Р
Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ………………………2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV “Д” отделение, в публичното
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 6521 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 36149 от 10.02.2020 г. по гр.д. № 65169/2016 г. на СРС, ГО, 75 състав, съдът е осъдил „Д.Е." ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** да заплати на С.Г.С.-Ф., ЕГН **********,
със съдебен адрес: ***, офис 14, чрез адв. П., на основание чл. чл. 71, ал.1 от
ЗЗДискр. вр. с чл. 74, ал.1 от ЗЗДискр. вр. с чл. 49, ал.1 от ЗЗД сумата от 9 056,29 лв.(девет хиляди петдесет и шест лева и двадесет и девет
стотинки), представляваща имуществени вреди - разликата между получаваното от
нея основно месечно трудово възнаграждение и най-високото основно трудово
възнаграждение на служителя заемащ същата длъжност за периода от 02.05.2012
год. до 25.03.2014 год., ведно със законната лихва, считано от предявяване на
исковата молба в съда - 05.02.2016 год. до окончателното плащане на сумата и
сумата от 2 000 лв. (две хиляди лева),
представляваща претърпени неимуществени вреди, като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от
5000 лева, като неоснователен. Със същото решение „Д.Е.”
ЕООД е осъдено да заплати на С.Г.С.-Ф., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата от 1 425,90 лева (хиляда четиристотин двадесет и пет лева и деветдесет
стотинки), представляваща сторените по делото разноски съразмерно с уважената
част от претенциите, както и да заплати на Софийски районен съд сумата от
442,25 лева (четиристотин четиридесет и два лева и двадесет и пет стотинки),
представляваща дължимата държавна такса, а С.Г.С.-Ф. е осъдена да заплати на „Д.Е.”
ЕООД, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, сумата от 320,14 лева (триста и
двадесет лева и четиринадесет стотинки), представляваща сторените по делото
разноски съразмерно с отхвърлената част от претенциите.
Недоволен
от решението, с което е уважен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, от Закона
за защита от дискриминация, вр. чл. 74, ал. 1 Закона за защита от
дискриминация, вр. чл. 49, ал. 1 ЗЗД и иск за претърпени неимуществени вреди за
сумата от 2000 лв., е останал ответникът „Д.Е.” ЕООД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва
при твърденията, че решението е неправилно в обжалваната част. На първо място
се поддържа, че претенцията за имуществени вреди е погасена по давност, предвид
факта, че правоотношението между страните е трудово, в който случай следва да
бъде приложена кратката тригодишна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, а не,
както съдът е приел, петгодишна давност. Поддържа, се, че ищцата е изпълнявала
длъжността „стажант-административен секретар“, а не, както първостепенният съд
е приел, „административен секретар“. На следващо място се сочи, че решението е
необосновано, доколкото съдът е завишил определения размер за неимуществени
вреди, в който смисъл той е прекомерен и определен в нарушение разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД. Искането към въззивната инстанция е да отмени решението в
обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
По делото е постъпил писмен отговор от
01.07.2020 г. на въззивната жалба от въззиваемата страна - ищца в
първоинстанционното производство С.Г.С.-Ф., чрез пълномощника й адв. П., с който
се оспорва въззивната жалба по подробни изложени съображения по същество на
спора, като се поддържа, че с допълнително сключено между страните споразумение
към трудовия договор ищцата е изпълнявала длъжността „административен
секретар“, в който смисъл е и подписала длъжностна характеристика за
„административен секретар“. Моли се въззивната жалба да бъде отхвърлена като
неоснователна и да се потвърди решението на СРС в обжалваната част.
Съдебното решение в частта, в която
искът за неимуществени вреди за сумата над 2000 лв. до пълния предявен размер
от 5000 лв. е отхвърлен като неоснователен, като необжалвано от ищцата е влязло
в законна сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр.
д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр.
д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр.
д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл.
