Заповед № Л-1694/04.05.2023 г. (л. 25 от делото), с която Главният директор на ГДИН е определил експертна група със задача „Разработване на нов етичен кодекс и програма за обучение на персонала“ и е приключило с утвърждаването на Етичния кодекс на 15.01.2024 г. със Заповед № ЛС-04-15 от 15.01.2024 г. От приетите по делото доказателства е видно, че между жалбоподателя и министъра на правосъдието на 07.02.2023 г. е сключено Споразумение с рег. № 93-00-16/07.02.2023 г. (л. 31 и сл. от адм. дело 1782/2024 г. на АССГ), съгласно чл. 8, ал. 1, т. 1, от което представителите на синдикатите, участват в работните групи за подготовка и обсъждане на вътрешни актове.

По своята правна същност, това споразумение представлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, който - като всеки друг договор, съгласно чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД, има силата на закон за страните. Както е посочено изрично в самото споразумение, с него договарящите страни са уговорили конкретните условия за участието на представител на Синдиката в сформирането със заповед на министъра на правосъдието работни групи за подготовка и обсъждане на вътрешни актове, правилници, наредби и инструкции, които засягат служебните и социално-икономическите права и интереси на служителите.

Срокът на това споразумение, съгласно § 2, ал. 2 от неговите Заключителни разпоредби е 3 (три) години от датата на неговото подписване. Следователно в периода на разработването на обжалвания акт поетите със Споразумение с рег. № 93-00-16/07.02.2023 г. ангажименти са били в сила между страните.

От съдържанието на Заповед № Л-1694/04.05.2023 г. (л. 25 от делото) е видно, че работната група е била съставена от служители на министерството, подпомагани от експерти от Норвежка корекционна служба (раздел III от заповедта) и от екип осъществяващ дейност по проект „Разработване на стратегия за обучение на персонала, включваща нови учебни програми за първоначално и продължаващо обучение“ (раздел VI от заповедта). Безспорно се установи, че в работната група като член е включена и главен инспектор В. Т. – началник на ЗООТ „Вит“ при Затвора гр. Плевен, която е председател и член на Управителния съвет на Синдикат на служители в Министерство на правосъдието. Доколкото обжалваният Етичен кодекс регламентира поведението на служителите към Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” (ГДИН), която е специализирана административна структура, юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище София, то съдът намира, че включвайки към работната група на председателя и член на Управителния съвет на Синдиката на служителите в Министерство на правосъдието, то са изпълнени изискванията на чл. 8, ал. 1, т. 1 от Споразумението, поради което и не са налице допуснати нарушения на процедурата по обсъждането на акта.

По отношение на твърденията за материална незаконосъобразнност, съдът намира следното:

На първо място в жалбата са направени възражения, че обжалваният акт е постановен в противоречие с материалния закон, като жалбоподателят е развил съображения, че същият е издаден при нарушени легитимни правни очаквания.

Тези възражения съдът намира за неоснователни. Видно от цитираната от жалбоподателя съдебна практика, принципът за оправданите правни очаквания е свързан с приложението на чл. 4 и чл. 13 от АПК, тоест очаква се от административния орган да следва изискванията на закона, приети от него вътрешни правила и установена практика, както и на правото на Европейския съюз в производството по издаването на своите актове. В случая не се установи, издателят на акта да е нарушил, което и да е от изброените по-горе основания. Напротив, установи се, че административният орган е спазил процедурата по утвърждаване на Етичния кодекс като е включил в работната група член на синдикатите, който е могъл да съблюдава целият процес по обсъждането на текстовете на кодекса, да прави възражения, да участва в обсъжданията, както и да изразява становища по приетите текстове. Един от основните принципи на административния процес, а именно – този за последователност и предвидимост, изисква от административните органи своевременно да огласяват публично критериите, вътрешните правила и установената практика при упражняване на своята оперативна самостоятелност по прилагане на закона и постигане на целите му (чл. 13 от АПК). Наред с това, по силата на чл. 12, ал. 1 от АПК, установяващ принципа на публичност и прозрачност, органите са длъжни да осигуряват откритост, достоверност и пълнота на информацията в административното производство. В случая при утвърждаване на оспорения акт са спазени принципите на последователност и предвидимост, тъй като обсъждането и приемането е станало в работна група с участието на член на синдикалните организации, тоест административният орган открито е разисквал спорните въпроси, поради което направените възражения, че Етичният кодекс е издаден е издаден при нарушени легитимни правни очаквания не могат да се приемат за основателни.

