№ 38
гр. Свиленград, 14.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Живка Д. Петрова
при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова
като разгледа докладваното от Живка Д. Петрова Гражданско дело №
20235620100680 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по предявен от З. Г. Н. срещу ”Ай Ти Еф
Груп“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК). При условията на евентуалност са предявени и комулативно
обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл. 1 и 3 от ЗЗД, вр чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД.
Ищцата твърди, че на 16.12.2022 г. сключила с ответника Договор за потребителски
кредит № 524687, по силата на който ответникът, като „Кредитодател“, се задължил да й
предостави, като „Кредитополучател“, кредит в размер на 3 000 лева, при годишната лихва -
29.65 % и годишен лихвен процент /ГПР/ - 49.00 %. В чл.4 от Приложение № 5 и в
Погасителния план към договора била уговорена неустойка, която кредитополучателят
дължал, в случай, че не предостави на кредитодателя, в срок до края на следващия ден от
усвояването на кредита, едно от двете обезпечения: 1/. поне двама поръчители - физически
лица или 2/. банкова гаранция в размер на 3364.62 лева. Тази неустойка се равнявала на 9.80
лева средно на ден, като неустойката на ден не трябвало да надвишава 1% от главницата по
кредита. Така, общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида
и съгласно изискванията на кредитодателя, възлизал на 1779.38 лева за целия срок на
договора за потребителски кредит.
Ищцата твърди, че нито в договора, нито в погасителния план, нито в приложенията
към него било посочено какво точно се включва в ГПР. Твърди, че в ГПР по договора не
била включена и посочената неустойка за непредоставяне на обезпечение. С определянето
по този начин на ГПР в процесния договор за кредит, не била спазена разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което правило договора недействителен, на основание чл.22 от ЗПК,
във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Предвид изложеното, ищцата иска от съда да прогласи нищожността на процесния
договор за кредит на основание чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК.
При условие, че съда отхвърли иска й за прогласяване нищожността на целия договор
на горепосоченото основание, ищцата иска от съда да прогласи нищожността на клаузата за
неустойка - чл. 4 от Приложение № 5 към договора, във вр. с т.4.2 от Приложение № 1 към
1
договора. Посочва, че договорената между страните неустойка водила до скрито оскъпяване
на кредита, като следвало да се заплати сума, значително надвишаваща стойността на
кредита. Затова и предвид създаденото значително неравновесие между правата на
кредитополучателя - потребител и поетите задължения, клаузата за неустойка се явявала
неравноправна, поради което следвало да бъде прието, че е нищожна на основание чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.2, т.5, т.10 и т.19 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Клаузата за неустойка била нищожна и поради противоречие с добрите нрави (чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД), тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Ответникът, в срока по чл.131, ал.1 от ГПК, е депозирал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете като неоснователни и моли съда да ги отхвърли. Посочва, че
процесният договор е т.нар. договор за кредит от разстояние и е сключен, освен съобразно
общите нормативни правила, установени със Закона за задълженията и договорите, и при
спазване на разпоредбите Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и
Закона за потребителския кредит, в т.ч. спазени били изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК. Оспорва твърденията на ищцата, че клаузата на неустойка е недействителна, като
посочва, че същата е индивидуално договорена между страните и не се съдържа в Общите
условия към договора.
В срока по чл.211, ал.1, във вр. с чл.131, ал.1 от ГПК, ответникът е подал насрещна
искова молба, с която предявява срещу ищцата обективно съединени насрещни искове с
правно основание чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД – за заплащане на сумата 1092,26 лв. –
главница по процесния договор за кредит № 524687 от 16.12.2022г., ведно със законната
лихва върху тази сума от подаване на насрещната искова молба в съда (27.11.2023г.) до
изплащането й, и сумата 39,04 лв. – възнаградителна (договорна) лихва за периода от
17.04.2023г. до 16.06.2023г. Твърди, че съгласно сключения между страните договор за
кредит ищцата, като „кредитополучател“, е получило от ответника, като „кредитодател“
паричен заем в размер на 3000,00 лв., срещу задължение за връщането му на шест равни 30-
дневни вноски, в срок до 16.06.2023г., при условията на договора. След изтичане на срока на
договора останали дължими непогасена главница в размер на 1092,26 лв. и договорна лихва
в размер на 39,04 лв., начислена за периода от 17.04.2023г. до 16.06.2023г.
Ищцата е подала отговор на насрещната искова молба, с който признава главния
насрещен иск (за заплащане на главница от 1092,26 лв.) и оспорва насрещния акцесорен иск
(за заплащане на договорна лихва), като се позовава на разпоредбата на чл.23 от ЗПК.
