№ 44
гр. Сливен, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20222200500076 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 31/17.01.2022г. по гр. дело № 20212230105481
по описа за 2021г. на Районен съд Сливен, с което е отхвърлена молбата на
Ц.Н.А. с ЕГН-********** и М. В. К. с ЕГН-**********, действаща лично и
със съгласието на майка си, двете от **** против В. Д. К. с ЕГН-**********
от ****, за издаване на заповед за защита срещу домашно насилие, като
неоснователна.
Подадена е въззивна жалба от молителките, в която се твърди, че
решението на районния съд е неправилно и незаконосъобразно тъй като е
постановено при липса на съществен и обоснован анализ на доказателствата
събрани по делото, както поотделно, така и в тяхната съвкупност. В мотивите си
съдът не е изложил подробно кои доказателства са валидни и кои не са от
съществено значение за делото. Считаме, че решението е постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила. PC Сливен не е извършил
пълен и коректен анализ на събраните по делото доказателства, довели до
неправилност на фактическите констатации, а от там и до незаконосъобразност
на правните изводи, изложени в атакуваният съдебен акт. От събраните по делото
1
гласни доказателства безспорно се установява, че от ответника е осъществено
психическо насилие над молителките изразяващо се в късни, среднощни
обаждания на мобилния телефон на майката и на детето, обиди по отношение и
на двете, както по отношение на майката пред детето и нейния приятел, така и по
отношение на детето пред майката и нейния съжител и посещение на работното
място на М. А..
Твърдените в молбата актове на домашно насилие се потвърдили от
представените от молителките декларации по чл.9,ал.З от ЗЗДН, които
съгласно чл.13,ал.3 от същият закон би следвало да представлява достатъчно
доказателство за основателността на депозираната молба за защита от
домашно насилие. Съдът въобще не е обсъдил представените декларации по
чл.9,ал.З от ЗЗДН, които са пълни и се подкрепят от свидетелите на
молителката. Считат, че ответникът не опровергал нейната доказателствена
стойност. По правило посегателствата по чл.2 от ЗЗДН се извършват в
семейна среда, в която няма засегнати трети лица, поради и което
законодателят е придал такова доказателствено значение на декларацията от
страна на пострадалото лице по реда на чл.9 от закона. Доказателствената
тежест в този процес е обърната и именно ответникът е страната, която следва
да докаже при условията на пълно доказване,че не е осъществил акт на
домашно насилие, а в случая съдът неправилно приема, че същият не е сторил
това. Волята на законодателя да осигури превенция срещу домашното
насилие и ефективна защита на пострадалите от такова действително не може
да бъде основание за произволно разширяване на кръга на доказателствените
средства, нито за пренебрегване на нормативно закрепените в ГПК и ЗЗДН
техни ограничения. Поради това съдът следва да намери, че
преференциалният режим за доказване на актовете на домашно насилие с
документи по чл. 13, ал. 2 от ЗЗДН касае само изрично посочените в този
нормативен текст документи и е на разположение на молителя само ако са
спазени разпоредбите, които го регламентират. Тези разпоредби съставляват
както привилегия, така и гаранция срещу злоупотреби с нея. Именно затова
едностранните твърдения на молителя за осъществен акт на домашно насилие
се ползват с обвързваща доказателствена сила само ако са обективирани в
нарочна декларация, съдържаща предупреждение за наказателната
отговорност за декларатора в случай на деклариране на неверни данни.
Молителките в декларациите си са посочили точно и изчерпателно акта на
2
насилие поради което следва да се приравни на обяснения на страните по
смисъла на чл. 175 и сл. от ГПК и е годно доказателство за твърдения акт на
домашно насилие. В обобщение се иска да се отмени решението.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в
който се твърди, че е неоснователна. Разпоредбата начл.13, ал.З ЗЗДН, разглежда
декларацията като част от доказателствената съвкупност, при това съпоставена с
други доказателства, губи своята предопределена стойност. В настоящото
производство не се установило по категоричен и безспорен начин, ответникът да
е извършил твърдените актове на домашно насилие. Наред с декларацията
молителките следва да проведат пълно и главно доказване, както и да се обсъдят
доказателствата, предоставени от ответника. В настоящото производство,
въпреки дадените указания, молителките не са провели доказването на
твърденията си в степен, която да убеди съда в основателността на молбата и
предвид изложеното съдът е приел, че не се установява да е извършен
твърденият акт на домашно насилие и да отхвърли молбата без уважение, като
неоснователна и да откаже издаването на заповед за съдебна защита. Защитата на
молителките в жалбата се гради единствено и само на декларациите по чл. 9, ал. 3
от ЗЗДН, които първо, не са единствени доказателства по делото, а чл.13 ал.1 от
ЗЗДН категорично допуска в производството по издаване на заповед за защита
доказателствени средства по ГПК - както писмени, така и гласни, както
представени от молителките, така и представени от ответника. Факта на
представяне на декларации по чл.9 ал.З от ЗЗДН не препречва пътя за събиране
на други относими и допустими доказателства по ГПК във връзка с
производството. Ето защо оплакването е напълно формално, необосновано и
откъснато от събраните по делото доказателства. От изложената в решението
фактическа обстановка и правни изводи се установява, че съдът е обсъдил всички
доказателства по делото и е мотивирал изводите си защо приема, че на тези дати
ответникът не е осъществил домашно насилие. Анализират се събраните в хода
на производството доказателства. Не бил без значение факта, че след посочената
дата не е имало дори контакти по телефона между страните, поради което и
искането за издаване на заповед е напълно обезсмислено. В обобщение се иска да
се потвърди решението.
