№ 1206
гр. София, 26.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20241000501928 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №260016 от 11.01.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК
с решение от 22.05.2024 г., по гр. д. №2979/2021 г. по описа на Софийски
градски съд, е признато за установено по предявени от „Първа инвестиционна
банка“ АД, ЕИК *********, срещу К. Д. А., ЕГН **********, искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2
ТЗ, че ответникът дължи следните суми, представляващи непогасено
задължение по договор за банков кредит № 000LD-R-026034 от 17.12.2015 г.,
за които е издадена заповед от 07.08.2019 г. за незабавно изпълнение по ч. гр.
д. № 43289/2019 г. на СРС, 50 с-в, както следва: 17 700 евро, представляващо
главница, ведно със законна лихва от 25.07.2019 г.; 5 318,27 евро - непогасена
договорна лихва, начислена за периода 15.09.2016 г. до 09.07.2019 г.
включително; 279,01 евро - непогасена наказателна лихва, начислена за
периода 15.07.2016г. до 09.07.2019 г.; 73,75 евро - мораторна лихва, начислена
за периода 10.07.2019 г. - 24.07.2019 г. включително; 61,36 евро - разноски за
връчване на поканата за предсрочна изискуемост.
Посоченото решение е обжалвано от ответника К. Д. А.. Във въззивната
жалба се излагат подробни съображения, че решението е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със
събраните доказателства. Твърди се, че първоинстанционният съд
необосновано е приел, че банката е обявила валидно кредитът за предсрочно
1
изискуем. Оспорва се, че е уведомяван от банката за предсрочна изискуемност
и че е настъпилата въобще такава. Оспорват се като неравноправни всички
клаузи от процесния договор за банков кредит. Изтъкват се съображения, че
при определяне на размера на задълженията по договора за потребителски
кредит първоинстанционният съд не се е съобразил с неравноправността на
клаузите от процесния договор. Моли се решението да бъде отменено, а
предявените искове да бъдат отхвърлени. Въззивният съд констатира, че
съдържанието на въззивната жалба се припокрива със съдържанието на
отговора на исковата молба.
В установения от закона срок, въззиваемият и ищец в
първоинстанционното производство - „Първа инвестиционна банка“ АД,
действащ чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли се решението да бъде потвърдено, като му бъдат
присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Въззивната жалба e подаденa в срок, от активно легитимиранa странa в
процеса против съдебно решение, подлежащo на въззивно обжалване, поради
което e допустимa и следва да бъдe разгледанa по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото,
съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и
приложимото право, което очертава обхвата на въззивната проверка за
правилност.
От приетите в съдебното производство доказателства се установява
следната фактическа обстановка:
От приетите писмени доказателства в първоинстанционното
производство, се установява, че между страните („ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД и К. Д. А.) е сключен договор за банков
кредит № 000LD-R-026034 от 17.12.2015 г., по който банката е предоставила
2
на ответника кредит в размер на 17 700 евро, с краен срок на погасяване до
15.12.2025 г. В раздел II, чл. 4.1 от договора, страните са постигнали съгласие
за следното: за периода от отпускане на кредита до 15.12.2018 г. ответникът
дължи годишна лихва в размер на 12 %. След изтичане на този срок, банката
прилага годишна лихва, в размер на лихвения процент базиран на
спестяванията на банката за евро (1,71% годишно към датата на сключване на
договора, съгласно чл. 4, ал. 2), увеличен с надбавка от 10,29 пункта. В чл. 4.3
от договора е предвидено, че методиката на банката за определяне на
референтен лихвен процент по смисъла на Закона за потребителския кредит,
базиран на спестяванията е неразделна част - приложение към настоящия
договор. Съгласно чл. 4, ал.4 от договора, дължимата от кредитополучателя
лихва се изплаща периодично, в размер и на падежи, подробно описани в
погасителния план - приложение № 1 към договора. Размерът на вноските и
лихвените плащания, посочени в погасителния план, са изчислени на база
действащия към датата на сключване на договора размер на спестяванията,
увеличен с добавката, посочена в чл. 4.1 от договора. В чл. 5 от договора за
кредит е предвидено че към датата на сключване на договора, годишния
процент на разходите е 12,89%. Общата сума, дължима от кредитополучателя
е в размер на 31 020.92 евро. Кредитополучателят дължи такси и комисионни
за откриване и обслужване на банковата сметка, по която се обслужва
кредита, съгласно Тарифата на банката. Плащанията, дължими, но
неизвършени в срок, поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на
кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и се олихвяват с
договорения в раздел II, чл. 4.1 от договора лихвен процент плюс наказателна
лихва, считано от деня, следващ падежа на съответната вноска, независимо от
това дали падежът е в неработен ден. При наличие на просрочени плащания,
банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем. За обезпечаване
на вземанията на банката по договора за кредит е сключен договор за
поръчителство с В. Д. Л..
