Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 12.04.2019
г.
В И М
Е Т О
Н А Н
А Р О
Д А
Софийски окръжен съд, гражданско
отделение, втори въззивен състав в публичното заседание,
проведено на тридесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ВАНЯ ИВАНОВА
при
секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №
717 по описа за
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 121 от 08.08.2018 г.,
постановено по гр.д. № 1000/2017 г. на Самоковския районен съд, са отхвърлени
предявените от Х.С.З. срещу „З.А.” АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1
от КЗ /обн. ДВ бр. 103/2005 г., отм./ за заплащане на
сумата 19500 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен с
полица № 1112000117681/22.12.2011 г., за претърпените от ищеца неимуществени
вреди, изразяващи се в болки, страдания, принудително обездвижване, физически дискомфорт и непълноценност за период от една година
вследствие на компресивно /клиновидно/ счупване на
първи поясен прешлен в предната му част, причинено му
при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 26.08.2012 г. на пътя Рилски
манастир – гр. Рила, както и за заплащане на сумата 500 лева, представляваща
застрахователно обезщетение по договора за имуществени вреди, изразяващи се в
извършване на разходи за лечение, закупуване на лекарства и рехабилитация
вследствие на същото увреждане, ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от 26.08.2012 г.до окончателното им изплащане.
Решението е обжалвано от ищеца
в първоинстанционното производство като неправилно и
незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон с искане за неговата
отмяна и постановяване на друго, с което се уважат предявените искове. В
жалбата се излага възражение срещу решаващия извод на районния съд за липса на противоправност на деянието на водача П. П., основан на
обвързващата сила на влязлото в сила решение по НАХД № 1635/2012 г. на РС-
Дупница, с което същият е признат за невиновен в извършването на престъпление
по чл. 343, ал. 1, б. „б”, предл. 2, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Жалбоподателят излага довод, че
разпоредбата на чл. 184, т. 4, предл. 2 от ЗДвП,
която твърди, че водачът е нарушил, не е частен случай на задължението по чл.
5, ал.1, т. 1 от ЗДвП, а е специална санкционно-забранителна норма, за
нарушаването на която не му е повдигнато обвинение по посоченото наказателно
дело, и влязлото в сила решение по него не се ползва с обвързваща сила по чл.
300 от ГПК.
Ответникът по жалбата оспорва същата и настоява
обжалваното решение да бъде потвърдено.
За да се произнесе, въззивният
съд взе предвид следното:
Самоковският районен съд е сезиран с предявени от Х.С.З.
срещу „З.А.” АД искове за заплащане на сумата 19500 лева, представляваща
обезщетение за неимуществените вреди, причинени на ищеца в резултат на ПТП,
настъпило на 26.08.2012 г. на третокласен път № 107, на около
В исковата молба се твърди, че на 25.08.2012 г. рано сутринта ищецът, който по това време бил
служител на Национален парк „Рила”, заедно с колегите му П. П., А. Б. и Х. Г.,
пристигнали в района на природен парк „Рилски манастир” за участие в
пожарогасителни действия. При тежки условия /пресечен терен, обширно пожарно
огнище, висока температура и др./ те извършвали такива действия до 10,00 ч. на
другия ден, след което си тръгнали за гр. Самоков със
служебен автомобил „ВАЗ 2121 – Нива” с рег. №
Е 6789 АМ, управляван от П. П.. Около 12,05 ч. на 26.08.2012 г. на прав
участък на третокласен път № 107 водачът на автомобила внезапно се отклонил
вляво от пътното платно, вследствие на което автомобилът се преобърнал в
крайпътно дере, в резултат на което на ищеца била причинена тежка телесна
повреда, изразяваща се във фрактура на първи прешлен и счупване на гръбначния
стълб в поясната област. За управлявания от П. П.
служебен автомобил била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите” и „Злополука”, сключена с ответника „З.А.” АД. По заявление на
ищеца при ответното дружество била образувана преписка по щета №
10014100101622Н за горепосоченото застрахователно събитие, за изплащане на
застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени и имуществени вреди
в резултат на ПТП, но застрахователят отказал да изплати такова обезщетение.
