РЕШЕНИЕ
гр.София, 29.01.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на осми октомври през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева
Димитър Ковачев
при секретаря Цветослава
Гулийкова в присъствието на прокурора ..................... като разгледа
докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 7 431 по описа за 2019 година и за
да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 14 560, постановено на 17.01.2019
г. по гр.д.№ 55 932/2018 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав е признато за
установено на основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с 415 ГПК и чл.422 ГПК, във
връзка с чл.79 ЗЗД, във връзка с чл.327 ТЗ, че Софийски университет „Св.Климент
Охридски”, БУЛСТАТ ******дължи на „Р.” ООД, ЕИК ******сумата 1 109,42 лева
– главница, представляваща незаплатено задължение по фактура № 209810 от
19.07.2017 г. за извършена доставка и продажба на стоки във връзка с договор за
възлагане на обществена поръчка № 80.09-268 от 30.09.2014 г. за доставка на
консумативи и аксесоари за офис техника, № 80.09-279 от 30.09.2014 г. за
оригинални тонери за копирни и печатащи устройства и № 80.09-270 от 30.09.2014
г. за доставка съвместими тонери за копирни и печатащи устройства, ведно със
законната лихва от датата на депози-ране на заявлението по чл.410 ГПК /30.05.2014
г./, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 13.06.2018 г. по ч.гр.д.№ 34 960/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 41
състав.
Със същия съдебен акт Софийски
университет „Св.Климент Охридски” е осъден да заплати на „Р.” ООД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 624,19 лева – разноски за исковото производство и 385,00
лева – разноски за заповедното производство.
Така постановеното съдебно решение
е обжалвано от ответника Софийски универ-ситет „Свети Климент Охридски”, гр.София.
Във въззивна жалба се поддържа, че атакувано-то решение е неправилно, незаконосъобразно,
постановено при неправилно прилагане на материалния
закон, като се релевирани доводи, че при дейността си СРС не е установил ис-тинността
на фактическите твърдения на страните, доказателствата и субсумирането на уста-новените
факти под приложимата правна норма. Твърди се, че този съд не е обсъдил всички събрани в процеса писмени
доказателства, поради което изводите му са необосновани; че неправилно е приел,
че началния момент на настъпване на изискуемост на задължението по фактурата и
този на осъществяване на факта на доставката, като счита, че следва да се прави
разлика между признание възникването и размера на дадено задължение за плащане
цена на стока по дадена фактура и факта на реалното доставяне на стоката. Не
оспорва сключването на трите договора между страните по реда на ЗОП – № 80.09-268/30.09.2014 г., №
80.09-279/ 30.09.2014 г. и № 80.09-270/30.09.2014 г., но навежда доводи, че събраните
доказателства не са достатъчни да обосноват извод, че продажбената сделка е
била изпълнена от ответника – продавач, т.е., че той е доставил на купувача
стоката от уговорения вид и количество, тъй като фактурата е била издадена предварително с уговорката стоката да бъде
доставена и платена след доставката. Счита, че за да служи фактурата като
доказателство за предаване на стоката, тя трябва да е двустранно подписана, а в
случая процесната фактура е подписана само от издателя, но не и от
жалбоподателя, в качеството му на получател на стоката, като твърди, че последната
и приемо-предавателния протокол са подписани от лице, което няма представителна
власт по отношение на университета, поради което не следва да бъдат креди-тирани.
Сочи, че лицето, подписало тези документи, не е разполагало с правомощия по
закон да представлява жалбоподателя пред трети лица, доколкото по делото не са
ангажирани до-казателства за писмено упълномощаване от ректора на СУ „Св.Климент
Охридски“, като с оглед на това счита, че фактурата следва да се разглежда само
като частен свидетелстващ документ, който удостоверява изгодни за издателя си
факти и като такъв не се ползва с материална доказателствена сила, както и че
осчетоводяването на фактурата и разчитането на ДДС с бюджета съставлява
признание за възникването на продажбеното правоотношение и размера на паричното
задължение, но не са достатъчни да докажат спорния факт на реално-то извършване
на доставката, предвид което счита, че предявеният иск е неоснователен. Поддържа
и че съгласно предвиденото в чл.5, ал.4 от сключените между страните договори
цената на доставените изделия става дължима в 60-дневен срок след извършване на
достав-ката, удостоверена с приемо-предавателен протокол за всяка една заявка.
