Решение по дело №5445/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 267001
Дата: 16 декември 2021 г. (в сила от 8 февруари 2022 г.)
Съдия: Райна Петрова Мартинова
Дело: 20211100505445
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 април 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

 

Гр. София, 16.12.2021 г.

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГО – въззивни състави, IV б състав, в публично заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

                            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Станимира Иванова

ЧЛЕНОВЕ:           Райна Мартинова

                               Теодора Карабашева

 

при секретаря Йорданка Петрова разгледа докладваното от с ъ д и я  Мартинова гражданско дело № 5445 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20042837/15.02.2021 г. по гр.д. № 1694/2020 г. по описа на СРС, 78 състав са отхвърлени предявените от И. В.Г. против „Д.“ АД искове с правно основание чл. 128, т. 2 и чл. 215 от Кодекса на труда за заплащане на сумата от 1752,72 лева – трудово възнаграждение за периода от 09.09.2019 г. до 28.12.2019 г., както и сумата от 17641,59 лева – командировачни пари за периода от 09.09.2019 г. до 30.11.2019 г. като неоснователни.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 25050773/22.03.2021 г. (пощенско клеймо от 15.03.2021 г.), подадена от И. В.Г.. В жалбата са изложени съображения за нищожност и неправилност на постановеното решение. Поддържа, че  обжалваното решение е постановено при изключителен процесуален порок, а именно в съдебно заседание, което било в разрез с абсолютно всички процесуални норми на ГПК и не притежавало нито един от реквизитите. Посочва, че в случай, че съдът приеме, че решението не е нищожно, то било неправилно. Твърди, че с трудов договор № 3143/09.09.2019 г. ищецът бил назначен на длъжност международен шофьор  за превоз на товари, като била уговорена заплата в размер на 610 лева при условия на постоянно пътуване извън България, без прибиране. Твърди, че считано от датата на назначаването си до 30.11.2019 г. работодателят без това да било предвидено в трудовия договор правел удръжки от месечното трудово възнаграждение за преразход на гориво. Твърди, че общата сума на тези удръжки е 1752,72 лева. Поддържа, че за посочения период от 82 дни  бил в служебна командировка в различни райони на европейския континент, съгласно командировъчни заповеди, но му били изплатени по 55 евро на ден.  Твърди, че общата дължима сума за периода съгласно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина е следвало да бъде 26462,38 лева, равняващи се на 13530 евро, а реално изплатени му били само 8820,79 лева, равняващи се на 4510 евро. С оглед неправилните изводи на първоинстанционния съд, моли обжалваното решение да бъде отменено и ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 17641,59 лева, представляваща обезщетение за неизплатени командировъчни пари за периода от 09.09.2019 г. до 30.11.2019 г., както и удържани от трудовото възнаграждение за същия период суми за гориво в общ размер на 1752,72 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.      

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 25069644/19.04.2021 г. от въззиваемия – ответник в първоинстанционното производство „Д.“ АД, с който заявява, че оспорва въззивната жалба. Поддържа, че при постановяване на решението в съдебно заседание не е допуснато съществено процесуално нарушение. Поддържа, че спорът между страните не е за това, че ищецът е бил в трудово правоотношение, както и че са му дължими командировъчни пари, а спорът е относно техния размер. Твърди, че за категорията персонал – международен шофьор се предвижда заплащане на обща сума командировъчни, а не отделно дневни и квартирни пари. В конкретния случай, нямало спор, че ищецът е управлявал поверения му товарен автомобил сам, т.е. при условията на „единична езда“ по смисъла на НСКСЧ, поради което съгласно Приложение 3 са му били дължими 27 евро на ден, а не 165 евро, както е претендирал. Нещо повече, в дружеството била определена сума, която е в по-голям размер от посочения в наредбата. Оспорва и твърдението на въззивника, че са правени удръжки от трудовото му възнаграждение. Посочва, че това било опровергано от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Освен това, твърди, че по делото са събрани доказателства – декларация от 09.09.2019 г., в която се съдържа съгласие на служителя за извършване на удръжки. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски.

            СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА следното:

Производството по гр.д. № 1694/2020 г. по описа на СРС, 78 състав е образувано по искова молба, подадена от  И. В.Г. против „Д.“ АД, с която са предявени искове с правно основание чл. 128, т. 2 и чл. 215 от Кодекса на труда. Ищецът твърди, че с трудов договор № 3143/09.09.2019 г. между него и ответното дружество бил назначен на длъжност шофьор за превоз на товари при минимална работна заплата от 510 лева при условие постоянно пътуване извън страната без прибиране в България. Твърди, че считано от датата на назначаването си – 09.09.2019 г. до 30.11.2019 г. работодателят, без да е предвидено в трудовия договор, е правел удръжки от месечното му трудово възнаграждение за преразход на гориво, както следва: м. септември 2019 г. – 206,25 лева и м. ноември 2019 г. 1546,47 лева. Общата сума на удръжките била 1752,72 лева. Твърди, че в периода на действие на договора 82 дни без прекъсване е бил в служебна командировка с цел извършване на международен превоз на товари в различни райони на европейския континент, съгласно командировъчни заповеди. Твърди, че му били изплащани командировъчни пари в размер на 55 евро на ден. Поддържа, че съгласно приложение 2 от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина на шофьорите, извършващи международен превоз на пътници се изплащат 30 евро – дневни пари и 135 евро на ден – квартирни или общо 165 евро. Поддържа, че за периода от 182 дни не му е платена разликата между платената сума от 4510 евро с левова равностойност 8820,79 лева и дължимата сума в размер на 13530 евро с левова равностойност от 26462,38 лева. Моли ответникът да бъде осъден за заплати сумата от 17641,59 лева, представляваща обезщетение за неизплатени командировъчни пари за периода от 09.09.2019 -30.11.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, като и сумата от 1752,72 лева, представляваща имуществена вреда от неправомерни удръжки от заплатата за несъществуващ преразход на гориво. 

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Д.“ АД, с който оспорва предявените искове. Заявява, че не оспорва, че между страните е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор № 3143/09.09.2019 г., който е бил прекратен по взаимно съгласие на страните, считано от 16.12.2019 г., както и че ищецът е изпълнявал курсове до адреси в чужбина с товарен автомобил, за което е получавал заплата, командировъчни и бонуси. Поддържа, обаче, че претенцията за заплащане на исковите суми е неоснователна. Посочва, че за м. септември 2019 г. на ищеца е удържана сума в твърдяния от него размер на 206,25 лева, а за м. ноември удръжката била в размер на 666,35 лева, но тези удръжки били направени съобразно уговореното между страните, поради това, че през процесния период шофьорът е заредил гориво, чието количество значително надхвърля количеството на установената разходна норма. За същия период било установено, че шофьорът е реализирал отклонения от указания маршрут от 338 километра. Неоснователни били и претенциите за плащане на командировъчни пари, тъй като за всеки ден командировка на ищеца е платена сума по 60 евро съгласно заповед на изпълнителния директор на дружеството от 01.06.2018 г. Поддържа, че относно тези плащания била приложима разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, тъй като ищецът е бил шофьор, т.е. от персонала на сухоземно транспортно средство, поради което не са му били дължими суми за дневни и квартирни пари. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.

В първоинстанционното производство за установяване на настъпилото събитие са събрани писмени доказателства и е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза.

Не е спорно между страните, а и се установява, че на 09.09.2019 г. между „Д.“ АД и И. В.Г. е сключен трудов договор № 3143/09.09.2019 г., по силата на който И.Г. е приел да изпълнява длъжността „шофьор, товарен автомобил (международни превози)“. Уговорено било основно месечно възнаграждение в размер на 560 лева и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6 % от основното месечно възнаграждение за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит. Посочено е, че към момента на сключване на трудовия договор, че ищецът има общ стаж от 8 години, 4 месеца, 9дни и по специалността  0 години, 8 месеца и 25 дни. И.Г. е подписал и декларация, с която декларира, че сумите, които му се предоставят като служебен аванс ще бъдат използвани само за изпълнение на възлаганата работа от дружеството – работодател, както и че, ще бъде отчитан с разходооправдателни документи, а при неизпълнение ще възстанови сумите в пълен размер до края на месеца, през който са получени.

Не е спорно между страните, а и се установява от представените по делото Заповеди за командировка, че в периода от 09.09.2019 до 30.11.2019 г.  И. В.Г. е бил в служебна командировка с цел извършване на международен превоз до Германия.

