Р Е
Ш Е Н
И Е
No152
гр. Ботевград, 17.06.2019 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд- Ботевград, V граждански състав в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ СТОЯНОВА
при участието на секретаря Маринела Йончовска, като
разгледа докладваното от съдия Стоянова гражданско дело No 1210 по описа на
съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове
с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.
92, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът- “П. К. Б.” ЕООД, гр. С. твърди,
че на 04.02.2013 г. е сключен Договор за револвиращ заем No ********** между “П.
К. Б.” ЕООД, в качеството като кредитор и ответника Б.Н.Н., в качеството на
длъжник, при следните параметри: I. Общо задължение по договора – 7334.69 лв.,
включващо: сума на заема – 2000.00 лв.; срок на заема – 36 месеца; размер на
месечната вноска- 199.00 лв.; дата на погасяване на вноска по време на
изплащане на заема – 1-ви ден от месеца; годишен процент на разходите – 176.72;
годишен лихвен процент – 114.97; лихвен процент на ден – 0.31; II. По
револвинга: сума по револвинга – 1385.00 лв.; договорно възнаграждение при
револвинга- 3391.00 лв.; общо задължение по револвинга – 4776.00 лв. Ищецът
твърди, че е изпълнил точно и в срок задължението си, като е превел сума в
размер на 2000.00 лв. по посочена от ответника банкова сметка. ***, че
ответникът не е изпълнила поетите с договора задължения и е платила 20 пълни
месечни вноски, като последното плащане е от 28.06.2016 г. след изпадането й в
забава, и съгласно уговореното и прието от страните в Общите условия към
договора за револвиращ кредит, а именно: “...В случай, че КЛ/СД просрочи една
месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване
на ДПК и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо КР
да изпраща на КЛ/СД уведомление, покана, предизвестие или други”, на 16.07.2013
г. договорът е прекратен автоматично от страна на П. К. Б. ЕООД, за което на
ответника е изпратено уведомително писмо. При условията на евентуалност прави
искане уведомяването да се приеме за извършено с получаването на препис от
исковата молба от ответника.
Излага, че поради нарушение на общите
условия, на основание чл. 10.4 от ОУ се начислява неустойка за обезщетение на
вреди поради настъпилото разваляне на договора, платима еднократно изискуема,
като размерът на неустойката се определя на базата на неизплатената част от
задължението на длъжника към датата на прекратяването на договора като процент,
изрично посочен в ОУ.
Сочи, че по подадено от него заявление е
образувано ч. гр. д. No 668/2018 г., като срещу издадената заповед за
изпълнение е подадено възражение от ответника. Поради това моли да бъде
установено вземането му към ответника в размер на сумата от 3251.07 лв.,
представляваща главница по кредита, и сумата от 2851.29лв., представляваща
неустойка, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на
вземането. Претендира и направените разноски.
Ответникът- Б.Н. *** в депозиран в
срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор чрез пълномощника си оспорва предявените
искове като неоснователни. Твърди, че предсрочната изискуемост на кредита не е
настъпила и съответно ДПК не е прекратен, поради което не дължи неустойка.
Сочи, че може да се приеме, че е налице първата – обективна предпоставка за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но не е налице субективната
предпоставка, като ищецът не представя никакви доказателства за уведомяването й
за предсрочната изискуемост преди образуване на заповедното производство.