269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
С
исковата молба ищцата твърди, че между страните е сключен трудов
договор №70010/27.04.2012 год., по силата на който същата е изпълнявала
длъжността „Стажант-Административен секретар“, код по НКПД № 3343 3001, с
основно месечно възнаграждение в размер на 740 лева, като при сключване на
трудовия договор й е връчена длъжностна характеристика за длъжността
„Административен секретар“. С допълнително споразумение, считано от 01.09.2012
год. е увеличено основното й месечно възнаграждение на 800 лева, а с
допълнително споразумение, считано от 01.10.2012 год. е назначена на длъжност
„Административен секретар“, код по НКПД №3343 3001, като до 01.02.2014 год. е
получавала възнаграждение в размер на 800 лева. Твърди, че магазините от верига
„Джамбо“ са общо 8 на брой на територията на Република България, като във всеки
от тях има длъжност „Административен секретар“, който е пряко подчинен на
„Експерт УЧР“. През 2013 год. от другите служители от страната, заемащи същата
длъжност, е разбрала, че месечното им възнаграждение е значително по-високо от
нейното, поради което е отправила искане до работодателя възнаграждението й да
бъде увеличено до размера получаван от останалите административни секретари във
верига „Джамбо“. Въпреки това от ръководството на „Д.Е.“ ЕООД не били
предприети никакви действия свързани с увеличаване на получаваното от нея
трудово възнаграждение, дори напротив срещнала грубо отношение и пренебрежение,
което довело до състояние на постоянен стрес и влошаване на здравословното й
състояние. След като е подала молба за напускане били предприети действия по
коригиране на размера на възнаграждението. След повторна молба за прекратяване
на трудовото правоотношение, на 27.02.2014 год. ищцата е получила допълнително
споразумение към трудовия договор, с което възнаграждението, предлагано от
работодателя, било увеличено на 1015 лева, което отново било по-ниско от това,
което получавали останалите служители, заемащи същата длъжност. Твърди, че е
сезирала Комисията за защита от дискриминация и е била образувана преписка
№200/2014 год. по описа на КЗД, като с решение №276/03.07.2015 год., влязло в
законна сила на 11.08.2015 год., решаващият състав на КЗД е приел, че не й е осигурено
равно възнаграждение за една и съща длъжност и трудови задължения, в сравнение
с останалите служители, заемащи същата длъжност и било налице дискриминация. Предвид
изложеното, Моли съда да постанови съдебно решение, по силата на което да осъди
ответника да й заплати сумата от 9056,29 лева, представляваща разлика между
получаваното от нея основно месечно трудово възнаграждение и най-високото
основно трудово възнаграждение на служиделя, заемащ същата длъжност за периода
от 02.05.2012 год. до 25.03.2014 год., ведно със законната лихва считано от
предявяване на исковата молба в съда до окончателното плащане на сумата и
сумата от 5000 лева, представляваща претърпени неимуществени вреди, изразяващи
се в накърняване на личното достойнство, изпитване на неприятни чувства на
обида, огорчение, потиснатост, притеснение, разочарование и гняв.
Така предявените искове са с правно основание чл. 71, ал.1
от ЗЗДискр. вр. с чл. 74, ал.1 от ЗЗДискр. вр. с чл. 49, ал.1 от ЗЗД за сумата
от 9056,29 лева, представляваща имуществени вреди и сумата от 5000 лева,
представляваща неимуществени вреди.
Настоящата
въззивна инстанция намира, че първоинстанционното
решение е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка. Действително,
от събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 27.04.2012
год. между С. Е. С.-Ф. и „Д.Е.“ ЕООД е сключен трудов договор №70010, по силата
на който ищцата е назначена на длъжност „Стажант-Административен секретар“ с
код по НКП ********с основно месечно възнаграждение в размер на 740 лева. С
доълнително споразумение от 01.09.2012 год. към трудовия договор месечното
възнаграждение на ищцата е увеличено на 800 лева. С поредно допълнтелно
споразумение от 01.10.2012 год. С.Г.С.-Ф. е назначена на длъжността „Административен
секретар“, а с последващо допълнително споразумение №
224/01.02.2014 год. основното й месечно трудово възнаграждение е увеличено на
1015 лева, считано от 01.02.2014 год. От материалите по преписката от КЗД е
видно, че с решение № 276 от 03.07.2015 год., постановено по преписка №
200/2014 год. по описа на Комисията за защита от дискриминация по отношение на С.Г.С.-Ф.
е установено извършено от „Д.Е.“ ЕООД нарушение на задължението, произтичащо от
чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр., изразяващо се в неосигуряването на равно възнаграждение
за една и съща длъжност и трудови задължения в сравнение с останалите й колеги,
заемащи същата длъжност - ,,Административен секретар“.
