Решение по дело №6508/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3265
Дата: 28 май 2020 г. (в сила от 28 май 2020 г.)
Съдия: Адриана Дичева Атанасова
Дело: 20191100506508
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 май 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 28.05.2020г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.

            ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

     мл. съдия АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова гр. дело 6508 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 45390 от 20.02.2019г., постановено по гр. д. № 25114/2016г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 45 състав, са отхвърлени предявените от В.С.Л., Н.С.В., Д.З.Х., К.Д.З., Н.П.Р., Г.Т.П., З.К.С., А. П. Ю., З.Х.В., В.Х.Б., Г.М.М., срещу „П.Г.” ЕАД искове с правно основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати солидарно на ищците  сумата в размер на 4498, 50 лв., представляваща неплатена наемна цена, за периода от 01.01.2016г. до 31.03.2016г. по сключения между страните договор за наем от 09.11.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. С решението ищците са осъдени да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 150 лв. направени разноски пред първата инстанция. 

Срещу решението е подадена въззивна жалба от всички ищци, чрез адв. И.З. – САК, като във въззивната жалба са изложени твърдения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението, което било постановено в противоречие на материалния закон. Поддържа се, че съдът е следвало да кредитира показанията на свидетеля С., който безпристрастно и последователно е възпроизвел видяното лично от него, а именно – наличието на строителните машини в процесния имот, както и продължаването на строителните дейности в процесния период. Сочи се, че е неправилен изводът на първоинстанционният съд относно обстоятелството, че по делото не са събрани доказателства ответникът да се е съгласил да продължи да изпълнява задълженията си да заплаща наемната цена срещу правото да ползва имота, както и че не са събрани убедителни доказателства, че ответникът е продължил да ползва наетия имот през процесния период. Твърди се още, че районният съд не е следвало да кредитира свидетелските показания на С., тъй като същият се намира в служебна зависимост от ответника. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна „П.Г.” ЕАД изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е постановил решението си, като е направил извод, че не са събрани убедителни доказателства за ползването на процесния имот извън срока на наемните правоотношения. Сочи се, че правилно районният съд е кредитирал показанията на свидетеля С. и не е дал вяра на показанията на свидетеля С., тъй като последният не е възприел пряко случилото се, както и не е потвърдил да е наясно, в чий имот е била техниката, която е видял. Излагат се съображения, че освен това е било установено в хода на съдебното производство, че част от процесния имот е бил отчужден съгласно Решение № 811/21.12.2013г. на МС, което е било потвърдено от Решение  на ВАС, постановено по адм. д. № 7927/2014г., поради което и пред първата инстанция ответникът е направил възражение за прихващане, което не е било разгледано от първоинстанционния съд поради изхода на спора. Претендират се разноски. 

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 45 състав, решение за валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, доколкото дължи произнасяне по направените в жалбата възражения, въззивният съд намира за необходимо да добави следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати солидарно на ищците сумата в размер на 4498, 50 лв., представляваща неплатена наемна цена, за периода от 01.01.2016г. до 31.03.2016г. по сключения между страните договор за наем от 09.11.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане. 

В исковата молба се излагат твърдения, че на 09.11.2015г. между ищците и ответника е бил сключен договор за наем, съгласно който ищците са отдали за временно ползване на ответника съсобствения си недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор 68134.1352.78, с площ от 2999,00 кв.м., находящ се в гр. София, ж.к. „Надежда”, местността „Беравицата” при месечна наемна цена в размер на 1499,50 лв. Навеждат се твърдения, че ответникът е заплащал месечната наемна цена за срока на договора. Сочи се още, че след изтичането на същия на 31.12.2015г., ответникът е продължил да ползва имота, тъй като не бил довършил дейността си, поради което и ищците изпратили на ответника писмо, получено на 24.03.2016г., с което поканили „П.Г.” ЕАД да им заплати наемните вноски за периода от 01.01.2016г. до 31.03.2016г. в общ размер от 4498,50 лв. Сочи се още, че ответното дружество е напуснало имота едва през средата на месец април 2016г. Навеждат се твърдения, че ответникът им дължи заплащане на наемната цена за периода от 01.01.2016г. до 31.03.2016г., тъй като същият е продължил да ползва имота след изтичането на срока по наемния договор и същото е станало със знанието на ищците, поради което е налице хипотезата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД. В допълнителна молба от 26.20.2016г., в резултат на дадени указания от съда, ищците са направили уточнение, че предявяват исковата претенция при условията на солидарност, както и че договорът за наем е сключен от Г.М.М., в качеството му на упълномощен представител на всички съсобственици, както и че договорената наемна цена следва да бъде заплащана по посочената от М. банкова сметка.

