Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 05.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 3777 по описа на
съда за 2020 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 304904 от 19.12.2019
г., постановено по гр. д. № 38850/2018 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), III ГО, 144 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, против И.К.И., ЕГН **********,
с адрес: ***, искове с правно основание чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 155 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за установяване на вземане в полза на ищеца за
следните суми - 2 564,62 лв., представляваща цена на доставена от дружеството
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със
законната лихва от 14.12.2017 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 363,26 лв. за периода от 16.09.2015 г. до 01.12.2017 г., сумата от
34,30 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от
14.12.2017 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 6,48 лв.
за периода от 16.09.2015 г. до 01.12.2017 г., които суми са за доставена от
дружеството топлинна енергия за абонатен номер 060299 и за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 21.12.2017 г. по ч. гр. д. № 87450/2017
г. по описа на СРС, 144 състав. Осъдено е „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати
на И.К.И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300 лв. -
разноски за адвокатско възнаграждение.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Р.С., с доводи за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон. Излагат се съображения, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че ответникът не е клиент на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на Закона за енергетиката /ЗЕ/ /сега чл.
153 ЗЕ, § 2а от ДР на ЗЕ/. Посочва се, че законът изрично дава легална
дефиниция на понятието „клиент на топлинна енергия“, като в тази връзка е без
значение фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респективно дали същото
е консумирало топлинна енергия в имота лично. В този смисъл § 1, т. 42 от ДР на
ЗЕ /§ 1, т. 13 от ДР на ЗЕЕЕ/ визират правомощия, а не реалното им упражняване.
Твърди се, че след като е взето решение от общото събрание на етажните
собственици, т. е. от всички собственици и титуляри на вещно право на ползване
в сграда - етажна собственост за присъединяване към топлопреносната мрежа, всеки
етажен собственик е потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Освен заплащането на съответната топлинна енергия, постъпила в собствения им
имот, потребителите са длъжни да заплатят и тази за отопление на общите части
на сградата /с позоваване на решение № 5 от 22.04.2010 г. по к. д. № 15/2009 г.
на Конституционния съд на Република България/. Посочва се, че обстоятелството
на чие име се води партидата в дружеството има счетоводно, не правно значение. Твърди
се, че ищецът е доказал съществуването на договорно отношение с ответника,
реалното доставяне на топлинна енергия през процесния период и обстоятелството,
че нейната стойност съответства на спорната сума. С оглед на изложеното се моли
решението да бъде отменено, а предявените искове - уважени. Претендират се
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ответника И.К.И., както и
от третото лице - помагач на страната на ищеца „Нелбо“ АД.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната
жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР
№ 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани
изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността
на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл. 272 ГПК
препраща към тях, като добавя и следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, районният
съд е приел, че ответникът не е пасивно
материално легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като в хода на
процеса ищецът не е ангажирал доказателства, които да удостоверяват
качеството на ответника на потребител на топлинна енергия /съответно че е носител
на правото на собственост или на друго вещно право върху процесния имот/. По
тези съображения е направен извод, че между страните по делото не е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни Общи условия, поради което исковете са
недоказани и следва да бъдат отхвърлени.
Предвид приетото, основният спорен въпрос
във въззивното производство е
дали през процесния период между страните по делото е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Правилно е
прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 ГПК
в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълно и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: по иска за главница - че спорното главно право
е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на
договорни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия,
качеството на ответника на потребител на
такава топлинна енергия, обема на реално доставената топлинна
енергия
за процесния период, както и че нейната стойност
възлиза именно на спорната сума; че през
процесния период в сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот, е
извършвана услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът е сключил
договор, както и че е
възникнало задължение за заплащане на възнаграждение в претендирания
размер. По иска за законната лихва за забава в
тежест на ищеца е да установи, че главното парично задължение е възникнало, че
е настъпила неговата изискуемост, както и че размерът на
законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът
следва да докаже своите защитни правопогасяващи или правоизключващи
възражения.
По делото е установено, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост (в която се намира процесният апартамент) е била
присъединена към топлопреносната мрежа. В тази връзка по делото
са приети протокол от 12.07.2002 г. от проведено общо събрание на етажните
собственици, на което е било взето решение да се сключи договор за извършване
на услугата „топлинно счетоводство“ с „Нелбо инженеринг“ ООД, ведно със списък
на апартаментите, преминаващи към топлинно счетоводство, договор от 04.09.2002
г., с който етажната собственост на процесната сграда е възложила на „Нелбо
инженеринг“ ООД да извърши монтаж на индивидуални топлинни разпределители и
термостатни вентили, дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сградата - етажна собственост, както и да извършва услугата
„топлинно счетоводство“, и договор от 05.11.2007 г. при общи условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в,
ал. 2 ЗЕ, сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Нелбо инженеринг“ ООД.
Съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012
г./, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено изискване за писмена форма на
договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия се
публикуват най - малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите.
Понятието „потребител на топлинна енергия
за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 от ДР
на
ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г.,
а именно: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. Съгласно разпоредбата
на чл. 153 ЗЕ
- в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители
на топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР
на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след
17.07.2012 г./ „Битов клиент” е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
/приложима редакция след 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т.
2 ЗЕ на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда,
определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Посочените
от законодателя в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, са собствениците
и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху имота. В това си качество те са клиенти на топлинна енергия и страна /купувач/ по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди, тоест дължат
заплащане на цената на доставената и потребена топлинна енергия. Клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, съответно - на носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза
третото ползващо имота лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови
нужди и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия
дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Сключването на договора с третото
лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот
/в
този смисъл ТР № 2 от 17.05.2018 г.
по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС/.
В мотивите
на тълкувателното решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си
за топлофициране на сградата, собствениците
и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти
на топлинна енергия
за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. С оглед на
изложеното, собственикът или титуляр на вещно
право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между
битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без
да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение
на Общото събрание на етажните собственици
за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
В конкретния случай ищецът свързва
качеството на ответника на потребител на топлинна
енергия за битови нужди с качеството му
на собственик на топлоснабдения имот,
находящ се в гр. София, район „Красно село“, ж. к. „*******, представляващ
апартамент № 1. Това обстоятелство е
спорно в отношенията между страните, доколкото ответникът своевременно е оспорил качеството си на потребител на топлинна енергия, доставяна до топлоснабдения имот,
както и правото си на собственост върху същия. Поради
това ищецът следва да проведе пълно и главно доказване
на това свое твърдение, съгласно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК,
в каквато насока е и съставеният по реда на чл. 146 ГПК
доклад по делото от районния съд. Ангажираните от ищеца доказателства не обосноват
извода, че през
процесния период ответникът е
бил собственик на
топлоснабдения имот, носител на ограничено вещно право на ползване
върху имота, или трето ползващо лице, сключило договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди с топлопреносното
предприятие, за да има качеството потребител на топлинна енергия през
исковия период и да дължи заплащането й. Представеното по
делото писмо, издадено от Столична община, район „Красно
село“, удостоверява единствено обстоятелството, че в архива на тази община се съхранява преписка
за продажба ДИ-94-05/1986 г. за апартамент № 1, вх. *******“. Въз основа
на него обаче не може да се обоснове извод
относно принадлежността на правото на собственост
върху имота на ответника за разглеждания период
/видно и от списъка, неразделна част от протокола от 12.07.2002 г. от общото
събрание на етажните собственици, срещу процесния имот липсва подпис за
собственик/. Поради това доводите във въззивната
жалба, че след като е взето решение от общото събрание на етажните собственици в
сграда - етажна собственост за присъединяване към топлопреносната мрежа, то всеки
етажен собственик е потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия, са
неотносими в случая, при липса на доказателства, че ответникът е собственик или
титуляр на вещно право на ползване върху самостоятелен
обект в сградата - етажна
собственост, в което качество би бил страна по
договорното правоотношение с доставчика /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/. Обстоятелството,
че партидата е открита на името на ответника не обосновава друг извод, тъй като,
както самият жалбоподател посочва, откриването на партидата при
ищцовото дружество има само счетоводно значение и
не може да дерогира законовата разпоредба на чл.
153, ал. 1 ЗЕ.
По
изложените съображения следва да се приеме, че
ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да проведе пълно и
главно доказване на обстоятелството, че ответникът е
собственик на топлоснабдения имот през
исковия период и съответно, че има
качеството на клиент на топлинна енергия през този период
по силата на договорно отношение с ищеца за доставка на топлинна енергия. Ето защо предявените
срещу ответника искове за главница за топлинна енергия
и за дялово разпределение и за лихви са неоснователни и следва да се
отхвърлят. С оглед на това не следва да се обсъжда въпросът относно
стойността на реално доставената топлинна
енергия през исковия период за процесния
топлоснабден имот, както и обстоятелството кое лице реално е потребило
доставената през процесния имот топлинна енергия до процесния имот.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд по отношение на
предявената претенция, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
С оглед на
изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна. От същата
обаче не е направено искане в този смисъл, както и не са представени
доказателства за сторени разноски, поради което такива не следва да бъдат
присъждани.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с
оглед цената на кумулативно предявените искове настоящото решение е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение № 304904 от 19.12.2019 г., постановено по гр. д. № 38850/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, III ГО, 144 състав.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на страната на ищеца - „Н.“ АД,
ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.