Отказът на застрахователя бил мотивиран с влязло в сила решение по НАХД №
1635/2012 г. на РС- Дупница. Ищецът сочи, че са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответника по чл. 226, ал. 1 от КЗ, която
отговорност не се изключа от влязлото в сила решение по посоченото наказателно
дело. В тази връзка твърди, че водачът П. П. е извършил нарушение на чл. 181,
т. 4, алт. 2 от ЗДвП – управлявал е МПС
след преумора, безсъние и вдишване на отровни газове при гасеното на
възникналия пожар, което нарушение не е било в рамките на повдигнатото му
обвинение по чл. 343, ал.1, б. „б” от НК, чл. 20, ал. 1 и чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП.
В писмения си отговор ответникът оспорва така предявените
искове. Не оспорва, че е страна по договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност” за управлявания от П. П. лек автомобил към момента на
ПТП. Излага довод за липса на
основание за ангажиране на отговорността му спрямо ищеца за обезщетяване на
твърдените от ищеца вреди предвид задължителното за гражданския съд относно
последиците от деянието решение по НАХД № 1635/2012 г. на РС- Дупница, с което
водачът на автомобила П. П. е признат за невиновен в това, че на сочената
дата и място при управление на посочения
лек автомобил е нарушил правилата за движение по чл. 2, ал. 1 и чл. 5, ал. 1,
т. 1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил на ищеца телесна повреда. При
условията на евентуалност ответникът прави възражения за съпричиняване
на вредите от ищеца и за прекомерност на претендирания
размер на претенцията за неимуществени вреди, както и за липса на причинна
връзка между настъпилото ПТП и претендираните
имуществени вреди.
Въззивният съд намира, че фактическата
страна по делото е детайлно и коректно установена в мотивите на обжалваното
решение, поради което не е необходимо същата да се възпроизвежда отново в
настоящото решение, и препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.
Въз основа на така приетата
фактическа обстановка и като съобрази наведените във въззивната
жалба оплаквания, съдът намира следното от правна
страна:
Предявени са искове с правно
основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /обн. ДВ, бр.103/2005
г., отм., ДВ, бр. 102/2005 г., в сила от 01.01.2016 г. /, приложима в настоящия
случай с оглед датата на настъпване на твърдяното застрахователно събитие.
Така предявените искове са
допустими, а по същество – неоснователни.
Съгласно
чл. 223, ал. 1 от КЗ / отм./ с договора за застраховка „Гражданска отговорност”
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди. Увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя – чл. 226, ал. от КЗ. Задължението на застрахователя е вторично,
функционално обусловено от задължението на застрахования да обезщети вредите на
третото лице. Застрахователят дължи обезщетение само доколкото застрахованият
има задължение към третото лице за обезщетяване на причинените вреди.
Обект
на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е
гражданската отговорност на застрахованите лица за причините от тях на трети
лица неимуществени и имуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на МПС, за които застрахованите отговарят съгласно българското
законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата
/чл. 257, ал. 1 от КЗ/.
В случая не е спорно, че към
25.08.2012 г. за управлявания
от П. П. автомобил „ВАЗ 2121 – Нива” с рег. № Е 6789 АМ е действал валиден договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност”, сключена с ответното дружество.
За
да се ангажира отговорността на ответника- застраховател по сключената за процесното МПС задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” на автомобилистите, в тежест на ищеца е да докаже, че водачът на
МПС е осъществил спрямо него деяние, съставляващо деликт
чл. 45 от ЗЗД, именно - противоправно поведение на делинквента,
настъпване на твърдените от ищцата вреди, причинна връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди, като вината
се презумира.
В
случая от събраните по делото доказателства се установява, че на 26.08.2012 г.
на пътя Рилски манастир – гр. Рила е настъпило ПТП с участието на П. П., при
което управляваното от него МПС „ВАЗ 2121- Нива” с рег. № Е 6789 АМ е напуснало
платното за движение и се е преобърнало в крайпътно дере, в следствие на което
на ищеца е причинено телесно увреждане /счупване на първи поясен
прешлен в предната му част/, довело до трайно затрудняване на движенията на
снагата за период по-голям от 30 дни.
С
влязлото в сила решение по НАХД № 1635/2012 г. на РС –Дупница П. П. е признат
за невиновен в това, че на посочените дата и място е нарушил правилата за
движение по пътищата, установени в чл. 20, ал. 1 от ЗДвП – „Водачите са длъжни
да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват” и чл.
