Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                      гр.София, 11.07.2019 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:                           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №226 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 25.09.2018 год., постановено по гр.дело №8279/2018 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.“ ООД срещу Софийски университет „Св. Климент Охридски“ иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 19.32 лв., представляваща неплатена цена на канцеларски материали, офис консумативи, хартии, мебели и др. по фактура №201561 от 06.03.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.12.2017 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №89508/2017 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и в заповедното производство в размер на 1 190 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Жалбоподателят поддържа, че направилно първоинстанционният съд бил определил началният момент на настъпване на изискуемостта на задълженията – с осъществяване на факта на доставката. Отразяването на фактурата за продажба на стоки /движими вещи/ в счетоводството на получателя, включително в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит били обстоятелства, които представлявали признание за възникването и размера на задължението, за което била издадена фактурата. В случая обаче не било налице признание за реалното доставяне на стоките, т.е. за изпълнението на основното задължение на продавача да достави и предаде на купувача стоката. Оспорил бил реалното извършване на доставката с твърдението, че фактурата е била издадена предварително с уговорката стоката да бъде доставена и платена след доставката. Установяването на това обстоятелство било в тежест на ищеца, но в тази насока не били събрани категорични доказателства. Процесната фактура не била подписана от ответника, а от лице без представителна власт. Според предвиденото в чл. 5, ал. 4 от сключените между страните договори, цената на доставените изделия ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена в приемо-предавателен протокол за всяка доставка. Фактурата, ведно с приемо-предавателния протокол, подписан без забележки от надлежно упълномощени представители на двете страни, се представяли с придружително писмо в паричен салон на Ректората/главен счетоводител. Сочи също така, че бил поискал ищецът да бъде задължен да представи процесния приемо-предавателен протокол, копие от който бил представен едва на 26.06.2018 год. и едва от този момент следвало да се отброява 60-дневния срок, който не бил изтекъл към момента на приключване на устните състезания. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Р.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Процесната фактура била осчетоводена от страните, като на основание чл. 182 ГПК първоинстанционният съд правилно бил оценил този факт като доказващ доставката. Последната се установявала и от останалите доказателства по делото. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е по делото, че на 30.09.2014 год. между страните били сключени договор за възлагане на обществена поръчка №80-09-268 по обособена позиция №3 – „Доставка на консумативи и аксесоари за офис техника, договор за възлагане на обществена поръчка №80-09-269 по обособена позиция №4 – „Доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства“ и договор за възлагане на обществена поръчка №80-09-270 по обособена позиция №5 – „Доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства“ /чл. 41 и сл. от Закона за обществените поръчки – понастоящем отменен/, по силата на които ответникът Софийски университет „Св. Климент Охридски“, като възложител, възложил на ищеца „Р.“ ООД, като изпълнител, а последният приел и се задължил при направени конкретни заявки от страна на възложителя срещу заплащане да извършва периодични доставки на горепосочените стоки, описани по вид, мярка, количество и единична цена за нуждите на възложителя, съгласно съответна оферта, неразделна част от договора.  Съгласно чл. 5.4 от раздел ІІІ на процесните договори /с напълно идентично съдържание/, цената на доставените стоки ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена с приемо-предавателен протокол за всяка заявка. Приемо-предавателният протокол се прилагал към фактурата и се предоставял в паричен салон на Ректората/главен счетоводител.

Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства – данъчна фактура №201561 от 06.03.2017 год. и приемо-предавателен протокол от 06.03.2017 год. и гласните доказателства чрез разпита на свидетелката С.И.С./преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по журналистика и масова комуникация/, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалите данни по делото, че твърдяната доставка на процесните стоки, които са били надлежно заявени, е била извършена, поради което и за ответника е възникнало задължението за плащане на тяхната цена. Приемо-предавателният протокол е подписан от представител на ответника – горепосочената свидетелка, който извод следва от клаузите на чл. 3.5 – чл. 3.7 от процесния договор. Т.е., не е налице действие без представителна власт – чл. 42, ал. 2 ЗЗД, на каквото всъщност ответникът /който не е търговец/ не се е позовал в писмения отговор на исковата молба, а го заявява за първи път във въззивната си жалба.

Следователно ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане в размер на 19.32 лв., поради което и релевираната претенция се явява основателна и подлежи на уважаване, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

В разглеждания случай ответникът по жалбата /ищецът/ е релевирал своевременно искане за присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 360 лв. /в отговора на въззивната жалба/, като е представил договор за правна защита и съдействие от 18.12.2018 год., от който е видно, че е уговорен и заплатен в брой адвокатски хонорар в размер на посочената сума.

Жалбоподателят е направил своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Независимо от изхода на спора, ответникът по жалбата няма право на разноски, поради следните съображения:

Настоящият съдебен състав, като съобрази данните за образуваните от „Р.“ ООД срещу Софийски университет „Св. Климент Охридски“ срещу ответника заповедни и искови производство за вземания /в т.ч. служебно установените – в.гр.дело №16844/2018 год. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в и в.гр.дело №2186/2019 год. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в/, чийто източници са процесните договори за обществена поръчка и направени конкретни заявки за доставка по тях, намира, че извършените от ищеца /заявителя/ процесуални действия по подаването на отделни заявления за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по всяка от издадените фактури, респ. предявяването на искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за всяко от вземанията /или съвместно за две от тях/ – с незначителен размер или такъв под 1 000 лв., за които е била заплащана минималната държавна такса, защитата е била осъществявана от един и същ адвокат и е бил претендиран минималният адвокатски хонорар, представляват злоупотреба с процесуални права, в нарушение на чл. 3 ГПК. И това е така, тъй като същите са насочени не само към защита на субективни права, но целят и създаването на формални основания за увеличаване на разноските в тежест на ответника /длъжника/ и последващото им събиране – в частност размерът на търсените разноски е над 65 пъти по-голям от този на съдебно предявеното притезание.

Основно задължение на всички субекти, според установения в страната правен ред, е забраната да се злоупотребява с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, което е изрично прогласено в редица нормативни актове /напр. чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл. 173 КЗ, чл. 187, ал. 2 КСО, чл. 289 ТЗ, чл. 8, ал. 1 КТ, чл. 6 ДЕС/. До злоупотреба с право може да се стигне, когато едно право се упражнява в нарушение на чужда свобода, когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност, когато право се упражнява, за да се увредят чужди права и интереси и др.

Действително носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, поради което и предявяването на иск поначало е правомерно. Предявяването на иск е неправомерно, само ако е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право. То е недобросъвестно, когато ищецът знае, че няма нарушено право, но предявява иск с цел да причини вреди или други неблагоприятни последици на насрещната страна или когато се осъществява с цел да се извлече някаква облага от това /какъвто именно е и настоящия случай/.

В този смисъл и при приложението на чл. 3 ГПК, извършените процесуални действия при злоупотреба с право не следва да бъдат зачетени от въззивния съд.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                                             Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.09.2018 год., постановено по гр.дело №8279/2018 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/