Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№……………/….03.2020 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми февруари през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ :  СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  СВЕТЛОЗАР Д.

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   4621  по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 541520 от 21.11.2018 г., постановено по гр.д. № 20207/2018 г. на СРС, 166 състав, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.Д.К. не дължи на „Б.Д.” ЕАД, сумата от 1190,80 лева по договор за кредит за текущо потребление от 17.05.2008 г., поради погасяване правото на принудително изпълнение по давност. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил „Б.Д.” ЕАД да заплати на В.Д.К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50,00 лева разноски, и на адвокат В.В.Т.сумата от 300 лева окатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

            Това решение е обжалвано в срок от ответника „Б.Д.” ЕАД, чрез пълномощник юрк.Д.П., с оплакване за неправилност и необоснованост на решението. Изложени са оплаквания за недопустимост на иска поради липсата на интерес за ищеца от него, като изложените доводи в тази насока са за липсата на предприемани действия от банката за удовлетворяване на вземането  след обезсилване на издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу ищеца като длъжник и преди подаване на исковата молба, липсата на твърдения от ищеца системен тормоз, доколкото и образуваното изп.производство срещу длъжника било прекратено, както и поради невъзможността в отделно исково производство/а не като защитно възражение на длъжника/ да се твърди погасяване вземане по давност . Счита иска и за неоснователен, тъй като дори и при изтичане на давността, вземането продължава да съществува като естествено такова, но кредиторът се лишава само от възможността да го събере принудително, но длъжникът може да го изпълни доброволно. Моли се обжалваното решение да се отмени и иска да се отхвърли, искат се и разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна-ищец В.Д.К. чрез пълномощник адв.К.Б., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци. Възразява, че е налице интерес от иска, тъй като вземането е било предмет на заповед за изпълнение по искане на кредитора-ответник, като последващото обезсилване на заповедта спрямо него е без значение за този интерес. Оспорва и довод за съобщаване на цесията на длъжника като твърди, че такова няма, и трето, намира, че след като давността не се прилага служебно, за ищеца е налице интерес от иска, за да отстрани правната несигурност в отношенията между страните по облигационната връзка. Прави и възражение за неспазване на срока по чл.147, ал.1 от ЗЗД. Моли жалбата да се остави без уважение, като се потвърди обжалваното решение, претендира разноски за въззивната инстанция за пълномощника адв.Б. съгласно списък по чл.80 от ГПК за адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Ищецът твърди, че в полза на „Б.Д.” ЕАД отношение на него не съществува вземане в размер на 1190,80 лева по Договор за кредит за текущо потребление от 17.05.2008 г., поради погасяване правото на принудително изпълнение с изтичане на погасителната давност. Обосновава правния си интерес с твърденията, че ответното дружество го подлага на системен тормоз да заплати процесните задължения, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и образувано изпълнително дело срещу него наложен и запор на банкови сметки. Твърди, че вземането е погасено по давност.

Ответникът „Б.Д.” ЕАД. оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен и счита, че исковата претенция е неконкретизирана. Признава, че вземането е погасено по дадвност, но навежда съображения, че макар и погасено по давност, вземането все още е дължимо, защото изтичането на давността препятства единствено принудителното му събиране. Сочи и че по силата на договор за цесия на цесионера „ОТП Ф.Б.ЕАД са прехвърлени вземания, сред които и тези по процесния договор, и банката вече не е кредитор на ищеца. Моли съда да върне исковата молба като недопустима или да отхвърли предявения иск като неоснователен. Счита, че банката не е дала повод за завеждане на делото, поради което претендира присъждане на разноски.

Ищецът е оспорил да е уведомен за цесията.

Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявениата с исковата молба претенция.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивният съд, при преценката за правилност на решението, е ограничен от оплакванията в жалбата за неправилно установяване на правно значими факти с обжалваното решение, като не може да разширява предмета на спора и на доказване извън изрично предвидените изключения по чл.266, ал.1 и ал.3 от ГПК.

Предмета на въззивната проверка за правилност е очертан от оплакванията с въззивната жалба и отговора по нея, при което на преценка се подлагат фактите относно извънпроцесуалното поведение на ответника преди предявяване на иска, както и правилното прилагане на процесуалния закон относно и интереса от иска. Доколкото въззивникът не е въвел с предмета на спора пред въззивната инстанция фактите около съобщаване на цесията, то те не следва да се обсъждат от въззивния съд, както не се обсъжда и направеното за първи път едва с отговора на въззивната жалба от ищеца възражение за неспазване на срока по чл.147, ал.1 от ЗЗД при подаване от кредитора на заявлението по чл.417 от ГПК, като преклудирано съгласно чл.266, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото писмени доказателства, и е приел, че искът е допустим-ищецът има интерес от него, предвид и факта, че вземането е било предмет на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, издадена по искане на ответника-кредитор,  като последващото обезсилване на заповедта спрямо ищеца е без значение, че събраните по делото доказателства не установявали цесията  да съобщена на длъжника, и предвид неоспорване от банката-ответник, че вземането е погасено по давност, е уважил иска, като е възложил разноските на ответника който е приел да е дал повод за предявяване на иска.