С писмо от 29.11.2016 г. поради неизпълнение на задълженията за
заплащане на месечните вноски по договора за кредит, банката е поканила
кредитополучателя К. Д. А. на основание Раздел II, т. 10 от договора за кредит
в 7-дневен срок да й заплати просрочените задължения в размер на 419.31
евро просрочена главница и 1 951.81 евро просрочени лихви, като в противен
случай след изтичането на срока ще счита кредита за изцяло и предсрочно
изискуем и ще предприеме действия за принудително изпълнение. Напомнено
е в писмото и че при предсрочна изискуемост върху кредита ще бъде
начислявана и наказателна лихва. С писмо от 17.05.2017 г. поръчителят В. Л.
също е поканена в 7- дневен срок да заплати просрочените задължения (които
вече са възлизали на 966.31 евро за просрочена главница и 3 049.60 евро
просрочени лихви), с предупреждението, че в противен случай банката ще
счита кредита за изцяло и предсрочно изискуем.
С покана, връчена от ЧСИ Я. на 09.02.2019 г., длъжникът А. отново е
поканен в петдневен срок от получаването й да заплати на основание Раздел
3
Х, т.10.1, т. 10.1.2, б. а от Общите условия всички изискуеми вземания по
договора за кредит, включително просрочената главница в размер на 3 024.39
евро и просрочена лихва в размер на 3 480.15 евро, като в противен случай и
без допълнителна покана банката ще счита кредита за изцяло предсрочно
изискуем за всички суми - главница, лихви, такси и комисионни. Покана със
същото съдържание е връчена повторно и на поръчителя Л. на 07.03.2019 г.
Установява се, че въз основа на депозирано от „ПИБ“ АД на 25.07.2019
г. заявление по чл. 417 от ГПК срещу длъжника К. Д. А. и поръчителя В. Д. Л.,
е издадена заповед за незабавно изпълнение от 07.08.2019 г., по ч. гр. д. №
43289/2019 г. по описа на СРС, 50 състав, за следните суми: 17 700 евро,
представляващо главница, ведно със законна от 25.07.2019 г. (датата на
подаване на заявление по чл. 417 ГПК); 5 318,27 евро - непогасена договорна
лихва, начислена за периода 15.09.2016 г. до 09.07.2019 г. включително; 279,01
евро - непогасена наказателна лихва, начислена за периода 15.07.2016г. до
09.07.2019 г.; 73,75 евро - мораторна лихва, начислена за периода 10.07.2019
г. - 24.07.2019 г. включително; 61,36 евро - разноски за връчване на поканата за
предсрочна изискуемост, както и разноски по делото в размер на 916,60 лева -
за държавна такса и 60 лв. за възнаграждение за юрисконсулт.
По отношение на поръчителя поръчителя В. Д. Л., който също при
условията на солидарност дължи горепосочените суми, е налице влязло в сила
решение по чл. 422 ГПК, с което исковете се отхвърлят. С влязло в сила
решение № 266266 от 28.10.2021 г., постановено по гр. д. № 1920/2020 г. на
СГС, I-22 състав, са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“
АД искове за признаване по отношение на В. Л., в качеството й на поръчител
по договор за банков кредит № 000DL-R-026034/17.12.2015 г., че последната
дължи сумата от 17 700 евро - непогасена главница, ведно със законната
лихва, считано от 25.07.2019 г. до изплащане на вземането, 5 318, 27 евро -
непогасен договорна лихва за периода 15.09.2016 г. до 09.07.2019 г., 279, 01
евро - непогасена наказателна лихва за периода от 15.07.2016 г. до 09.07.2019
г., мораторна лихва за периода 10.07.2019 г. до 24.07.2019 г. в размер на 73, 75
евро, както и сумата от 61, 36 евро - разноски за връчване на покани за
предсрочна изискуемост, за които суми е издадена на заповед за изпълнение
по чл. 417 от ГПК от 07.08.2019 г. по гр. д. № 43289/2019 г. на СРС, 50 състав.
