Р Е Ш
Е Н И Е
№ 60/16.4.2020 г.
Гр. Ямбол
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Ямболският
административен съд, първи администротивен състав, в
публично заседание на девети март две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИМИТРИНКА СТАМАТОВА
при секретаря Стела Гюмлиева, разгледа докладваното от Председателя адм. д. № 4 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по жалба на С.В. ***
против Решение № 2153-28-66/11.12.2019 г. на Директора на ТП на НОИ, гр. Ямбол,
с което е оставена без уважение жалбата му против Разпореждане №
РВ–3-28-00660559 от 10.10.2019 г. на Ръководителя на
контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ, гр. Ямбол.
В жалбата се излагат твърдения за незаконосъобразност
на атакувания административен акт като постановен при липса на компетентност, в
нарушение на административнопроизводствените правила и при неспазване на
материалния закон. Конкретно се сочи, че актът е произнесен в нарушение на
изискванията за форма; че в него не се съдържат фактическите и правни
основания, въз основа на които е издаден; че същият не е надлежно мотивиран и
не отразява вярно фактическата обстановка. Излагат се подробни съображения в
подкрепа на наведените в жалбата твърдения, като се иска отмяната на решението
и на потвърденото с него разпореждане; заявява се претенция за присъждане на
сторените в производството разноски.
В съдебно заседание оспорващият, редовно призован,
не се явява, но се представлява от редовно упълномощен процесуален представител
– адвокат С.Е. ***, която поддържа жалбата и иска съдът да я уважи като
основателна и доказана, ведно със законните последици от това. Претендира се
присъждане на разноски по списък.
Ответната страна, чрез процесуалния си
представител, оспорва жалбата; изразява становище за нейната неоснователност и
иска съдът да я остави без уважение. В представени по делото в срок писмени
бележки излага подробни съображения по съществото на спора. Претендира се
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
По делото са събрани писмени доказателства,
приобщена е административната преписка по издаване на процесния
акт.
След като извърши цялостна преценка на всички
събрани по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа
обстановка:
На 07.12.2019 г., видно от приложеното известие за
доставяне № PS 8600 00Q3BL K (л. 18), на жалбоподателя В. било връчено Разпореждане № РВ–3-28-00660559/10.10.2019 г. на Ръководителя на контрола по разходите на ДОО
при ТП на НОИ, гр. Ямбол, с което на основание чл. 114, ал. 1 и ал. 3 от КСО му
е разпоредено да възстанови недобросъвестно полученото парично обезщетение поради
общо заболяване за периода 25.01.2017 г. – 18.03.2018 г. в размер на 1 962,34
лева, от които 1 665,59 лева – главница, и 296,75 лева – дължима лихва, считано
от датата на неправомерно полученото обезщетение до датата на разпореждането. В
разпореждането е посочено, че обезщетението е получено от В. в качеството му на
осигурено лице за общо заболяване и майчинство в „Д. НМ“ ЕООД с ЕИК *********,
като са описани подробно периодите, както следва: за периода от 25.01.2017 г.
до 03.02.2017 г. включително – парично обезщетение за временна неработоспособност
поради общо заболяване; за периода от 09.10.2017 г. до 22.10.2017 г.
включително – парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване; за периода от
20.11.2017 г. до 01.12.2017 г. включително – парично обезщетение за временна
неработоспособност поради общо
заболяване; за периода от 15.01.2018 г. до 26.01.2018 г. включително – парично
обезщетение за временна неработоспособност
поради общо заболяване; за периода от 13.02.2018 г. до 26.02.2018 г.
включително – парично обезщетение за временна неработоспособност пор* общо
заболяване; за периода от 27.02.2018 г. до 18.03.2018 г. включително – парично
обезщетение за временна неработоспособност
поради общо заболяване.
В мотивите към разпореждането е посочено, че при
извършена съвместна проверка с органите на МВР, НАП и Инспекцията по труда е
установено, че „Д. НМ“ ЕООД не отчита и не декларира пред органите на НАП
търговска дейност, но е подавало данни – уведомления за сключени трудови
договори и декларации № 1 „Данни за осигуреното лице“ и № 6 „Данни за дължими
вноски и данък по чл. 42 от ЗДДФЛ“ за различни лица, в т. ч. и за оспорващия С.В.,
за които не са били внасяни дължимите осигурителни вноски. Посочено е също
така, че неоснователно подадените данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО са
заличени, включително и сключеният Трудов договор № 23 от 01.11.2016 г. Прието
е, че В. е бил назначен по фиктивен трудов договор при осигурителя „Д. НМ“
ЕООД, поради което същият не е упражнявал трудова дейност и с оглед на това е
направен извод, че за него не е възникнало осигуряване.