***очи, че действително на 09.11.2015г. между страните е бил сключен договор за наем, като ответното дружество е използвало имота до 31.12.2015г., когато е изтекъл срокът на договора и е изнесло своята техника  и е освободило имота, собственост на ишците. Поддържа се още, че с Решение № 811 от 21.12.2013г. на МС е била отчуждена част от процесния имот от 0,653 дка още към датата на сключване на договора за наем. Сочи се още, че с Решение № 4941 от 04.05.2015г., постановено по адм. дело № 7927/2014г., III отд. на ВАС е било потвърдено първоинстанционното решение, с което  е била отчуждена тази част от имота на ищците. Направено е и възражение за прихващане на сумата от 649, 88 лв., като надплатена сума от наемателя във връзка със заплатената сума като наемна цена за отчуждената част от имота.

Съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 1 от  ЗЗД, ако след изтичане на наемния срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок. В тази връзка ищците следва да докажат наличието на договорни отношение между страните, предоставянето на имота на ответника за неговото ползване, прекратяване на договора между страните, както и че след прекратяването на наемния договор, имотът е продължавало да се ползва от ответника със знанието на ищците, поради което за ответника е възникнало задължение да заплаща наемната цена.  

Безспорно по делото е, че на 09.11.2015г. между страните е сключен договор за отдаване под наем на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.1352.78, със срок на действие от 01.11.2015г. до 31.12.2015г. и с месечна наемна цена в размер на 1499,50 лв., която следва да се заплати на 30- то число на месеца. В чл. 15 от договорът е посочено, че същият се прекратява с изтичането на срока му. По делото не се спори и че процесния договор е срочен и неговото действие е прекратено с изтичането на срока му, а именно на дата 31.12.2015г.

По делото страните не спорят и че ответникът е заплатил наемните цени  по договора, за срока, за който същият е бил сключен.

По делото е отделено като безспорно и че ищците са изпратили до ответника, след изтичането на срока на сключения между страните договор, покана за заплащане на месечната наемна цена на имота в размер на 1499,50 лв. за периода от 01.01.2016г. до 31.03.2016г., в която ищците са посочили, че са съгласни ответникът да продължи да ползва имота и не се противопоставят на същото.

Спорно по делото се явява дали ответното дружество е продължило да ползва процесния имот след 31.12.2016г. – датата на изтичането на срока на договора. По делото са събрани гласни доказателствени средства, чрез проведен разпит на свидетелите С.С. С. и М.Г.С..

В откритото съдебно заседание от 20.12.2018г. свидетелят С. /работник при  ответника/ е дал показния, че техниката на ответното дружество се е изтеглила от процесния имот на 31.12.2015г., защото „П.Г.” ЕАД е привършило всички строително монтажни работи към тази дата, като е останала тежка техника, която е стояла на паркинга на предприятието „Хим Снап”, което не е на територията на процесния имот. Изяснява, че той лично е работил на обекта, на възела „Илиянци - Требич” за отводняването на възела. Сочи още, че всички камиони на ответното дружество имат отличителни знаци  с надпис „ПСТ Г.” изписан на кирилица. Твърди още, че е минавал покрай обекта и след 31.12.2015г. и си спомня, че част от тангентата вече е била пусната.

По делото са дадени показания и от свидетеля С., който твърди, че познава ищците Н.Р. и В.Б., тъй като е приятел с тях от 20 години. Сочи, че знае от тях, че притежават нива в края на северната тангента и стария път за Требич, която е с площ около 3 дка., както и че в края на 2015г. са отдали имота под наем за срок от два месеца. Поддържа, че е минавал често покрай това място, тъй като притежава онлайн магазин за детски стоки и е посещавал намиращите се складове в Требич, за да пазарува от тях. Твърди, че техниката е била там до началото на април 2016г.,  когато е приключил строежа на северната тангента. Дава показния, че ищците са му казали, че са предявили искове, за да им бъде заплатен наема за ползването на имота след прекратяването на срока на договора за наем.

Настоящият въззивен състав кредитира показанията на  свидетеля С., тъй като намира същите за обективни, еднопосочни и достоверни, подкрепени от останалия по делото доказателствен материал. До този извод въззивният съд достига, тъй като свидетелят е бил очевидец на случилото се, а именно приключване на работата на ответното дружество на обекта до 31.12.2015г. и изтеглянето на техниката на същото до тази дата. Свидетелят С. освен това е посочил, че всички камиони на ответното дружество имат отличителни знаци  с надпис „ПСТ Груп” изписан на кирилица.

Неоснователно се явява наведеното от въззивниците възражение, че следва да бъдат  кредитирани свидетелските показания на С., а не тези на свидетеля С..  Това е така, тъй като от дадените от С. свидетелски показания, не може да се установи по безспорен начин, че техниката, за която последният твърди да е била разположена около тангентата, се е намирала именно върху процесния имот на ищците. От дадените показания от свидетеля С. освен това не може да се заключи и, че тази техника,  която последният твърди, че се е намирала на северната тангента, е била именно на ответното дружество, доколкото същият не е посочил отличителни знаци на същата. Не може да бъде възприето от настоящия въззивен състав и наведеното твърдение от ищците, че свидетелските показния на свидетеля С. не следва да се кредитират, тъй като същият е работник при ответното дружество. Напротив, именно поради обстоятелството, че С. е работил на обекта, за изпълнението на който е бил сключен договора за наем на процесния имот, спомага за изясняване на обстоятелствата по делото, а именно -  към кой момент е приключила работата по обекта и към кой момент е била изнесена техниката на ответното дружество. Нещо повече, въззивният съд не дава вяра на показанията на свидетеля С.  и поради обстоятелството, че същият се намира в много близки приятелски отношения от двадесет години с двама от ищците и намира, че С. е заинтересован свидетел по делото. От свидетелските показния на С. не може и да се заключи, че техниката, която е видял се намира именно върху процесния имот, собственост на ищците, а не върху отчуждената част от същата съобразно влязлото в сила решение № 4941/04.05.2015г., постановено по адм. д. № 7972/2014г., III отд. на ВАС, с което се потвърждава решение № 811/21.12.2013г. на МС за отчуждаване на част от имота на ищците с площ от 0, 653 дка.  Изложеното налага обоснован извод, че ищецът не е доказал при условията на пълно доказване и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК твърденията в исковата молба.

С оглед на гореизложеното може да се заключи, че предявените искове от ищците се явяват неоснователни, тъй като по делото остана недоказано, че ответното дружество е ползвало имота след 31.12.2015г. – датата на прекратяване на процесния договор за наем.           С оглед на гореизложеното, поради съвпадането на крайните изводи решението на районния съд следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба следва да се устави без уважение.

С оглед изхода на спора искането за присъждането на разноски за въззивното производство от въззиваемия следва да бъде уважено, като на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на „П.Г.” ЕАД следва да бъде присъдена сумата от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение -  направени разноски пред въззивната инстанция.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

   Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 45390 от 20.02.2019г., постановено по гр. д. № 25114/2016г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 45 състав.

ОСЪЖДА В.С.Л., ЕГН: **********, Н.С.В., ЕГН: **********, Д.З.Х., ЕГН: **********, К.Д.З., ЕГН: **********, Н.П.Р., ЕГН: **********, Г.Т.П., ЕГН: **********, З.К.С., ЕГН: **********, А. П. Ю., ЕГН: **********, З.Х.В., ЕГН: **********, В.Х.Б., ЕГН: **********, Г.М.М., ЕГН: **********, да заплатят на „П.Г.” ЕАД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 100 лева – разноски в производството пред СГС.

 Решението не подлежи на касационно обжалване, съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ:  1.                              2.