Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Анна Димова | |
за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е по чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс. С решение № от 30.03.2011 година по гр. д. № /2010 година Районен съд – град В. Т. е осъдил „Е. И.” Е. – град В. Т. да заплати на „К.” О. – град С., както следва: 1/ сумата от 7812.80 лв., представляваща вземане за остатъчна дължима цена с включен в нея ДДС на продадено и предадено /доставено/ на 27.01.2009г. от първото на второто търговско дружество по силата на договор от 21.01.2009г. помпено оборудване; 2/ сумата от 1674.95 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо за времето от 31.01.2009г. до 08.11.2011г. върху дължимата и неплатена към този момент остатъчна цена в размер на 8312.80 лв.; заедно със законната лихва върху главницата, считано от 10.11.2010г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска за заплащане на остатъчната цена на стоката за разликата над 7812.80 лв. до пълния претендиран размер от 8312.80 лв., като неоснователен. „Е. И.” Е. – град В. Т. е осъдено да заплати на „К.” О. – град С. направените от дружеството по делото разноски в размер на 1820.00 лева. Недоволен от така постановеното решение е ответникът по делото „Е. И.” Е., който го обжалва в осъдителната му част в предвидения с чл. 259, ал. 1 ГПК срок за това. В жалбата си въззивникът развива подробни съоßражения в подкрепа на твърдението си за неправилност на атакуваното от него решение. Твърди, че същото е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и при неизяснена фактическа обстановка. Посочва, че от мотивите на решението, а и от исковата молба, е видно, че последната е предявена срещу „Е. И.” О., а в диспозитива се осъжда „Е. И.” Е., като е налице противоречие между мотиви и диспозитив, което е недопустимо. Твърди, че представените от ищцовата страна частни документи, въз основа на които съдът приема за установена фактическата обстановка, са оспорени и в тежест на ищеца по делото е било да докаже, че подписите върху договора за доставка са положени от лица, имащи право да ангажират отговорността на дружеството. Посочва, че издадена фактура от страна на ищеца не може да обоснове извода, че стоката е доставена. Твърди, че ищецът не е доказал изпълнение на задължението си за предаване на фактическата власт върху помпеното оборудване, предмет на сключения между тях договор, на ответното дружество. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени и в уважената им част. Претендира да му бъдат присъдени направените от дружеството по делото разноски за двете инстанции. Въззиваемият „К.” О. не взема становище по въззивната жалба на „Е. И.” Е.. Окръжният съд, като съобрази твърденията на „Е. И.” Е. и развитите от него доводи, и след като прецени представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба на „Е. И.” Е. е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. „К.” О. основава исковите си претенции по делото съответно на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 327, ал. 1 ТЗ и на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като претендира „Е. И.” О. да бъде осъдено да му заплати: 1./ сумата от 8312.80 лева, представляваща дължимата му и неизплатена част от цената по сключен между тях договор за доставка на помпена техника от 12.01.2009 година, заедно със законната лихва от датата на предявяването на иска до окончателното й изплащане и 2./ сумата от 1674.95 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 31.01.2009г. до 08.11.2010г. По делото е представен договор за доставка на помпена техника от 12.01.2009г., заедно със спецификация към него, по силата на който „К.” О. се е задължило да извърши доставка на помпено оборудване на обща стойност 20625.60 лева с ДДС по приложена към договора спецификация на „Е. И.” О. срещу задължение от негова страна за заплащане на тази сума, както следва - авансово плащане по проформа фактура в 50% размер от общата стойност или 10312.80 лева, в тридневен срок от издаването й, а окончателно плащане в 50% размер от общата стойност или 10312.80 лева в тридневен срок от подписването на приемо-предавателен протокол между страните. Срокът за изпълнение на доставката е 20 календарни дни от датата на извършване на авансовото плащане. По делото е представена още фактура № * от 26.01.2009г. за сумата 