№ 3511
гр. Варна, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Симона Р. Донева
при участието на секретаря Веселина Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело №
20243110109213 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от Т. И. Д. срещу С. Н. К. кумулативно съединени
осъдителни искове за заплащане на суми по сключен между страните договор
за паричен заем от 08.02.2023 г., както следва: 3250 евро-главница, 593.13
евро-договорна възнаградителна лихва по чл. 5 от договора за периода от
08.02.2023 г. до 08.02.2024 г., както и сумата от 2681.25 евро-неустойка за
забава по чл. 14 от договора за периода от 09.02.2024 г. до 22.07.2024 г., ведно
със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба - 22.07.2024 г. до
окончателното плащане, на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 2 от
ЗЗД, чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен
договор за паричен заем през м. февруари 2023 г., по силата, на който ищецът
като заемодател е предоставил на ответника като заемател сумата в общ
размер на 3250 евро. Сочи, че по банков път е заплатена сумата в размер на
2010 евро, с плащания, както следва: 320 евро на 15.02.2023 г., 100 евро на
16.02.2023 г., 330 евро на 08.06.2023 г., 250 евро на 23.08.2023 г., 150 евро на
27.08.2023 г., 300 евро на 06.09.2023 г., 350 евро на 16.09.2023 г., 140 евро на
07.12.2023 г. и 160 евро на 08.02.2024 г. Твърди, че сумата от 1150 евро е
1
предадена в брой на 08.02.2023 г., за което е изготвена разписка. Излага, че е
уговорен 12- месечен срок за връщане на заетата сума от подписване на
договора. Сочи, че в чл. 5 от договора страните са уговорили договорно
възнаграждение в размер на 0,05 % дневно от стойността на заетата сума, като
претендира заплащането на същото в размер на 593.13 евро за периода от
08.02.2023 г. до 08.02.2024 г., респ. за 365 дни. Излага доводи, че в чл. 14 от
договора страните са предвидили неустойка за забава в размер на 0,5 % на ден
от стойността на заетата сума. Сочи, че от падежа на задължението до датата
на исковата молба са изминали 165 дни, като счита за дължима неустойка за
сумата в размер на 2681.25 евро за периода от 09.02.2024 г. до 22.07.2024 г.
Излага доводи, че в производството по ч. гр. д. № 6593/2024 г. по описа на
Районен съд – Варна е допуснато обезпечение на настоящия иск, до размера
на сумите, които са били изискуеми към момента на депозиране на молбата за
допускане на обезпечението, в общ размер на 5541.25 евро или 10831.87 лева.
Моли за уважаване на исковете. Претендира заплащането на съдебно-
деловодни разноски за настоящото и за обезпечителното производство.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от назначения особен представител на ответника – С. Н. К.. В
същия се излагат доводи за допустимостта и неоснователността на исковете.
Оспорва твърдението за предаването на сумата от 3250 евро на заемателя ма
08.02.2023 г. или на други дати. Оспорва автентичността на подписа на С. К.,
поставен на представения писмен документ „суми, изплатени на С. К. по
договор за паричен заем от 08.02.2023 г.“. Сочи, че в договора за заем не е
посочено, че представената разписка представлява неразделна част от същия.
Отделно от това, посочва, че същата не е датирана, както и не са посочени
лицата, които са я подписали. Оспорва представената Вайбър кореспонденция.
Оспорва представените потвърждения за преводи от „Револют“ да са с
основание договора за паричен заем от 08.02.2023 г. Уговорената
възнаградителна лихва намира за нищожна, доколкото е неясна, не е
ограничена със срок, от където извежда доводи за прекомерността на същата.
