№ 6336
гр. София, 09.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110118460 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата Н. Г. А. твърди в подадената на 01.04.2024 г. искова молба, че е сключила с
ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за кредит № ** от 29.08.2018 г., по силата
на който му й била отпусната в заем сумата от 2500 лв. В договора било предвидено, че
кредитът следвало да бъде погасен в срок от 48 седмици, считано от датата на неговото
усвояване на равни месечни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, всяка от
122,59 лв. Размерът на фиксирания годишен процент на разходите бил 35%, а годишният
процент на разходите – 41,71 %. Била уговорена неустойка за отказ от договора. В чл. 4.1 от
процесния договор било предвидено договорът за заем да бъде обезпечен с двама
поръчители или банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на това задължение в
тридневен срок, ищецът следвало да плаща неустойка в размер на 2105,04 лв., която се
заплащала разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, допълнително в размер на
87,71 лв. Твърди, че била налице изначална невъзможност да представи надлежно
обезпечение, заради краткия срок, и че тази клауза била незаконна, като заобикаляща закона
и изискването ГПР да е ясно посочен в договора и да е формиран при отчитане на всички
разходи за потребителя по кредита. Общата сума, която ищцата следвало да върне, станала
5047,20 лв., като тя била платена на ответника, вкл. неустойката. Ищцата твърди, че
процесният договор за кредит е нищожен, тъй като не е била спазена предвидената от закона
форма, в частност изискванията на ЗПК, и не е налице съществен елемент от съдържанието
му – действителен годишен процент на разходите, което противоречало на императивните
изисквания на ЗПК, вкл. на правото на Европейския съюз, в който смисъл излага подробни
съображения. На осн. чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен и потребителят дължал
чистата стойност на кредита, а платеното в повече от 2547,20 лв. било недължимо платено.
1
Ето защо ищцата моли съда да осъди ответника да заплати сумата от 2547,20 лв.,
представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит, ведно със законна
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 01.04.2024 г. до окончателното й
изплащане. Претендира разноски.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва иска като неоснователен. Твърди,
че договорът е действителен. Сочи, че в договора е посочен действителният ГПР, формиран
само от разходите по договора на потребителя в момента на подписване на договора.
Клаузата за осигуряване на обезпечения била действителна, потребителят бил уведомен по
ясен и разбираем начин за това задължение, което имал достатъчно време, за да изпълни, а
процесната клауза за неустойка от договора не надхвърляла присъщите за неустойката
функции и не противоречала на добрите нрави, нито на правото на ЕС. Размерът на
неустойката бил ясно посочен в договора. Не оспорва, че ищцата е платила Прави в
условията на евентуалност възражение за погасяване по давност на претенцията. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира разноски. Оспорва дължимостта на възнаграждение за
безплатно представителство на ищцата – твърди, че тя не била материално затруднено лице.
Ако възнаграждението било над минимума по Наредба № 1/2004 г., прави възражение за
прекомерност и моли за намаляването на възнаграждението до този размер.
С молба от 20.05.2025 г. ищцата оспорва твърденията, че претенцията се е погасила
по давност.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Ищцата навежда няколко различни правни довода за нищожността на договора, като
наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за
констатацията за непораждане на желаните правни последици.
Съдът намира, че договорът за кредит е нищожен, тъй като годишният процент на
разходите (ГПР) е грешно посочен, както и общата сума, дължима от потребителя.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи
договор за гаранция в тридневен срок от подписването на договора за заем, като гарантът
може да бъде единствено одобрено от ответника дружество, или предостави банкова
гаранция или осигури физическо лице поръчител – в противен случай дължи неустойка. На
практика, става дума за липса възможност за индивидуално уговаряне от страна на
потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход,
2
за да получи заем. Рискът от неплатежоспособността и зле преценената кредитоспособност
на потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един
допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за
потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР.