Тези констатации и правни изводи въззивният съд споделя  и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да ги повтаря подробно.

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, и предвид обхвата на проверка относно фактите, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение нито на материалния, нито на процесуални закон по спорните и пред въззивния съд факти, обуславящи интереса от иска.

Възражението на въззивника- ответник за недопустимост на така предявения иск поради липса на спор и на предприети действия по принудително изпълнение след обезсилване на заповедта по чл.417 от ГПК, вкл. и непредяваване на иска по чл.422 от ГПК, е неоснователно.

Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, е налице тогава, когато ответникът по иска претендира отричаното от ищеца право. Отричането, че съществува спор по предмета на делото, включително признаването на иска в хода на производството или на отделни правнозначими факти по делото, не водят до отпадане на правния интерес от него, когато ответникът е предявил оспорената претенция извънсъдебно. В този смисъл е и практиката на Върховния съд, изразена в Решение № 43 от 1.II.1990 г., II г. о. Ответникът не може да предизвика прекратяване на делото с изявленията си и процесуалното си поведение, а при действащия ГПК отрицателен установителен иск е допустим дори когато длъжникът не е заплашен от принудително изпълнение на оспорваното вземане. В този смисъл е налице трайна преобладаваща практика на ВКС, изразена постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК - определение № 75/21.04.2017 г. по ч.гр. д. № 1371/2017 г. І г.о., определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 318/25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г. на ВКС, ІII г. о., определение № 420/16.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о. на ВКС и др., с които е прието, че чрез отрицателния установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, длъжникът не отрича материалната легитимация на кредитора. След изтичането на давността вземането продължава да съществува, но то не може да събере със средствата на държавната принуда, а доброволното изпълнение по него е винаги дължимо /чл. 118 ЗЗД/. Решението, с което такъв отрицателен установителен иск е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане срещу длъжника, поради изтичане на давностния срок, но не и че ако длъжникът плати след срока, това плащане е без основание, или е ненадлежно.

 В конкретния случай правният интерес на ищеца от предявения отрицателен установителен иск следва от безспорно установеното обстоятелство, че ответното дружество е поискало и получило заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и срещу настоящия ищец като солидарен длъжник-поръчител, по договор за кредит по ч.гр.д. № 698/2017 г. по описа на Районен съд - Бяла Слатина, снабдил се е с изпълнителен лист и е образувал изпълнително производство срещу длъжника № 20179000400717 на ЧСИ Ц.Д.с рег.№ 900 на КЧСИ. Не се спори по делото за размера на вземането на банката-отвтеник към В.К. по издадената заповед за изпълнение, както и не се спори, че вземането е и погасено по давност. Ето защо искът се явява основателен, като без значение в случая е факта, че заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК е била обезсилена спрямо В.К. с разпореждане на заповедния съд, влязло в сила на 16.10.2017 г., и довода на ответника за непредприемане на последващи действия по събиране на вземането, доколкото ответникът и признава, че вземането, предмет на заповедта, е погасено по давност преди подаване на исковата молба. 

При липсата на други оплаквания с жалбата, които въззивният съд да е задължен да обсъжда, и такива други с отговора на въззивната жалба, които въззивният съд е задължен да обсъжда, предявеният иск се явява основателен и подлежи на уважаване. Поради съвпадане изводите на двете инстанции обжалваното решението следва да се потвърди изцяло, вкл. и в частта за разноските, като за разноските няма оплакване с жалбата, нито производство по чл.248 от ГПК..

По разноските за въззивната нистанция: Съгласно чл.78, ал.3 от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ответник разноски за въззивното производство остават  в негова тежест.

Процесуалното представителство на въззиваемия-ищец пред въззивната инстанция също е осъществявано безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. от адв.К.И.Б., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 20.03.2019 г., наред с пълномощното. При липсата на оспорване от противната страна на наличие на предпоставките по чл.38, ал.1 ЗАдв. за оказваната безплатна защита, съдът следва да присъди на процесуалния представител съответното възнаграждение за защита, съобразно искането. Същото се определя от съда в минималните размери, съответен на материалния интерес за всяка съдебна инстанция  и на осн. чл.38, ал.2, вр. чл.36, ал.2 от ЗАдв. и чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС, на 313,35 лв. според обжалваемия интерес от 1190,80 лв., като съобрази, че е подаден отговор на въззивната жалба, проведено е едно открито съдебно заседание в присъствие на преупълномощен адвокат / което е допустимо/ на въззиваемата страна-ищец, не са настъпили усложнения в процеса.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 541520 от 21.11.2018 г., постановено по гр.д. № 20207/2018 г. на СРС, 166 състав .

ОСЪЖДА „Б.Д.” ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.78, ал.3 от ГПК,  на адв.К.И.Б. от Адвокатска колегия-Русе, л.№ ********** съд.адрес ***, сумата 313,35 лв. адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство и защита на ищеца В.Д.К. за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

                                                                                                                                        

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                      2.