10312.80 лева с получател „Е. И.” О. и изпълнител „К.” О. Представен е и приемо-предавателен протокол от 27.01.2009г. за предаване от „К.” О. на „Е. И.” О. на следното оборудване: потопена помпа AFP 1049 М90/4 – 2 бр.; монтажна пета DN 100 – 2 бр. и реле TDM – 2 бр. С вътрешнобанкови преводи „Е. И.” О. е превело на „К.” О. на 05.10.2009г. – сума в размер на 2000.00 лева и на 21.01.2011г. – сума в размер на 500.00 лева. От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно дадено се установява, че счетоводните записвания на „Е. И.” О. са водени редовно. Представената по делото фактура № * от 26.01.2009г. на стойност 10 312.80 лева е осчетоводена като задължение за доставчика „К.” О.. В Дневника на покупките за данъчния период м.01.2009г. фактура № * от 26.01.2009г. е включена под номер по ред 326. Фактура № * от 26.01.2009г. е намерила отражение в справка-декларация по ДДС за м.01.2009г. По счетоводни данни при ответника по делото задължението към доставчика „К.” О. към момента на изготвяне на заключението на вещото лице възлиза на 7812.80 лева. Оборудването по фактура № * от 26.01.2009г. е осчетоводено на 26.01.2009г. като дълготраен материален актив и е включено в амортизационния счетоводен план на ответника. От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Уважаването на исковата претенция по чл. 79, ал. 1 ЗЗД предполага установяване от страна на ищеца, с оглед доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на няколко предпоставки, а именно: наличието на валиден договор между страните по делото, както и изпълнение на собственото му задължение по договора. В тежест на ответника по делото е да установи, че е изпълнил своето насрещно задължение. Безспорно се установява, от събраните по делото доказателства, наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по делото по сключен между тях договор за доставка, имащ всички белези на договор за търговска продажба. В тази връзка неоснователно се явява възражението на жалбоподателя във въззивното производство относно обстоятелството, че договорът от 12.01.2009г. не е подписан от управителя на „Е. И.” О.. Неправилно е и схващането, че ищецът в първоинстанционното производство е следвало да докаже, че именно това лице е положило подпис в договора. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. 2 ГПК когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване на истинността пада върху страната, която го е представила. В конкретния случай за автор на документа е посочен Г. Т., действащ в качеството си на управител на „Е. И.” О. - ответник в първоинстанционното производство, поради което и по аргумент за противното именно това е страната, която трябва да докаже неавтентичността на документа. Доказателства в тази насока не са ангажирани както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, поради което съдът приема, че документът е автентичен. Що се касае до представения по делото и оспорен от ответника, сега въззивник, приемо-предавателен протокол, следва да се има предвид следното: Дори да се приеме, че в ответното дружеството не работи лице с фамилия С. и че към протокола липсва приложено пълномощно, от което да е видно имало ли е такова лице и от чие име е действало, само по себе си това обстоятелство в конкретния случай не означава, че ответникът в първоинстанционното производство не е получил помпеното оборудване, предмет на договора за доставка от 12.01.2009г. В тази връзка следва да се има предвид разпоредбата на чл. 301 ТЗ, съгласно която когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. По делото се установява по несъмнен начин узнаването на това действие, именно от вписването на фактура № * от 26.01.2009г. в дневниците за покупки на дружеството, от извършеното частично плащане по нея, от включването й в справка-декларация по ДДС за м.01.2009г., а и от осчетоводено на оборудването като дълготраен материален актив и включеното му в амортизационния счетоводен план на ответника. В този смисъл е и решение № от 27.03.2009г. по т.д. № /2008г. на II т.