В с.з. за въззивниците се явява представител по пълномощие, който
поддържа подадената жалба.
В с.з. въззивникът се явява лично и с представител по пълномощие,
който оспорва основателността на подадената жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
3
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното
решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с
приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги
споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации
първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи,
наложили отхвърляне на молбата за издаване на заповед за защита от
домашно насилие. Съдът приел, че от фактическа страна е установено, че
молителката Ц.А. и ответникът В.К. са бивши съпрузи и родители на
непълнолетната молителка М.К.. Упражняването на родителските права
спрямо детето е предоставено на майката, а ответникът се е задължил да
заплаща издръжка. Между А. и К. съществуват спорове относно издръжката
за детето, като е подадена и жалба срещу ответника. На 23.11.2021г. в
телефонен разговор между двамата при включен високоговорител в
присъствието на детето ответникът отправил обидни думи към А.. Разговорът
между тях бил във връзка с детето и накрая приключил с думите „ айде чао,
чао“, възприети лично от свидетеля Ж., съжителстващ на съпружески начала
с молителката А.. На следващия ден - 24.11.2021г. ответникът звънял по
телефона на молителката и искал да се срещнат. Изчакал я пред
местоработата й , но тя не пожелала да говори с него и пряк контакт между
тях не бил осъществен.
Домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо,
емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие,
принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните
4
права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са
или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.
При напълно изяснена и правилно възприета от районния съд фактическа
обстановка, правилно същият е приел, че от събраните по делото
доказателства - писмени и гласни не може да бъде направен извод за
основателност на искането за издаване на заповед за защита. Според
разпоредбата на чл. 13, ал. 1 ЗЗДН в производството по издаване заповед за
защита са допустими всички доказателствени средства по ГПК, а в ал. 3 е
посочено, че когато няма други доказателства, заповедта се издава само на
основание декларацията по чл. 9, ал. 3 от закона. Логиката на законодателя е
била, че към издаване на заповед за защита въз основа на декларация се
пристъпва само в случаите, в които няма други доказателства. В противен
случай, декларацията се преценява в съвкупност с останалите събрани по
делото доказателства. Това е сторено от съда, поради което изложените в
жалбата оплаквания са неоснователни.
Този състав е възприел в практиката си, че психическото насилие се
изразява в това, че едно лице, чрез начина по който се отнася спрямо друго,
предизвиква попадането на последното в състояние на психологическа
травма, от рода на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес.
Формите на психично насилие могат да включват вербална агресия,
унижение, пренебрежение или всякакво друго нездравословно поведение,
което може да намали самочувствието на жертвата на насилието, нейното
достойнство и трезво мислене.
От своя страна при емоционалното насилие отново въздействието е върху
психиката на жертвата, но при него целенасочено се увреждат емоциите й –
чувства и мисли, свързани с преживявания от негативния спектър – и се
изразява в заплашване, контрол, изнудване, и това води до създаване на
чувство на страх, на малоценност, на вина, чрез интензивно обидно и
унизително отношение. Разликата е в продължителността на въздействието,
трайността на последиците и дълбочината на посегателството, поради което
емоционалното насилие е по-лека форма на психическото. Така, в настоящия
случай нито се твърди, нито се доказва трайно изменение на самооценката на
пострадалия, или получаването на психична травма; твърдяните действия на
ответника са инцидентен израз на неговите собствени негативни емоции
5
/генезисът за които по делото е установено, че се намира в конкретни
предхождащи действия на молителя/, на които е дал израз по описания начин.
Както се посочи, поведението на лицето, срещу което се иска защита по
ЗЗДН, следва да обективира „насилие“ по смисъла на тази правна норма, и ако
няма тъждество между двете, то се дисквалифицира като правопораждащ
факт, независимо дали същото това поведение /като съвкупност от действия
или бездействия/ обективира неправомерно по смисъла на друга правна норма
поведение. Тоест в случая, конкретните номинирани действия на ответника
може да представляват обида, закана, дребно хулиганство или граждански
деликт, ако се намери аналог с хипотезите на съответните правни норми, но
не съответства на критериите, заложени в чл. 2 на ЗЗДН, които да му
придадат и качеството „домашно насилие“. Следва да се сподели и
посоченото от районния съд, че в случая родителите на непълнолетната М.
следва да разрешават споровете си във връзка с детето по съдебен ред,
предвид влошените им отношения, като избягват лични контакти помежду си
и да не допускат но никакъв начин отношенията им да оказват въздействие
спрямо дъщеря им.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд
счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и
относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни
фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им
правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни
изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски и такива следва да бъдат
присъдени в размер на сумата от 350 лева представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 31/17.01.2022г. по гр. дело №
20212230105481 по описа за 2021г. на Районен съд Сливен.
6
ОСЪЖДА Ц.Н.А. с ЕГН-********** от **** да заплати на В. Д. К. с
ЕГН-********** от ****, сумата от 350 /триста и петдесет/ лева
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7