По отношение на искането да бъде обявен за незаконосъобразен текста на чл. 12, т. 9 от Етичния кодекс, който гласи: „При използването на социалните мрежи, държавният служител не може да публикува текстове, снимки, видеозаписи, документи или друга информация уронваща авторитета на други служители или на цялата организация, чийто служител е.“, жалбоподателят е изложил съображения, че същият противоречи на разпоредбите на чл. 34, ал. 1 и чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България, според които „Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени“ и „Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.“.

Съдът намира това твърдение за неправилно. Текстът на обжалваната разпоредба не цели да наложи ограничения на конституционните права на държавните служители, а именно да ограничи свобода на словото им, както и да изразяват мнение по значими въпроси, а цели предотвратяването на публикуването на текстове, снимки, видеозаписи, документи или друга информация, именно с цел да защити конституционните права на други служители или организацията към която принадлежи.

Защитата на тези лични права не може да засяга обществения интерес от спазване на установения в обществото порядък, ред и морал. Казано с други думи – защитата на лични права не може да засяга нечии други лични права, а ако ги засяга – изисква се преценка на баланса между конкретните засегнати интереси. В случая това са правото на личен живот и тайната на кореспонденцията, но съгласно чл. 8, ал. 2 от ЕКПЧ е допустимо ограничаване на тези права в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Когато живеем в общество, безспорна рамка на личните ни права са правата на другите граждани, които също са конституционно защитени, вкл. от норми с абсолютен характер, т. е. които не могат да бъдат ограничени като правото на живот по чл. 2 от ЕКПЧ и забраната по чл. 3 от ЕКПЧ за нечовешко или унизително отнасяне.

Тоест всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, но доколкото същото не засяга права и свободи на други граждани, съответно не уронва престижа им. В този смисъл неоснователно се твърди, че разпоредбата на чл. 12, т. 9 от Етичния кодекс противоречи на чл. 34, ал. 1 и чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България. Напротив, същата цели да запази авторитета не само на служителите от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, а и на цялата институция.

На следващо място, за да аргументира искането да бъде обявен за незаконосъобразен текста на чл. 16, т. 5 от Етичния кодекс, гласящ: „Държавният служител е длъжен да спазва установеното работно време. Той е длъжен при необходимост да изпълнява служебните си задължения след изтичане на работното време.“, жалбоподателят е изложил съображения, че същият противоречи на разпоредбите на чл. 48, ал. 4 от Конституцията на Република България, който текст гласи: „Никой не може да бъде заставян да извършва принудителен труд.“

Съдът намира за неоснователни направените възражения за незаконосъобразност на посочения текст, доколкото в същия не са уточнени предпоставките, които налагат полагане на труд след работно време. Така например чл. 143-150 от Кодекса на труда съдържа правна уредба на извънреден труд, който представлява труд, положен по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя от работника или служителя извън установеното за него работно време. За полагането на извънреден труд се издава заповед от работодателя. Тя се съобщава на работниците и служителите най-малко 24 часа предварително. Съгласно разпоредбата на чл. 148 от Кодекса на труда работникът или служителят има право да откаже полагане на извънреден труд, когато не са спазени правилата на този кодекс, на друг нормативен акт или на колективния трудов договор.

Освен това законодателят в чл. 139а от Кодекса на труда е регламентирал, че поради особения характер на работата работодателят след консултации с представителите на синдикалните организации и с представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 може да установява за някои длъжности ненормиран работен ден. Ненормирано работно време се установява за някои производства или длъжности, при които понякога се налага работниците да продължат да изпълняват трудовите си задължения и след изтичането на редовното работно време.

Предвид на гореизложеното съдът намира за неоснователни възраженията, че разпоредбата на чл. 16, т. 5 от Етичния кодекс, противоречи на чл. 48, ал. 4 от Конституцията на Република България, доколкото в същата не е сочи вида на полагания труд, предпоставките, при които евентуално ще бъде положен, дали това е извънреден труд или труд при ненормирано работно време, които са законово регламентирани, и които биват полагани със знанието и съгласието на служителите, а за ненормираното работно време и след консултации с представителите на синдикалните организации и с представителите на работниците и служителите.