Оспорва начина на начисляване на възнаградителната лихва, доколкото се
твърди заетата сума да е предадена на девет транша в продължение на една
година, като посочва, че задължението за заплащането й не може да възникне
преди предаването на заетата сума. За нищожна намира и уговорената
неустойка за забава, доколкото на годишна база надхвърля два пъти размера
2
на дълга. Посочва, че за същата не е определен предел и краен срок за
начисляването й. Евентуално, моли в случай, че съдът не приеме, че същата е
нищожна, да я намали поради прекомерност. Излага, че доколкото в чл. 4 от
договора е уговорено, че заемателят дължи връщане на заетата сума, заедно с
уговорената лихва в срок от 12 месеца, то следва да се приеме, че 12 -
месечният срок започва да тече от датата на пълното предаване на сумата –
08.02.2024 г. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по
делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от
фактическа страна следното:
С определение № 6186 от 31.05.2024 г., постановено по ч. гр. д. №
6593/2024 г. по описа на Районен съд – Варна е допуснато обезпечение на
бъдещи искове, предмет на настоящото производство.
В производството е представен договор за паричен заем от 08.02.2023 г.,
по силата, на който Т. Иван И. Д. предоставя на С. Н. К. сумата от 3250 евро на
08.02.2023 г. по банков път и в брой, от която дата се счита за сключен
договорът. В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят следва да
върне сумата в 12 месечен период, като съгласно чл. 5 от договора дължи
възнаграждение на заемодателя под формата на лихва в размер на 0,05 %
дневно от стойността на заетата сума. В чл. 13 от договора страните са
предвидили неустойка в случай на невръщане на заетата сума в посочения
срок от 0,1 % на ден от стойността на заетата сума и в размер на 0,5 % на ден
от стойността на заетата сума, при невръщане на заетата сума на падежа,
заедно с уговорената лихва.
От съдържанието на представения писмен документ суми, изплатени на
С. К. по договор за паричен заем от 08.02.2023 г. се установява, че в брой на
08.02.2023 г. е заплатена сумата от 1150 евро, а с онлайн преводи сумата в общ
размер на 2100 евро, както следва: на 15.02.2023 г. – 320 евро, на 16.02.2023 г.
– 100 евро, на 08.06.2023 г. – 330 евро, на 23.07.2023 г. – 250 евро, на
27.08.2023 г. – 150 евро, на 06.09.2023 г. – 300 евро, на 16.09.2023 г. – 350 евро,
ма 07.12.2023 г. – 140 евро и на 08.02.2024 г. – 160 евро.
В производството са представени преводни нареждания за сумите за
заплащане на сумите посредством „Револют Банк“, както следва15.02.2023 г. –
3
320 евро, на 16.02.2023 г. – 100 евро, на 08.06.2023 г. – 330 евро, на 23.07.2023
г. – 250 евро, на 27.08.2023 г. – 150 евро, на 06.09.2023 г. – 300 евро, на
16.09.2023 г. – 350 евро, на 07.12.2023 г. – 140 евро и два превода на 08.02.2024
г. от 130 евро и 30 евро.
В производството е назначена съдебно-почеркова експертиза,
заключението, по която съдът кредитира като обективно, компетентно дадено,
съответстващо на останалия събран доказателствен материал и неоспорено от
страните. Вещото лице при извършването на обследване на сравнителни
образци е посочило, че подписът, положен за заемател в документ суми,
изплатено на С. К. по договор за паричен заем от 08.02.2023 г. е изпълнен от С.
Н. К..
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Предявените обективо кумулативно съединени осъдителни искове са с
правно на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, чл. 92, ал. 1 от
ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
За уважаването им ищецът следва да докаже, че между него и ответника
е сключен договор за заем от 08.02.2023 г., по силата на който е предоставил
на ответника сумата в размер на 3250 евро, която е изискуема и невърната към
настоящия момент, действителното уговаряне на договорната
възнаградителна лихва по чл. 5 от договора и неустойката за забава по чл. 14
от договора, настъпване на падежите на тези задължения, както и размерите
на същите.
Договорът за заем е реален договор и се счита за сключен, когато въз
основа на постигнатото съгласие между страните едната предаде пари /или
други заместими вещи/, а другата ги получи по аргуменр от чл. 240, ал. 1 от
ЗЗД, т. е. фактическият състав на договора е осъществен при реално предаване
на парите /или вещите/.
