СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори февруари през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 12854 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 08.06.2018 г., постановено по гр.д. № 87227/2017
г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, е отхвърлен предявените от А. Л.Т.Ж.М.К. и Л.А.Р.
срещу Н.К.П. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от по 1000
лв. – обезщетение за неимуществени среди, претърпени от изразът „семейство
Психопати”, съдържащ се в електронно писмо от 29.11.2017 г.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ищците А. Л.Т.Ж.М.К. и Л.А.Р..
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди
се, че по делото е установен фактическия състав на деликта и исковете следва
изцяло да бъдат уважени. Релевират се доводи, че използваният от ответницата
израз представлява както обида, така и клевета. Аргументира се, че писмото, в
което се съдържа изразът е препратено до ищците и е стигнало до тяхното знание.
В
законоустановения срок ответникът по
жалбата Н.П. е депозирала отговор, с който оспорва въззивната жалба.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима.
Предявени са за
разглеждане субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД. В исковата
молба се твърди, че ищците и ответниците са съседи в етажна собственост и че между тях бил
налице спор относно ползването на климатични инсталации на ответницата. Сочи
се, че на 29.11.2017 г. ответницата изпратила до управителя на етажната
собственост електронно писмо, в което нарекла ищците „семейство Психопати”.
Писмото впоследствие им било препратено от домоуправителя и стигнало до тяхното
знание,както и до знанието на други съседи. Ищците аргументира, че изразът
„семейство Психопати” е обиден и клеветнически и е накърнил доброто им име,
честта и достойнството им, поради което са претърпели неимуществени вреди.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от Н.П., която я оспорва изцяло. Признава факта,
че е нарекла ищците „семейство Психопати” в посоченото в исковата молба
електронно писмо, като твърди, че е била под афект, тъй като те непрекъснатото
се опитвали да влязат в конфликт и препирни с нея, да й звънят и да я
притесняват постоянно по всякакви начини.
За да възникне предявеното
притезателно право за заплащане на заместващо обезщетение за причинени
неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание, трябва в
обективната действителност да бъдат осъществени следните материални
предпоставки (юридически факти): деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез
действие или бездействие), противоправност (несъответствие между предписаното
от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца), причиняване на неимуществени вреди,
причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен
резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право
вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг.
чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
За разлика от фактите и обстоятелствата, които имат
обективно изражение в действителността, мнението и оценката на фактите и
обстоятелствата не подлежат на проверка за истинност или не. Следователно, те
не могат да бъдат средство за осъществяване на изпълнителното деяние на клевета
и не представляват противоправно деяние. За разлика от мненията и оценките
позорящите факти трябва обективно да са заявени от дееца като реално
съществуващи, за да се преценяват евентуално като позорящи, ако са неистински,
а не да се извеждат като форми на субективна психическа дейност на лицето,
което ги изразява.
Следва да се разграничава принципното схващане за
свободата на изразяване на мнение, респ. правото на изразяване на лична позиция
от разгласяването на позорни обстоятелства. Предмет на клеветнически твърдения
могат да бъдат единствено факти с конкретно съдържание, които носят информация
за конкретно определено обстоятелство или за конкретизирано явление, което
трябва да предизвиква от гледище на общоприетия морал и добри нрави безусловно
отрицателна оценка на обществото, или да приписва извършването на престъпление.
Разгласяването на позорно обстоятелство е част от средството за извършване на
деянието, но то трябва да бъде факт, а не съждение върху факти, което съждение
не подлежи на проверка за истинност, защото е продукт на мисловна,
умозаключителна дейност. Несъмнено, единствено позорният факт обосновава
отрицателни изводи в обществото за пострадалия, защото води обективно до
засягане на неговото достойнство, неговия авторитет пред обществото (обществената
оценка на околните за него). Следователно, за да е налице клевета, средството
на клеветата трябва да е факт, а не да е оценка, мнение, критика на факт.
Когато едно лице изнася публично, пред обществото засягащи достойнството на
друго лице факти, те трябва да отговарят на обективната действителност. Това не
важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, като правно
значение оценките имат само ако са обидни, т. е. ако накърняват честта,
самооценката за обществената ценност на личността като съвкупност от физически
и духовни качества.