Фактурата, ведно с приемо-предавателния протокол, подписан без забележки от
надлежно упълномощ-ни представители на двете страни, се представят с
придружително писмо в паричен салон на Ректората/главен счетоводител, като с оглед
на това и предвид факта, че ищецът е предста-вил приемо-приемателния протокол
по процесната фактура в оригинал в съдебното заседа-ние от 15.01.2019 г., счита,
че за начален момент на изискуемостта следва да се приеме датата: 15.01.2019 г.
и отброяването на 60-дневния срок да се счита оттогава. Моли въззив-ният съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск, като му присъди и сторените
по делото разноски, включително заплатения адвокатски хонорар.
В подадения в срока по чл.263,
ал.1 ГПК отговор ищецът „Р.“ ООД оспорва
изцяло въззивната жалба, като инвокира съображения, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно. Поддържа, че от заключението на изслушаната съдебно-счетоводна
експер-тиза е установено, че процесната фактура е осчетоводена от ищеца и от
ответника, като правилно СРС е оценил този факт като такъв, доказващ и
доставката, която се доказва и от останалите събраните по делото доказателства.
Заявява искане
за потвърждаване на обжалва-ното решение, като претендира и присъждането на
разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установе-но следното:
Въззивната жалба е процесуално допустимо
– същата е подадена от легитимирана страна в производството, в срока по чл.259,
ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалва-не валиден и допустим съдебен акт.
Преценявайки основателността на
жалбата с оглед релевираните в нея оплаквания, от които съдът е ограничен
съгласно нормата на чл.269, изр.2 ГПК настоящият съдебен със-тав приема
следното:
Софийски районен съд е сезиран с
положителен установителен иск с правно
основа-ние чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.327, ал.1 ТЗ.
В
подадената искова молба с уточненията на същата ищецът „Р.“ ООД твърди,
че срещу ответника е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№ 34960/2018 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав за сумата от 1 109,42
лева, дължима по фактура № 209810/19.07.2017 г.с падеж:18.09.2017 г., срещу
която ответникът е депозирал в срок възражение по чл.414 ГПК. Поддържа се, че „Р.”
ООД е търговец, специализиран про-дажбата
и доставка на канцеларски материали, офис консумативи, хартии и хартиени
продукти, мебели, почистващи препарати др. подобни и че по силата на договори
за възлага-не на обществена поръчка съответно № 80.09-268 от 30.09.2014 г.
за доставка на консума-тиви и аксесоари за офис техника, № 80.09-269 от
30.09.2014 г. за оригинални тонери за копирни и печатащи устройства и №
80.09-270 от 30.09.2014 г. за доставка съвместими тонери за копирни и печатащи
устройства,
ищецът се е задължил да са извърши доставка на стоки, описани в договорите,
както и че извършената доставка на 17.07.2017 г., за която е издадена фактура № 209810 от 19.07.2017 г. на
обща стойност 1 109,42 лева с ДДС, от която стоката по позиция № 1 е по
договора № 80.09-270/2014 г., тази по позиция № 2 – по договор №
80.09-269/30.09.2014 г., а по позиция № 3 – по договор № 80.09-268/2014 г.
