Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.07.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №7483 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №70023 от 18.03.2020г., постановено по гр.дело №68460/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 81-ви състав, са отхвърлени
предявените от „Л.Л.“ЕООД,
с ЕИК ******, срещу ЗАД„Б.В.И.Г.“ АД, с ЕИК ******, при условията на обективно съединяване иск с правно основание чл.405, ал.1 КЗ за заплащане на
сумата от 15072.29 лв., представляваща застрахователно
обезщетение по договор за застраховка „Каско” във връзка с претенция по щета №470417181824636,
ведно със законна лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба
– 24.10.2018г. до окончателното изплащане, както и иск с правно основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 594.52
лв., представляваща лихва за забава за периода 23.05.2018г. – 03.09.2018г.. С решението е осъден „Л.Л.“ЕООД, с ЕИК ******, да заплати на ЗАД„Б.В.И.Г.“ АД, с ЕИК ******, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 250,00 лева, представляваща направени разноски по
делото.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - „Л.Л.“ЕООД, с ЕИК ******, чрез процесуален
представител адв.Х.В., с която се обжалва изцяло решение №70023 от 18.03.2020г., постановено по гр.дело №68460/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 81-ви състав, с което са отхвърлени предявените при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.405, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Наведени
са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт,
като постановен в противоречие на материалния и процесуалния закон и при
неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че
първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е
изготвил непълен доклад, който не отговаря на изискванията на чл.146 от ГПК,
тъй като не е разпределена правилно доказателствената тежест между страните,
както и не е указано на ищеца, че носи доказателствена тежест да установи
факта, че следва да получи застрахователно обезщетение. Твърди се, че е
неправилен и в противоречие на материалния закон крайният извод на
първоинстанционния съд, че след като застрахователното правоотношение е
възникнало и съществува между „ДСК Л.“ АД – Л.одател и ответника -
застраховател, ищецът като Л.ополучател няма основание да получи претендираното
застрахователно обезщетение, а от друга страна липсват доказателства, че Л.одателят
- „ДСК Л.“ АД е упълномощил Л.ополучателя да получи застрахователното
обезщетение или е прехвърлил по друг начин правото на вземане. Излага се, че в нормата
на чл.384 от КЗ са предвидени специални правила за застраховка, сключена по повод
на Л.ово имущество, като в ал.2, т.1 от посочената разпоредба изрично се
предвижда в случаите на частични вреди, какъвто несъмнено е процесният случай,
застрахователното обезщетение да се изплаща на Л.ополучателя, който има права
на застрахован. Поддържа се още, че неправилен е обоснованият извод на
първоинстанционния съд, че по делото не е доказан факта, че е настъпило
твърдяното застрахователно събитие, съответно неговия механизъм, поради което е
прието, че предявеният главен иск с правно основание чл.405, ал.1 КЗ се явява неоснователен и недоказан и като такъв е
отхвърлен. Излага се, че в случая ответникът не оспорва обстоятелството, че в
срока на сключения между страните застрахователен договор по имуществена
застраховка „Каско“ е настъпило застрахователно събитие, за което е образувана преписка-щета №470417181824636, както и че е заплатил
извънсъдебно част от претендираното застрахователно обезщетение. Твърди се още,
че механизмът на настъпилото застрахователно събитие, както и причинната връзка
с настъпилите имуществени щети по процесното МПС - влекач, без прикачено устройство, марка “Ман“,
модел „Ман“, бял на цвят, с рег.№******, са доказани от приетото по делото
заключение на съдебно-авто-техническа експертиза /САТЕ/, както и от дадените по
реда на чл.176 от ГПК обяснения от управителя на дружеството -ищец. В тази
връзка се поддържа, че по делото са доказани всички предпоставки за ангажиране
на отговорността на ответното дружество да заплати сумата от 15072.29 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско” за репариране на имуществени щети
от настъпило застрахователно събитие на 24.04.2018г. в
гр.Тлеребори, Кралство Швеция, по време на престой на влекача на паркинг
следствие на злоумишлени действия,
ведно със законна лихва върху сумата, считано
от датата на предявяване на исковата молба – 24.10.2018г. до окончателното
изплащане. Сочи се
още, че основателна и доказана е и акцесорната претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 594.52 лв., представляваща лихва за забава за
периода 23.05.2018г. – 03.09.2018г.. Допълнителни съображения в същия смисъл са изложени и
в писмена защита. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт,
с който да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи
предявените при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.405, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя
списък по чл.80 от ГПК досежно направени разноски пред настоящата инстанция.