Това решение е било потвърдено с решение №960 от 29.06.2022 г.,
постановено по в. гр. д. № 718/2022 г. на САС. Причината, поради която са
отхвърлени предявените искове срещу поръчителя е изтеклият срок по чл.
147, ал. 1 ЗЗД, предвид обстоятелството, че съдебните състави приемат, че
банката е обявила кредита за предсрочно изискуем с писмото до
кредитополучателя от 29.11.2016 г., което съдържа изрично и недвусмислено
волеизявление в този смисъл относно целия остатък от кредитното
задължение и покана за доброволно плащане, с посочване размерите на
начислените към този момент главница и договорни лихви.
Видно от представеното платежно нареждане от 27.10.2022 г. (л. 96 от
гр. д. №2979/2021 г.) е, че на В. Д. Л. са възстановени от страна на банката
4
внесените от нея суми за погасяване на задължения по процесния договор за
кредит в общ размер на 4253,48 лева.
От заключението на приетата в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, която въззивният съд кредитира като
компетентно и обективно изготвена, се установява, че сумата в размер на 17
700 евро е усвоена на 22.12.2015 г. по сметка на ответника. Извършените
плащания от поръчителя В. Д. Л. по кредита са в общ размер на 2 439,94 евро,
с които е погасена възнаградителна лихва в размер на 1 577,43 евро, лихва за
просрочена главница 849,73 евро и такса за разглеждане искане за кредит в
размер на 12,78 евро. Непогасените суми, произтичащи от договора за банков
кредит са общо в размер на 22 729,10 евро, които включват: 17 700 евро,
представляващо главница, ведно със законна от 25.07.2019 г. (датата на
подаване на заявление по чл. 417 ГПК); 5 318,27 евро - непогасена договорна
лихва, начислена за периода 15.09.2016 г. до 09.07.2019 г. включително,
дължима на основание раздел II, чл. 4.1 от договора за кредит, 279,01 евро -
непогасена наказателна лихва, начислена за периода 15.07.2016 г. до
09.07.2019 г., дължима на основание раздел II, чл. 10 от договора; 73,75 евро -
мораторна лихва, начислена за периода 10.07.2019 г. - 24.07.2019 г.
включително; 61,36 евро - разноски за връчване на поканата за предсрочна
изискуемост. Съотносими са тези суми и към датата на обявяване на кредита
за предсрочно изискуем - 10.07.2019 г. В случай, че за целия срок на договора
се прилага първоначално уговорения размер на възнаградителната лихва,
общият размер на дължимите суми по кредита е 23 440,60 евро, т.е. по -
висока от претендираната в исковата молба. Съгласно заключението,
лихвеният процент, базиран на спестяванията се определя на база на данните
за референтния лихвен процент на БНБ от секция „Лихвени проценти и обеми
по салда по овърнайт - депозити, срочни депозити и депозити, договорени за
ползване след предизвестие, на сектори нефинансови предприятия и
домакинства.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
намира от правна страна следното:
С оглед предмета, страните, правата и задълженията процесният
договор е за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК (след изменението на ГПК с ДВ
бр.100/2019г.) съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, като осигурява възможност на страните да
изразят становище по тези въпроси. В решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г. на ВКС, І т. о., е дадено разяснение за правомощията и
задълженията на съда относно служебната проверка за неравноправни клаузи
в потребителските договори в съответствие с тълкуването на Съда на
Европейския съюз на Директива 93/13. Според това решение
първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото
на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза/и в потребителски договор. В чл. 143 ЗЗП е дадено определение на
5
понятието "неравноправна клауза" в договор с потребител. Там изрично е
посочено, че за такава се счита всяка уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, а различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 19 точки на разпоредбата. Според чл. 146, ал. 1
ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че
не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.
Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993
г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. В разглеждания случай исковите претенции се основават на клаузи
от договора за кредит № 000LD-R-026034 от 17.12.2015 г., които са
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, част от конкретното
съдържание на договора. Относно приложените клаузи е спазено изискването
за ясен и разбираем език, включително прозрачно и недвусмислено изложение
на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят
да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици.
В случая въззивният съд следва да осъществи преценка дали
приложената кауза на Раздел II, т. 10 от договора за кредит, съответно
клаузата на Раздел X, т. 10.1.2., б. „а“ от общите условия към процесния
договор, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е неравноправна.
Съгласно решение № 82/07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. на ВКС, І т. о., при
преценка за евентуално неравноправен характер на клауза за предсрочна
изискуемост в договор за кредит, сключен с потребител, съдът следва да
обсъди критериите, посочени в решение от 26.01.2017г. по дело С-421/14 на
Съда на Европейския съюз. Уговарянето на условия, при които кредиторът
има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е допустимо от закона -
чл. 432 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, и постигнатата уговорка в тази насока не попада
в нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП. С т. 18 от Тълкувателно решение №
4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено,
че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие на
две предпоставки: обективният факт на неплащане на дължими суми по
кредита и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.
6
2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към този момент са
се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Предсрочната изискуемост на кредита е обусловена от забавата на
кредитополучателя, т. е. от виновно неизпълнение на задължението за
плащане в срок на дължимите погасителни вноски по кредита, поради което е
допустимо кредитополучателят да бъде санкциониран за неизпълнението. В
този смисъл е решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ІI т.
о.
В процесния случай безспорно се доказва, че длъжникът е усвоил
главницата по кредита в размер на 17700 евро, като не е погасил нито една
месечна погасителна вноска съгласно подписания погасителен план към
договора. Частично плащане на суми, в размери под погасителните вноски, е
осъществявано единствено от поръчителя, но не и от длъжника -
кредитополучател. Същият към момента за изпращането на писмото от
29.11.2016 г., с което банката е поканила кредитополучателя К. Д. А. на
основание Раздел II, т. 10 от договора за кредит в 7-дневен срок да й заплати
просрочените задължения в размер на 419.31 евро просрочена главница и 1
951.81 евро просрочени лихви, като в противен случай след изтичането на
срока ще счита кредита за изцяло и предсрочно изискуем, този длъжник е бил
в забава за заплащането на 12 броя погасителни вноски. Просрочените 12 на
брой месечни погасителни вноски, касаят неизпълнение на основни
задължения по договора за съответната част от дължимата главница и
възнаградителна лихва. Установеното неизпълнение на длъжника К. Д. А. в
случая може да се определи като достатъчно тежко с оглед на срока на
процесния договор за кредит и задълженията по него. В тази насока следва да
се изтъкне, че длъжникът А. в случая въобще не е започнал да изпълнява
задълженията си по кредита и след 12 последователни месеци на пълно
неизпълнение, банката се възползвала резонно от правото си да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Няма данни през периода на пълно неизпълнение
този длъжник да е отправял искания към банката за намаляване на размера на
дължимите месечни вноски, отлагане на изпълнение във времето и други.
Също така следва да се изтъкне, че по време на съдебния процес от негова
страна не е изразена воля за пълно или частично погасяване на задължения. С
оглед на това обявяването на кредита за предсрочно изискуем спестява на
длъжника задълженията му за възнаградителна лихва за периода от м. 12.2016
г. до края на действието на договора – м. 12.2025 г. и е изцяло в негов интерес.
Същото в конкретния случай е в подкрепа на неговите права и интереси.
Банката - ищец е изпратила уведомления до длъжниците и ги е поканила
доброволно да изпълнят задълженията си, но плащане не е последвало и с
оглед на това е напълно законосъобразно е инициирано заповедното, а
впоследствие след възражения по чл. 414 ГПК и съдебните искови
7
производства.
В случая е налице спор относно момента, от който е обявен кредита за
предсрочно изискуем – дали това е настъпило от връчването на писмото от
29.11.2016 г. на длъжника А. или от момента на връчването му на поканата от
29.01.2019 г. А според самият ищец кредитът е обявен за предсрочно изискуем
на 10.07.2029 г., което е невъзможно, при положение, че длъжникът А. е
уведомяван в края на 2016 г. и в началото на 2019 г., че кредитът се обявява за
предсрочно изискуем. Настоящият съдебен състав намира, че по този въпрос
следва да съобрази с установеното във влязло в сила решение № 266266 от
28.10.2021 г., постановено по гр. д. № 1920/2020 г. на СГС, I-22 състав по
отношение на В. Л., а именно, че предсрочната изискуемост е настъпила от м.