о. на ВКС. „Е. И.” О. не се е противопоставило веднага след узнаването на извършеното от негово име приемане. Нещо повече, процесната фактура е осчетоводена от ответното дружество и е включена в дневника му за покупките, при което търговските му книги и записванията в тях са водени редовно. Ето защо и съгласно чл. 55, ал. 1 ТЗ и чл. 301 ТЗ по категоричен начин следва да се приеме, че „Е. И.” О. е приело оборудването, заплащането на което е предмет на претенцията на „К.” О. по делото. След като дружеството е приело оборудването, то е било длъжно да заплати на доставчика цената по него, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл. 327, ал. 1 ТЗ, при което и последвало и частично плащане на цената. „Е. И.” О. е заплатило на ищеца по делото, сега въззиваем, сумата 2000.00 лева на 05.10.2009г. и сумата 500.00 лева на 21.01.2011г. – след подаване на исковата молба по делото. Дружеството обаче, не ангажира доказателства относно изпълнението на оставащата част от поетото с договор за доставка от 12.01.2008г. задължение за заплащане на приетото от него оборудване нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство. По тази причина, правилни и законосъобразни са правните изводи на Районен съд – град В. Т. относно основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 7812.80 лева, представляваща неизплатена цена на доставено по силата на договор от 12.01.2009г. помпено оборудване. Съгласно чл. 2.2 от договора за доставка на помпена техника от 12.01.2009г., страните по делото са уговорили окончателното плащане в размер на 50% от общата стойност или 10312.80 лева да бъде извършено в тридневен срок след подписването на приемо-предавателния протокол между страните. Ето защо и предвид разпоредбата на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, съгласно която когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, като в случая изпадането в забава на „Е. И.” О. е станало на 31.01.2009г. Предвид основателността на главния иск, то и акцесорния такъв по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен, доколкото се касае за едно забавено изпълнение на парично задължение, поради което длъжникът дължи обезщетение за забавата в размер на законната лихва, считано от датата на настъпване на падежа до подаването на исковата молба. Доколкото сумата от 500.00 лева е заплатена от ответника по делото след предявяване на иска, то правилно първоинстанционният съд изчислил обезщетението за забава върху пълния претендиран размер от 8312.80 лв. Неоснователно се явява и възражението на жалбоподателя във въззивното производство, че е налице противоречие между мотиви и диспозитив на първоинстанционното решение, поради обсъждането на предявен против „Е. И.” О. иск, а е осъдено „Е. И.” Е.. От направена в търговския регистър справка се установява, че правната форма на „Е. И.” с ЕИК, към момент на сключването на договора с ищеца по делото, сега въззиваем, е дружество с ограничена отговорност, но към момента на постановяване на решението на Районен съд – град В. Т. правната форма е променена на еднолично дружество с ограничена отговорност. Към момента на изготвяне на настоящия съдебен акт „Е. И.” с ЕИК отново е с променена правна форма, а именно – О.. В тази връзка следва да се има предвид нормата на чл. 23, ал. 3 ЗТР, съгласно която единният идентификационен код се определя при първоначалното вписване в търговския регистър и остава непроменен до заличаването. Останалите индивидуализиращи белези на юридическите лица, могат да бъдат променяни, като се извършва съответното вписване в търговския регистър. В конкретния случай фирмата на „Е. И.” О. е променяна многократно в резултат на промяна на принадлежността на капитала в него, което обстоятелство се установява от извършената от съда на основание чл. 23, ал. 4 ЗТР справка в търговския регистър, като към датата на постановяване на обжалваното от дружеството решение капиталът му е принадлежал на едно лице – М.Ж.Д., поради което фирмата му е съдържала означението „Е.”, както правилно е посочил в решението си Районният съд. Промяната във фирмата на въззивника по какъвто и да е начин не променя правосубектността му. Напротив, „Е. И.” О. и „Е. И.” Е. са един и същи правен субект с ЕИК. По изложените по-горе съображения Окръжният съд приема, че въззивната жалба на „Е. И.” Е. е неоснователна и недоказана. Обжалваното от дружеството решение е правилно и законосъобразно, поради което и като такова същото следва да бъде потвърдено. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № от 30.03.2011 година по гр. д. № /2010 година Районен съд – град В. Т.. Препис от решението да се връчи на страните. Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |