№ 5340
гр. София, 20.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Георги Кацаров
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20231100501966 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 14.10.2022 год., постановено по гр.дело №43921/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 45 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация
София“ ЕАД срещу В. Г. Ш. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 474.68 лв. – главница, представляваща неплатена цена на доставена
топлинна енергия за периода от м.май 2017 год. до м. април 2018 год. за топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ул.****, абонатен №310783, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 26.02.2021 год. до окончателното й изплащане и сумата от 107.10 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2018 год. до
18.02.2021 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№12060/2021 год. по описа на СРС, ГО, 45 с-в.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Бруната“ ООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че по делото било
доказано, че ответникът има качеството на клиент на топлинна енергия и е собственик на
процесния топлоснабден недвижим имот. Видно било от заключението по съдебно-
техническата експертиза, че за процесния период бил начислен служебен разход на
1
максимална мощност на отоплителното тяло в хола, съгласно чл. 61, т. 6.5 от Наредбата за
топлоснабдяването. По данни от фирмата за дялово разпределение в процесното жилище
имало монтирани две отоплителни тела, респ. два топлоразпределителя, ползвана е била
топла вода и имало монтирани водомери, по които се отчитал разхода. Количеството
топлинна енергия за сградна инсталация било изчислено по реда на чл. 6.1.1 от Наредба
№16-334 за топлоснабдяването, като общият топломер бил годно средство за измерване по
смисъла на ЗИ. В този смисъл правилно бил приложен чл. 70, ал. 4 от посочената наредба.
По делото била доказано основанието, въз основа на което се претендирали процесните
суми. Ответникът бил изпаднал в забава след изтичането на 45-дневния срок от датата на
публикуване на общата фактура на интернет страницата на продавача, съгласно Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на ищеца от 2016 год. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата В. Г. Ш. счита, че решението на СРС е правилно и следва да
бъде потвърдено. Поддържа, че реалното количество доставена топлинна енергия в
процесния имот не било доказано по делото. Ищецът не оспорвал, че върху радиатора в
имота бил монтиран разпределител през отоплителния сезон 2016 – 2017 год. При отчета за
сезон 2017 – 2018 год. фирмата за дялово разпределение била констатирала, че
разпределителят е повреден, т.е. изгаснал и не показвал потребление. Не следвало да се
прилага нормата на чл. 61, т. 6.5 от Наредбата за топлоснабдяването, а намирал приложение
чл. 61, т. 6.8 от наредбата /монтиран, но „повреден“ уред/. В процесния имот имало само
един водомер за отчитане на потреблението на топла вода, като потреблението за цялата
година било „0“ – обстоятелство, което било констатирано от фирмата за дялово
разпределение. Следователно ищецът нямал основание да твърди, че са налични два
радиатора, компелктовани с разпределители – другите два радиатора били демонтирани и
затапени /от общо 4 възможни в имота/. Количеството доставена топлинна енергия, отдадена
за сградна инсталация, не било оспорено от ответника и той бил заплатил на ищеца сумата
от 300 лв. на 30.10.2018 год. /дължимата сума била в по-малък размер, а именно 210.56 лв./.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
2
Решението на СРС е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се посочи следното:
Безспорно е във въззивното производство, че процесният имот е бил топлофициран и че
сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа, че ответникът е собственик на процесния апартамент №24,
находящ се в гр.София, ул.**** и има качеството на потребител на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от
2006 год./, респ. на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ
/редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са
били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД, че
стойността на доставената топлинна енергия, отдадена за сградна истналация, през периода
от м.май 2017 год. до м. април 2018 год. възлиза на 210.56 лв., както и че през посочения
период няма начислена топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване.
Единственият спорен между страните въпрос е свързан с количеството доставена в
имота на ответника топлинна енергия за отопление през исковия период, както и каква е
нейната стойност.
Въззивният съд приема за установено въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото и заключенията на вещото лице по допуснатите и изслушани в
първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно-технически
експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, че
през исковия период в процесния апартамент е имало 2 монтирани отоплителни тела с ИРРО
/индивидуален разпределител на разходите за отопление/ и водомер за топла вода, като при
извършения отчет от фирмата за дялово разпределение /третото лице-помагач/ на 09.05.2018
год. е било констатирано, че показанията на разпределителя, монтиран на радиатора в
стаята, са „0“, а разпределителят, монтиран на радиатора в хола е „изгаснал“, както и че
останалите 2 отоплителни тела са демонтирани, като е отразено, че уредът в хола е за
подмяна на батерия /виж формуляр за отчет на стр. 140 от първоинстанционното дело/.
През процесния отоплителен сезон е действала методиката към Наредба № 16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването /понастоящем отменена/, като според т. 6.5 от същата,
за сгради – етажна собственост, в които има отоплителни тела без уреди за индивидуално
отчитане, се прилага екстраполация по максималане специфичен разход на сградата, а
съгласно т. 6.8, при повреда на индивидуален разпределител на отоплително тяло се прилага
екстраполация по предишен отчет. Няма спор по делото, че в разглеждания случай при
определяне на количеството топлинна енергия за отопление на имота е била приложена т.
6.5 от методиката към посочената наредба. Същевременно от представения от третото лице-
помагач формуляр за отчет се установява, че един от разпределителите е „изгаснал“, т.е.
несъмнено е, че страните са отразили съвместно, че върху отоплителното тяло има
разпределител, но той не функционира. Видно е от заключението на вещото лице по
3
първоначалната съдебно-техническа експертиза, че батерията на уреда е за смяна.
Въззивният съд приема, че посочените по-горе две технически правила уреждат
различни хипотези: т. 6.5 от методиката е приложима за отоплителни тела без уреди за
индивидуално отчитане, респ. при неосигурен достъп за отчет на уредите /виж и чл. 70, ал. 4
от наредбата/, а т. 6.8 – при наличие на монтиран върху отоплителното тяло индивидуален
разпределител, който обаче е повреден. Различен е и начинът, по който се извършва
разпределението на топлинна енергия за съответния имот – в първата хипотеза се прилага
екстраполация по максимален специфичен разход на сградата, а във втората –
екстраполация по предишен отчет. Т.е. при изгасване на уред за дялово разпределение
поради изтичане живота на батерията, ако няма възможност да се извлекат показанията за
потреблението, разпределението на топлинна енергия следва да се извърши по реда на т. 6.8.
Ако е технически възможно извличането на показанията за потреблението, разпределението
на топлинна енергия се осъществява по реален отчет.
В разглеждания случай ищецът не е ангажирал каквито и да било доказателства за
невъзможност за извличане на показанията за потреблението на топлинна енергия в
процесния имот /повреда в електрониката или друга пречка/, така и такива за предишен
отчет /потребление за предходна година/, поради което и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест
въззивният съд приема, че по делото не е установено доставеното в имота на ответника
количество топлинна енергия за отопление през исковия период.
В контекста на изложеното и доколкото ответникът е заплатил част от претендираната
главница на 30.10.2018 год., то законосъобразен се явява изводът на първоинстанционния
съд, че релевираната претенция по чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е неоснователна. А
щом няма главно задължение, не може да възникне задължение за обезщетение за забава в
размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.10.2022 год., постановено по гр.дело №43921/2021
год. по описа на СРС, ГО, 45 с-в.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Бруната“ ООД.
4
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5