В производството се установява сключването на договор за заем на
08.02.2023 г. между страните по делото. Предвид оспорването на подписа на
представения документ, суми изплатени на С. К. по договора за паричен заем
от 08.02.2023 г. е назначена съдебно-почеркова експертиза, от която се
установява, че подписът е положен от страна на заемателя – С. К.. Затова и
съобразно представените извлечения за банкови преводи, се установява, че
4
цялата сума, предмет на договора за заем от 3250 евро е получена от ищеца,
посредством девет броя преводи, осъществени в периода от 15.02.2023 г. до
08.02.2024 г. Макар и в съдържанието на представените по делото преводи да
не е посочено, че са във връзка с процесния договор за заем, същите като
размери и дати напълно съответстват на отразеното съдържание в писмения
документ суми, изплатени на С. Н. К. по договора за паричен заем от
08.02.2023 г., поради което и не следва да бъдат съобразявани наведените
възражения от страна на процесуалния представител на ответника в тази
насока.
Писменият документ, именуван суми, получени във връзка с процесния
договор за кредит представлява разписка, която по естеството си е частен
свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодни за съставителя
обстоятелства и като такава съставлява пълно доказателство, както за
обстоятелството, че неин автор е лицето, от което се сочи, че изхожда, така и
за верността на удостоверените в нея изявления. Същата доказва сключването
на договора, тъй като удостоверява получаването на заетата сума и
признанието на поетото задължение да бъде върната, респективно последната
има характер на признание /така решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. №
1238/2014 г. и решение № 119 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 6182/2015 г., и двете
по описа на IV г. о. на ВКС и други/
Във връзка с изискуемостта на задължението за връщане на заетата
сума, съдът съобрази разпоредбата на чл. 4 от договора. В същия е
предвидено, че заемателят дължи връщане на сума, предмет на договора за
заем в срок от 12 месеца по изплащане на цялата сума. Съгласно разпоредбата
на чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката
и добросъвестността. Разпоредбата на чл. 4 от договора следва да бъде
тълкувана във връзка с чл. 2 от договора, в който страните са предвидили, че
договорът за заем се счита за сключен от предаване на заетата сума, което е
следвало да стане на 08.02.2023 г. Затова и следва да се приеме, че
действителната воля на страните е падежът на задължението да е 12 месеца,
считано от предоставяне на сумата. Обратното тълкуване би довело до извод,
5
че заемателят дължи връщане на целия размер на заетата сума още преди
реално да я е получил от страна на заемодателя. В случая, последното плащане
във връзка с договора за заем е направено от заемодателя на 08.02.2024 г.,
поради което 12 месечният период за връщане на заетата сума е започнал да
тече от тази дата и е изтекъл на 08.02.2025 г., респ. в хода на производството
по делото, което следва да бъде съобразено по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
С предаване на заетата сума от 3250 евро в тежест на заемополучателя е
възникнало задължението за връщане на получената в заем сума в уговорения
срок, като ответникът не е ангажирал доказателства, че е изпълнили
задължението си. Затова и следва да се приеме, че искът за осъждане на
ответника да върне заетата сума от 3250 евро се явява основателен и като
такъв следва да бъде уважен.
Вън от горното и само за пълнота на изложението, следва да се посочи,
че по отношение на искането за присъждане на левовата равностойност на
дължимата и уговорена между страните суми, съдът намира, че когато
плащането е уговорено между страните в чуждестранна валута, то не може да
присъди левовата й равностойност /така ТР № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС/.
По повод на иска за заплащане на възнаградителна договорна лихва,
съдът намира следното:
В чл. 5, ал. 1 от договора страните са уговорили заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 0,05 % дневно от стойността на заетата
сума. Договорната лихва между страните е уговорена като процент от заетата
сума, поради което и при тълкуване на действителната им воля по реда и
правилата на чл. 20 от ЗЗД, следва да бъде прието, че дължимата договорна
лихва също е уговорена във валутата, в която е уговорено и дължимо главното
задължение, а т. е. в евро.