Поради ненастъпване на предсрочната изискуемост на процесната сума по кредита,
то искът е неоснователен и недоказан. Прави възражение и за нищожност на
клаузата за неустойка – чл. 10.4 от Общите условия. Твърди, че неустойка в
размер на 50% представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от
ЗЗП, тъй като не е уговорена индивидуално, а е част от Общите условия на
ищцовото дружество, както и поради това, че задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да плати необосновано висока неустойка,
чийто размер надвишава около 5 пъти размера на законната лихва, като по този
начин би довела до неоснователно обогатяване на ищеца за нейна сметка. Прави
възражение за нищожност и на клаузите, съдържащи се в раздел VI от процесния
договор. Сочи, че в случая договорната лихва надхвърля с над 11 пъти законната
лихва, а ГПР надхвърля 17 пъти законната лихва, което представлява нарушение на
добрите нрави, тъй като надхвърля драстично трикратния размер на законната
лихва, приет в приложимата към момента на сключване на договора съдебна
практика като допустим таван, над който всичко уговорено представлява нарушение
на добрите нрави и съответно нищожност на клаузите за лихва. Тъй като нищожните
уговорки не произвеждат действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възниквало за
ответника. Заявява, че с оглед твърденията на ищеца, че предоставената заемна
сума е в размер на 2000.00 лв., като с оглед нищожността на клаузите за лихви и
неустойки, респ. недължимостта им, то е погасила задължението си към ищцовото
дружество. Поради пълното погасяване на задължението й, то искът е
неоснователен. Оспорва да е получавала сумата от 2000.00 лв. на основание
Договор с No **********. Прави възражение и за изтекла петгодишна погасителна
давност по отношение на главницата и тригодишна погасителна давност по
отношение на неустойката, като сочи, че съгласно представеното по делото
извлечение по сметка към договора за кредит, първата вноска, за която е налице
забава повече от 30 дни, е тази от 01.04.2013 г. Моли съда да отхвърли иска
като неоснователен и недоказан. Претендира заплащане на адвокатско
възнаграждение.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено
следното:
Видно от приложеното по делото заверено
копие на ч. гр. д. No 668/2018 г. по описа на РС- Ботевград, по заявление за
издаване на заповед за изпълнение на ищеца от 05.04.2018 г. съдът е издал
заповед No 1930/12.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответника Б.Н.Н.. С разпореждането за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК съдът е постановил длъжникът да заплати на
заявителя по заповедното производство и ищец по настоящото сумата-главница от 3251.07
лв., представляваща главница по Договора за потребителски кредит No **********
от 04.02.2013 г., и сумата от 2851.00 лв., представляваща неустойка, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 05.04.2018 г. /датата на завеждане
на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на вземането, като на
заявителя са присъдени и направените разноски по делото – 122.05 лева за
платена държавна и 50.00 лева за
юрисконсултско възнаграждение.
В предвидения за това срок ответникът е
подал писмено възражение, като в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК заявителят е
предявил настоящия иск за установяване на вземанията му към ответника, за които
е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
От заверено копие на Договор за револвиращ
заем No ********** от 04.02.2013 г. се установява, че на същата дата между
ищеца “П. К. Б.” ЕООД като
кредитор, и ответника Б.Н.Н.,
като клиент, е сключен договор за револвиращ заем, със следните параметри: сума
по заема: 2000 лв.; срок на заема: 36 месеца; размер на вноска: 199 лв.; общо
задължение: 7334.69 лв.; ГПР: 176.72 %, Годишен лихвен процент: 114.97 %;
лихвен процент на ден: 0.31. Освен това е предвидена сума на всеки револвинг:
1385 лв.; договорно възнаграждение при револвинг: 3391 лв.; общо дължимо по
револвинга: 4776 лв. Съгласно договора, неразделна част от него са общи условия
към ДРЗ за физически лица, които са предадени при подписването на договора, и с
които клиентът е запознат и приема.
Представено е заверено копие на Общи
условия на П. К. Б. ЕООД към договор за револвиращ заем за физически лица –
версия 01.02.2013 г., като същите не са подписани от ответника. Съгласно чл.
10.3.1 от ОУ, в случай, че КЛ/СД просрочи 1 месечна вноска с повече от 30
календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на ДРЗ, без да е необходимо
КР да изпраща на КЛ/СД уведомление, покана, предизвестие или други. В чл. 10.4
от ОУ е предвидено, че след прекратяване на ДРЗ на което и да е от основанията
по чл. 10.3 от ОУ остава в сила задължението на КЛ/СД да заплати да заплати
всички дължими суми, като в този случай върху целия размер на заема се
начислява неустойка в размер на 50%.
Видно от заверено копие на Преводно
нареждане от 19.02.2013 г., на посочената дата от ищцовото дружество е наредена
сумата от 2000.00 лв. по сметка на ответника Б.Н.Н..
Представено е Извлечение по сметка към
Договор за потребителски кредит No ********** към дата 13.06.2018 г., съдържащо
датите на падежа на погасителните вноски, размера на вноските, размера на
главницата по вноската и размера на лихва по вноската, като са отразени
платените вноски – платени главници, платени лихви, дата на плащането и дните в
забава. Съгласно извлечението, от страна на ответника са погасени изцяло
първите 20 вноски и част от 21-та вноска – сумата от 103.63 лв.
С исковата молба е приложено и Уведомително писмо от
ищцовото дружество до ответника, с което последната е уведомена, че считано от
16.07.2013 г. договорът й за кредит No ********** е едностранно прекратен.
Посочена е непогасената част от заема, лихвата за забава, както и че е
начислена неустойка в размер на 50 % от целия размер на заема, като общата
дължима сума към ищцовото дружество възлиза на 10 424.87 лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Предявени са обективно съединени искове
с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.