С Жалба вх. № 1012-28-299 от 12.11.2019 г.,
депозирана до Директора на ТП на НОИ–Ямбол, С.В. е оспорил по административен
ред Разпореждане № РВ–3-28-00660559 от 10.10.2019 г.
на Ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ, гр. Ямбол, като
е поискал отмяната му, позовавайки се на добросъвестност при получаване на
паричните обезщетения за временна неработоспособност. Горестоящият
административен орган се произнесъл по така подадената жалба с Решение №
2153-28-66 от 11.12.2019 г., като приел същата за допустима, но по същество –
за неоснователна, по подробно изложени в акта съображения. Директорът на ТП на
НОИ оставил без уважение жалбата на В., като приел, че сумите подлежат на
възстановяване, тъй като след 25.07.2016 г. – датата на прехвърляне на
дружествените дялове, „Д. НМ“ ЕООД не е упражнявало търговска/трудова дейност и
съответно няма как лица да са упражнявали трудова дейност в него, т. е., налице
е недобросъвестност у оспорващия при получаване на паричните обезщетения за
временна неработоспособност. Изводът за липса на осъществявана търговска
дейност от дружеството-осигулител е обоснован с
установеното в хода на извършените проверки обстоятелство, че след посочената
дата - 25.07.2016 г., от името на дружеството са подавани и приети ГДД по чл.
92 от ЗКПО, както следва: за 2016 г. - Декларация с вх. № 2800И0039803 от
29.03.2017 г., в която е декларирано, че „Д. НМ“ ЕООД не упражнява дейност; за
2017 г. - Декларация с вх. № 2800И0052225 от 02.04.2018 г., в която е
декларирано, че „Д. НМ“ ЕООД упражнява дейност. Недоволен от така постановеното
решение, на 23.12.2019 г. С.В. подал жалба по пощата, (заведена
във входящия регистър на ТП на НОИ-Ямбол под вх. № 2103-28-34 от 27.12.2019 г.), въз основа на която е образувано и настоящото съдебно производство.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от
надлежна страна и против акт, подлежащ на съдебен контрол, с оглед на което е
допустима. Разгледана по същество обаче, тя се преценя като неоснователна по следните съображения:
В съответствие с разпоредбата на чл. 168 от АПК, вр. чл. 142 от АПК, съдът проверява законосъобразността на
оспорения административен акт към момента на издаването му на всички основания
по чл. 146 от АПК, без да се ограничава само с тези, посочени от оспорващия,
като установяването на нови факти от значение за делото след издаването на акта
се преценява към момента на приключване на устните състезания. За да е
законосъобразен един административен акт, е необходимо да са налице в тяхната
съвкупност всички изисквания за валидност, а именно: да е издаден от
компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на
административнопроизводствените правила, да не противоречи на
материалноправните разпоредби и да е в съответствие с целта на закона. Липсата
на някое от посочените изисквания за законосъобразност опорочават
административния акт и предпоставят неговата отмяна.
Предмет на оспорване в настоящото съдебно
производство е Решение № 2153-28-66 от 11.12.2019 г. на Директора на ТП на НОИ,
гр. Ямбол, с което е оставена без уважение жалбата на С.В.В.
против Разпореждане № РВ–3-28-00660559/10.10.2019 на
Ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ, гр. Ямбол. Съгласно
разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „д” от КСО, пред ръководителя на
съответното ТП на НОИ се подават жалби срещу разпореждания за възстановяване на
неоснователно получени плащания по държавното обществено осигуряване по чл. 98,
ал. 2 и чл. 114, ал. 3 и 4, и за прихващане по чл. 114, ал. 5, като ал. 3 от
същия текст регламентира, че ръководителят на ТП на НОИ се произнася по жалбите
или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. Процесното решение е издадено от Директора на ТП на
НОИ–Ямбол, с оглед на което съдът намира, че то е постановено от компетентен
орган по чл. 117 от КСО. Потвърденото с него разпореждане също е издадено от компетентен
по материя, време и място орган.