Навежда доводи и че въпреки настъпване на падежа за заплащане на сумата, посочена в процесната
фактура, и обстоятелството, че счетоводните операции по нея са отразени в
търговските/ счетоводни книга на ищеца и ответника, сумата по фактурата не е
погасена от Софийски
университет „Св.Климент Охридски”. Моли съда да постанови решение, с което да признае
за установено спрямо ответника, че му дължи сумата от 1 109,42 лева с ДДС
– стойност на доставени стоки по фактура № 209810 от 19.07.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, като му се
присъдят и сторе-ните по заповедното и първоинстанционното делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът Софийски университет „Св.Климент Охридски” оспорва изцяло предявения иск – и по основание и по размер. Инвокира съображения, че през 2014 г. е проведена процедура за възлагане на обществена поръка по ЗОП, като за изпълнител по обособена позиция № 3, 4 и 5 е определен ищецът, във връзка с което с него са сключени три договора – № 80.09-268/ 30.09.2014 г. за възлагане на обществена поръчка по обособена позиция № 3 за доставка на консумативи и аксесоари на офис техника; № 80.09-269/30.09.2014 г. за възлагане на общест-вена поръчка по обособена позиция № 3 за доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства и договор № 80.09-270/30.09.2014 г. за възлагане на обществена поръчка по обособена позиция № 5 за доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства. Твърди, че представената по делото фактура сама по себе си, не е достатъчно основание за възникване на финансово задължение за плащане на цената по нея; че исковата претенция не е доказана, тъй като не са ангажирани доказателства за реалната доставка на стоката и че приложената по делото фактура не удостоверява това обстоятелства, тъй като е частен свидетелстващ документ, който няма обвързваща съда материална доказателствена сила. Сочи и че освен изложеното – в чл.5, ал.4 от визираните договори е предвидено, че цената на доставените изделия става дължима в 60-дневен срок след извършване на достав-ката, удостоверена с приемо-предавателен протокол, подписан без забележки от надлежно упълномощени представители на двете страни, като се представят в Паричен салон – Главен счетоводител на възложителя, каквито доказателства по делото не са представени. Релевира доводи, че представените приемо-предавателни протоколи не са доказателство за реално приемане на доставени стоки от оправомощено за това лице, като навежда твърдения, че същите не са подписани от действителния автор на направеното изявление, както и че счетоводните документи, в т.ч. и оборотната ведомост, нямат качеството на доказателства за това дали има реална доставка на стоките. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждането на сторените по делото разноски.
Със заявление вх.№ 3043665/30.05.2018 г. „Р.“ ООД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК срещу СУ „Свети Климент Охридски“ за сумата 1 109,42 лева
с ДДС – стойност на доставени стоки по фактура № 209810 от 19.07.2017 г. На 13.06.2018
г. на „Р.“ ООД е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 34
960/2018 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав срещу посоченото лице за предявената
сума, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2018 г. до
изплащането му, като на заявителя са присъдени и направените в заповед-ното
производство разноски на стойност 385,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна
такса и 300,00 лева – възнаграждение за адвокат.
На 20.07.2018 г. е депозирано възражение
от длъжника СУ „Свети Климент Охридс-ки“ по
чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта, тъй като падежът на паричното задължение не е настъпил.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 21.08.2018 г. ищецът „Р.“ ООД е предявил пред СРС
иск за установяване съществуването на вземането му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителен установителен иск,
заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК - в приложимата към момента на завеждане на
делото редакция, за признаване със сила на присъдено нещо съществуването
на оспореното от длъж-ника СУ „Свети Климент Охридски“ вземане,
за което по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/ 02.06.2011
г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по
реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство
– в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането
му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника –
фактите, които изк-
лючват или погасяват това спорно право.