92, ал. 1 от ЗЗД за установяване на вземания на ищеца към ответника, за които
вземания е издадена заповед No 1930/12.04.2018г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.
д. No 668/2018 г. по описа на БРС. Съдът намира, че така предявените
искове са неоснователни по следните съображения:
От събраните по делото писмени
доказателства несъмнено се установяват обстоятелства, че между “П. К. Б.” ЕООД
и ответника Б.Н.Н. е съществувала облигационна връзка по сключен от тях Договор
за револвиращ заем No ********** от 04.02.2013 г., по силата на който ищцовото
дружество е предоставило на ответника заем
в размер на сумата от 2000.00 лв., а
ответникът се е задължила да върне сумата на 36 месечни вноски, ведно с
предвидена в договора лихва в размер на 114.97 %, или лихвен процент на ден –
0.31%, и годишен процент на разходите в размер на 176.72 %, като месечните
вноски са в размер на 199 лв.
Ответникът е погасила изцяло първите 20
вноски и част от 21-та вноска – сумата от 103.62 лв., което се установява от
представеното от ищеца Извлечение по сметка към процесния договор, при което
погасената от ответника сума по кредита е в размер общо на 4 083.62 лв.
Съдът
намира за основателно възражението на ответника за нищожност на договорните
клаузи, предвиждащи дължимост на възнаградителната лихва в размер на 114.97 % и
годишния процент на разходите в размер на 176.72. Определени по този начин,
лихвата и ГПР безспорно се явяват такива, уговори в нарушение на добрите нрави,
което е основание за нищожност по смисъл на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Добрите нрави са онези правила и норми, които бранят принципи и ценности общи
за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените
отношения като цяло, а не само на интересите на договарящите страни, и това са
принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливото
облагодетелстване. В случая е налице драстична нееквивалентност на двете
престации - тази на кредитора и тази на заемателя, като последната многократно
– повече от 3 пъти - надхвърля престацията на кредитора, което именно е
обществено неприемлив резултат. Така при получена от кредитополучателя сума в
размер на 2000 лв., същият дължи за заплати на кредитора сума в размер на 7
334.69 лв. Посочените клаузи се явяват нищожни и като такива не пораждат правно
действие.
При това съдът
приема, че при нищожност на договорните клаузи, предвиждащи дължимост на ГПР и
договорна лихва в посочените размери, и дори да се приеме, че заемателят дължи
договорна лихва в размер на законната лихва върху главницата за срока на
договора – от 01.04.2013 г .до 01.03.2016 г., то същата е в размер на 593.44
лв. (изчислена от съда с помощта на електронен програмен продукт за изчисляване
на лихви).
Предоставената от кредитора на заемателя
сума по кредита е в размер на 2000.00 лв. При дължима договрна лихва в размер
на 593.44 лв., то общото задължение по договора за заем се явява в размер на 2
593.44 лв. Ответникът е погасила сума по заема в размер на 4 083.62 лв.,
надхвърляща задължението й по договора. Предвид това искът за установяване на
вземането за сумата – главница в размер на 3 251.07 лв. е неоснователен и като
такъв подлежи на отхвърляне.
Отделно от това следва да се отбележи,
че главницата по кредита е в размер на 2 000.00 лв., като претендираната такава
от ищеца от 3 251.07 лв. надхвърля този размер. Същевременно, вземане за сума
по револвинг (каквато евентуално може да се допусне, че е включена в посоченото
вземане) не е предявено от ищеца нито в настоящото исково производство, нито в
заповедното производство по чл. 410 от ГПК, поради което не е част от предмета
на делото.
Съдът намира за неоснователен и иска за
установяване на вземането за неустойка в размер на сумата от 2851.29 лв.
Ищецът претендира дължимост на неустойка
по чл. 10.4 от ОУ към договора, правото на която възниква с настъпване на
автоматично прекратяване на договора поради просрочие на вноска от заемателя с
повече от 30 календарни дни. Ищецът не твърди и не представя доказателства
предсрочната изискумост на кредита да е обявена на заемополучателя преди
предявяване на иска в настоящото произовдство. Съгласно т. 18 от Тълкувателно
решение No 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. No 4/2013 г. на Върховен касационен
съд, когато предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, то
правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът следва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В случая ищецът
не е упражнил правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита с изпращане
на уведомление до ответника, поради което и процесният договор не е предсрочно
прекратен. Принципно, няма пречка ищецът да упражни това си право и в рамките
на исковото производство, но в случая крайният срок на договорът е настъпил на
01.03.2016 г. /падежът на последната погасителна вноска/, поради което и не
може да бъде предсрочно прекратен. При това не се е сбъднала предпоставката, на
която ищеца се позовава за възникване на правото на неустойка по чл. 10.4 от
ОУ, при което искът за това вземане се явява неоснователен.
