№ 981
гр. София, 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоана Генжова Въззивно гражданско дело №
20211100511495 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение 20148940/30.06.2021г., постановено по гр.д. №53405/2020г.
по описа на СРС, 159 състав, е осъдена Прокуратурата на Република България
да заплати на ХР. Д. Д. сумата от 3000 лева, представляваща претърпени от
ищеца неимуществени вреди, в резултат на повдигнато на ищеца незаконно
обвинение за извършено престъпление по чл.123 от НК, за което е бил
оправдан с влязла в сила на 06.11.2019г. присъда №207/21.10.2019г. по НОХД
№3541/2018г. по описа на СГС, 27 състав, ведно със законната лихва, считано
от 06.11.2019г. до окончателното изплащане на дължимото, като е отхвърлен
искът за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лева като
неоснователен. Осъдена е Прокуратурата на Република България да заплати
на ХР. Д. Д. сумата от 310 лева, представляваща направени по делото
разноски, от които сумата от 10 лева за държавна такса, а сумата от 300 лева
за адвокатско възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца ХР. Д. Д., чрез пълномощника
адв. В.Б., срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявеният
иск е отхвърлен. Жалбоподателят поддържа, че определеният от
1
първоинстанционния съд размер на обезщетението не съответства на
претърпените вреди от него вреди. Излагат се доводи, че в случая ищецът е
провел доказване за преживения стрес и дискомфорт от воденото наказателно
производство, като обвинението било за причиняване смърт другиму, макар и
по непредпазливост, то било за тежко престъпление. В човешки план
уличаването на някого като отговорен за смърт на друг човек бил най-
сериозният морален укор, който може да се отправи. Такова обвинение
предизвиквало остра и интензивна реакция у обвинявания, бидейки човек с
нормална личностна конструкция и ценностна система. От показанията на
свидетелите се установявало, че ищецът претърпял страдания, възприети
дори като визуална промяна – отслабнал значително. Съдът не отчел в
достатъчна степен обстоятелството, че обвинението засяга професионалната
дейност на ищеца, както и, че същото било повдигнато в това му качество.
Производството било в причинна връзка с преустановяване на
професионалната дейност на въззивника по неговата специалност. Когато
обвинението е свързано с професионалната работа и репутация на лицето,
неминуемо това предизвиквало неимуществени вреди с по-значителен обем в
сравнение с обикновения случай. В резултат на събитието и воденото срещу
него наказателно производство ищецът преустановил трудовата си кариера
като асансьорен техник, тъй като не могъл да превъзмогне негативните
последици от тях. Обвинението не било просто наказателноправен упрек за
професионалната работа на ищеца, а и упрек, че с немарливо изпълнение на
професионалното си занятие е допринесъл за лишаване от живот на друг
човек. Инцидентът станал широко обществено достояние. За ищеца
повдигането на обвинение въпреки резултата от проверката на ДАМТН
представлявало значителен шок след широко тиражираните официални
констатации, че нищо нередно не се установява в дейността по асансьорна
поддръжка. Делото било връщано неколкократно от съда, като били
изготвяни няколко обвинителни акта, били образувани няколко съдебни
производства, ищецът бил изправян и обвиняван неколкократно публично
пред съд, лице в лице с близките на загиналия при инцидента пострадал.
Наказателното производство продължило малко повече от пет години, и
въпреки че обвинение било повдигнато на ищеца през 2017г., в хода на
производството същият бил разпитван като свидетел веднага след
образуването му – на 19.10.2014г. и на 22.10.2014г., като на практика
2
производството било водено и изначално срещу него и другите двама
обвиняеми по чл.123 от НК за причинена смърт поради професионална
непредпазливост при упражняване на занятието, представляващо източник на
повишена опасност – поддръжката на асансьор. Поради това не можел да се
изключи като относим целият период на водене на наказателното
производство. Предвид естеството на престъплението, насоката на
разследване, начинът на неговото водене и факта, че ищецът бил в известност
за разследването, както и разпитван, периодът от образуване на делото и
първият му разпит, макар и в качеството на свидетел, до повдигане на
обвинение не можел да се изключи като време, в което същият е имал
негативни преживявания от наказателното производство, за които ответникът
отговаря. Излагат се доводи, че релевантен за преценката относно размера на
обезщетението по ЗОДОВ е и стандартът на живот, като определеното от съда
обезщетение не държало сметка за този критерий, тъй като за периода от
м.юли 2017г. до м. ноември 2019г. сумата на минималните работни заплати
възлизала на 15040 лева. Поради изложеното моли решението да бъде
отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което
предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна Прокуратурата на РБ.
Постъпила е въззивна жалба и от ответника в производството
Прокуратурата на РБ, чрез прокурор Н. Владимирова, срещу решението в
осъдителната му част. В жалбата се излагат оплаквания, че решението е
незаконосъобразно и неправилно. Поддържа се, че ищецът не е провел пълно
и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК за
претърпени от него неимуществени вреди, както и непосредствената им
връзка с незаконното обвинение. Съдът неправилно направил правния извод,
че това се установява от събраните по делото гласни доказателства. Излагат
се доводи, че стресът е емоционално състояние на силно нервно напрежение,
което е предизвикано от отрицателни емоционални или физически
въздействия, психологичните симптоми на стрес се изразяват в разсеяност,
раздразнителност, слаба концентрация, гняв песимизъм, плачливост,
променливо настроение. Нито един от изброените симптоми не се
установявал от доказателствата по делото, следователно възниквало съмнение
дали изобщо ищецът е изпадал в стресово състояние. Показанията на двамата
3
свидетели по отношение на изпитания от ищеца стрес били общи и
неконкретизирани и от тях не можел да се направи извод за състояние на
стрес. Освен това ищецът не представил доказателства за емоционалното си
състояние преди да му бъде предявено обвинението и по-специално дали не
се е намирал в състояние на стрес в резултат от други фактори – например
непоправимо разстройство на брачните отношения. По отношение уронването
на доброто име на ищеца в обществото вследствие на обвинението и на
публикации в пресата, същите не били на пресцентъра на прокуратурата или
от наблюдаващия прокурор по делото, а на журналисти от медията, за което
прокуратурата не можела да носи отговорност. От показанията на
свидетелите не се установило по безспорен начин да има причинно
следствена връзка между твърденията на ищеца за психическото му
състояние и действително доказани такива факти – нямало приложени
никакви медицински документи нито за прегледи, нито за лечения. Излагат се
доводи, че неправилно първоинстанционният съд е кредитирал показанията
на разпитаните по делото свидетели. Неправилно съдът приел, че подобно
душевно състояние е нормална неблагоприятна последица от наличието на
висящо наказателно производство, тъй като вредите не можело да се
презюмират. Дали и кога едно лице е преживяло депресия, стрес, изпитало е
унижение, потиснатост, несигурност, страх от незаконно осъждане следвало
да отговори единствено вещо лице – психолог или психиатър, защото съдът и
страните в процеса не разполагат със специални знания, които да установят
дали действително лицето е изпитало такива емоции и налице ли е причинно
следствената връзка между преживяванията на ищеца и действията на
органите на разследването и на прокуратурата. При условията на
евентуалност се поддържа, че определеният размер на обезщетение за
неимуществени вреди е завишен и не съответства на твърдените вреди, на
принципите, залегнали в чл.52 от ЗЗД, на икономическия стандарт в РБ, и на
установената съдебна практика по аналогични дела. С оглед изложеното моли
обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен
изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на жалбата от
насрещната страна ХР. Д. Д., чрез пълномощника адв.В.Б.. Излагат се доводи
за неоснователност на жалбата и е направено искане същата да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено в
4
осъдителната му част.
Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Жалбите са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими, а разгледани по
същество са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в
жалбите за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен осъдителен иск правна
квалификация чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от обвинение в извършване на
престъпление, по което ищецът е оправдан.
Съдът намира, че са налице основанията по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за
ангажиране отговорността на държавата за причинени на ищеца вреди от
незаконните действия на нейни органи. Съгласно цитираната разпоредба
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на
дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. В процесния случай
от събраните по делото доказателства се установява, че с присъда
№207/21.10.2019г., постановена по НОХД №3541/2018г. по описа на СГС,
НО, 27 състав, ищецът ХР. Д. Д. е признат за невиновен и оправдан по
повдигнатите обвинения за престъпления по чл.123, ал.1 от НК.
5
Според разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка
и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното лице.
Съдът намира, че е доказано по делото наличие на претърпени от ищеца
неимуществени вреди.