Въззиваемата страна - ЗАД„Б.В.И.Г.“ АД, с ЕИК ******, чрез
процесуален представител юрисконсулт А.П., представя писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Поддържа се, че правилно и законосъобразно първоинстанционният
съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е приел за
установено, че не са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността
на ответното застрахователно дружество да заплати застрахователно обезщетение за
репариране на причинени имуществени щети по процесното МПС от настъпило събитие
в срока на действие на сключения по имуществена застраховка „Каско” застрахователен
договор. Твърди се, че в депозирания писмен отговор по чл.131 от ГПК застрахователното
дружество, чрез процесуален представител е взел становище в смисъл, че оспорва
факта, че имуществените вреди по застрахованото Л.ово имущество са настъпили в
резултат на покрит застрахователен риск от злоумишлени действия. Поддържа се,
че в случая не следва да се кредитира приетото по делото заключение на САТЕ в
частта, в която експертът е посочил, че възможна причина за причинените
имуществени вреди по процесното МПС е настъпил удар от друго МПС на паркинг
доколкото изводите на експерта се основават само на частни документи, изходящи
от ищеца, удостоверяващи изгодни за него факти, поради което не представляват
годни доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното
решение на СРС като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноски, направени пред въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
Предявени са от „Л.Л.“ЕООД, с ЕИК ******, срещу ЗАД„Б.В.И.Г.“ АД, с ЕИК ******, при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.405, ал.1 КЗ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира,
че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г.
по т.д. №1/2013г.
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от „Л.Л.“ЕООД, с ЕИК ******,
срещу ЗАД„Б.В.И.Г.“ АД, с ЕИК ******, при условията на обективно съединяване искове
с правно основание чл.405, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност
на предявените главен и акцесорен иск, като на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни и
във връзка с тях следва да се добави и следното:
На
първо място съдът следва да разгледа релевираното във въззивната жалба
оплакване за допуснато процесуално нарушение от СРС във връзка със съставяне на непълен доклад, който не
отговаря на изискванията на чл.146 от ГПК,
както и неправилно разпределена между страните доказателствена тежест, които
намира за неоснователни. Безспорно е, че докладът е свързан със задължението на
съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна
страна, както и да насочи страните от какви обстоятелства произтичат
претендираните права и задължения. Това обаче не означава, че съдът следва да излезе
извън рамките на наведените от страните доводи, посочени факти, от които същите
черпят своите права. В конкретния случай настоящият съдебен състав намира, че
не са налице твърдяните с въззивната жалба процесуални нарушения. С изготвения
проекто-доклад с определение от 25.02.2019г., обявен за окончателен в съдебно
заседание на 23.04.2019г., първостепенният съд в съответствие със задължението,
вменено му с разпоредбата на чл.146, ал.1 от ГПК, правилно е указал на всяка от
страните кои правопораждащи факти следва да доказва с допустимите в закона
доказателствени средства. В случая дори и да се приеме, че с изготвения
проекто-доклад първостепенният съд не е спазил вмененото му по закон задължение
в нормата на чл.146, ал.2 от ГПК да укаже на страните за кои от твърдяните от
тях факти не сочат доказателства, то този допуснат процесуален пропуск е без
значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е
такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което
ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат
само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във
въззивната жалба, подадена от ищеца не са направени никакви доказателствени
искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално
нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на
изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай
на направено искане за събирането им на основание чл.266, ал.3 от ГПК, но в
случая такова искане не е направено. С оглед на което довода на въззивника-ищец
за допуснато процесуално нарушение от СРС,
изложен в депозираната от него въззивна жалба, се явява неоснователен.