ЯАС в настоящия си състав намира, че решението –
предмет на жалбата е и законосъобразно предвид следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1 от КСО,
осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично
обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна
неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца
осигурителен стаж като осигурени за този риск. Легално определение на понятието
„осигурено лице“ се съдържа в § 1, т. 3 от ДР на КСО, където е предвидено, че
„осигурено лице“ е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която
подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са
внесени или дължими осигурителни вноски, съгласно чл. 10, ал. 1 от КСО.
Осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова
дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за които са внесени или дължими
осигурителни вноски и продължава до прекратяването ѝ.
В конкретния случай оспорващият В. има сключен
трудов договор с „Д. НМ“ ЕООД, който към момента на получаване на паричните
обезщетения за временна неработоспособност пор* общо заболяване не е бил
прекратен. Съгласно трайната практика на ВАС на РБ обаче, обективирана в Решение
№ 211/08.01.2016 г. по адм. д. № 3681/2015 г.,
Решение № 292/11.01.2017 г. по адм. д. № 14312/2015
г. и др., наличието на трудово правоотношение не е достатъчно, за да възникне
осигурителното правоотношение и произтичащите от него права на обезщетение. От
съдържанието на цитираното по-горе определение за осигурено лице следва, че
едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за
осигурено, е да извършва трудова дейност, която подлежи на задължително
осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО. Идентичност между трудовото/служебното
и осигурителното правоотношение не съществува. Наличието на трудово или
служебно правоотношение в повечето случаи води до възникване и на осигурително
правоотношение, но това не е достатъчно - изискването на законовата разпоредба,
съдържаща определението за „осигурено лице“ по смисъла на КСО, е лицето да
упражнява трудова дейност, т.е. не е достатъчно лицето да има валидно
възникнало трудово правоотношение, а следва да осъществява трудова дейност въз
основа на това правоотношение. Изключенията от това правило са регламентирани в
изречение второ на т. 3 от § 1 от ДР на КСО, съобразно която осигуряването на
лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10,
продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5, (който текст
предвижда следното: за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски,
се зачита времето на платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете; на
платените и неплатените отпуски за временна неработоспособност, за отпуск за
бременност и раждане и при осиновяване на дете до 5-годишна възраст; на
неплатения отпуск до 30 работни дни през една календарна година; времето, през
което самоосигуряващите се лица, които се осигуряват
за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт и за общо заболяване и
майчинство, са получавали парични обезщетения за временна неработоспособност,
бременност и раждане и отглеждане на дете до 2-годишна възраст и при
осиновяване на дете до 5-годишна възраст и периодите на временна
неработоспособност, бременност и раждане и за отглеждане на дете до 2-годишна
възраст и при осиновяване на дете до 5-годишна възраст, през които не са имали
право на парично обезщетение.
В конкретния случай по делото е приложено копие на
влязло в сила на 03.01.2020 г. Решение № 6/03.01.2020 г. на ЯРС, постановено по
гр. д. № 2440 по описа за 2019 г., с което е признато за установено по
отношение на „Д. НМ“ ЕООД, че между дружеството и С.В.В.
е съществувало трудово правоотношение през периода 01.11.2016 г. – 01.10.2018
г. на пълен работен ден от 8 часа на длъжност „Мениджър екип“ с месечно
възнаграждение в размер на 2 600 лева. Видно от Протокол за извършена проверка
№ 1908068 от 02.04.2019 г. (л. 187), уведомление за сключването на Трудов
договор № 23 от 01.11.2016 г. е подадено в ТД на НАП на 02.11.2016 г., а на
02.10.2018 г. е подадено уведомление за прекратяването му. В хода на проверката
са изискани и представени съответни документи относно трудовото правоотношение
между С.В.В. и „Д. НМ“ ЕООД, а именно: платежни
нареждания за заплати от месец януари 2018 г. до месец септември 2018 г.