декември 2016 г., със връчването на първата изпратена покана от 29.11.2016 г.
и изтичането на дадения едноседмичен срок за изплащане на налични към
този момент задължения по кредита. Налице е валидно правоотношение по
договор за кредит, като претендираните суми са изискуеми и незаплатени от
ответника, съобразно уговореното в договора и погасителния план към
договора. Ето защо е дължима изцяло получената от длъжника главница по
договора в размер на 17700 евро. В случая обаче, претенцията за договорна
лихва е частично неоснователна, тъй като за периода от 15.12.2016 г. до
09.07.2019 г. (включително), такава не следва да се дължи съобразно приетото
разрешение в т. 2 Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г.,
постановено по тълкувателно дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. След
обявяването на кредита за предсрочно изискуем по правилото на чл. 86, ал. 1
ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в размер на законната лихва или
уговореното в договора мораторно обезщетение. Ето защо исковата претенция
на банката за договорна лихва за периода от 15.12.2016 г. до 09.07.2019 г.
включително е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Кредитополучателят дължи възнаградителна лихва за периода преди датата на
обявяване на предсрочна изискуемост. Ето защо акцесорните вземания за
договорна лихва се дължат за периода от 15.09.2016 г. до 15.11.2016 г.
включително в размер на общо 535,13 евро съгласно погасителния план, а над
тази сума до общо претендирания размер от 5 318,27 евро за договорна лихва,
начислена за периода 15.12.2016 г. до 09.07.2019 г. включително искът следва
да се отхвърли като неоснователен.
Въззивният съд приема, че приложението на процесните клаузи от
договора за кредит, каещи уговорената възнаградителна лихва и предсрочната
изискуемост на главницата (раздел II, чл. 4.1, 4.2, 4.3, 4.4, 5 и чл. 10, изр.
последно) не са явно уреждащи правата и интересите на длъжника и не
противоречат на добрите нрави. В случая за по-голяма яснота следва да се
посочи, че частта от клаузата на раздел II, чл. 10, касаеща уговоренич размер
на мораторна лихва е неравноправна. Същата е в противоречие с чл. 33, ал. 2
ЗПК, съответно с чл. 143, т. 5, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Клаузата в тази част не
отговаря и на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като води до
8
завишено обезщетение при забава за изпълнение, поради което е нищожна
съгласно 143, т.5, вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което явно урежда правата и
интересите на длъжника и следователно противоречи на добрите нрави. В
конкретния случа обаче тази неравноправност не се отразява на исковата
претенция за мораторна лихва, тъй като банката претендира само сумата от
279,01 евро - непогасена наказателна лихва, начислена за периода 15.07.2016 г.
до 09.07.2019 г., което е значително под размера дори на законната лихва, а
така се дължи както беше посочено по-горе от момента на обявяване на
главницата по кредита за предсрочно изискуема.
По отношение на претенцията за сумата от 61,36 евро - разноски за
връчване на поканата за предсрочна изискуемост от 29.01.2019 г., следва да се
изтъкне, че тези разноски са били излишни и следователно не са дължими от
кредитополучателя. Както беше вече посочено, релевантна за обявяване на
предсрочната изискуемост е поканата в писмото от 29.11.2016 г. То е
представлявало надлежното волеизявление на банката за тази изискуемост,
като същата без основание е отправила второ последващо изявление за това и
следва да понесе за своя сметка сторените разноски в тази връзка.
Неоснователни са всички останали възраженията на въззивника,
обективирани във въззивната жалба, която изцяло преповтаря съдържанието
на отговора на исковата молба. Предвид техния изцяло бланкетен характер
няма основание да бъдат обсъждани в детайли от въззивния съд. Например
дадена е била възможност на въззивника да посочи изрично всички
документи, които са представени от „Първа инвестиционна банка“ АД и
които оспорва, както и да заяви какво конкретно оспорва от тяхното
съдържание. Същият не се е възползвал от тази възможност и затова
въззивният съд не дължи да обсъжда тези бланкетни оспорвания. Следва да
бъде обсъдено обаче възражението на длъжника за погасяване по давност на
процесните вземания на банката.
