№ 955
гр. Плевен, 27.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря Петя Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20254430100783 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от И. В. В., с ЕГН
**********, с постоянен адрес в гр.*****“, № 2А вх.б, ет.1 ап.22, чрез адв. В.
Б. Б. от САК, срещу „****“ АД, вписано в Търговския регистър и регистъра на
юридическите лица с нестопанска цел с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление в град гр.С******47, ап.14, представлявано от В.Г.С., искове с
правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. с чл.11 и чл.19 ЗПК и чл.55 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 15.05.2023г. сключил с ответника Договор за
потребителски кредит № 207179 за предоставяне на заем в размер на 1500,00
лева с ГЛП съгласно чл.7 ал.1 от договора 41 %. Твърди, че в чл.9 бил посочен
ГПР 49.65 %. Посочва, че срокът за издължаване на кредита е 14 месеца и
изтича на 15.07.2024г.
Ищецът твърди, че в чл.10 вр. с чл.20 от договора и раздел V от Общите
условия било предвидено условието за обезпечаване на договора за паричен
заем с предоставяне на солидарен длъжник, сключване на договор за
поръчителство или запис на заповед, които да отговарят на предвидените
условия в чл.15 ОУ към договора. Сочи, че при непредоставяне на
предвидените гаранции в тридневен срок от подписване на договора, в чл.10
било предвидено начисляването на неустойка в размер на 10,35 лева плюс
0,230 % от усвоения размер на кредита за първият ден на забава и 0,230% от
усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е
обезпечен. Ищецът твърди, че с подписването на договора и изготвянето на
1
Погасителен план към него била начислена неустойка за непредставяне на
обезпечение, като същата е включена в крайната сума за връщане и е в общ
размер на 1449,00 лв. Сочи, че в изпълнение на задълженията, поети със
сключения договор за паричен заем, заплатил всички суми, дължими по
Договора за паричен заем предсрочно, ведно с възнаградителната лихва и
начислената неустойка за непредоставено обезпечение.
Твърди, че процесният договор представлява такъв за потребителски
кредит съгласно дадената в чл.9 ал.1 ЗПК, а заемателят има качеството
потребител по смисъла на §13 т.1 ДР ЗЗП. Ищецът твърди, че съгласно чл.22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 чл.11 ал.1 т.7 - 12 и 20 и
ал.2 и чл.12 ал.1 т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл.11 ал.1 т.10 ЗПК в договора за заем следва да се съдържа
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, а в процесния договор е посочен годишен процент на разходите,
но не е ясно нито какво включва, нито как е формиран - изрично е уговорен
само ГЛП 41,00 % и ГПР 49,65 %. Твърди, че в ГПР се включват освен
дължимата възнаградителна лихва, така и всички допълнителни разходи,
което в случая не е спазено, а в случай, че се спази, то той би надхвърлил
многократно предвидения размер съгласно чл.19 ал.4 ЗПК, който не следва да
надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
определена с постановление на Министерски съвет на РБ. Твърди, че
получаването на кредита при предлаганите условия предполага
предоставянето на обезпечение, като дължимото в тази връзка
възнаграждение (такса за предоставяне на гаранция/поръчителство), е разход
по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. Твърди, че липсата на
изрично отбелязване в договора за кредит, че този разход се включва в ГПР,
както и изобщо кои разходи са взети предвид при определянето му, е в
противоречие с императивната разпоредба на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. Твърди също, че ГПР
има единствено цифрово изражение, което е незаконосъобразно, без да се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 към закона
начин. Твърди, че несъобразяването на договора с изискванията на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК представлява самостоятелно основание по чл.22 от ЗПК за неговата
недействителност. Твърди, че по своето същество неустойката представлява
скрито възнаграждение за кредитора, а изискванията, които посочените клаузи
въвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него.
Твърди, че противоречието на процесния договор на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК дава основание за признаване на целия договор за недействителен
съгласно чл.22 ЗПК, а нормите на чл.10 ал.1 чл.11 ал.1 и 2 и чл.22 ЗПК са
императивни. Навежда доводи, че съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по
кредита, поради което заемателят дължи връщане по договора само на
2
получената сума от 1449 лева, които вече са заплатени на заемодателя. Всичко
над чистата стойност на получената сума (главницата) от 1449 лева е платено
при изначална липса на основание с оглед недействителността на договора,
поради което подлежи на връщане.