включително; Трудов договор № 23 от 01.11.2016 г.; длъжностна характеристика;
Заповед № 43 от 01.10.2018 г. за прекратяване на трудовия договор; служебна
бележка за проведен начален инструктаж. Представените документи са подписани от
Р.Ж.Я. в качеството ѝ на пълномощник на управителя на дружеството М.Д.Н.. Впоследствие, в
хода на проведено разследване по досъдебно производство, в което С.В.В. е разпитан в качеството му на свидетел, същият е заявил,
че за времето от месец ноември 2016 г. до месец април 2018 г. е работил по трудов
договор във фирма „Д.“, шеф на която е била жена на име Р., чиято фамилия не
помни. В показанията си (л. 179-186) В. сочи, че е пътувал заедно с Р., като е
шофирал неговата кола и един „*“, за който предполага, че принадлежи на Р.;
твърди, че за така извършваната дейност е осигуряван от Р. като „*“, а
заплатата му е заплащана на ръка (в брой) от Р.; заявил е категорично, че не
познава лицата М.Д.Н. и Ж.Г.Г., нито с какво се занимават;
запитан запознат ли е с дейността на „Д. НМ“ ЕООД, В. заявява, че според него
предметът на дейност на дружеството е ремонт на къщи по европейски проекти;
категоричен е, че не му е издавана трудова книжка и никой не му я е искал. При
тази установеност се налага извод, че доколкото оспорващият е работил, е
извършвал дейност в полза на физическото лице Р.Ж.Я., но е бил назначен като
работещ в „Д. НМ“ ЕООД с цел да ползва правата на осигурено лице, без да бъдат
заплащани съответните осигурителни вноски за това. В подкрепа на този извод е и
заявеното от Ж.Г.Г. (бивш собственик на „Г.“ ЕООД) и
от М.Д.Н. - новият собственик на дружеството-правоприемник „Д. НМ“ ЕООД, в
дадените от тях свидетелски показания, (съдържащи се на листи 168-178 от
кориците на делото) – те са категорични, че не са сключвали трудов договор и не
са плащали заплати и осигуровки на лицето С.В.В.. В
нарочна декларация от 22.03.2019 г. (л. 138) М.Д.Н. посочил също, че не познава
никое от лицата, които са назначавани във фирмата, включително и С.В., откакто
е неин собственик, както и че последната не е осъществявала никаква дейност. От
материалите по делото се установява още, че за лицето С.В.В.
има подадено уведомление за сключен трудов договор с „* - Д.А.“, считано от
04.06.2012 г., като липсват данни този трудов договор да е прекратен по
надлежния ред. Това е още едно доказателство в подкрепа на извода, че работодател
на В. не е „Д. НМ“ ЕООД. За Р.Ж.Я. е установено, че е упълномощено лице на
дружествата „Д. НМ“ ЕООД и „* - Д.А.“ и в това си качество е подавала нулеви
декларации към НАП от тяхно име - обстоятелство, което сочи на извод, че „Д.
НМ“ ЕООД не генерира приходи от търговска дейност, от които да заплаща трудови
възнаграждения. Този извод се подкрепя и от констатациите на извършилите
проверка органи на ТД на НАП, обективирани в Протокол № П-02002818122235-073-001/22.01.2019
г. (л. 95). Видно от посоченото в протокола, „Д. НМ“ ЕООД е подавало нулеви
декларации по ЗКПО и справки декларации по ЗДДС за периода от 2013 г. до 2016
г. включително, а за 2017 г. е деклариран финансов резултат – данъчна загуба (в
декларацията са посочени само разходи, представляващи фиктивни разходи за ДОД,
ДОО, ЗО и ДЗПО). Доказателства да е била извършвана каквато и да било търговска
дейност от страна на осигурителя липсват. Именно в този смисъл е и изявлението
на М.Д.Н. - новият собственик на „Д. НМ“ ЕООД, обективирано в нарочна
декларация от 22.03.2019 г. – в нея Н. посочва, че откакто е собственик на
фирмата, същата не е осъществявала никаква дейност. Нещо повече, по досъдебно
производство № 82/2018 г. по описа на ОД на МВР-Ямбол дружеството е признато за
неплатежоспособно от 05.11.2009 г., т.е. от тази дата дружеството не е внасяло
осигурителни вноски за нито един служител. Също така е установено, че
уведомленията до ТД на НАП по чл. 62, ал. 3 от КТ за сключени трудови договори
са подавани от упълномощеното лице Р.Ж.Я., но осигурителни вноски не са
плащани. Отделно от това, от данните по делото е видно, че липсва както молба от служителя за ползване на
полагащия му се платен годишен отпуск, така и заповед от работодателя за
разрешаването на такъв, не са представени и документи, доказващи, че
дружеството-работодател е уведомило работника В. за размера на неизползвания
платен годишен отпуск – всички тези обстоятелства отново подкрепят извода, че в
действителност не е съществувало трудово правоотношение между С.В.В. и „Д. НМ“ ЕООД, респ. реално трудова дейност от лицето не
е осъществявана за този работодател. На същия извод сочи и установената от
контролните органи на ДИТ-Ямбол липса на инструктажни книги (за начален,
периодичен, на работното място и извънреден инструктаж), в които се документира
проведеният инструктаж – обстоятелство, обективирано в изготвения за
извършената проверка Протокол № П-02002818122235-073-001 от 22.01.2019 г.,
(приложен на л. 95). Изложеното до тук недвусмислено сочи, че изводът на
административния орган досежно липсата на осъществявана от страна на С.В.