Посочва, че е заплатила по договора за кредит сума в размер на 1900,00 лв., така че „чистата
стойност на кредита“ по смисъла на посочена разпоредба, която подлежала на връщане,
била сумата 1100,00 лв. Ищцата не дължала и законна лихва за забава, тъй като предвид
недействителността на договора, посочената в него дата на изпълнение не удостоверявала
настъпването на падеж на задължението за връщане на чистата стойност на кредита.
Съдът, като прецени събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното:
Представен е Договор за потребителски кредит № 524687 от 16.12.2022г., сключен
между „Ай Ти Еф Груп“ АД, като „Кредитодател“, и З. Г. Н., като „Кредитополучател“, по
силата на който е уговорено предоставяне на кредит, при условия, детайлизирани в
Приложение № 1 към договора. Представено е и Приложение № 1 към договора,
Приложения № 2, 3 и 5, приложимите Общи условия и погасителен план. Съгласно чл.7.5 от
договора, Общите условия на Ай Ти Еф Груп“ АД, приложими към договори за
потребителски кредит, Приложенията към договора, Погасителни план и Стандартния
европейски формуляр са неразделна част от договора.
Видно от представените документи, процесният договор е договор за кредит от
разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни правила, установени
със Закона за задълженията и договорите, намират приложение и тези, съдържащи се в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните
2
услуги и платежните системи, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит. Представените Договор за
кредит, Приложения и Общи условия към него са свалени от системата на кредитодателя и
не носят подписа на потребителя. Тъй като договорът за кредит е сключен под формата на
електронен документ, последният, ведно с приложенията и Общите условия към него, е
представен по делото на хартиен носител на основание чл.184, ал.1 от ГПК.
В чл.2.1 от договора е посочено, че кредитодателят предоставя на кредитополучателя
кредит в размер, определен в Приложение № 1. Видно от последното уговорения кредит е в
размер на 3000,00 лв. Безспорно е прието по делото, че кредитът е усвоен в пълен размер.
В чл.4.1 от договора е посочено, че годишната фиксирана лихва е определена в
Приложение № 1 към договора, а в чл. 4.4 от договора – че годишния процент на разходите
/ГРП/ се изчислява съгласно формулата, посочена в Приложение 1 от ПЗР на ЗПК. В т.7 от
Приложение № 1 към договора е посочено, че годишната лихва за ползване на кредита е
29.65 %, а в т.9 от Приложение № 1 към договора – че ГПР по кредита е 49.00%.
В погасителни план към договора са посочени дължимите вноски и падежните дати, в
т.ч. крайната падежна дата – 16.06.2023г. Видно от погасителния план, размерът на
погасителната вноска е образуван като сбор от „главница“, „лихва“, „такса“ и „неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение“.
Клаузата на чл.1 от Приложение № 5 към договора възлага в тежест за
кредитополучателя, в срок до края на деня, следващ деня на усвояване на кредита, да
осигури едно измежду следните обезпечения: 1/. Две физически лица – поръчители, които
следва да отговарят на множество кумулативно поставени изисквания – чл.2, ал.1 от
Приложение № 5; 2/. Банкова гаранция в размер на 3364,62 лв., представляваща сбор
усвоената сума за главница по договора и дължимата възнаградителна лихва, със срок на
валидност 30 дни след крайния срок на договора. При неизпълнение на това задължение,
съгласно чл.4 от Приложение № 5 към договора, кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение, която е в размер
на 9,80 лв. средно на ден, но ненадвишаваща 1% от главницата по кредита.
Съдържанието на клаузите на чл.1, вр. чл.2 и чл.4 от Приложение № 5 към договора
налага разбирането, че по своето същество т.нар. „неустойка“ представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл.1, вр. чл.2 и чл.3 от
Приложение № 5 към договора възвежда за кредитополучателя (за осигуряване на едно
измежду две обезпечения) са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита
и дължимата възнаградителна лихва, което като величина явно представлява повече от
чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция
ще изисква също заплащане (най-малко за издаване на Удостоверение за банкова гаранция,
изискуемо съгласно чл.3 от Приложение № 5), или пък да осигури поръчители, които да
отговарят на многобройни кумулативно поставени изисквания към тях, и то да осигури
обезпечението още на следващия ден от усвояването на кредита. Т.е., поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати
като реализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.
Същевременно, кредиторът не включва в ГПР т.нар. от него „неустойка” по чл.4 от
Приложение № 5 към договора, като по този начин се цели заобикаляне на нормата на чл.19,
ал.4 от ЗПК. Този извод е илюстриран и от факта, че самият кредитор, в погасителния план
към договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка в случай на непредоставяне на
обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от
дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е очакването на кредитора, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Затова, съдът
счита, че вземането за неустойка, което на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя), е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
3
Съобразно чл.19, ал.1 от ЗПК, вр. §1, т. 1 от ДР на ЗПК, е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай, в чл.9 от Приложение № 1 към договора е посочено, че ГПР е 49.00 %,
но това цифрово изражение не съответства на действителния процент на разходите. Както
вече бе посочено, предвид предпоставките, при които става изискуема предвидената в чл.4
от Приложение № 5 към договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и
следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Предвид изложеното съдът намира, че процесният договор за кредит не отговаря на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което е недействителен, на основание чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК. Ето защо, предявеният от ищцата главен иск е
основателен и следва да бъде уважен.