5, ал.1, т. 1 от ЗДвП –„Всеки участник в движението по пътищата с поведението
си не трябва да поставя опасност
живота и здравето на хората”, и по
непредпазливост е причинил на ищеца Х.С.З. така описаното увреждане, поради
което е оправдан по повдигнатото за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б”, предл. 2, вр. чл. 342, ал. 1 от НК.
Влязлата
в сила присъда /както и решението по чл. 78а от НК/ е задължителна за съда,
разглеждащ гражданскоправните последици от деянието,
но само относно това дали то е извършено, дали е противоправно
и дали деецът е виновен /чл. 300 от ГПК/.
Налице е тъждество
между деянието, предмет на горепосоченото решение по НАХД № 1635/2012 г. на РС-
Дупница, за което водачът е оправдан по повдигнатото му обвинение, и деянието,
предмет на настоящия исков процес, което е в причинна връзка с вредите, чието
обезщетяване се претендира. В рамките на
повдигнатото на П. П.
обвинение с посоченото решение на наказателния съд е прието, че същият не е
нарушил виновно разпоредбите на 20, ал. 1 и чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП., установяващи общи задължения на водачите на МПС, а именно - да контролират непрекъснато управляваните
от тях пътни превозни средства и с поведението си да не поставят в опасност живота и здравето на хората. Описаният
в исковата молба и установен от доказателствата по делото механизъм на
настъпване на ПТП кореспондират напълно с фактическия състав на горепосочените
нарушения на ЗДвП, вменени на
водача П. П. като съставомерни
елементи за престъплението, за което му е било повдигнато обвинение. В тази връзка наведеният от
ищеца довод, че застрахованият водач
е извършил
друго нарушение на ЗДвП / по чл. 181, т. 4, алт. 2 от ЗДвП/, което не е било в рамките на
повдигнатото му обвинение по приключилото наказателно дело, е неотносим към преценката за наличие на предпоставките на
чл. 300 от ГПК. Посочената разпоредба на ЗДвП, установяваща задължение на
водача да не управлява МПС в болестно или друго състояние, което създава
опасност за движението, се поглъща от общия състав на нарушението, установено в
разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, според която „всеки участник в
движението по пътищата с поведението не трябва да поставя в опасност
живота и здравето на хората”. Общото
задължение на водачите на МПС, установено в чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, включва
и задължението им да не управляват МПС в болестно или друго състояние,
създаващо опасност за движението. С други думи,
установеното в чл. 181, т. 4 от ЗДвП задължение на да не се управлява
МПС в състояние, създаващо опасност за движението, е част от дължимото
поведение на водача, установено с общото правило на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП.
След като с влязлото в сила решение по посоченото наказателно дело е прието, че
водачът П. П. не е нарушил виновно общата разпоредба на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, в настоящото исково производство с предмет гражданските последици от това
деяние е недопустимо да се разглежда въпроса относно деяние, което макар и въведено в ЗДвП като отделен състав на
нарушение, по естеството си се поглъща от общия състав на нарушението, предмет
на обвинението, в рамките на което се е произнесъл наказателният съд с влязъл в
сила съдебен акт.
С оглед на горното предвид обвързващото за гражданския
съд решение по НАХД № 1635/2012 г. на РС- Дупница, следва да се приеме, че
деянието на застрахования при ответника водач П. П., в резултат на което са
причинени на ищеца установените телесни увреждания, не е противоправно,
респективно не е налице деликт, който да обуслови
отговорност на застрахователя - ответник
за обезщетяване на вредите от това деяние. Поради това предявените искове по
чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ за заплащане
на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди следва да се отхвърлят като
неоснователни.
С оглед
съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде изцяло
потвърдено при условията на чл. 272 от ГПК.
Предвид
изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от ответника по
жалбата искане, жалбоподателят следва да бъде осъден да му заплати претендираните разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200 лева.
Воден от горното, Софийският
окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 121 от 08.08.2018 г. по гр.д. № 1000/2017 г.
на Самоковски районен съд.
ОСЪЖДА Х.С.З., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати
на „З.А.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес а управление ***, сумата 200
лв. /двеста лева/ за разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от връчването на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.