В производството са наведните възражения от страна на ответника, че
договорната лихва е нищожна, че е прекомерна поради уговарянето й в по-
голям размер от определения от МС, както и поради липсата на уговорен
краен предел.
В практиката на касационната инстанция се приема, че няма пречка
страните да уговорят възнаградителна лихва или неустойка за забавено
изпълнение на парично задължение над размера на законната лихва, като
максималният размер на договорната лихва е ограничен единствено от чл. 9 от
6
ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото не противоречи на добрите нрави /така Решение № 1285
от 9.07.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2001 г., V г. о./
Не следва да бъдат кредитирани наведените доводи на ответника за
липсата на краен предел при договорното възнаграждение, доколкото в
договора е уговорен 12 месечен период за връщане на заетата сума. Затова и
следва да се приеме, че заплащането на възнаграждение за използването на
заетата сума е ограничено от уговорения максимален времеви диапазон от
една година. Същото съобразно служебно извършени изчисления възлиза на
18,25 % на годишна база и е в по-нисък размер от двукратния размер на
законната лихва за забава. От една страна следва да се съобрази свободата на
договаряне между страните, а от друга, че се касае за необезпечено вземане,
поради което следва да се приеме, че договорната възнаградителна лихва не е
прекомерна или свръхпрекомерна /нищожна/.
Уговорката за заплащане на възнаградителната лихва от 0,05 % на ден от
стойността на заетата сума, съдът намира за разбираема, поради което не
следва да бъдат съобразявани доводите на процесуалния представител на
ответника в тази насока.
Съдът с помощта на изчислителна система "Апис Финанси" осъществи
изчисляване на дължимата договорна лихва за общия горепосочен период,
разделен на подпериоди съобразно дата на направа на всеки един транш на
усвояване на заетата сума. Затова и намира, че общият размер на договорната
лихва е в размер на 456,87 евро за период от 08.02.2023 г. до 08.02.2024 г.,
респ. формиран при събиране на следните суми: 4,03 евро – за периода от
08.02.2023 г. до 14.02.2023 г. за главница от 1150 евро, 0,79 евро – за периода
от 15.02.2023 г. до 15.02.2023 г. за главница от 1570 евро, 106.40 евро – за
периода от 16.02.2023 г. до 07.06.2023 г. за главница от 1900 евро, 82,78 евро –
за периода от 08.06.2023 г. до 23.08.2023 г. за главница от 2150 евро, 4,60 евро
– за периода от 23.08.2023 г. до 26.08.2023 г. за главница от 2300 евро, 13 евро
– за периода от 27.08.2023 г. до 05.09.2023 г. за главница от 2600 евро, 14,75
евро – за периода от 06.09.2023 г. до 15.09.2023 г. за главница от 2950 евро,
126,69 евро – за периода от 16.09.2023 г. до 06.12.2023 г. за главница от 3090
евро, както и 103,83 евро – за периода от 07.12.2023 г. до 08.02.2024 г. за
главница от 3250 евро.
7
С оглед на горното, искът за заплащане на договорната лихва по чл. 5 от
договора се явява основателен до размера от 456,87 евро, респ. неоснователен
за горницата до претендираните 593.13 евро.
Предвид основателността на главния иск за заплащане на главница,
респ. договорна лихва в горепосочения размер, основателно се явява и
акцесорното искане за заплащане на законна лихва от датата на депозирана на
исковата молба до окончателното изплащане.
По повод на възраженията за нищожност на мораторната неустойка по
чл. 14 от договора за заем, съдът намира следното:
Съгласно т. 3 от ТР № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, неустойката следва да се
приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД когато
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии: естеството на
задълженията /парични или на непарични/ и размерът на задълженията,
изпълнението, на които се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог,
ипотека и др., вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и
вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна
негова част, съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В задължителните
указания се приема, че не е нищожна неустойка, уговорена без краен предел
или без фиксиран срок, до който може да се начислява, а за нищожна следва
да се приеме онази неустойка, чиято цел излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
В разглеждания случай, мораторната неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, защото надвишава в размера на главницата,
която обезпечава и с нея се игнорират типично присъщите и обезпечителна и
обезщетителна функции. Същата, изчислена на годишна база възлиза в размер
на 182,50 %, респ. 5931,25 евро, в размер близък до двойния размер на
главницата, поради което следва да се приеме, че по начина, по който е
уговорена има чисто санкционен характер, поради което се нарушават
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
8
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на неоправданото
имуществено разместване, доколкото обемът на акцесорното задължение е
такъв, че обуславя обективно несъответствие на неустойката с настъпилите от
неизпълнението вреди.
Дори да не се споделят доводите за нищожност на мораторната
неустойка, доколкото неустойката е уговорена в размер на 0,5 % от стойността
на заетата сума за всеки ден просрочие ако не се върне на падежа дължимата
сума и уговорената лихва, то следва да се приеме, че падежът на задължението
съобразно гореизложеното е настъпил с изтичането на 12 месечен периода от
датата на последното плащане – 08.02.2024 г., с което е усвоена в пълнота
заетата сума, респ. на 08.02.2025 г.
В случая, мораторната неустойка, която се претендира в производството
касае периода от 09.02.2024 г. до 22.07.2024 г., то следва да се приеме, че искът
се явява неоснователен в пълния заявен размер от 2681.25 евро и като такъв
следва да бъде отхвърлен.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Съобразно изхода от спора съдебно-деловодните разноски се дължат по
съразмерност.
Ищецът претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски в общ
размер на 5112.50 лева, от които: 40 лева – държавна такса за обезпечителното
производство, 533.40 лева – държавна такса за исковото производство, 500
лева – разноски за особен представител на ответника, 1111.20 лева с ДДС –
адвокатско възнаграждение за обезпечителното производство, 1814.40 лева с
ДДС – адвокатско възнаграждение за исковото производство, 123.60 лева –
превод на документи, 162 лева – за образуване на изпълнително производство,
827.90 лева- пътни разходи.
Съгласно т. 5 на ТР № 6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, за
дължимостта на разноските, направени в обезпечителното производство се
произнася исковия съд с оглед изхода по спорния предмет. Следва да се има
предвид, че обезпечителното производство, дори и когато се развива в рамките
на предявеното исково е относително самостоятелно. Затова, присъждането на
разноските за обезпечителното производство е обусловено и от неговия изход,
а не само от резултата в производството по предявения иск. За
обезпечителното производство, съобразно изхода от спора в полза на страната
9
следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски в общ размер на 653.88
лева.
В горепосоченото тълкувателно решение не са разграничени фазите по
обезпечението -допускане и налагане на обезпечителна мярка. На съда е
известна противоречивата съдебна практика по въпроса дали разноските,
сторени в изпълнителното дело по повод наложената обезпечителна мярка на
бъдещия иск следва да бъдат разпределяни от исковия съд, разглеждащ
обезпечения иск или от съдебния изпълнител.
Съдът, като съобрази, че не във всички случаи може да се стигне до
индивидуално принудително изпълнение и реализация на вземането, както в
конкретния случай по делото, то е необходим изпълнителен титул за събиране
на направените разноски в изпълнителното дело по налагане на
обезпечителните мерки, без който същите не биха могли да бъдат събрани и
предвид това, че дължимостта и размерът, до който са основателни могат да
бъдат преценени единствено от исковия съд, разглеждащ спорната претенция.
За изпълнителното дело № 596/2024 г. по описа на ЧСИ – С.А. не са
представени доказателства за реалната направа на разноските по повод
налагане на четирите броя запори, които са остойностени в изгответните
справки от страна на ЧСИ. Разноските за налагането на запори на сметки биха
били дължими от длъжника единствено ако такъв е наложен (така т.5 на ТР
3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което се сочи, че на длъжника не може да му
бъде възложена отговорността за извършените от взискателя във връзка с
нереализирания изпълнителен способ разноски, а същите следва да останат в
тежест на извършилия ги). Доколкото не са представени доказателства, че
действително четирите броя запори са наложени, то разноските за същите не
следва да бъдат възлагани в тежест на ответника /в този смисъл определение
№ 1579 от 27.03.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 525/2025 г. по описа на
Окръжен съд – Варна, Определение № 2827/2018г., постановено по в. ч. т. д.
№ 4093/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна, Решение № 181/2023 г. по в.
гр. д. № 245/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна/.
С оглед на горното, за изпълнителното производство са дължими
разноски в размер на 90 лева, изчислени след приспадане на сумата от 72 лева
с ДДС за запорите. По съразмерност съобразно изхода от спора в полза на
ищеца следва да се присъди сумата от 51,12 лева, представляваща сторени
10
разноски в изпълнителното производство.
За исковото производство се претендира заплащането на разноски за
пътни разходи за явяване в о.с.з. на 19.09.2025 г. В съдебната практика се
приема, че разходът за пътуване на адвоката не представлява
съдебноделоводни разноски по делото и не може да се претендира на осн. Чл.
78 от ГПК /така решение № 192 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 5663/2013 г., IV г.
о. на ВКС, определение № 50321 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3024/2021
г., IV г. о., ГК и други/. Довереникът и доверителят имат възможност при
уговаряне на възнаграждението да предвидят неговия размер и с оглед
предстоящите пътни и квартирни разходи. Затова и не следва да се възлага в
тежест на насрещната страна заплащането на разноски, свъразни с пътуването
на процесуалния представител на ищеца. По съразмерност за исковото
производство в полза на ищеса са дължими съдебно-деловодни разноски в
общ размер на 1687.75 лева, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Доколкото искането за назначаване на съдебно-почеркова експертиза е
направено от страна на особения представител на ответника, то депозитът е
изплатен от бюджета на съда. Затова и съобразно изхода от спора, на
основание чл. 77 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Варна държавна такса
съобразно отхвърлената част за възнаграждението на вещото лице по съдебно-
почерковата експертиза в размер на 86,20 лева, а ответникът- 113,80 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА С. Н. К., ЕГН: ********** да заплати на Т. И. Д., ЕГН:
********** сумата от 3250 евро /три хиляди двеста и петдесет евро/ -
главница по сключения между страните договор за паричен заем от 08.02.2023
г., 456,87 евро /четиристорин петдесет и шест евро и осемдесет и седем цента/
-договорна възнаградителна лихва по чл. 5 от договора за заем за периода от
08.02.2023 г. до 08.02.2024 г., ведно със законна лихва за забава от депозиране
на исковата молба - 22.07.2024 г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане на договорна възнаградителна лихва за
горницата над 456,87 евро до претендираните 593.13 евро, както и сумата от
2681.25 евро-неустойка за забава по чл. 14 от договора за заем за периода от
11
09.02.2024 г. до 22.07.2024 г., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 2
ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА С. Н. К., ЕГН: ********** да заплати на Т. И. Д., ЕГН:
********** съдебно-деловодни разноски, както следва: 1687.75 лева /хиляда
шестстотин и осемдесет и седем лева и седемдесет и пет стотинки/ за
настоящото производство, 653.88 лева /шестотин петдесет и три лева и
осемдесет и осем стотинки/ за обезпечителното производство по ч. гр. д. №
6593/2024 г. по описа на Районен съд – Варна, както и 51,12 лева /петдесет и
един лева и дванадесет стотинки/ за изпълнително дело № 596/2024 г. по
описа на ЧСИ – С.А., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА Т. И. Д., ЕГН: ********** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд – Варна сумата от 86,20 лев
/осемдесет и шест лева и двадесет стотинки/, представляваща част от
възнаграждението на вещото лице по назначената в производството съдебно-
почеркова експертиза, на основание чл. 77 от ГПК.
ОСЪЖДА С. Н. К., ЕГН: ********** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд – Варна сумата от 113,80 лева /сто
и тринадесет лева и осемдесет стотинки/, представляваща част
възнаграждението на вещото лице по назначената в производството съдебно-
почеркова експертиза, на основание чл. 77 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд-Варна в двуседмичен срок от съобщението.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12