Неоснователни са възраженията на въззивника за погасяване по давност
на вноските по погасителния план за главницата и съответно за лихвите.
Относно задължението за главница приложима е общата пет годишна давност
съобразно чл. 110 ЗЗД, която според настоящият съдебен състав също тече от
падежа на всяка вноска. Настоящият състав споделя практиката на ВКС,
обективирана в решение №45 от 17.06.2020 г., постановено по т. дело №237 по
описа за 2019г., на ВКС, ТК, 2 т. о. Когато вземането на банката по кредита е
разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната
част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от
страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част
от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й,
от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение,
включително и по съдебен т. е. принудителен ред, поради което бездействието
му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от
вземането по кредита. В случая не става въпрос за предложено частично
изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за
9
разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са
постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително
споразумение. Процесната исковата молба се счита подадена на 25.07.2019 г.,
когато е депозирано заявление по чл. 417 ГПК, т.е. не са погасени по давност
погасителни вноски за главницата по договора, тъй като за тях е приложима
пет годишната давност съгласно чл. 110 ЗЗД, която е прекъсната с подаденото
заявление по чл. 417 ГПК и не тече, докато е висящо настоящото съдебно
производство по реда на чл. 422 ГПК (аргумент от чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115,
б. „ж“ ЗЗД. В разглеждания случай претенциите за договорна и мораторна
лихва са за периоди, считано от м. септември 2016 г., поради което за тях също
не е изтекла приложимата три годишна погасителна давност чл. 111, б. „в“
ЗЗД. Поради изложеното възражението за погасяване по давност на дължими
суми по договора, предявено от ответника в първоинстанционното
производство и поддържано от него и във въззивното, е изцяло неоснователно.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция
достига, съвпада частично с крайните правни съждения на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде уважена за част от
дължимата договорна лихва и за претендираните разноски за връчване на
поканата за предсрочна изискуемост, като решението на първата инстанция в
тази част следва да бъде отменено, а в останалите обжалвани части да бъде
потвърдено съгласно чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор пред въззивната инстанция на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия се дължат
разноски, като същият е отправил искане за присъждане на такива със
заявлението в отговора на въззивната жалба и представен списък по чл. 80
ГПК. Въззиваемият претендира сумата от 450 лева за юрисконсулстско
възнаграждение, като следва да му бъде присъдена сумата от 200 лева за
такава, предвид обстоятелствата, че негов процесуален представител не е явил
в проведеното открито съдебно заседание и че въззивната жалба е частично
основателна.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №260016 от 11.01.2024 г., поправено по реда на чл.
247 ГПК с решение от 22.05.2024 г., по гр. д. №2979/2021 г. по описа на
Софийски градски съд, в частта, с която е признато за установено,
ответникът че К. Д. А., ЕГН **********, дължи следните сумата от 4783,14
евро за договорна лихва, начислена за периода 15.12.2016 г. до 09.07.2019 г.
включително, както и в частта за сумата от 61,36 евро - разноски за връчване
на поканата за предсрочна изискуемост, за които е издадена заповед от
07.08.2019 г. за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 43289/2019 г. на СРС, 50 с-
10
в, като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „Първа инвестиционна банка“ АД,
ЕИК *********, срещу К. Д. А., ЕГН **********, с правна квалификация чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, че ответникът
дължи следните суми, представляващи непогасено задължение по договор за
банков кредит № 000LD-R-026034 от 17.12.2015 г., за които е издадена заповед
от 07.08.2019 г. за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 43289/2019 г. на СРС,
50 с-в, както следва: 4783,14 евро - непогасена договорна лихва, начислена за
периода 15.12.2016 г. до 09.07.2019 г. включително; 61,36 евро - разноски за
връчване на поканата за предсрочна изискуемост.
ПОТВЪРЖДАВА в останалите обжалвани части решение №260016 от
11.01.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 22.05.2024 г., по
гр. д. №2979/2021 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК К. Д. А.,
ЕГН **********, да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
*********, сумата от 200 лв. - разноски за въззивното производство за
юрисконсулстско възнаграждение съобразно отхвърлената част от въззивната
жалба.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11