Не се спори между страните в
производството, че въз основа на процедура по възла-гане на обществена поръчка
по ЗОП, проведена през 2014 г., с предмет: периодична доставка на хартия,
канцеларски материали и офис консумативи, между същите на 30.09.2014 г. са сключени три договора за
възлагане на обществена поръчка: № 80.09-268 - за доставка на консумативи и аксесоари на офис
техника; № 80.09-269 - за доставка на
оригинални тонери за копирни и печатащи устройства и № 80.09-270 - за доставка
на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства, което се потвърждава и от
приетите заверени копия от последните. По силата на същите ищецът – в качеството си на изпълнител,
се е задължил при направени конкретни заявки от страна на ответника-възложител,
срещу заплащане да из-вършва периодични доставки на съответни стоки – предмет
на сделките, срещу насрещното му задължение да заплаща тяхната цена. В клаузата
на чл.5.4 от договорите страните са се съгласили, че цената на доставените
стоки става дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката,
удостоверена с приемо-предавателен протокол за всяка заявка. Приемо-преда-вателният
протокол се прилага към фактурата и се представя в Паричен салон на Ректората/ Главен
счетоводител.
За извършените продажби в изпълнение
на договорите, ищецът е издал на ответника и процесната фактура № 209810 от 19.07.2017 г. на
обща стойност 1 109,42 лева с ДДС, с посочен падеж за плащане по банков път – 17.09.2017
г. В същата като изпълнител е посочен ищецът „Р.“ ООД, а като получател – ответникът СУ „Свети Климент Охридски“. От името на ответника фактурата е подписана от С.С.,
в качеството й на отгово-рен за СО клиент, като същата е издадена към ПП
Протокол № SH0000208848. От приетото заверено копие от визирания приемо-предавателен
протокол № SH0000208848 от 19.07.2017 г. е видно, че същият е издаден във
връзка с поръчка № SО00000223380; има за предмет доставката на 2 бр.G&G
касета Black С2612Н, съвместим, 2000к за НР LJ 1010/CRG-703, 4 бр. Хеrох тонер
касета Black 106R02721 за Рhaser 3610/Workcentre 3615, 5900 k и 20 бр.
копирна хартия НР Printing А4, 80 г/кв.м., 500 л., и е подписан от името на
ответния универ-ситет като получател на стоката от същото лице. Съгласно данните
от извлечение от елект-ронния сайт на СУ „Свети Климент Охридски“ – С.С. заема длъжността „специалист“ в сектор
„Снабдяване“.
От приетото заключение на
допуснатата от СРС съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице И. Петров, неоспорена
от страните, която съдът кредитира като компетентно изготвена, обоснована и
обективна, се установява, че процесната фактура № 209810 от 19.07. 2017 г., издадена от ищцовото
дружество на стойност 1 109,42 лева с ДДС, е осчетоводена при „Р.” ООД по
сметка 411 „Вземания от клиенти” и е отразена е в Дневника за продаж-бите за
м.07.2017 г. Видно е и че фактура е осчетоводена и при ответника СУ „Свети Климент Охридски“ в сметка 401 „Задължения към
доставчици“, отразена е в Дневниците за покупките по ДДС за м.07.2017 г.,
представен в ТД на НАП със Справка-декларация за ДДС вх.№ 22251177836 от
14.05.2018 г. и по нея е ползван данъчен кредит. Констатира се и че счетоводствата
на ищеца и ответника са водени правилно и редовно.
Във връзка с предмета на спора са
събрани в първоинстанционното производство и гласни доказателства – показанията
на свидетелката С.А.С.. От разпита й се установява, че същата работи при ответния
университет като специалист в сектор „Снабдяване”, който длъжност е изпълнявала
и към 2017 г., както и че в служебните й задължения включват получаването на
стоки: канцеларски материали и пособия, като цяло – офис-консумативи. След предявяване
на процесната фактура и съставения приемо-предава-телен протокол, свидетелката е
заявила, че положените върху тях подписи „За получател” са нейни; че тя не си
спомня конкретната доставка, но винаги, когато получава стока и подпис-ва на
приемо-предавателен протокол, се уверява, че стоката е налична, така както е
посочено в протокола. Сочи и че не може да каже дали след получаването на стоките
по процесната фактура и приемо-предавателния протокол, се е появила
необходимост от рекламация; че когато е имало случай на такава необходимост свидетелката
предявява към фирмата-достав-чик рекламация, която обикновено пуска протокол
във връзка с последната, както и че във всички случаи за липса не може да се
говори, а за появил се дефект.
Съдът дава вяра на показанията на
свидетелката, тъй като същите са основани на
възприети лично от нея факти
и изцяло кореспондират с останалите събрани по делото дока-зателства. Не са
ангажирани доказателства, които да опровергават или разколебават тяхната доказателствена
стойност.
При така приетата фактическа
обстановка съдът намира, че са налице предпостав-ките за уважаване на
предявения положителен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.415, ал.1 ГПК и чл.327, ал.1 ТЗ, както правилно е приел първоинстан-ционният
съд.
Въззивният
съд споделя изложевите в мотивите на първоинстанционното решение фактически констатации
и правни изводи и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, като в допълнение
във връзка с наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението,
намира следното:
Безспорно е в производството, че страните по него са обвързани с три договора
за възлагане на обществена поръчка, по
отношение на които приложение намират правилата на ТЗ относно
търговската продажба, съгласно които същата е неформален, възмезден и двуст-ранен
договор. За да се приеме, че такъв договор е сключен е необходимо да се
установи наличието на постигнато съгласие между съконтрагентиге по него – продавач
и купувач относно неговото съдържание – обстоятелства, които са безспорни в
настоящия процес. Основно задължение за
продавача по тази сделка е да предаде вещта, а на купувача – запла-щането на нейната
цена. Съгласно разпоредбата на чл.321 ТЗ продавачът по търговската про-дажба издава
фактура за продадената стока винаги, когато купувачът поиска това, какъвто е и процесният
случай.
Спорни между страните във
въззивното производство са два факта: относно достав-ката на стоките-предмет на
процесната фактура и относно настъпилата, респ. ненастъпила изискуемост на
вземанията на ищеца за цената на стоките.
Във връзка с първия въпрос решаващият състав
на СГС приема, че получаването на стоката-предмет на делото се доказва от
представените по него двустранно подписана фактура и приемо-предавателен
протокол, подписани от служител на ответника /представен за констатация в
оригинал в съдебното заседание, проведено на 15.01.2019 г./, както и от събраните по него
гласни доказателства – показанията на свидетелката С.С., на която от ответния университет – в качеството му на неин работодател, е възложено да по-лучава от доставчици стоки за офис-консумативи. Неоснователно е твърдението на
въззив-ника-ответник, че лицето, подписало протокола няма представителна власт спрямо универ-ситета във
връзка с процесната доставка. Същото се опровергава от показанията на разпита-ната
свидетелка, както и от клаузите на договорите – чл.3.7, съгласно които
предаването се извършва на представител на възложителя. След като приемо-предавателният
протокол от 19.07.2017 г. е подписан от представител на ответника, не е налице
действие без предста-вителна власт.