Установената практика на ВКС приема, че при търсене на обезщетение
за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ съдът не е строго ограничен от
формалните доказателства за установяване наличието на вреди в рамките на
обичайното за подобни случаи. Нормално е да се приеме, че по време на
цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване
на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е
притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у
личността, както и социалното му общуване. Когато се твърди причиняване
на болки и страдания, над обичайните за такъв случай, или конкретно
увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания, с оглед
конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или
обществено положение, съдът може да ги обезщети само при успешно
проведено пълно главно доказване от ищеца (в този смисъл решение № 388
по гр.д. № 1030/2012 г., ІV г.о., ВКС, решение №3/29.01.2014г. по гр.д.
№2477/13г., 4.г.о. на ВКС/
В случая от събраните в първоинстанционното производство гласни
доказателства се установява, че по време на наказателното производство
ищецът изпитвал негативни емоции, затворил се в себе си, притеснявал се,
влошил отношенията със съпругата си, а емоционално наранената му психика
се възстановявала бавно и към момента още имало емоционални остатъци от
преживяното. Тези неимуществени вреди са резултат именно от
осъщественото спрямо ищеца наказателно преследване. Законът за
отговорността на държавата и общините за вреди /§1 от ЗР на ЗОДОВ/
свързва обезщетяването за претърпяна неимуществена вреда с критерия за
справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 от ЗЗД. Спрямо този
критерий в конкретния случай настъпилата вреда се съизмерява с
отрицателните изживявания на ищеца от незаконно повдигнатото му
обвинение. Вследствие на тези обстоятелства, въздействащи негативно
6
емоционално, ищецът е претърпял неимуществени вреди, които подлежат на
репариране. При определяне на размера на дължимото обезщетение
въззивната инстанция взе предвид обстоятелствата, че от привличането на
ищеца като обвиняем до приключване на наказателното производство са
изтекли малко повече от две години, както и, че по отношение на него не е
взета мярка за неотклонение и по този начин не е бил засегнат ежедневния му
живот. Като прецени и цялостното отражение на обвинението върху правната
сфера на ищеца, съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд счита, че обезщетението за
претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 3 000 лв., в какъвто
размер същото е определено и от първоинстанционния съд. Обезщетението в
този размер ще възмезди в най - пълна степен претърпените от ищеца
емоционални неудобства във връзка с воденото наказателно производство
срещу него. Този размер на обезщетението съответства на характера и
степента на търпените от ищеца вреди, на вида на упражнената процесуална
принуда и удовлетворява обществения критерий за справедливост при
съществуващите в страната обществено – икономически условия на живот
към момента на увреждането, с оглед конкретните обстоятелства по делото.
Следва да се отбележи, че не би могла да бъде ангажирана отговорността на
ответника за обществен отзвук и разгласяване на обвинението посредством
представените медийни публикации, тъй като същите не касаят повдигнатото
на ищеца обвинение, а отразяват самият инцидент, и са публикувани преди
ищецът да бъде привлечен като обвиняем. Не може да бъде ангажирана
отговорността на ответника и за претърпени от ищеца неимуществени вреди
за времето от образуване на наказателното производство, но преди
привличането му като обвиняем, тъй като предпоставка за ангажиране
отговорността на държавата за причинени на ищеца вреди от незаконните
действия на нейни органи по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е повдигнато срещу
ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде
оправдано. Ищецът не е установил по делото твърденията си, че вследствие
на воденото срещу него наказателно производство е преустановил дейността
си като асансьорен техник, тъй като, видно от поддържаните от самия ищец в
настоящото производство твърдения, същият е преустановил трудовата си
дейност като асансьорен техник преди да му бъде повдигнато процесното
обвинение, в резултат от собствената му субективна преценка на инцидента.
7
Поради изложеното въззивната инстанция приема, че претендираните от
ищеца вреди извън обичайните, не са доказани и не подлежат на
обезщетяване.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед обстоятелството, че въззивните жалби и на двете страни са
оставени без уважение, направените във въззивното производство разноски
следва да останат в тежест на страните така, както са направени, и искането
на въззивника – ищец за присъждане на разноски за въззивната инстанция се
явява неоснователно.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 20148940/30.06.2021г., постановено по гр.д.
№53405/2020г. по описа на СРС, 159 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8