По материалната незаконосъобразност
на оспореното решение, въззивният съд намира, че релевираните във въззивната
жалба доводи са изцяло неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.405, ал.1 КЗ
при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение в уговорения срок. За да бъде ангажирана отговорността на ответника в
хипотезата на предявен иск по чл.405,
ал.1 от КЗ следва да бъде осъществен
сложен фактически състав, който включва следните елементи: 1) наличие на
валидно учредено застрахователно правоотношение между страните; 2) настъпване
на твърдяното застрахователно събитие в периода на осигуреното застрахователно
покритие; 3) наличие на вреди, за които се претендира застрахователно
обезщетение, възникнали в резултат от застрахователното събитие; 4) изпълнение
на задълженията, поети от ищеца в качеството му на застрахован за заплащане на
дължимата застрахователна премия, уведомяване на застрахователя за настъпило
застрахователно събитие и представяне на необходимите документи за неговото
установяване. При кумулативната даденост на тези предпоставки съгласно цитираната
разпоредба в тежест на застрахователя възниква задължение за заплащане на
застрахователно обезщетение на застрахования. Съгласно нормата на чл.154,
ал.1 от ГПК за разпределение на
доказателствената тежест в процеса ищецът следва да докаже при условията на
пълно главно доказване елементите от визирания фактически състав, за да
установи основателността на исковата си претенция. Ответникът, от своя страна,
носи тежестта да установи, че
е заплатил обезщетението, съответно наличието на обстоятелства, които го
освобождават от това задължение, т.е. да докаже противопоставените от него възражения с оглед оборване на заведения
иск. Извън това в тежест на всяка от страните е
да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си
правни последици.
В разглеждания случай не се спори между
страните, а и от анализа
на събраните доказателства се установява, че
на 12.04.2017г. между ответното застрахователно дружество - ЗАД„Б.В.И.Г.“ АД и „ДСК Л.“ АД е сключен договор за
имуществена застраховка „Каско Стандарт“, обективиран в надлежно оформена
съобразно законовите изисквания застрахователна полица №5С082333229, със срок на действие от 29.04.2017г. до
9.04.2018г. относно МПС - влекач, марка “Ман“, модел „Ман“, година на
производство – 2010г., с рег. №******, което е предмет на договор за Л., с Л.ополучател
– „Л.Л.“ЕООД, ищеца по делото и въззивник в настоящото производство. По силата на сключената имуществена
застраховка ответникът е поел задължение да заплати на застрахования
застрахователно обезщетение при пълна загуба или частична щета на
застрахованото МПС, причинени от покрити застрахователни рискове, съгласно Общи
условия за застраховане на превозни средства, които се отнасят за покрити от
застрахователя рискове, в т.ч. и по застраховка "Каско Стандарт" на
МПС, в границите на договорената застрахователна сума. Застрахованото лице от
своя страна се е задължил да заплати на ответника застрахователна премия в
размер и при условия, предвидени в полицата, като в случая не се спори относно
обстоятелството, че е платена на застрахователя изцяло дължимата
застрахователна премия.
На следващо място от приложената застрахователна полица се установява, че застрахованият
е направил писмено волеизявление, че приема приложимите в случай ОУ за застраховане
на превозни средства, които се отнасят за покрити от застрахователя рискове, в
т.ч. и по застраховка "Каско Стандарт" на МПС, като няма данни за
извършено от негова страна оспорване на същите. Това дава основание да се
приеме, че е налице предвиденото в чл.298,
ал.1, т.1 от ТЗ изискване като условие за
задължителната сила на сделките при общи условия. Формалният характер на
застрахователния договор с оглед законовото изискване за писмена форма като
форма за действителност налага спазване на допълнителното изискване за
обвързващата сила на общите условия, установено в ал.3 на чл.298
от ТЗ, а именно предаването им на насрещната страна при сключване на съответната
сделка. В процесната застрахователна полица е отразено изпълнението и на това
изискване, доколкото на застрахования е връчен екземпляр от Общите условия към
момента на подписване на полицата. Предвид изложените съображения съдът намира,
че типизираните от ответника - застраховател договорни клаузи за застраховка
"Каско Стандарт", обвързват валидно страните, като допълват
съдържанието на учреденото с полицата застрахователно правоотношение.
В процесния случай въззивният съд
приема с оглед датата на сключване на застрахователния договор - 12.04.2017г., че
е приложим Кодекс на застраховането /обн.ДВ, бр.102/29.12.2015г., действащ от
01.01.2016г./, в който нормативен акт се предвиждат специални правила за
застраховка, сключена по повод на Л.ово имущество. В разпоредбата на чл.384, ал.2,
т.1 изрично се предвижда в случаи на частични вреди, какъвто несъмнено е
конкретният случай, застрахователното обезщетение да се изплаща на Л.ополучателя,
който има права на застрахован. Законът не изисква Л.ополучателят да участва като страна при
сключване на договора за застраховка, но по силата на изричната правна норма /чл.384, ал.2,
т.1 от КЗ/ същият
се счита за застрахован в посочената хипотеза и има право да получи
обезщетението при частични вреди на застрахованото Л.ово имущество. По тези
съображения въззивният съд не споделя, а напротив – счита за неправилен извода,
направен от първостепенния съд, че след като застрахователното
правоотношение е
възникнало и съществува между ответното застрахователно
дружество - ЗАД„Б.В.И.Г.“ АД и „ДСК Л.“ АД и няма представени
доказателства, нито твърдения, че Л.одателят е упълномощил Л.ополучателя – в случая ищецът по делото, да получи застрахователното обезщетение или е
прехвърлил по друг начин правото на вземане, то в тази хипотеза ищецът не е легитимиран да
претендира заплащане на застрахователно обезщетение от настъпило събитие в
рамките на действието на сключения застрахователен договор по имуществена
застраховка "Каско Стандарт"
относно процесното МПС. Настоящият въззивен състав счита, че от цитираните
по-горе разпоредби на КЗ се налага категоричен извод, че ищецът е активно
материалноправно легитимиран да претендира застрахователно обезщетение за
причинените частични вреди на застрахованото имущество, но независимо
от този факт предявеният иск с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ се явява
неоснователен поради недоказаност на кумулативните предпоставки на фактическия
състав на цитираната правна норма, поради следните съображения.
В конкретния случай
от ангажираните по делото доказателства въззивният съд намира, че въззивникът-ищец не е установил при условията на
пълно и главно доказване, настъпването на застрахователно събитие по покрит от застрахователя
риск, през
периода на действие на застрахователния договор. Не е налице законово изискване да се приеме, че
твърденията, изложени в исковата молба, са верни - напротив, те подлежат на доказване (чл.154 от ГПК), а и
изрично са оспорени от застрахователя в подадения писмен отговор по чл.131 от ГПК. В конкретния случай по делото не е установено, че соченото от ищеца
увреждане по Л.овото
имущество – процесното МПС, е
резултат от покрит по полицата застрахователен риск - обстоятелство, което
ответникът изрично е оспорил. Липсват ангажирани каквито и да е било доказателства относно твърдението,
изложено в обстоятелствената част на исковата молба, че застрахователното
събитие представлява "удар на паркинг" и се явява злоумишлено действие, в резултат на което са
причинени увреждания по предната и дясната страна на кабината на процесното МПС. В ОУ към застрахователния договор е изведена легална
дефиниция на понятието "злоумишлени действия", което представлява допълнителен покрит застрахователен
риск, включен в покритието, въведен е обхвата на заявеното покритие, което
включва 1.1. надраскване, пробиване, поливане на МПС с бои и други химикали;
1.2. счупване на заключващи устройства, антена, стъкла /челно, задно,
странични/, вътрешно оборудване /включително и на застрахованото допълнително
монтирано стационарно оборудване/, огледала за обратно виждане, оригинално
монтирани от завода-производител емблеми и лайсни; 1.3. срязване или пробиване
на гуми. В случая по делото не се събраха доказателства, че се касае за вреди,
описани по-горе и относими за дефинирания обхват на покритието. В хода на
исковото производство е останал неизяснен
въпроса, въпреки коректно разпределената между
страните доказателствена тежест /съставения проекто-доклад, обявен за окончателен в съдебно заседание/, относно точния механизъм, в резултат на който са настъпили описаните щети по процесното МПС, съответно дали настъпилото увреждане по описания механизъм попада сред покритите по застраховката
рискове. Не може да
бъде споделен доводът на въззивника, че посоченият механизъм на възникналото
събитие, е доказан от приетото по делото заключение на САТЕ. В случая експертът,
изготвил приетото заключение на САТЕ, изрично е отбелязал, че по делото няма
данни, основани на официални документи, въз основа на които да се обоснове
извод относно механизма, при който са настъпили уврежданията по процесното МПС.
Експертът е базирал своя извод за възможна причина за настъпилите увреждания
като се е съобразил с вида и характера на щетите, описани във фактура №300486
от 03.05.2018г., която като частен документ, удостоверяващ изгодни за страната,
която го представя факти, не се ползва в доказателствена стойност. На следващо
място въззивният съд счита, че не следва да се кредитират обясненията, дадени
по реда на чл.176 от ГПК от Сашо Велков, управител на дружеството-ищец, който
не е пряк очевидец на инцидента, а информацията, която посочва пред съда е
споделена от него от шофьора на процесното МПС. В хода на делото не бяха
събрани други доказателства – например свидетелски показания на очевидци или
изготвени документи, от които се установява факта за начина по който са
настъпили причинени на процесното МПС имуществени вреди, т.е. че са възникнали
в резултат на посоченото в исковата молба събитие, представляващо покрит
застрахователен риск. Следователно съдът приема, че при доказателствена тежест
за въззивника-ищец по делото не са ангажирани каквито е да е било годни доказателства,
относно механизма на настъпилото събитие, при което са причинени щети по
застрахованото по имуществена застраховка „Каско Старндар“ процесното МПС и
оттук да се прецени дали попада в събитията, дефинирани в ОУ, като "покрит
застрахователен риск".
Само за пълнота настоящият
състав намира да посочи, че не споделя доводът на въззивника, че ответникът
след като е заплатил извънсъдебно част от претендираното застрахователно
обезщетение, то следва да се приеме, че същият не оспорва факта, че
претендираните по застрахованото МПС вреди са настъпили в резултат на събитие, представляващо покрит застрахователен риск. В случая по
делото не се съдържат доказателства, че ответникът извънсъдебно е платил на
ищеца застрахователно обезщетение. Налице са само доказателства – изготвени доклади
по щета от 23.05.2018г. и от 31.05.2018г. от експерт С.Панева, която предлага
на застрахователя - ЗАД„Б.В.И.Г.“ АД по процесната
преписка-щета №470417181824636 да изплати обезщетение на
застрахованото лице – ищеца по делото -„Л.Л.“ЕООД, по сключената застраховка
„Каско“ за отстраняване на щетите по МПС - влекач, марка “Ман“, модел „Ман“,
година на производство – 2010г., с рег. №******. Липсват обаче доказателства за
извършено реално плащане на предложеното от експерта обезщетение на застрахованото
лице – ищеца по делото -„Л.Л.“ЕООД. Отделно от това следва да се отчете факта,
че в хода на исковото производство няма заявено от ответника становище -
признание, че е платил извънсъдебно част от претендираното застрахователно
обезщетение, а напротив – оспорва, че дължи такова поради недоказаност на факт,
че по време на действие на
застрахователното покритие по сключения договор за имуществена застраховка
„Каско Стандарт“ е настъпило
застрахователно събитие, описано в исковата молба, в резултат на което са причинени на
застрахованото МПС твърдяните имуществени щети.
По горните аргументи
въззивният съд приема, че по делото не са доказаха елементите, включени в правопораждащия фактически
състав по чл.405,
ал.1 от КЗ, поради което не е налице основание за ангажиране договорната отговорност
на ответника като застраховател по процесната имуществена застраховка. Това
обуславя неоснователност и недоказаност на предявения иск с правно основание чл.405,
ал.1 от КЗ,
съответно и на акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД и като
такива подлежат на отхвърляне.
С оглед на
изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция
с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение, в т.ч. и в частта за
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски.
Въззиваемата страна заявява претенция за присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,
ал.3 вр. с ал.8 ГПК, която съдът
намира за основателна. Досежно
размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция съдът
намира, че следва да се съобрази с разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17г./ Според
редакцията на текста,
която настоящата въззивна инстанция следва да съобрази, размерът на
възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било
защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл.37 от ЗПП, която норма препраща към Наредбата за
заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение
разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника - ищец в полза на въззиваемия - ответник юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция следва
да се определи от съда в размер на 100 лв., който размер е съобразен с фактическата и
правна сложност на спора, така и са преценени извършените от процесуалния
представител на въззиваемия - ответник процесуални действия – изготвяне на
писмен отговор, явяване в едно съдебно заседание и при съобразяване с нормата
на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.) и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане
на правната помощ.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №70023 от
18.03.2020г.,
постановено по гр.дело №68460/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 81-ви състав.
ОСЪЖДА „Л.Л.“ЕООД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***; да заплати на ЗАД„Б.В.И.Г.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***; на основание
чл.78, ал.3 във вр.
с ал.8 ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./