Получаването
на стоката се потвърждава и от подписаната от получателя фактура. Във връзка с наведеното възражение относно
липсата на представителна
власт на лицето, подписало фактурата, следва да се посочи, че в случая се касае
за търговска сделка, а с нор-мата на чл.301 ТЗ е въведена законова презумпция, съгласно която се счита, че ненадлежно
представляваният търговец е потвърдил предприетите от негово име действия, ако
не се е противопоставил на извършването им веднага след тяхното узнаване. Приложението
на тази презумпция предполага изследване на конкретни факти, от които може да
се направи несъм-нен извод, че търговецът е узнал, но въпреки това не е оспорил
извършените от негово име без представителна власт действия. За да се приложи
чл.301 ТЗ е достатъчно да се докаже, че ненадлежно представляваният е
манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт
действия или намерение да се ползва от целения с тях правен резултат, в който
смисъл е и практиката на ВКС – решение № 89/12.06.2013 г. на ВКС по т.д.№ 431/ 2012
г. на ВКС, II ТО и др. Такива действия в случая са надлежното осчетоводяване на фак-турата от жалбоподателя-ответник, включването
й в дневника за покупки по ДДС и в справ-ката-декларация за периода и ползването на данъчен кредит по нея. По
своята правна същност последното съставлява извънсъдебно признание за съществуващата облигационна връзка и на задължението
по нея и доказва получаването на стоката. В тази насока е и фор-мираната
константна съдебна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, обективирана в реше-ние
№ 42/19.04.2010 г. по т. д.№ 593/2009 г. на ВКС, II ТО, решение № 46/27.03.2009
г. по т.д.№ 454/2008 г., решение № 103/11.07.2014 г. по т.д.№ 2 334/2013 г. на
ВКС, II ТО, реше-ние № 114/26.07.2013 г. по т.д.№ 255/2012 г. на ВКС, I ТО,
решение № 47/08.04.2013 г. по т.д.№ 137/2012 г. на ВКС, II ТО, решение № 30 от
8.04.2011 г. по т.д.№ 416/2010 г. на ВКС, I ТО, решение № 198/13.05.2016 г. по
т.д.№ 2741/2014 г. на ВКС, I ТО, решение № 121/ 21.07. 2016 г. по т.д №
3210/2015 г. на ВКС, I ТО, решение № 96/26.11.2009 г. по т.д.№ 380/ 2009 г. на
ВКС, І ТО; решение № 166/26.10.2010 г. по т.д.№ 991/2009 г. на ВКС, ІІ ТО;
решение № 23/07.02.2011 г. по т.д.№ 588/2010 г. на ВКС, ІІ ТО и мн.др.
Във въззивната жалба е релевира
довод, че фактурата е съставена преди извърш-ването на доставката. Това възражение
се навежда за първи път в жалбата по чл.259 ГПК, поради което и на основание
чл.266, ал.1 ГПК е преклудирано. Само за пълнота следва да се посочи, че от
доказателствения материал по делото е установено, че моментът на предаване на
стоката предхожда съставянето на фактурата, в която е вписан номерът на
приемо-преда-вателния протокол.
Във връзка с втория спорен въпрос,
касаещ възражението
на СУ „Свети Климент
Охридски“ за
ненастъпила изискуемост на вземанията на ищеца за цената на доставените стоки,
настоящият съдебен състав намира, че определеният с чл.5.4 от процесните
договори падеж на задължението за плащане на продажната цена, с оглед датите на
съставяне на приемо-предавателния протокол и фактурата, и на тяхното получаване
от жалбоподателя-ответник – факт, който се потвърждава и от направените от
университета счетоводни
запис-вания, към момента на завеждане на делото е настъпил и задължението на
ответника-купувач е изискуемо.
Предвид горните обстоятелства
претендирана от ищеца сума, представляваща про-дажна цена на получената стока-предмет
на спора, се дължи от СУ
„Свети Климент Охридски“ в размер на исковата сума – в изпълнение на основното му задължение по процес-ните
договори, сключени между страните.
Поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстан-ционния съд относно изхода от разглеждането
на спора, постановеното от СРС, І ГО, 41 със-тав решение като правилно следва
да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора на
жалбоподателя не се дължат разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Такива не
следва да се присъждат и на въззиваемата страна на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Поведението на тази страна, свързано с образуването на множество отделни
производства относно всяка отделна фактура с минимални размери на вземанията по
тях /които факти са служебно известни на настоящия състав/, вместо да бъде заявено цялото
вземане за по-големия период на доставките по отделните договори, противоречи на принципа на
добросъвестност и представлява злоупотреба с процесуални права по смисъла на
чл.3 ГПК, тъй като цели единствено генерирането на адвокатски хонорари на
голяма стойност, многократно надвишаващи размера на дълга. При наличието на
хипотезата на чл.3 ГПК разноските за адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция следва да останат в
тежест на въззиваемата
страна-ищец.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното на 17.01.2019 г. решение № 14 560 по
гр.дело № 55 932/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.