Р Е Ш Е Н И Е
№ 260001
гр. Първомай, 25.01.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД – ПЪРВОМАЙ, втори съдебен състав,
в публично заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година с
Председател: София Монева
при участието на секретаря Петя Монева,
след като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 121 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал.
1 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 92, ал. 1,
изр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Ищецът „А1 България“ ЕАД (с предишно
фирмено наименование „МОБИЛТЕЛ” ЕАД), ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано заедно
от А.В.Д. и М.М. – македонски гражданин, ЛНЧ: ******, в качеството
съответно на Главен изпълнителен директор и
Изпълнителен директор и по процесуално пълномощие от адв. В.П.Г.,
вписана в регистъра на Софийска адвокатска колегия, с
адрес за съдебна кореспонденция: ***, моли съда да признае за установено в отношенията между страните,
че ответникът А.А.А., ЕГН: **********, с адрес: ***, му дължи сумата
от 27, 80 лева (двадесет и седем лева и осемдесет стотинки) – стойност на далекосъобщителни
услуги, ползвани в периода от 09.02.2015 г. до 08.04.2015 г. по Договор № М4066223/11.04.2014 г. за предоставяне на
далекосъобщителни услуги, и сумата от 81, 06 лева
(осемдесет и един лева и шест стотинки) – неустойка за предсрочно прекратяване
на Договор № М4066223/11.04.2014 г. за предоставяне на далекосъобщителни
услуги, за принудителното изпълнение на които вземания е издадена Заповед №
14/10.01.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.
гр. дело № 12/2018 г. по описа на Районен съд –
Първомай, ІІ състав.
Исковите
претенции се обосновават с фактически твърдения, че по силата на Договор №
М4066223/11.04.2014 г., сключен между страните при Общи условия, ищецът се
задължил да предоставя на ответника далекосъобщителни услуги чрез мобилен номер
********** по тарифен план „МТЕЛ мобилен интернет промо“ за 24 месеца, а
последният се ангажирал да заплаща месечната им стойност въз основа на издадена
от доставчика фактура
в посочения в същата срок.
Абонатът не изпълнил задълженията си да престира
цената на потребените в периода от 09.02.2015 г. до 08.04.2015 г.
далекосъобщителни услуги, остойностени от оператора с Фактури № №
*********/12.03.2015 г. и *********/14.04.2015 г. в общ размер на 27, 80 лева.
Поради така допуснатата забава на 27.08.2015 г. в съответствие с клаузите на Общите
условия и договора ищецът го прекратил едностранно и предсрочно, поради което
начислил в тежест на неизправния клиент неустойка в размер на 81, 06 лева,
равняващ се на дължимите се от него месечни такси от 13, 90 лева (с включен
ДДС) до изтичане на договорния срок на 11.04.2016 г.
Сочи се,
че кредиторът пристъпил към принудително удовлетворяване на процесните
притезания по реда на чл. 410 от ГПК, постановено със Заповед
№ 14/10.01.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.
гр. дело № 12/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, ІІ състав, срещу която длъжникът подал възражение.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е
постъпил Отговор вх. № 3774/08.06.2018 г., с който ответникът оспорва исковите
претенции и моли за отхвърлянето им като неоснователни.
Страните претендират и присъждане на сторените в настоящата инстанция
съдебно-деловодни разноски, а ищецът – и тези, понесени в заповедното
производство.
В открито съдебно заседание ищцовото
дружество не се представлява, като с Молба-становище вх. № 2186/04.04.2019 г. пледира
за уважаване на исковете, а ответникът се явява лично и заявява, че на
08.04.2019 г. е платил процесните задължения.
Съдът, след като обсъди
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235,
ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК, и наведените от страните съображения, приема от
фактическа страна следното:
Въз
основа на приобщените доказателствени
източници се установява, че по силата на
сключен между страните Договор № *********/11.04.2014
г. (л. 15 – л. 17) и Приложение № 1 към него от същата дата (л. 18 – л. 21), както и на приложимите към съглашението
Общи условия за взаимоотношенията между „Мобилтел” ЕАД и абонатите и
потребителите на обществените мобилни наземни мрежи на „Мобилтел” ЕАД по
стандарти GSM, UMTS и LTE (съгласувани
с Решение № 1704/23.08.2001 г. на Държавна комисия по далекосъобщения, последно
актуализирани във връзка с изменение и допълнение на Закона за защита на
потребителите, обн. ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г., наричани Общите условия)
ищецът (с предишно фирмено наименование „МОБИЛТЕЛ” ЕАД) се задължил
да предоставя на ответника до 11.04.2016 г. непрекъснати и качествени
електронни далекосъобщителни услуги за пренос на данни по ценови пакет „Мтел
мобилен интернет Промо” чрез телефонен номер ********** в зоните на обслужване
на мрежите при стандартна месечна абонаментна такса от 13, 90 лева с включен
ДДС. Потребителят, идентифициран в системата на доставчика с уникален № М4066223,
от своя страна, се ангажирал да му заплаща стойността им в 15-дневен срок след
издаване на месечната фактура, а в случай на закъснение – и 10% лихва годишно за
всеки ден просрочие.
Според т. 5.3.1. от Приложението –
неразделна част от контракта, ако абонатът наруши задълженията си по него,
операторът има право предсрочно да го прекрати и/или да получи неустойка в
размер на всички стандартни месечни абонаментни такси без отстъпки, дължими от
датата на прекратяване до изтичане на определения период на ползване.
Възможността на търговеца едностранно
да разтрогне договорната връзка с клиента при неплащане е изрично регламентирана
в т. 40ж и т. 54 от Общите условия, съгласието си с които последният декларирал
в пункт 5.5. от договорния текст. В общата клауза на т. 54.12. е предвидено, че
правоотношението се счита за преустановено от страна на оператора, когато забавата
е продължила повече от 124 дена.
Ищцовото
дружество документирало доставките на услуги по договорения план за отчетните периоди 09.02.2015 г. –
08.03.2015 г. и 09.03.2015 г. – 08.04.2015 г. с Фактури съответно № № **********/12.03.2015
г. (л. 26 – л. 27) и **********/14.04.2015 г. (л. 28 – л. 29), всяка на
стойност от 13, 90 лева (с начислен ДДС), платима съответно до 01.04.2015 г. и
до 04.05.2015 г., а със Сметка №
**********/27.08.2015 г. (л. 30) начислил неустойка от 81, 06 лева с падеж на
27.08.2015 г.
Сезиран от
кредитора с подадено на 09.01.2018
г. Заявление вх. № 167/09.01.2018 г. (л. 2 – л. 6 от ч. гр. дело № 12/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай), Районен съд – Първомай
издал Заповед № 14/10.01.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК (л. 15
от ч. гр. дело № 12/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай), връчена на длъжника на 16.01.2018 г., с която му разпоредил да
заплати на заявителя процесните притезания, ведно със законната лихва за просрочие, считано от 09.01.2018 г. до
окончатеното издължаване, както и сумата от 7, 40 лева – мораторна лихва върху
главницата по Фактура № *********/14.04.2015 г. за периода от 05.05.2015 г. до
18.12.2017 г. В срока по чл.
414, ал. 2 от ГПК ответникът оспорил вземанията с Възражение вх. № 644/26.01.2018 г. по
образец.
След като на 09.02.2018
г. бил уведомен
от заповедния съд по регламента чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за правната
възможност да предяви иск за тяхното установяване, на 09.03.2018 г. в законоустановения
преклузивен едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК ищецът депозирал чрез
куриер раглежданата Искова молба вх. № 1695/12.03.2018 г. (л. 2 – л. 4). На 08.04.2019 г. по банковата му сметка,
посочена в заповедта за изпълнение, бил нареден банков превод на 321, 26 лева
за погасяване от името на ответника на присъдените с нея суми, в уверение на
което е представено Платежно нареждане за кредитен превод с УРН: 217РN-**********/08.04.2019 г. (л. 117), издадено от „Тексим банк“ АД, офис
Първомай.
При така
установените фактически положения съдът по правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:
Исковете, отправени по реда на
чл. 422, ал. 1 от ГПК, концентрират настоящия спор върху съществуването на
подлежащи на принудително удовлетворяване вземания, за които е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Доколкото е насочена към реализиране
на дължим по договор резултат, главната претенция черпи материалноправното си
основание от чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, според който, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът може да иска
изпълнението заедно с обезщетение за забавата.
В
съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК за успешната си защита ищецът носи
тежестта да докаже, че е изправен кредитор по валидно договорно правоотношение
с ответника, което е породило за него изискуеми задължения с очертаната в
исковата молба индивидуализация. Ответната страна на свой ред следва да
установи пълно обстоятелствата, на които позовава възраженията си.
Наведените данни
сочат, че спорните права произтичат от Договор № *********/11.04.2014 г. (л. 15
– л. 17) с неразделно към него Приложение № 1 от същата дата (л. 18 – л. 21), който бидейки сключен от ищеца в битността
му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от
него занятие, се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка и се
подчинява на съответната уредба на ТЗ. С чл. 287 от ТЗ приложимостта й се
разпростира и спрямо страната нетърговец, а при
празноти чл. 288 от ТЗ препраща към гражданското законодателство.
Съглашението
безсъмнено попада в приложното поле и на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), който, както е пояснено в § 13а, т. 9 от ЗПК, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (наричана
Директивата), по съображения че ищецът се явява „търговец”
по разума на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, който в кръга на своята търговска дейност
в частния сектор договаря с потребители, а като такива § 13, т. 1 от ДР на
същия закон категоризира физическите лица, ползващи
услуги, непредназначени за извършване на търговско или професионално занимание.
Предмет на процесния договор са
електронни съобщителни услуги, които по дефиницията на § 1, т. 17, изр. 1 на ДР
на Закона за електронните съобщения (ЗЕС) обичайно са с възмезден характер и изцяло или предимно включват пренос на сигнали по
електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса чрез мрежи за
радиоразпръскване, без такива, свързани със съдържанието и/или контрола върху
него.
В качеството на юридическо
лице, което осъществява по търговски начин електронни съобщения по регламента
на ЗЕС ищцовото дружество се
легитимира с особения статут по т. 50 от § 1 на ДР на ЗЕС на „предприятие,
предоставящо обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги”.
Предвид
горното оформянето и правните последици на сделките се регулират от специалните
текстове на ЗЕС.
При режима на чл. 228, ал. 1 във вр. с чл.
226, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕС операторът урежда отношенията си с крайните
потребители, профил на каквито § 1, т. 26 във вр. с т. 49 от ДР на ЗЕС придава
на юридически или физически лица, които ползват или заявяват ползване на
обществена електронна съобщителна услуга, без на свой ред да я предоставят, въз основа на
индивидуални договори при изготвени от първия и представляващи неразделна част
от тях общи условия. Съгласно чл. 227, ал. 3 от ЗЕС,
предприятията разработват и публикуват ценова листа на предлаганите услуги,
съдържаща цените им, ценови пакети или тарифи и условия за тяхното потребление.
Необходимо е индивидуалните договори при общи условия да съдържат най-малко
следните реквизити, изброени в чл. 228, ал. 1 от ЗЕС: 1. идентификационни данни
на крайния потребител; 2. негов телефон (факс, електронен адрес) и адрес; 3.
вид и описание на услугите; 4. срок на договора и условия за неговото
и на услугите подновяване и прекратяване, включително: а) изисквания за
минимално потребление или минимална продължителност за възползване от
промоционални условия; б) такси за преносимостта на номера и други
идентификатори; в) неустойки и обезщетения, свързани с прекратяване на
договора, включително възстановяване на направени разходи по отношение на
крайни електронни съобщителни устройства; г) едностранно прекратяване на договора
от страна на абоната с едномесечно предизвестие, и 5. цени, ценови пакети или
тарифи, условия и срокове на плащане.
Според чл. 228, ал. 2 от ЗЕС и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП гореизложената информация
следва да бъде представена ясно, изчерпателно и лесно достъпно, предписание в
каквато насока чл. 227, ал. 4 от ЗЕС поставя и досежно общите клаузи.
Контрактуването си с абонатите през процесния период ищецът отнапред е
уеднаквил с Общи условия за
взаимоотношенията между „Мобилтел” ЕАД и абонатите и потребителите на
обществените мобилни наземни мрежи на „Мобилтел” ЕАД по стандарти GSM, UMTS и LTE (съгласувани с Решение №
1704/23.08.2001 г. на Държавна комисия по далекосъобщения), които, съобразно чл. 298, ал. 1, изр. 2, т. 1 и ал. 2 от ТЗ, са
станали задължителни за ответника, тъй като с нарочна декларация, инкорпорирана
в т. 5.5. от Договор № *********/11.04.2014 г., същият е засвидетелствал
писмено, че се е запознал и е съгласен с тях. Нужно е да се отбележи, че липсва
нормативна пречка да се зачете доказателственото значение на внедрената в индивидуалното съглашение клауза за
приемането на общите условия, по съображения че тази на чл. 147а, ал. 5
от ЗЗП е създадена по-късно без ретроактивен ефект със
Закона за изменение и допълнение (ЗИД) на ЗЗП, обн., ДВ, бр. 61 от 2014 г., в
сила от 25.07.2014 г.
Съотнасяйки конкретната фактическа
обстановка към визираните законови постановки и задължен да следи служебно за
нищожността на правопораждащото правоотношение или на негови отделни сегменти
поради тяхната неравноправност или колизия с императивни материалноправни
норми, призвани да охраняват правния и обществения ред, или с добрите нрави, когато
разполага с нужната за целта фактическа и правна осведоменост (в този смисъл
Решение № 178/26.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о.,
Решение № 229/21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т. о.,
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, т. 3 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 205/19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017
г., ГК, I г.
о., и Решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т.
о.), съдът формира извод, че страните са били обвързани от валиден индивидуален
формален, двустранен, консенсуален и възмезден договор за мобилни услуги, сключен при горецитираните Общи
условия. Приложените по делото
документи, които материализират частните и общите уговорки, доказват, че
договарящите са съгласували воля при спазване на чл. 228, ал. 1 и ал. 2 и чл. 227, ал. 4
от ЗЕС и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, която
генерира за ищеца задължение да предоставя на ответника до 11.04.2016 г.
непрекъснати и качествени електронни далекосъобщителни услуги за пренос на
данни по ценови пакет „Мтел мобилен интернет Промо” чрез телефонен номер
**********, а за последния – да заплаща на предприятието месечната им пакетна
цена от 13, 90 лева с начислен ДДС в 15-дневен срок от фактурирането им.
По причина че коментираните клаузи детерминират
основния договорен предмет и са недвусмислено и разбираемо формулирани, чл.
145, ал. 2 от ЗЗП ги изолира от обхвата на проверката за неравноправност.
Доказателствените материали убеждават, че операторът добросъвестно и
точно е изпълнил своите ангажименти. Видно от издадените от него Фактури № № **********/12.03.2015 г. (л. 26 –
л. 27) и **********/14.04.2015 г. (л. 28 – л. 29) за периода от 09.02.2015 г.
до 08.04.2015 г. е осигурявал на клиента описания в тях мобилен интернет на
обща стойност 27, 80 лева.
Следователно правната сфера на ответника е
била обременена със задължение за заплащането й, изискуемостта на което е настъпила
с изтичане на срока за престиране, фиксиран във фактурите – а именно съответно
на 01.04.2015 г. и на 04.05.2015 г.
По причина че доказателственият масив не показва предприети до завеждане на заповедното производство погашения, процесуални усилия за което чл. 154, ал. 1 от ГПК очаква от длъжника, следва да се заключи, че към датата на образуването му – 09.01.2018 г., притезанието е останало неудовлетворено.
Вземайки предвид по правилото на чл. 235, ал. 3 от ГПК факта, осъществен след постъпването на исковата молба, че на 08.04.2019 г. чрез банков превод на сумата от 321, 26 лева ответникът е погасил въпросното вземане, съдът е мотивиран да приеме, че към момента на приключване на съдебното дирене същото не съществува, поради което искът за установяването му се явява неоснователен.
Акцесорната претенция за неустойка на
свой ред предполага ревизия за валидността на поместената в т. 5.3.1. от
Приложението към договора неустоечна уговорка както от аспекта на добрите нрави (в този смисъл Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK), така и от този на специалното
им нормативно проявление в Глава шеста от ЗЗП.
Чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД
обявява за нищожен договорът, който накърнява добрите нрави като неписани
морални норми с правно значение, а чл. 146, ал. 1 от ЗЗП – неравноправните клаузи
в него, освен ако не са индивидуално съгласувани. По смисъла на чл. 146, ал. 2
от ЗЗП такива са тези, които не са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху тях, особено когато се се отнася за общи условия. При липса на
сведения за противното, доказателствената тежест за което според чл. 146, ал. 4
от ЗЗП пада върху ищеца, следва да се счете, че разглежданата уговорка не е следствие
от персонално договаряне, и доколкото като неотносима към същината на сделката не
се обхваща от изключението по чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, попада в обсега на
съдебния контрол.
Като форма
на договорна отговорност неустойката е уредена в чл. 92, изр. 1 от ЗЗД, според
който обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. Уговарянето й извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции обаче е нищожно поради нарушение на
нравствеността (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по
т. д. № 1/2009 г., ОСTK).
За неравноправна чл. 143 от ЗЗП в
първоначалната му редакция, меродавна към времевъзникването на спорните
вземания, прогласява всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между неговите
и на търговеца или доставчика права и задължения, като наред с изброените
генерални признаци, транспониращи чл. 3, § 1 от Директивата, по образец от
Приложението към нейния чл. 3, § 3 текстът на чл. 143 от ЗЗП представя примерен
списък на отделни проявни форми на неравноправност. В т. 5 от него е изведена хипотеза
на задължаване на потребителя при неизпълнение да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка.
Преценката
за съблюдаване на нравствените принципи се прави за
всеки конкретен случай към момента на постигане
на съгласието и се ръководи от комплекс от фактически
критерии, които са неизчерпателно маркирани в Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK: естеството на обезпеченото
задължение (парично или непарично) и неговия размер; наличието на уговорени
други обзпечителни правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; характера
на неустойката (компенсаторна или мораторна) и начина на определянето й – като
глобална сума или като процент от главницата; базата на начисляването й;
съотношението между величината й и прогнозните вреди от неизпълнението, както и
неговия вид – съществено или за незначителна част от дълга.
Съобразно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП, неравноправността подлежи на изследване
също към момента на договорното обвързване, като се отчетат вида на стоката или услугата – предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и останалите договорки в него или в друг
договор, от който зависи.
Конкретният прочит на обсъдените
показатели обслужва становище, че дължимата се от потребителя неустойка при
предсрочно прекратяване на договора по негова вина или инициатива се отклонява
от типичното си призвание да гарантира и стимулира договорното изпълнение, да осигури
обезщетяването на очакваните от неизпълнението вреди и да санкционира
неизправния длъжник.
Като се изходи от спецификата
на насрещните престации – а именно предоставяне на мобилни услуги срещу заплащане
под формата на фиксирана месечна абонаментна такса, е очевидно, че разискваната
неустойка доставя на предприятието имуществена облага, каквато то би получило при
нормално развитие на договорната връзка, въпреки че е освободено от нея и не осигурява
мобилно обслужване. При това, така зададено, обезщетението не отчита прогнозирания
вреден ефект от неизпълнението, тъй като не държи сметка за характера и размера
на нарушеното задължение, а според т. 40ж и 54 от Общите условия неспазването
на всяка от обязаностите на абоната – престационни и непрестационни и респективно
удовлетворяващи различни интереси на оператора, му дават право да разтрогне
правоотношението. Пренебрегва и типа на самата неизправност – времева,
количествена или качествена, както и етапа, на който е допусната.
Отделно, в Решение на
Европейския съд (трети състав) от 21 април 2016 година по дело C-377/14,
което според чл. 633 от ГПК е задължително за българските съдилища и учреждения
при тълкуването на т. 1, б. „д” от Приложението към чл. 3, § 3 от Директивата, възприета
в т. 5 от чл. 146 от ЗЗП (ДВ, бр. 57 от 2015 г.), се застъпва тезата, че за да
се определи дали неустойката е необосновано висока, следва да се обсъди кумулативното
действие на всички неустоечни клаузи в договора, без да е важно дали кредиторът
настоява да бъдат изпълнени изцяло. Ето защо не следва да се подценява и обстоятелството,
че когато клиентът изпадне в забава, дължи лихва в размер на 10% годишно за
всеки ден закъснение.
Разсъжденията водят до заключение, че в разрез с началата за добросъвестност неустоечната уговорка създава за потребителя свръхпрекомерно бреме и предразполага условия за неоправдано облагодетелстване за търговеца (в този смисъл Решение № 110/21.07.2016 г. на ВКС по дело № 1226/2015 г., I т. о., Решение № 193/09.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 2659/2014 г, I т. о. и Решение № 219/09.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 203/2015 г., I т. о.), което я квалифицира едновременно като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и неравноправна по разбирането на чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Дори да се приеме, че с предприетото в течение на производството плащане ответникът е признал вменената му с иска договорна отговорност, по аргумент от чл. 237, ал. 3, т. 1 от ГПК признанието не обвързва съда, когато има за предмет право, което противоречи на нравствените норми.
Гореизложеното аргументира решение за отхвърляне на исковете.
Въпреки крайният изход на спора ответникът следва да възстанови съдебно-деловодните разноски на ищеца по водене на настоящото и заповедното производство съразмерно на притезанието за цената на потребените далекосъобщителни услуги. Макар с акта на плащането му да го е признал, именно с виновната му забава е провокирал ищцовия интерес от съдебна защита по реда на чл. 410 от ГПК, а с оспорването му по чл. 414, ал. 1 от ГПК – и тази по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, което означава, че с поведението си е дал повод за завеждане на делото и не би могъл да се ползва от процесуалната привилегия по чл. 78, ал. 2 от ГПК (в този смисъл Определение № 674/23.11.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 597/2011 г., IV г. о., и Определение № 688/02.10.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2337/2014 г., I т. о.). Респективно в негова тежест следва да се присъдят разходите на насрещната страна, сторени в текущия процес в общ размер на 85, 00 лева, от които 25, 00 лева – довнесена държавна такса за разглеждане на главния иск, и 60, 00 лева – заплатено във връзка с него възнаграждение за квалифицирана процесуална защита от адвокат, което с Договор за правна защита и съдействие от 10.02.2018 г. (л. 6) е уговорено глобално в размер на 180, 00 лева за първоначално предявените три вземания.
Понесените
от заявителя разноските в заповедното производство са изцяло и предварително възмездени
на 08.04.2019 г., поради което не се дължат.
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ обективно кумулативно съединени искове, предявени от „А1 България“ ЕАД (с предишно фирмено наименование „МОБИЛТЕЛ” ЕАД), ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано заедно от А.В.Д. и М.М. – македонски гражданин, ЛНЧ: ******, в качеството съответно на Главен изпълнителен директор и Изпълнителен директор и по процесуално пълномощие от адв. В.П.Г., вписана в регистъра на Софийска адвокатска колегия, с адрес за съдебна кореспонденция: ***, срещу А.А.А., ЕГН: **********, с адрес: ***, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 27, 80 лева (двадесет и седем лева и осемдесет стотинки) – стойност на далекосъобщителни услуги, ползвани в периода от 09.02.2015 г. до 08.04.2015 г. по Договор № М4066223/11.04.2014 г. за предоставяне на далекосъобщителни услуги, и сумата от 81, 06 лева (осемдесет и един лева и шест стотинки) – неустойка за предсрочно прекратяване на Договор № М4066223/11.04.2014 г. за предоставяне на далекосъобщителни услуги, за принудителното изпълнение на които вземания е издадена Заповед № 14/10.01.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 12/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, ІІ състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА А.А.А., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „А1 България“ ЕАД (с предишно
фирмено наименование „МОБИЛТЕЛ” ЕАД), ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано заедно
от А.В.Д. и М.М. – македонски гражданин, ЛНЧ: ******, в качеството
съответно на Главен изпълнителен директор и
Изпълнителен директор и по процесуално пълномощие от адв. В.П.Г., вписана в регистъра на Софийска адвокатска колегия, с адрес за
съдебна кореспонденция: ***, сумата
от 85, 00 (осемдесет и пет) лева – съдебно-деловодни разноски в исковото производство
за довнесена държавна такса за
разглеждане на иска за стойността на далекосъобщителни услуги и за адвокатска защита във връзка със същия.
ДА СЕ
ВРЪЧИ на страните препис от решението.
ДА СЕ ВЪРНЕ и ДОКЛАДВА на
състава досието на ч. гр. дело
№ 12/2018 г. по описа на Районен съд – Първомай, ІІ състав, ведно със заверен препис от
решението, СЛЕД влизането му в сила.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: (п)
СМ/МИ