В заключение моли съда да признае сключения между страните
Договор за потребителски кредит №207179/15.05.2023г. за недействителен на
основание чл.22 ЗПК вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ЗПК. На основание чл.55 ал.1
предл.1 ЗЗД моли съда да осъди „****“ АД да му заплати недължимо платени
по договора суми : 412,25 лева - договорна/ възнаградителна лихва по чл.7
Договор за потребителски кредит № 207179/15.05.2023г., за периода от
15.06.2023г. до 15.07.2024г.; 1449 лева - неустойка за непредставено
обезпечение на основание чл.10 Договора за периода от 15.06.2023г. до
15.07.2024г.; Законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски.
След насрочване на делото, по делото е постъпила молба от ищеца за
изменение в размера на предявените искове, което е прието с определение в
съдебно заседание. Искът за възнаградителна лихва се счита предявен за
сумата от 402,72 лева вместо 412,25 лева и за неустойка се счита предявен на
1286,85 лева вместо 1499,00 лева. Съдът не споделя доводите на ответника, че
при изменение в размера на исковете следва да бъде посочено изрично дали се
иска прекратяване в тази част поради отказ или оттегляне, тъй като съдебната
практика е в обратния смисъл. Оттеглянето и отказът са институти, различни
от изменението.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, в който ответникът
признава предявените искове. Представя платежни нареждания за изплатена
сума по процесния договор. Ответникът твърди, че не е дал повод за
завеждане на делото, поради което моли съда да не уважава претенцията за
присъждане на разноски.
Не е спорно между страните, че на 15.05.2023г. между страните бил
сключен договор за кредит по силата на който ответното дружество
предоставило на ищеца заем в размер на 1500 лева, която сума следвало да
бъде изплатена на ищеца по банкова сметка еднократно. Ответникът следвало
да върне сумата на 14 месечни вноски. Видно от договора, в чл.20 е
предвидено задължение в срок от три работни дни да обезпечи кредита с
поръчителството на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да
отговаря на посочени в чл.20 ал.3 условия. Съгласно чл.10 от договора,
потребителят дължи неустойка в случай, че не представи обезпечение. Не е
спорно между страните, че по договора за кредит кредитополучателят платил
на ответното дружество сумата в размер на 402,72 лева възнаградителна лихва
за периода 15.06.2023г. – 15.07.2024г. и неустойка в размер на 1286,85 лева за
непредставено обезпечение за периода 15.06.2023г. – 15.07.2024г.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема за
установено от правна страна, че страните са били в облигационни отношения
3
възникнали от сключения между тях договор за кредит. Основното
задължение на длъжника по договора за кредит е да върне предоставената в
заем сума, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението. Съгласно §1 т.1
от ДР ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. С оглед на това, съдът счита, че неустойката следва да
бъде включена в общите разходи по кредита по смисъла на §1 т.1 ДР на ЗПК.
Определената дължима в договора като неустойка сума е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение
на вземанията по договора. Тази неустойка е известна на заемодателя, което се
потвърждава и от обстоятелството, че е разсрочена и определена още при
сключване на договора за кредит – предвидена е в погасителния план и е
разсрочена заедно с месечните вноски за главница и лихва и е начислявана
преди ищецът да е изпаднал в просрочие. Това показва, че при точно
изпълнение на основното задължение по договора за заем, а именно плащане
на дължимите вноски за погасяване на кредита за главница и лихва,
потребителят дължи неустойка поради неизпълнение на друго задължение по
договора – обезпечаване на кредита. Тази неустойка влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът
прави извод, че уговорената неустойка следва да бъде включена в ГПР, тъй
като е пряко свързана с договора, известна е на кредитора към момента на
сключването му и е задължително условие за сключването на договора.
Отделно от това следва да се отбележи практиката на СЕС (Решение от
13.03.2025г.), че за да осигури по-голяма защита на потребителите,
законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“, като включва всички разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора. В това число следва да бъде включена и неустойката
при непредставено обезпечение, тъй като е разход, известен на кредитора и се
дължи на вноски заедно с вноските по кредита. В този смисъл, съдът приема,
че Договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11
ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. При
неправилно посочен ГПР, следва да се приеме, че такъв липсва и съответно не
е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
4
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК. (СЕС в Решение по дело С-714/22 от 21.03.2024г. приема: „чл.10 § 2 б.ж
и член 23 Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички
предвидени в чл.3 б.ж от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница.“) Това прави
сключения договор недействителен.
По предявения иск по чл.55 ЗЗД. Ищецът претендира заплащане на
договорна лихва в размер на 402,72 лева и неустойка в размер на 1286,85 лева.
В представения по делото отговор и писмено становище, ответникът е
посочил, че ищецът е заплатил сумата от 402,72 лева договорна лихва и
1286,85 лева неустойка, които са суми, платени извън главницата. С оглед
направеното признание, съдът не е назначавал счетоводна експертиза.