ГПР по договора за кредит е 41,71 %, но ако се отчитат вноските за неустойка като
разход ГПР ще бъде в съвсем различен размер, а тези вноски се плащат заедно с вноската за
главница. Така всъщност в процесния договор за кредит е нарушено изискването па чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер
на ГПР. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен на
това основание. Следва да се има предвид и, че самото уговаряне на неустойка в размер над
законовата лихва за забава нарушава императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК.
Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага
установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на
основание за плащането.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи. В случая страните не спорят, че потребителят
е платил главницата на договора за потребителски кредит от 2500 лв., като е платил
допълнително и 442,16 лв., договорна лихва по договора за заем, и неустойка от 2098,11 лв.
Общо платеното над главницата е 442,16+2098,11=2540,27 лв.
Възражението за погасяване по давност на кондикционната претенция, заявено от
ответника, е неоснователно. Съгласно тълкуването, дадено с решение на СЕС по дело С-
484/21 от 25.04.2024 г., член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, разглеждани във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в
смисъл, че не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на
разноски, платени от потребителя в момента на сключването на договор с продавач или
доставчик въз основа на договорна клауза, неравноправността на която е установена с влязъл
в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от
датата на плащането, независимо от това дали този потребител е знаел, или разумно е можел
да знае за неравноправността на същата клауза от момента на посоченото плащане или
преди нищожността на тази клауза да бъде установена с посочения съдебен акт.
По настоящото дело няма данни потребителят да е водил предходно дело за
прогласяване нищожността на договора или на отделни клаузи от него, поради което и съдът
намира, че давността по кондикционната претенция не е започнала да тече от датите на
плащанията на ищцата по нищожния договор и до датата на исковата молба не е текла.
Искът следва да бъде уважен в размер от 2540,27 лв., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба 01.04.2024 г. до окончателното плащане, като се отхвърли до
пълния предявен размер от 2547,20 лв.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, която е сторила разноски от
102 лв. за държавна такса.
Адв. А. Д., представлявал безплатно ищеца, претендира разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. в размер на 665,66 лв. – минимум по Наредба № 1/2004 г.
Ответникът оспорва ищцата да е материално затруднено лице и даже се позовава на
3
практика на ВКС в смисъл, че съдът в исков процес може да проверява това обстоятелство.
Тази практика не следва да се споделя, тъй като е алогична. Нито в ЗАдв., нито в ГПК има
дефиниция на материално затруднено лице, а и критериите за това, какво е
възнаграждението, което би могло да се очаква да може да си позволи едно лице за адвокат
по конкретно дело, вече не важат - съгласно отговора на преюдициално запитване по
решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл.
4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение,
включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената
национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение
установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения
и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. По този начин съдът няма ориентир нормативен за това какво
възнаграждение се очаква да е съответно на спора, още по-малко какви са критериите за
бедност и богатство.
Съдът може да направи преценка за конкретно положения труд от адвоката по
конкретното дело и за минималната почасова ставка, която би гарантирала на адвоката
достоен живот и труд, и да присъди възнаграждение съобразно това, вкл. и под минимума по
Наредба № 1/2004 г.
В случая ответникът сам е поискал възнаграждението на адвоката, осъществил
безплатно представителство на ищцата, да се намали до минимума по Наредба № 1/2004 г. (а
не под него), поради което съдът с оглед диспозитивното начало в процеса присъжда на адв.
Д. поискания от последния размер от 665,66 лв. – минимум по Наредба № 1/2004 г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на Н. Г. А.,
ЕГН **********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 2540,20 лв., платена без основание
сума по договор за паричен заем № ** от 29.08.2018 г., ведно със законната лихва от датата
на исковата молба 01.04.2024 г. до окончателното плащане, както и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 102 лв., разноски, сторено по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска над 2540,27 лв., до
4
пълния предявен размер от 2547,20 лв..
ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. А. З. Д.,
БУЛСТАТ *********, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 сумата от 665,66 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ищцата Н. Г. А., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5