От заключението на повторната съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като обективно, правилно и съобразено с фактическата обстановка,
установена от събраните по делото писмени доказателства, като не възникват
съмнения за правилността на изводите на вещото лице, се установява, че
разликата между получаваното от ищцата основно трудово възнаграждение за
периода от 02.05.2012 год. до 25.03.2014 год. за заеманите от нея длъжности
„Стажант-Административен секретар“ и „Административен секретар“ и най-високото
основно трудово възнаграждение получавано от служител в ответното дружество,
заемащ длъжността „Административен секретар“ за същия период е общо в размер на
9 056,25 лева, както следва: за периода от 02.05.2012 год. до 30.09.2012 год.
на длъжност „Стажант-Административен секретар“ - 3220 лева и за периода от
01.10.2012 год. до 24.03.2014 год. вкл. на длъжност „Административен секретар“
- 5836,25 лева.
Заключението на първата съдебно-счетоводна експертиза е
установило, че разликата между получаваното от ищцата основно трудово възнаграждение за
периода от 01.10.2012 год. до 25.03.2014 год. за заеманата от нея длъжност
„Административен секретар“ и най-високото основно трудово възнаграждение
получавано от служител в ответното дружество, заемащ длъжността
„Административен секретар“ за същия период е в размер на 5839,50 лева, като
вещото лице не е включило периода от 02.05.2012 год. до 30.09.2012 год., през
който ищцата е заемала длъжносттта „Стажант-Административен секретар“.
От
събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля Г.К.Д., се
установява, че същият познава ищцата С.Г.С.-Ф. от 1980 г., като свидетелят има
лични вчечатления досежно това как се е чувствала ищцата през времето, когато
последната е работила за ответното дружество. Свидетелят споделя, че ищцата е
била потисната, чувствала се е недооценена, изпаднала е в депресия вследствие
на получаваното по-ниско възнаграждение в сравнение с други служители, работещи
при същия работодател на същата длъжност. Свидетелят споделя, че неколкократно,
вследствие на подавани молби от ищцата за напускане, възнаграждението й е било
повишавано, но пак било по-ниско в сравнение с това на другите служители.
Всичко това се отразило зле на здравословното й състояние. Ищцата изпаднала,
според свидетеля, в депресия. Личните впечатления на свидетеля са придобити,
тъй като с ищцата през този период се виждали 1-2 пъти месечно.
В случая безспорно установено по делото
е, че страните са били в трудово правоотношение, както и че размерът на
получаваното от ищцата трудово възнаграждение е било по-ниско от това на
останалите служители, заемащи длъжността „Административен секретар“, което с
постановеното решение № 276 от 03.07.2015 год. по преписка № 200/2014 год. по
описа на КЗД е прието, че представлява извършено от „Д.Е.“ ЕООД по
отношение на С.Г.С.-Ф. нарушение на задължението, произтичащо от чл. 14, ал. 1
от ЗЗДискр., изразяващо се в неосигуряването на равно възнаграждение за една и
съща длъжност в сравнение с останалите служители при ответника, заемащи същата
длъжност.
Съгласно трайно установената
практика на ВКС /решение № 73 от 12.06.2013 г. по гр. д. № 311/2012 г. на
IV г. о., решение № 350 от 20.10.2015 г. по гр. д. № 1730/2014 г. на IV г. о., решение
№ 112 от 5.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6128/2015 г., III г. о., ГК/ - в
случаите когато дискриминационното
действие е установено от Комисията за защита от дискриминация, съдът не
установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а
преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви са
те, пряка последици ли са от дискриминационното нарушение и какъв е размерът на
обезщетението.
Както правилно първоинстанционният съд
е приел в мотивите на решението си, с оглед дискриминационния характер на
поведението на ответника, в случая са налице доказани от ищцата имуществени
вреди под формата на пропуснати ползи, причинени й в резултат от извършеното по
отношение на нея дискриминационно поведение, съставляващо нарушение
изискването за осигуряване на равно възнаграждение за еднакъв труд, уредено в
чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. Претърпените и установени от ищцата вреди от проявеното
спрямо нея дискриминационно поведение са в размер на разликата между
заплатеното й трудово възнаграждение за заемана от нея в периода от 02.05.2012
год. до 25.03.2014 год. длъжност и трудовото възнаграждение, което е получавал
другият служител, назначен на същата длъжност при ответника - М.П.П., за същия
период. Както беше упоменато и по-горе, ищцата първоначално е назначена на
длъжност „Стажант – административен секретар“ с основно месечно възнаграждение
740 лева, което с допълнително споразумение №70019/01.09.2012 год. е увеличено
на 800 лева, а с последващо допълнително споразумение №70029/01.10.2012 год. С.Г.С.-Фучеджиена
е назначена на длъжност „Административен секретар“, като със споразумение
№224/01.02.2014 год. основното й месечно възнаграждение е увеличено на 1015
лева. Установи се, че другите служители при ответното дружество, заемащи същата
длъжност като ищцата, но в другите магазини от веригата, в периода на трудовото
правоотношение между страните /02.05.2012 год. до 25.03.2014 год./, са
получавали по-високо трудово възнаграждение, като най-високото такова е на М.П.П..