Съдът намира за основателен и предявения от ответника главен насрещен иск - за
осъждане на ищцата да му заплати сумата 1092,26 лв., представляваща дължима главница по
процесния договор за кредит.
Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. В случая е безспорно, че усвоеният кредит е в размер на
3000,00 лв., което е и чистата стойност на кредита по смисъла на чл.23 от ЗПК. Претендира
се част от тази чиста стойност, а именно сумата 1092,26 лв., представляваща част от
дължими погасителни вноски с настъпил падеж. Ищцата не спори, че дължи тази сума,
поради което съдът приема, че насрещният главен иск е установен и по размер. Ето защо,
ищцата ще се осъди да заплати на ответника сумата 1092,26 лв. - дължима главница по
процесния договор за кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване
на насрещната исковата молба в съда – 27.11.2023г. до окончателното й заплащане.
Предвид недействителността на договора, посочената в него дата на изпълнение не
удостоверява настъпването на падеж на задължението за връщане на чистата стойност на
кредита по чл.23 от ЗПК. Затова и насрещната искова претенция за мораторна лихва в
размер на 39,04 лв. следва да се отхвърли като неоснователна, доколкото не се установява
ответникът да е поставен в забава.
Относно разноските:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ищцата има право на разноски, каквито претендира.
Искането й за разноски е направено своевременно – до приключване на последното съдебно
заседание по делото. По делото е представен договор за правна защита и съдействие от
02.10.2023 г. за осъществяване на процесуално представителство на ищцата З. Г. Н. от
страна на адвокат А. З. Д., при договорено възнаграждение безплатно – на основание по
чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от ЗА, адвокатът на ищцата,
осъществил безплатното представителство по делото, има право на адвокатско
възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА
/Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
Предвид цената на иска и съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, следва да
се присъди адвокатско възнаграждание за безплатно процесуално представителство на
ищеца в размер на 814,40 лв. Съдът следва да начисли върху това възнаграждение 20% ДДС,
съобразно §2а от ДР на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, тъй като се представя доказателство, че адв. А. З. Д. е регистриран по
Закона за данъка върху добавената стойност. Затова, в полза на последния ще се присъди
адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство в размер на
977,28 лв.
Ищцата е освободена от заплащане на държавна такса и разноски по делото,
Съгласно Определение № 577/09.10.2023г., при което, на основание чл.78, ал.6 от ГПК в
тежест на ответника следва да се възложи държавната такса по делото, дължима по
4
уважения иск, възлизаща на 205,76 лв.
Ответникът също претендира разноски и такива му се дължат, съразмерно на
уважените насрещни искови претенции. Ответникът е направил разноски за държавна такса
в размер на 100,00 лв. (по 50,00 лв. за всеки от двата насрещни иска). Тъй като главният
насрещен иск се уважава изцяло, то ищцата ще следва да заплати на ответника направените
от него разноски за държавна такса по този иск, а именно сумата 50,00 лв. Ответникът е
направил и разноски за адвокатско възнаграждение, видно от представения договор за
правна защита и съдействие, от които 1000,00 лв. са за представителство по предявените от
него насрещни искове. Съразмерно на уважената част от цената на двата иска, на ответника
ще се присъдят разноски за адвокат в размер на 965,49 лв.
Мотивиран от изложеното, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен , поради противоречието му със закона, на основание
чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит, по иска, предявен
от З. Г. Н., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ************, срещу ”Ай Ти Еф Груп“ АД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Лозенец, ул.
„Сребърна“ № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“, ет.8, сключения между страните Договор
за потребителски кредит № 524687 от 16.12.2022 г.
ОСЪЖДА ”Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“,
ет.8, да заплати на адвокат А. З. Д., член на Софийска адвокатска колегия, с личен номер
**********, сумата 977,28 лв. – разноски по делото за осъществено безплатно процесуално
представителство на ищцата.
ОСЪЖДА З. Г. Н., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ************, да заплати на ”Ай
Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“, ет.8, сумата 1092,26 лв. –
главница по сключения между страните Договор за кредит № 524687 от 16.12.2022г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 27.11.2023г. до изплащането й.
ОСЪЖДА З. Г. Н., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ************, да заплати на ”Ай
Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Лозенец, ул. „Сребърна“ № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“, ет.8, сумата 1015,49 лв. –
разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
5