Съдът намира за неоснователни и направените възражения, че обжалваният Етичен кодекс противоречи на чл. 10, ал. 1 от Закона за нормативните актове, както и на чл. 9, ал. 1 от същия закон, тъй като същият по своята същност не представлява нормативен акт, а вътрешноведомствен акт, тоест разпоредбите на Закона за нормативните актове се прилагат в процеса по издаването и прилагането на нормативните актове, какъвто Етичния кодекс не е.

На следващо място в жалбата се твърди, че предходният Етичния кодекс, приет със Заповед № 10-04-4/02.01.2018 г. (Етичния кодекс от 2018 г.) предвиждал множество права на служителите от ГДИН, които липсвали в обжалвания Етичния кодекс, на което основание се твърди, че същият противоречи на чл. 48, ал. 1 от КРБ.

Тези твърдения са неоснователни. При сравнението на Етичния кодекс от 2018 г. (л. 19 и сл. от адм. дело 1782/2024 г. на АССГ) с обжалвания по настоящото дело Етичния кодекс е видно, че в него действително не се съдържа глава озаглавена „Права на държавния служител“, но при сравнението на текстовете на двата кодекса е видно, че и в двата са уредени, както права, така и задължения за служителите, които са техни адресати. Така например в чл. 21 от обжалвания Етичен кодекс е въведено задължение за началниците да зачитат правата и достойнството на своите подчинени, в чл. 28, че държавните служители не са длъжни да изпълняват заповеди, които им нареждат явно незаконосъобразни действия, с чл. 32 се забраняват всякакви форми на дискриминация, а чл. 33 забранява всякакво поведение, което може да се окачестви като тормоз между служителите.

От изложеното е видно, че в обжалвания Етичен кодекс се съдържат не само задължения, но и права за държавните служители, които са насочени към защита на правото им на труд, защита на тяхното достойнство, забрани за уронване на морала и престижа им, както и забрана на налагане на дискриминация. Освен това от прочита на обжалвания акт не се установяват разпоредби създаващи условия за дискриминация, на какъвто и да е принцип, напротив налични са забрани за това в разпоредбата на чл. 32 от Етичен кодекс. С оглед на това са неоснователни и твърденията, че с издадения Етичен кодекс е налице дискриминация по признака „лично положение“.

В следващата част на жалбата се развиват съображения за противоречие на обжалвания акт с целта на закона и по конкретно с разпоредбата на чл. 10, ал. 2, т. 10 от ЗИНЗС. Твърди се че целта на тази разпоредба е била изпълнена с приемането на предходния етичен кодекс, поради което липсвали причина за приемането на нов.

Тези твърдения са неоснователни. Приемането на нов Етичен кодекс не е в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 10, ал. 2, т. 10 от ЗИНЗС, защото в нея липса забрана веднъж приетият кодекс да се изменя, отменя или да се издава нов, когато органът прецени това за необходимо.

Предвид горното и поради липса на пороци, водещи до незаконосъобразност на оспорения акт, жалбата – като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение.

Предвид изхода на делото и направеното своевременно искане от пълномощника на ответника, жалбоподателят ще следва да бъде осъден да му заплати направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК, Административен съд – Пазарджик, Трети състав,

 

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Сдружение „Синдиката на служителите в затворите в България“, БУЛСТАТ *********, представлявано от Я. Л. Т. – председател, със седалище и адрес на управление гр. Пазарджик, бул. „Ивайловско шосе“, Затвора гр. Пазарджик, против Етичен кодекс за поведението на държавните служители от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (Етичния кодекс), утвърден със Заповед № ЛС-04-15 от 15.01.2024 г. на Зам.-министъра на правосъдието на Република България.

ОСЪЖДА Сдружение „Синдиката на служителите в затворите в България“, БУЛСТАТ *********, представлявано от Я. Л. Т. – председател, със седалище и адрес на управление гр. Пазарджик, бул. „Ивайловско шосе“, Затвора гр. Пазарджик, да заплати на Зам.-министъра на правосъдието на Република България, направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховен административен съд, чрез Административен съд – Пазарджик в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.