трудова дейност по силата на сключения и впоследствие прекратен трудов договор,
е напълно обоснован.
Съобразно регламентацията на чл. 114, ал. 1 от КСО,
недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания следва да бъдат
възстановени от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113. Ал.
2 на чл. 114 от КСО пък регламентира, че добросъвестно получените суми за
осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица, с
изключение на следните случаи, в които възстановяването на сумите е без лихва
до изтичането на срока за доброволно изпълнение: по чл. 40, ал. 7, чл. 54е и
чл. 54м, ал. 2, т. 2; когато след изплащането им са представени нови документи
или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане;
на изменение или прекратяване на обезщетение или пенсия в резултат на получени
доказателства при прилагане разпоредбите на международни договори, по които
Република България е страна, или на европейските регламенти за координация на
системите за социална сигурност.
От анализа на цитираната нормативна уредба се
налага извод, че добросъвестността по смисъла на чл. 114, ал. 2 от КСО при
получаване на сумите за осигурителни плащания е обстоятелство, погасяващо
задължението за връщането им. Легална дефиниция за нея обаче в разпоредбите на
КСО липсва, поради което според общите принципи на правото следва да се приеме,
че такава е налице, когато получателят е със съзнанието и субективното
отношение, че сумите му се дължат. Добросъвестността е съществуващото към
момента на получаването психическо отношение на лицето досежно дължимостта на
сумите и е във връзка с неговото незнание, че няма право на тях. Това отношение
може да се дължи на неправилна преценка както на фактите, така и на правото,
което обаче е без значение за наличието на добросъвестност. В тази връзка
предпоставките, даващи основание да бъде задължено едно лице да върне
получените от него осигурителни плащания, са едновременно неправилното им
изплащане и недобросъвестност при получаването им. Това са фактите и
обстоятелствата от значение за случая, които административният орган, съгласно
чл. 35 и чл. 36 от АПК трябва да изясни, преди да пристъпи към издаването на
индивидуалния административен акт.
В конкретния казус от доказателствата по делото безспорно
се установява, че работодателят на оспорващия не е осъществявал никаква дейност
през 2013, 2014, 2015 и 2016 г., а за 2017 г. са декларирани данъчни загуби в
размер на 16 500 лева. Справките–декларации за същите години са нулеви.
Жалбоподателят С.В. твърди, че е получил сумите добросъвестно, като се позовава
на наличието на трудово правоотношение, но както правилно е посочил
административният орган, реалното полагане на труд във фирма, която не
осъществява никаква дейност, е невъзможно. А обстоятелството, че труд реално не
е полаган по това трудово правоотношение, е обстоятелство, което е известно на
оспорващия и което сочи на недобросъвестност у него при получаването на
паричните обезщетения за временна неработоспособност.
С оглед изложеното, съдът намира, че оспореното
решение на Директора на ТП на НОИ–Ямбол и потвърденото с него разпореждане са
напълно законосъобразни и обосновани. Подадената жалба е неоснователна и като
такава, следва да бъде отхвърлена.
При този
изход на спора и на основание чл. 143, ал. 4 и чл. 144 от АПК, на ответната
страна следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лева, определен на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, към които
препраща чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Водим от горното, Я А С, първи административен
състав
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.В. ***, със
съдебен адрес:***, *, адвокат С.Е., против Решение № 2153-28-66 от 11.12.2019
г. на Директора на ТП на НОИ, гр. Ямбол, с което е оставена без уважение
жалбата му против Разпореждане № РВ–3-28-00660559 от 10.10.2019
на Ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ, гр. Ямбол.
ОСЪЖДА С.В. *** да
заплати на ТЕРИТОРИАЛНО ПОДЕЛЕНИЕ НА НОИ,
гр. ЯМБОЛ сумата от 100 (сто)
лева, съставляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението ПОДЛЕЖИ
на касационно обжалване пред ВАС на РБ в 14–дневен срок от получаване на
съобщението, че е изготвено.
СЪДИЯ:
/п/ не се чете