Правилно първоинстанционният съд, при формиране на решаващите си изводи, е
кредитирал именно заключението на повторната съдебно-счетоводна експертиза като
е зачетен и периодът от 02.05.2012 год. до 30.09.2012 год., през който ищцата е
заемала длъжносттта „Стажант-Административен секретар“ и съответно е
съобразена разликата между заплатеното й
трудово възнаграждение за заеманата от нея през същия период длъжност и
трудовото възнаграждение, което е получавал другият служител, назначен на
същата длъжност при ответника - М.П.П., която разлика съгласно заключението
възлиза на сумата от 3220 лева, т.е. причинените на ищцата вреди правилно са
оценени в общ размер на 9 056,25 лева.
Видно от събраните по делото
доказателства е, че въпреки че с трудовия договор ищцата е назначена на
длъжността „Стажант-Административен секретар“, а с допълнителното споразумение
от 01.10.2012 г. същата е приела да изпълнява длъжността „Административен
секретар“, през целия период, от назначаването й до прекратяване на трудовото й
правоотношение, ищцата в действителност е изпълнявала длъжността
„Административен секретар“. На практика между длъжността по трудовия й договор
и тази по допълнителното й споразумение от 01.10.2012 г. няма никаква разлика
досежно имплементираните в тях трудови задължения, които ищцата е изпълнявала.
Още повече това е така, защото, както се установява от писмените
доказателствата по делото, а и както е констатирано от вещото лице по
повторната ССчЕ, при подписване на трудовия договор, на същата й е връчена за
подпис длъжностна характеристика за длъжността „Административен секретар“, т.е.
същата е запозната с трудовите задължения, които следва да изпълнява по
трудовия договор, съгласно длъжностна характеристика за длъжността
„Административен секретар“. Не са събрани доказателства по делото, които да
установяват каквото и да било различие между двете длъжности. Видно от трудовия
договор и от допълнителното споразумение от 01.10.2012 г. е, че и двете
длъжности са с един и същи код по НКП – ********което се установява и от вещото
лице по повторната ССчЕ. Отделно от това, видно пряко от мотивите на решение
№276/03.07.2015 год. на КЗД, влязло в законна сила на 11.08.2015 год., при
преценката на решаващия състав на КЗД дали е налице дискриминация спрямо ищцата
е включен и е съобразен и периодът от 02.05.2012 год. до 30.09.2012 год., през
който ищцата е заемала длъжносттта „Стажант-Административен секретар“ като е
прието, че и през този период, през който ищцата е заемала длъжносттта
„Стажант-Административен секретар“ не й е осигурено равно възнаграждение за
една и съща длъжност и трудови задължения, в сравнение с останалите служители,
заемащи същата длъжност и е налице дискриминация, а както беше посочено по-горе
в случаите когато дискриминационното действие е установено от Комисията за
защита от дискриминация, съдът не установява повторно осъществена ли е
дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на
пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последици ли са от дискриминационното
нарушение и какъв е размерът на обезщетението. Ето защо оплакването във
въззивната жалба, че периодът от
02.05.2012 год. до 30.09.2012 год., през който ищцата е заемала длъжността
„Стажант - Административен секретар“, не следвало да бъде включен при
определяне размера на обезщетението за имуществени вреди е неоснователно.
Неоснователно е също и оплакването във
възивната жалба, че претендираното вземане е погасено по давност. Изводите на
първостепенния съд и в тази насока са правилни и законосъобразни. Това е така,
защото предявените искове не са трудови и относно тях не е приложим тригодишният срок, визиран в чл.
358, т.3 от КТ. В случая се претендира обезщетение за имуществени и
неимуществени вреди, претърпени в резултат на проявено дискриминационно
отношние, което не може да се квалифицира като трудовоправен спор. Не може да
намери приложение и институтът на кратката тригодишна погасителна давност по
чл. 111, б. "а" ЗЗД, тъй като не се касае до периодично вземане по
смисъла на чл. 111, б. "а" ЗЗД. Правилни са изводите на първоинстанционния
съд и досежно неоснователността на възражението за погасяване на вземането за
обезщетение за имуществени вреди и с изтичането на общия петгодишен давностен
срок по чл. 110 ЗЗД, тъй като исковата молба е подадена на 05.02.2016 год., а
обезщетението за имуществени вреди е определено за периода от 02.05.2012 год.
до 25.03.2014 год., следователно не е изминал срок по-дълъг от пет години и
вземането не е погасено по давност.
От събраните по делото доказателства се
установи, че ищцата е претърпяла и неимуществени вреди в резултат на проявеното
по отношение на нея дискриминационно отношение, изразяващи се в накърняване на
личното й достойнство, изпитване на неприятни чувства на обида, огорчение,
потиснатост, притеснение, разочарование и гняв. Съгласно трайно установената
практика на ВКС с цитираните по-горе решения, когато дискриминационното
нарушение е такова, че с осъществяването му неизбежно се засяга достойнството
на лицето, като се създава унизителна или обидна среда /каквато е посочената в
§ 1 от ДР на ЗЗДискр. дефиниция на понятието „тормоз“/, изрично не е необходимо
да се установяват причинените неимуществени вреди и да се доказва тяхната
причинна връзка с нарушението, защото те естествено следват по човешка презумция
и имплицитно се предполагат. Въпреки това ищцата е доказала по категоричен
начин, че вследствие на проявеното спрямо нея дискриминационно поведение,
същата е претърпяла неимуществени вреди и предявеният иск се явява основателен до размера
на сумата от 2000 лева.
Справедливото
обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично е прието и в ППВС №
4/68 г., означава да бъде определен
от съда онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията,
понесени от конкретното увредено лице, но
и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически
сътресения, които съпътстват същите. Като взе предвид всички гореизложени
обективни обстоятелства и установените такива от показанията на разпитания по
делото свидетел Г.К.Д., които са от значение за определяне на обезщетението за
настъпилите неимуществени вреди, въззивният съд счита, че сумата от 2 000 лв. е
достатъчна, за да възмезди претърпените от ищцата вреди. Установено е, че
дискриминационното нарушение, извършено от ответника спрямо ищцата през исковия
период, е представлявал голям психически тормоз за нея, същата е била подложена
на стрес и тревоги, което е довело до трудности в служебния й живот, което от
своя страна я е карало да се чувства непълноценна и потисната, подценена и
оскърбена. Показанията на разпитания по делото свидетел Г.К.Д. установяват
настъпилата негативна промяна у ищцата вследствие на извършеното спрямо нея
дискриминационно нарушение. Ето защо обоснован и законосъобразен е изводът на първоинстанционния
съд, че, с оглед общоприетия критерий за справедливост, на ищцата следва да се присъди сумата 2 000
лв. обезщетение за неимуществени
вреди. Настоящият съдебен състав
намира, че размерът на присъденото от СРС обезщетение за претърпените от ищцата
неимуществени вреди е справедлив по смисъла на чл.52 от ЗЗД и така определен
същият в пълна степен отговаря на действително претърпените от нея
неимуществени вреди, настъпили в резултат на дискриминационното поведение на
ответника и ще допринесе за пълното им възмездяване. В този смисъл
неоснователни са възраженията във въззивната жалба на ответника, че присъденото
обезщетение не било справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД, тъй като било силно
завишено.
От друга страна, всички гореупоменати обстоятелства
са обсъдени подробно в мотивите на обжалваното решение и са включени в
преценката на съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени
вреди по справедливост, поради което оплакването във въззивната жалба на
ищцата, че част от тях не са взети предвид при тази преценка и съответно
присъденият размер на обезщетението бил занижен, също са неоснователни.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди изцяло обжалваното решение.
С оглед изхода
на делото на въззиваемата страна се следват разноски пред въззивната инстанция,
но доколкото липсват доказателства за направата на такива, то не следва да й бъдат
присъждани.
При тези мотиви Софийски
градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 36149 от
10.02.2020 г. по гр.д. № 65169/2016 г.
на СРС, ГО, 75 състав.
Решението в частта, в която искът за неимуществени вреди за
сумата над 2000 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв. е отхвърлен като
неоснователен, като необжалвано от ищцата е влязло в законна сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.