В правната норма, уредена в чл. 39,
ал. 1 КРБ, е регламентирано основното право на гражданите на свободно мнение и
неговото разпространие чрез слово - писмено или устно, като конституционният
законодател е ограничил упражняването на това конституционно право, като то не
може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. А
достойнството и честта на личността са основни неотменими и неограничаеми лични
субективни права на всеки един човек – арг. чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ, във вр.
с чл. 57, ал. 3 КРБ, поради което, когато те се накърняват при упражняването на
правото на изразяване на мнение, това поведение осъществява признаците на
гражданския деликт.
Разпоредбата на чл.
10, т. 1 КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително
разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти.
Нормата обаче не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се
засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и
възможността тя да се отстоява. Следователно, материалноправните предели, до
които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати
неоправдано честта и достойнството на гражданите. Те не могат да използват
правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да
клеветят. Когато при упражняването на това право се накърнява достойнството или
честта на другиго, лицето, което е нанесло обида или е изрекло клеветническо
твърдение, отговаря за причинените вреди.
По делото е отделено като безспорно
между страните обстоятелството, че ответницата е нарекла ищците „семейство
Психопати” в електронно писмо до домоуправителя на етажната собственост,
изпратено на 29.11.2017 г. Софийски градски съд напълно споделя изводите на
първоинстанционния съд, че обида е налице, когато някой каже или извърши нещо
унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. Както се
обосновава във въззивната жалба и цитираната в неясъдебна практика на ВКС
понятието „в присъствието” не означава само при непосредствен физически контакт
между извършителя и пострадалия, а включва и хипотези, при които обидата е
направена чрез писмо до пострадалия, по телефона, чрез електронна връзка между
двамата, чрез лице, натоварено специално със задача от дееца да предаде обидата
на пострадалия, чрез публикация в медиите и т.н. Въззивният съд споделя изводът
на СРС, че обидата следва да е извършена по начин, при който пострадалият да
има възможност да я възприеме без особени усилия. Следователно за да е налице
обида за извършителя следва да е ясно, че обидата ще бъде възприета от
пострадалия и това да се цели от делинквента при условията на пряк умисъл. Не е
противоправно поведение, при което някой казва нещо обидно за другиго пред
трето лице. В настоящия случай е безспорно установено, че обидните думи не са
изречени пред ищците, нито писмото, в което се съдържат е адресирано до тях.
Видно от текста на електронното писмо, чието съдържание е приобщено като
писмено доказателство по делото и неоспорено от страните, ответницата не е
заявила в писмото желание обидните думи да стигнат до знанието на ищците, като
им бъдат предадени от адресата. В исковата молба ищците признават факта, че
писмото, в което ответницата е използвала процесния израз, е адресирано до
управителя на етажната собственост в лична кореспонденция, който им го е
препратил. Следователно се касае до хипотеза, при която съответните думи са
били адресирани до трето лице, а не до ищците. Налице е изразяване на негативна
оценка за някого пред трето лице, което с оглед на изложеното не може да бъде
квалифицирано като обида по смисъла на чл. 146, ал. 1 НК, която да породи
отговорност за обезщетение за вреди.
Във въззивната жалба се съдържа
възражение, че СРС неправилно е квалифицирал използваните от птвеницата думи
единствено като обидни. Прави се възражение, че те по същността си са и
клеветнически. При клеветата делинквентът твърди факти задругиго, които са
неистински. В случая ответницата е използвала думите „семейство Психопати” като
оценки и мнение по отношение на ищците, а не е направила фактическо твърдение,
че същите са психично болни, както се твърди в жалбата и исковата молба.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските:
При този изход на правния спор, предмет на настоящото
съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК
разноски се дължат на ответника за въззивното
производство в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното
решение подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр.
с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
08.06.2018 г., постановено по гр.д. № 87227/2017 г. по описа на СРС, ГО, 51
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК А.
Л.Т.Ж.М.К., ЛНЧ ***********, адрес *** и Л.А.Р., ЛНЧ **********, адрес *** да заплатят на Н.К.П., ЕГН **********
сумата от 500 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.