Със Заповед на изпълнителния директор на „Д.“ АД от. 01.06.2018 г. на основание чл. 31, ал. 6 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина е определена ставка при командироване в чужбина на шофьори на товарни автомобили при единична езда в Западна Е. в размер на 50 евро, както и допълнителни ставки за регулярни курсове, икономично шофиране и ставка средноневен пробег.

Със Заповед от 16.12.2019 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда е прекратено трудовото правоотношение, възникнало с Трудов договор № 3143/09.09.2019 г. между „Д.“ АД и И. В.Г..

Въз основа на събраните по делото доказателства и след проверка в счетоводството на ответното дружество са изготвени първоначално, допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза, както и повторна съдебно-счетоводна експертиза. От приетото неоспорено от страните заключение на повторна съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като основана на събраните по делото писмени доказателства и съответна на поставените от страните задачи, се установява, че командировъчни пари (дневни и квартирни), определени за Германия, съгласно Наредба за командировки и специализации в чужбина при дневна ставка от 165 евро (35 евро – дневни + 130 евро – квартирни) за 82 дни е в размер на 13530 евро. Вещото лице установява, че в процесния период на ищеца са начислени суми за командировъчни в размер на 10896,63 лева. Въз основа на определените със Заповед на изпълнителния директор на дружеството ставки от 50 евро в заключението е посочено, че за м. септември 2019 г. са начислени 2933,68 лева, които били с 273,81 лева, повече от дължимите. От тази сума са приспаднати 500 лева, получен предварително служебен аванс, 206,25 лева – преразход на гориво и 90,96 лева медицинска застраховка. Сумата от 2136,46 лева (след приспаданията) е платена на 01.11.2019 г. Установява се, че на същата дата е платено и трудово възнаграждение в нетен размер на 320,19 лева. Начислените за м. октомври 2019 г. разходи за командировка са в размер на 3723,41 лева, а командировъчните, които са изплатени са 4329,71 лева, към която сума е добавена и икономия за гориво от 4,04 лева, т.е. общо платена на 02.12.2019 г. сума 4333,75 лева, която била с 606,30 лева повече от сумите, които е следвало да бъдат платени като командировъчни съобразно издадената от изпълнителния директор на дружеството заповед. На 27.11.2019 г. е платено трудово възнаграждение в размер на 434,55 лева (след удръжки от 125,45 лева). Установява се, че за м. ноември 2019 г. са начислени  и изплатени 2131,86 лева, а полагащите се командировъчни пари са били в размер на 3011,98 лева или с 880,12 лева по-малко. Вещото лице посочва, че с тази сума са коригирани изплатените в повече командировъчни за м. септември и м. октомври 2019 г. (606,30+273,81 = 880,12 лева). На 27.12.2019 г. е изплатено и трудово възнаграждение в размер на 434,55 лева след приспадане на задължения за данъци и осигуровки в размер на 125,45 лева. Вещото лице установява, че в счетоводството на ответника е отразено, че ищецът е направил преразход на гориво в общ размер на 872,60 лева. При разпита си в съдебно заседание, проведено на 11.02.2021 г. вещото лице от повторната съдебно-счетоводна експертиза е заявило, че на ищеца не се дължат суми за трудово възнаграждение, както и за командировъчни пари.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Неоснователен е доводът на въззивника, че при постановяване на решението си съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е направил това в съдебно заседание. Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 4 от ГПК е предвидено, че решението заедно с мотивите към него се изготвя в писмена форма, като се обявява най-късно в едномесечен срок от заседанието, в което е завършено разглеждането му (ал. 5). Процесуалният закон не съдържа изрична норма, която ограничава възможността решението да бъде обявено на страните в деня на приключване на устните състезания стига то да е в предвидената от закона форма. В конкретния случай, решението е обективирано в съдебния протокол, който съдържа всички предвидени в чл. 236, ал. 1 от ГПК реквизити, а именно вписаните в протокола дата и място на съдебното заседание (съответно представляващи и дата и място на постановяване на решението), посочване на съда, имената на съдията-докладчик и на секретаря, който е взел участие в делото, номера на делото, както и вписаните в диспозитива на решението имена и адреси на страните, какво постановява съдът по съществото на спора и по отношение на разноските, подлежи ли решението на обжалване, пред кой съд и в какъв срок. Писмената форма на решението е спазена с изготвяне и подписване на съдебния протокол от съдебното заседание, в което е постановено. Към решението са налице и мотиви, макар и кратки, отразяват формираната от съда воля да отхвърли предявения иск.

Въпреки липсата на легална дефиниция на понятието “нищожност на съдебно решение”, съгласно правната теория и трайната съдебна практика едно съдебно решение е нищожно тогава, когато е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изготвено в писмена форма или не е подписано, както и тогава, когато решението е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване, не може да бъде изпълнено или противоречи на повелителни норми на нашето право. В настоящия случай не се констатира нито един от тези пороци, тъй като решението е постановено от надлежния съдебен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, носи подпис на съдията, не противоречи на повелителни норми на правото, може да бъде изпълнено и не е неразбираемо- диспозитивът на решението е ясен и разбираем и от него е видно каква е волята на съда.

Във връзка с доводите за неправилност на съдебното решение, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

По предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда

Трудовото правоотношение по своя характер е възмездно правоотношение, тъй като срещу престираната от работника или служителя работна сила стои задължението на работодателя да заплаща трудово възнаграждение. Това негово задължение е закрепено законово в чл. 128, т. 2 от КТ, в който се предвижда, че работодателят е длъжен в законоустановените срокове да заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Работодателят има задължението да изплаща дължимото възнаграждение в пълен размер и в уговорените срокове. Точното изпълнение на това задължение е свързано с това освен основното трудово възнаграждение на работника или служителя да се заплащате и всички дължими допълнителни възнаграждения в нормативно установения или уговорения размер. В разпоредбата на чл. 272 от Кодекса на труда е предвидена забрана от трудовото възнаграждение да се правят удръжки за задължения, освен изрично посочените в този законов текст. В конкретния случай, от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза и събраните по делото писмени доказателства не се установява, че от трудовото възнаграждение са удържани претендираните от ищеца суми. За исковия период трудовото възнаграждение на ищеца е изплатено съобразно уговореното, като той е получил нетния размер на възнаграждението, след удръжки по чл. 272, ал. 1, т. 3 и т. 4 от Кодекса на труда.

Следователно правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда за заплащане на неплатена част от трудовото възнаграждение за исковия период.

            По иска с правно основание чл. 215 от Кодекса на труда

Съгласно чл. 121 от КТ при производствена необходимост работодателят може да командирова работника или служителя за изпълнение на трудовите му функции извън мястото му на работа. При командироване работникът или служителят има право на основание чл. 215 от КТ да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (Наредбата). В исковата си молба ищецът твърди, че не са му заплатени командировъчни – дневни и квартирни пари за исковия период в определените от нормативните актове минимални размери от 165 евро на ден. В чл. 31, ал. 1 от  Наредбата е предвидено, че персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в Приложение № 3. В т. 1 от Приложение № 3 е определено, че размерът на дневните пари на шофьори и стюардеси при автомобилни превози  се определя в размер на 27 евро при единична езда (ставка към исковия период). Нормата определят минимален, а не максимален размер на дневните пари, дължими на работниците и служителите. В чл. 31, ал. 6 от Наредбата е дадена възможност на работодателя да определя и други стойности, но в конкретния случай се има предвид размери по-големи от установените с наредбата. Със заповед на изпълнителния директор на ответното дружество е определена дневна ставка за дневни пари при единична езда в размер на 50 евро, като са предвидени и допълнителни суми при определени условия. От приетото по делото заключение на повторна съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумите за командировъчни, начислени и изплатени на ищеца са съобразно утвърдената със заповед ставка, като не са дължими суми по-големи от платените.

Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

            По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на Софийски районен съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

            Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 1334,18 лева, представялваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Предвид на изложеното, съдът

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20042837/11.02.2021 г. по гр.д. № 1694/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 78 състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК И. В.Г., ЕГН-**********,*** да заплати на „Д.“ АД, ЕИК – ********, със седалище и адрес на управление ***, ТЦ „Е. – І“, ет.* сумата от 1334,18 лева, представялваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                               

                                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                             2.