Предявеният иск с правно основание чл.55 ЗЗД следва да бъде уважен, като
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата в
размер на 402,72 лева възнаградителна лихва за периода 15.06.2023г. –
15.07.2024г. и сумата от 1286,85 лева неустойка за непредставено обезпечение
за периода 15.06.2023г. – 15.07.2024г.
По разноските : Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 136,45
лева по двата предявени иска, които съдът е приел, че са предявени в защита
на един интерес.
Ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева, за
което е представен списък с разноски. За искът за обявяване на договора за
кредит за недействителен ищецът е представил доказателства за уговорено и
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, а за
осъдителните претенции – в размер на по 400 лева.
Съдът счита, че не е обвързан от определените в Наредба
№1/09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, като
възнаграждението следва да се определи, отчитайки реалната фактическа и
правна сложност на делото, която в случая не е съответна за претендираното
възнаграждение от 1800,00 лв. за предявените искове. Следва да се вземе
предвид и обстоятелството, че делото е приключило с провеждане на едно
съдебно заседание, в което страните на са се явили. Несправедливо и
неотчитащо положения реално от адвоката труд би било възнаграждение,
формирано в тези високи размери, макар и в границите на минималното
определено в Наредба№1/2004г. Възнаграждението следва да се определи по
аналогия с разпоредбата на чл.47, ал.6 от ГПК, съгласно която съдът определя
възнаграждението на особения представител съобразно фактическата и
5
правна сложност на делото и при това положение може да определи
възнаграждение и под минималния размер за съответния вид работа съгл.чл.36
ал.2 ЗА. При определяне размера на адв. възнаграждение следва да има
обективен критерий, като съдът не би следвало да игнорира напълно
посочените минимални размери на адвокатските възнаграждения, определени
в Наредба №1/09.07.2004г. В конкретния случай с ИМ са предявени два
обективно съединени оценяеми иска, произтичащи от едно правоотношение и
в защита на един интерес, а именно Договор за паричен заем, с искане : Да
бъде обявен сключения договор за недействителен и Да бъде осъден
ответника на основание чл.23 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД да
заплати на ищеца сумата в размер на 1689,57 лева, представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното й изплащане. Съдът счита, че предявените от ищеца искове с
една искова молба следва да се разглеждат като искове, предявени в защита на
един интерес, базираща се на едни и същи доказателства, с идентични доводи
и твърдения и с една и съща аргументация, произтичащи от едно и също
правоотношение, а именно Договор за потрителски кредит № 207179, сключен
на 15.05.2023г. между страните по делото. С оглед практиката на ВКС,
застъпена в Определение №29/20.01.2020г. по ч.т.д. №2982/2019г. ТК, че
когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове интересът,
върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички. При това положение и по
аргумент от разпоредбата на чл.72 ал.1 ГПК съдът приема, че обективно
съединените искове са предявени в защита на един интерес, а именно
произтичат от Договор за потребителски, между страните и съгласно чл.7 ал.2
т.2 Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, а
ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 468,57 лева.
Съдът не споделя доводите на ответника, че не е станал причина за
завеждане на делото, тъй като няма данни да е върнал получената без правно
основание сума.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД
вр. чл.22 вр. с чл.11 и чл.19 ЗПК, Договор за потребителски кредит
№207179/15.05.2023г., сключен между И. В. В., с ЕГН **********, с
постоянен адрес в гр.*****“, № 2А вх.б, ет.1 ап.22 и „****“ АД, вписано в
Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел с
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в град гр.С******47, ап.14,
представлявано от В.Г.С..
6
ОСЪЖДА на основание чл.55 ЗЗД „****“ АД, вписано в Търговския
регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел с ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление в град гр.С******47, ап.14,
представлявано от В.Г.С. да заплати на И. В. В., с ЕГН **********, с
постоянен адрес в гр.*****“, № 2А вх.б, ет.1 ап.22 сумата от 1689,57 лева, от
която 402,72 лева възнаградителна лихва за периода 15.06.2023г. – 15.07.2024г.
и от 1286,85 лева неустойка за непредставено обезпечение за периода
15.06.2023г. – 15.07.2024г..
ОСЪЖДА „****“ АД, вписано в Търговския регистър и регистъра на
юридическите лица с нестопанска цел с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление в град гр.С******47, ап.14, представлявано от В.Г.С. да
заплати на И. В. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.*****“, № 2А
вх.б, ет.1 ап.22 сумата от 605,02 лева разноски за адвокатско възнаграждение
(468,57 лв) и държавна такса (136,45 лв.)
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7