Съдът намира за основателни и другите
две възражениея на ответника, обуславящи извод за недължимост на претендираната
неустойка и оттук – неоснователност на иска.
В слуачая спрямо процесния договор за
финансова услуга следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 143-146 от
ЗЗП, доколкото с оглед качеството на
заемателя е налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл. 146 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В
случая клаузата за неустойка при прекратяване на договора от страна на
кредитора при неизпълнение от кредитополучателя е част от ОУ към договора, като
същата не е уговорена индивидуално. Предвидената в чл. 10.4 от ОУ към договора
неустойка по своя характер е санкционна - за неизпълнение задължение по
договора. Размерът на неустойката, както и начинът, по който същата е
предвидена – като 50 % от размера на кредита, без да се държи сметка каква е
погасената част от кредита, респ. останалата непогасена такава, води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка - чл. 143, т. 5 от
ЗЗП. Тази клауза се явява неравноправна
и поради това нищожна. Посочената разпоредба е в противоречие и с добрите
нрави, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Наред с това, дори при дължимост на
претендираната неустойка, то вземането за същата би било погасено по давност,
каквото възражение е заявено от ответника. Доколкото претендираното основание
за възникването на правото на неустойка е автоматичното прекратяване на
договора поради просрочие с повече от 30 календарни дни на 1 месечна вноска, то
съгласно твърденията на ищеца договорът е прекратен автоматично на 16.07.2013
г., когато би следвало да възникне и правото на неустойката по чл. 10.4 от ОУ
към договора. Вземането за неустойка се погасява с изтичане на тригодишна
давност на основание чл. 111, б. “б” от ЗЗД, като по силата на чл. 114 от ЗЗД
давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В
случая, съгласно твърденията на ищеца относно прекратяване на договора, то изискуемостта на неустойката е настъпила на
16.07.2013 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено в съда на 05.04.2018 г., като към този момент вземането за
неустойка е било погасено по давност.
При
тези съображения съдът намира исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
за установяване съществуването на вземанията на ищеца към ответника,
произтичащи от сключен между тях Договор за револвиращ заем No ********** от
04.02.2013 г., за неоснователни и като такива същите следва да бъдат изцяло
отхвърлени.
Предвид изхода на спора и направеното
искане, на пълномощника на ответника следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение, платимо от ищеца по делото на основание чл. 38, ал. 2 във вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, определено от съда в размер на
443.58 лв. за заповедното производство (чл. 7, ал. 7 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 2
от Наредба No 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения)
– на адв. В. В. Т,, и в размер на сумата от 635.11 лв. за настоящото
производство (чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба No 1/2004 г.) – на адв. К.И.Б..
Предвид гореизложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от “П. К. Б.” EООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. “Б.” No*, бл.
*, вх.*, срещу Б.Н.Н., с ЕГН **********,***, искове с правна квалификация чл.
422, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за
признаване за установено по отношение на Б.Н.Н. съществуването на вземания на “П.
К. Б.” ООД към нея, както следва: за сумат от 3251.07 лв. /три хиляди
двеста петдесет и един лева и седем стотинки/, представляваща главница по
Договор за револвиращ заем No ********** от 04.02.2013 г., и за сумата от 2851.29 лв. /две хиляди осемстотин петдесет
и един лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща неустойка, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 05.04.2018 г. /датата на завеждане
на заявлението в съда/ до окончателното й изплащане, за които е издадена
Заповед No 1930/12.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. No 668/2018
г. по описа на РС-Ботевград, като неоснователни.
ОСЪЖДА П. К. Б.” ЕOOД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. “Б.” No*, бл. *, вх.*, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА да заплати на адв. В.
В. Т,, с ЕГН ********** от САК сумата от 443.58 лв. /четиристотин четиридесет и
три лева и петдесет и осем стотинки/ за адвокатско възнаграждение по ч. гр. д.
No 668/2018 г. по описа на РС- Ботевград.
ОСЪЖДА П. К. Б.” ЕOOД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. “Б.” No*, бл. *, вх.*, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА да заплати на адв. К.И.Б.,
с ЕГН ********** от САК сумата от 635.11 лв. /шестстотин тридесет и пет лева и
единадесет и осем стотинки/ за адвокатско възнаграждение по гр. д. No 1210/2018
г. по описа на РС- Ботевград.
Решението може да се обжалва пред
Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :