СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на деветнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 15513 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 449788
от 13.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 11794/2017 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, са
отхвърлени предявените от „Е.М.“ ЕООД искове с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. чл. 4 и сл. ЗПК /отм./, вр. чл. 99 ЗЗД, за признаване за установено, че
ответникът Д.Р.И. дължи сумата от 500 лв. главница по договор №
0804080226745191 от 08.04.2008 г. за издаване на национална кредитна карта
Райкарт, ведно със законна лихва за периода от 11.11.2016 г. до изплащане на
вземането, и договорна лихва в размер на 102.33 за периода от 2.5.2010 г. до
25.4.2012 г., за които е издадена заповед от 18.11.2016 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 64289/16 г. на СРС, 72 състав.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ищеца „Е.М.“ ЕООД. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди
се, че договорът е останал в сила след изтичане на тригодишния срок, тъй като
картодържателят е имал задължение към банката. Ищцът се позовава на чл. 46 от
договора. Посочва, че вземането е следвало да се изплати до 08.11.2012 г.и
счита, че към момента на депозиране на заявлението не е изтекъл петгодишния
давностен срок.
Ответникът по
жалбата в законоустановения срок е депозирал отговор на въззивната жалба, с
който я оспорва като неоснователна.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима.
СРС е сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, вр. 99 ЗЗД.
Основателността на предявен иск за реално
изпълнение на договорно задължение, насрещното на което вземане е придобито от
ищеца въз основа на сключен договор за цесия, се обуславя от кумулативното
наличие на предпоставките: валидно възникнало правоотношение между ответника и
трето за спора лице – цедент, елемент от
съдържанието, на което да е задължението за заплащане на претендираната парична
сума, настъпила изискуемост на задължението, постигнато съгласие за прехвърляне
на неудовлетвореното вземане в полза на ищеца, съобщаване на цесията на
задълженото лице и неизпълнение от негова страна. Липсата на една от
предпоставките води до неоснователност на претенцията за реално изпълнение,
основана на чл.79, ал.1 ЗЗД.
От представения по делото Договор №
0804080226745191 от 08.04.2008 г., се установява, че между ответника и „Р.Б.“
ЕАД има сключено валидно облигационно правоотношение за издаване и ползване на
национална кредитна карта Рай Карт за срок от три години. Видно от приетото по
делото и неоспорено от другата страна извлечение от сметката на ответникът е
извършвал банкови операции с кредитната карта, като няма данни по делото да е
погасил задължението си към „Р.Б.“ ЕАД по горепосочения договор в размер на
673,57 лв., което се установява и от приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза.
Между дружествата „Р.Б.“ ЕАД и ищецът по
настоящото дело „ЕОС М.“ ООД е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 03.01.2011 г. Това обстоятелство се установява при
съвкупната преценка на приетите по делото писмени доказателства – Приложение №
1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между „Р.(България)“
ЕАД и „ЕОС М.“ ООД от 03.01.2011 г. и Приложение № 1А към същия. От тези
доказателства се установява също, че между двете дружества е сключен и
конкретен договор за цесия на 25.04.2012 г., с който „Р.(България)“ ЕАД е
прехвърлило на „ЕОС М.“ ООД вземането си към Д.Р.И., произтичащо от Договор № 0804080226745191
от 08.04.2008 г. за издаване и ползване на национална кредитна карта „Рай
карт“. В представеното Приложение № 1 А към рамковия договор са посочени
индивидуализиращи данни на длъжниците, сключените с тях договори и дължимите
остатъци от вземанията спрямо тях. Името на ответника фигурира в така
представения списък под № 1074 с посочено задължение за главница в размер на
673,37 лв. „Р.(България)“ ЕАД е потвърдило на ищеца прехвърляне на вземането със
сключената цесия, видно от приетото по делото потвърждение за сключена цесия на
основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД. От така установените факти, настоящият въззивен
състав прави правен извод за валидно сключен договор за цесия между „Р.(България)“
ЕАД и ищеца по настоящото дело, по силата на което банката е прехвърлила
вземането си срещу ответника на „ЕОС М.“ ООД.
От представено по делото пълномощно от 30.05.2012
г. се установява, че цедентът „Р.(България)“ ЕАД е учредил представителна власт
в полза на цесионера „ЕОС М.“ ООД да уведоми длъжниците за извършеното
прехвърляне на вземанията срещу тях. Съгласно правната разпоредба на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД съобщаването на длъжника на извършената цесия е предпоставка тя да
породи действие спрямо него, като до този момент договорът поражда действие
единствено между страните по него – цедент и цесионер. Уведомлението може да
изхожда както от предишния кредитор, така и от новия, стига той да е надлежно
упълномощен от цедента за това, както е в настоящия случай. Поради отсъствие на
специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде
уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато същата е съобщена на длъжника с
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. В този смисъл е константната съдебна практика на ВКС - Решение
№ 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, II т. о., Решение № 78
от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК. Още с исковата молба ищецът се позова на извършено
прехвърляне на вземането в негова полза с договор за цесия, който е приложил
заедно с приложенията към исковата молба. Както бе установено по-горе ищецът е
разполагал с валидно учредена представителна власт да съобщи за извършената
цесия на длъжника. По тези съображения съобщаването с исковата молба е
достатъчно, за да породи действието, предвидено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД. От
съществено значение е съобщаването за цесията да достигне до длъжника,
доколкото същото осигурява защитата му и го предпазва от риска да не изпълни
надлежно дълга си, като плати на лице, което не е носител на вземането. Видно
от материалите по делото исковата молба с приложенията към нея е достигнала до
ответника.
Поради изложеното, въззивният съд споделя
правния извод на СРС за основателност на предявения от „ЕОС М.“ ООД, с оглед на
което първоинстанционният съд правилно е разгледал направеното в преклузивния
срок за отговор на исковата молба възражение на ответника за изтекла
погасителна давност. Настоящият съдебен състав не споделя довода на въззивника,
че договорът
е останал в сила след изтичане на тригодишния срок, тъй като картодържателят е
имал задължение към банката. В раздел IV, чл. 39 на сключения между страните
договор е посочено, че срокът на договора е 3 г. В чл. 43 от същия раздел е
посочено, че договора остава в сила, ако картодържателят откаже да получи
новата карта след изтичане на валидността на първоначално предадената, при
условие, че към този момент има непогасен дълг към банката. Видно от смисъла на
разпоредбата, последната изисква кумулативното наличие на посочените
предпоставки. По делото липсват доказателства да е предложено на картодържателя
да получи нова карта, като същото изрично се оспорва от ответника, поради което
не може да се приеме, че догворът между страните е останал в сила. Освен това в
разпоредбата на чл. 39 от договора е посочено, че същият се подновява за нов
период, в случай, че картодържателят не е в просрочие към момента на изтичане
валидността на картата. Очевидно е, че в настоящият случай към момента на
изтичане на срока на договора, картодържателят е бил в просрочие, поради което
и договорът не е бил подновен за нов период.
Съобразно изложеното следва да се приеме, че
сключеният на 08.04.2008 г. договор е бил прекратен с изтичане на първоначално
предвидения срок от 3 г. – на 08.04.2011 г. В случая по отношение началния
момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ,
съгласно която с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да
върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва. Съобразно посочената
разпоредба задължението на ответника е станало изискуемо с изтичането на срока
на договора 08.04.2011 г. и първоинстанционният съд правилно е приел, че към
момента на подаване на заявлението по 410 ГПК петгодишният давностен срок за
процесното вземане е изтекъл.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските:
При този изход на правния спор право на разноски за
въззивното производство има ответникът по въззивната жалба в размер на 360 лв.,
представляващи платено адвокатско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 449788 от
13.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 11794/2017 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК Р.да заплати на Д.Р.И.,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 360 лв. (триста и шестдесет лева),
представляваща съдебно-деловодни разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.